вторник, август 30, 2011

Огън от Ада

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2004

Благодарение на един приятел се завръщам пак към приключенията на специален агент Алойзиъс Пендъргаст.
Рома нът е с по-добра загадка от останалите - практически в 3/4 него не може да се разбере какво всъщност става. Започва се с няколко самозапалвания (или изгоряния по непознат способ), "гарнирани" с миризма на сяра, пентаграми, и изгорен отпечатък от копито. Естествено, жълтата преса и откачалките захапват темата с кеф, а ченгетата изпадат в умопомрачение - няма кикакви свестни следи. Така се включва и Пендъргаст - както винаги изглежда направо случайно попаднал в случая. Компания му прави и старата дружка Д'Агоста (напуснал лейтенантския пост в NYPD за да стане криминален писател, а провала на анчинанието е досасипало и брака му), намесва се и някогашата млада полицайка Лора Хейърд от "Маршрут 666", която вече е капитан и сериозно напредва в кариерата си. Тръгвайки по единствената следа - арогантен и безмилостен производител на оръжие, Пендъргаст и Д'Агоста се изсипват в Италия, по-точно Флоренция, където нещата започват да се подреждат. Разковничето пак е в далечното минало - най-добрата цигулка, произведена лично от Страдивари и изчезнала през 1910. А после се омешаха черен трафик на технология за ново поколение китайски балистични ракети, древна аристокрация във всичкия и бласък, също толкова древни тайни общества и за изненада този път Пендъргаст претърпя поражение. Почти пълно - той беше зазидан, опита на Д'Агоста да го открие беше провал, а елементарното отмъщение срещу злодея окончателно би трябвало да сложи край на поредицата. Обаче...
...обаче се заплиташе нова история - отдавна изчезналия брат на Пендъргаст - не по-малко блестящия Диоген му изпрати съобщение, съдържащо само и единствено една дата. Датата, на която гениалния социопат смята да направи нещо зло и предизвиква тъповатото си братле да разбере какво, къде и ако може - да се пробва да го спре. И един непознат до момента персонаж на последната страница на романа започна да разбива все още прясната зидария на гробницата на Алойзиъс Пендъргаст.
Така че то е ясно - хващам следващата.

Харесах:
онова в което вярваме, лейтенант, формира и онова, което виждаме
***
Онези, които не могат да вършат нещо, го преподават, а онези които не могат да преподават, стават критици.
***
Никакви рапорти. Толкова неудобства възникват, когато фактите са в писмен вид.
***
какъв би бил Ренесансът, ако "Давид" на Микеланджело бе скулптриран от зелен мрамор
***
Тълпата ентусиазирано ще извърши акт на насилие, което нито един отделен неин член обикновено не би простил.

петък, август 26, 2011

Дума Ки

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2008

 Доста време ми отне този роман. Отчасти причината е монотонното действие, отчасти усещането, че това вече съмго чел - от части в "Мъртвата зона", до някъде в "То", а нещо от края - в "Сейлъмс Лот".
Историята за 50-на годишния строителен предприемач, претърпял почти смъртносна катастрофа има  автобиографичен произход за Кинг. Оттеглянето във Флорида, след като бракът му е рухнал, за телесно и душевно възстановяване - май по-скоро не.
А после вече започва същинския роман - някогашното любителско увлечение се завръща като един вид психотерапия, но после изригва в плашеща дарба за рисуване. В безпаметни пристъпи (аха, съвсем като в сериала "Герои") се появяват картини, които са си директно плашещи (даже си я има и пророческата част). А покрай единствената постоянна обитателка на острова Дума Ки започв и разплитането на историята, случила се през 20-те години на ХХ-век и започваща отново в началото на ХХI-ви. История като старите на Стивън Кинг - чудовище, ъндеди, магия...
Само дето вече не беше същото. Разказът е протяжен, с много преповтаряния, а пръкналите се според канона другари по оръжие са предимно дразнещи (адвоката си е откровенно досаден, а бой-скаута-колежанин е нереално усложлив). Дори и чудовището не беше достатъчно плашещо в злата си същност.
А може би аз съм порастнал твърде много от първия прочит на "То", "Сейлъмс Лот", "Гробище за домашни любимци", "Сияние"...

Харесах:
никога не взимай назаем сума, надвишаваща коефицента ти наинтелигентност, умножен по сто
***
всеко получава свята порция скръб
***
Ще почна да чета какво пише по пощенските кутии в деня, в който спрат рекламите по телевизията.
***
понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го прервърнем в своя професия
***
гениалността омръзва, ако се приема в твърде големи дози
***
изкуството е магия, но не всяка магия е бяла
***
Бас държа че сняг вали и в ада, макар че според мен там едва ли се образуват преспи.
***
ще бъде по-зает от еднокрак инвалид в конкурс по ритане на задници
***
фактът че си богат не те имунизира срещу желанието да намериш съкровище
***
Според народната мъдрост кучето е най-добрият приятел на човека, ала аз бих гласувал за аспирина.
***
единственият начин да продължиш е като продължиш
***
Нищо не може да се сравнява с похвалата на взискателен баща.

неделя, август 14, 2011

Гръмотевичният дом

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1997

Историята започва като класически филм на ужасите: жена се събужда в болница с амнезия след катастрофа. Не помни практически нищо от живота си. Постепенно някакви спомени започват да се завръщат, а най-силно тези, свързани с инцидент в колежа, при клойто гаджето и е пребито до смърт от четирима пияни състуденти. Завръщат се, защото тези четиримата се появяват около нея - 10 години по-млади от колкото трябва, отделно пък поне двама от тях са мъртви от години. И са по-големи гадняри, настроени за нов купон - групово изнасилване придружено с изтезания до смърт. Всичко прилича на халюцинация, само дето има реални синини от срещите с тях, а в стените има не добре замаскирани врати. Опита за бягство от болницата е неуспешен - на всяка крачка в странното градче в Орегон все същите гадняри я пресрещат, за да я върнат в болницата за насрочения купон. 90% от книгата върви в тази плоскост и неочаквано накрая историята се изметна като в трилър на Лъдлъм - струпаха се накуп КГБ, програми за свръхоръжия, център за американизация на дълбоки "къртици", двойни агенти, нелогична последна схватка на кораба на грузинеца Бородкин - въобще пълна програма като за евтино книжле от епохата на Студената война.

Тази е е от безличните книги на Кунц. Няколко поредни такива ме бяха отказали от него преди 15 години.
 
Харесах:
Е, детето ми, не знам до колко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.
***
Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат.

сряда, август 10, 2011

Тик-так

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1996

 Началото на романа доста ме озадачи - всичко потръгна като евтин филм на ужасите: главния герой Томи Фан тъкмо е стартирал въпреки настояванията на семейството си (бегълци от Виетнам) своята американска мечта - кариера на писател на pulp fiction (напуснал е работата като журналист, купил си е  новичък корвет) и намира пред дома си една кукла с бележка на родния виетнамски (успешно американизирал се вече дори не може да прочете написаното). Единственото ясно е, че има срок, изтичащ на разсъмване. А после куклата оживява и започва да го напада, като самата тя е неуязвима за куршуми, удари или огън, при това става все по-голяма. Героят панически бяга и се натъква на шантава до абсурдност блондинка. В този момент вече нещата започнаха да се превръщат в гротеска - мацката Деливъранс Пейн е луда като мартенски котарак в кофа с валериан или поне така го докарва, само че умее адски много неща (шофира, плава, стреля, рисува), при това е изключителна във всичко. А майка и е още по-шантава. В края на романа вече се разбира, че просто едно заклинание на виетнамска магьосничка (направено чисто съчувствие към стара приятелка, страдаща по "непрокосания" си син) се е омотало, но наистина на разсъмване ще се приключи. И то вярно се приключи, ама тогава пък блондинката разказа собствената си история като от роман на Уитли Стрийбър и съвсем изби рибата.
Всъщност книгата изглежда като чернова за "Пророчество" - щура, забавна и алогична. Най-готиното бяха диалозите между Томи и Дел - образец за хора от паралелни вселени, побаднали в една кола.
Беше забавна книга, ще се хвана с още нещо старо на Кунц (и без това тая година се издават предимно глупости).

Харесах:
- Понякога ти, изглежда, слушаш, но не чуваш.
- И затова съм си останал нормален.
***
- Толкова прям отговор. Не е в стила ти.
- Аз винаги отговарям прямо. Ти просто не слушаш както трябва.
***
Само лошите хора крадат. Ние не сме лоши, ние сме добрите. Значи, ние не крадем, а само го заемаме за временно ползване.

неделя, август 07, 2011

Моливът на дърводелеца

Автор: Мануел Ривас
Издател: Смол Стейшън прес
Година: 2009

Искаше ми се да прочета нещичко относно Гражданската война в Испания (заради книгите на Сафон), така че ме снабдиха с това книжле.
Оказа се монотонна повест, явяваща се нещо като ретроспекция на един жандарм от '30-те години, започваща с началото на войната и изтребването на потенциалните врагове, постепенно затихнало и превърнало се в безкрайни години затвор. И всичко това на фона една голяма Любов, разбира се.
Имаше някакво съзвучие с героите на Сaфон, но просто всичко беше сиво и еднообразно.
Чете се бързо, а предполагам и също толкова бързо се забравя.

Харесах:
Истинските граници са тези, които държат бедните настрана от трапезата.

събота, август 06, 2011

Духless

Автор: Сергей Минаев
Издател: Персей
Година: 2007

Навих се да прочета книгата покрай този  пост на Амбъра. Струваше си.
Тази книга на Минаев ми напомни за "Generation П" на Пелевин - малко спомени за СССР от '80, много реланост от Русия на Елцин и Путин и едно поколение, израстнало и загубило посоката си в този период. Разликата е в реализма на Минаев - прямо описание, откровенни квалификации и цинизъм, преливащ на моменти в откровена мизантропия.
Героят на Минаев - преуспяващ "мениджър" във филиал на западна компанияв Москва ми беше леко странен и на моменти - абсурден. Има високи доходи, тъпа работа и липсващ личен живот, кото се замества от еднообразна поредица от влачене по заведения, акохол, курви и кокаин. От слабохарактерност или дявол знае от какво пича повтаря това ден след ден, отново и отново, а всъщност му е досадно до самоубийство. Единственото му оправдание е, че е загубил старите си интереси към литература, кино, политика и т.н., а пък нови не могъл да завъди. Не го разбрах.
Имаше 2 момента, когато героят ми беше адски близък - покрай сбирката в бедняшката кръчма, когато обясняваше как изключителните на пръв поглед интернет-познайници се оказвали масово прости дърдорещи неудачници при второто вглеждане - наживо; вторият път беше в Питер, когато се опита да вкара в правия път крадливия шеф на местния клон - този сблъсък на изпитания "нормален, човешки, руски" метод аз_на_теб_ти_на_мен и личната мечта за един нормален свят без кич, корупция и всепобеждаваща тъпота.
Може би трябваше да се разчуствам от сценката, в която героят се изсра върху единственото що-годе хубаво нещо в живота си - рехавата си плтонична връзка с Юля, само дето цялата сценка звучеше фалшиво, а още по-фалшиво прозвуча обаждането на мацката в края на романа. Поне беше спестена сцената със срещата на перона и потеглянето към Светлото бъдеще. Всичко завърши безсмислено - със заспиване на някакъв мост дявол знае къде на 9 часа с влак от Москва, но пък много пасваше на цялостното поведение на героя.
Добра книга, макар и не разтърсваща.

Харесах:
Всички събития и герои, всички гадости и ужасии на описаното общество са измислени от автора. Защото реалността е още по-гадна и ужасна...
***
Защо умните хора толкова упорито, ден подир ден, се правят на идиоти?
***
Дай им най-шантавата идея и най-глупавия кич на неразумна цена. Начукай им го. Подхвърли им най-тъпото и най-вулгарно развлечение. И те сами ще ти донесат парите си.
***
хора, болни от гонорея на душата
***
Анонимността разкрепостява до неприличие.
***
Други живеят в мрежата, защото нямат къде другаде да живеят. Не в смисъл на жилищна площ. Те са ментални клошари.
***
завистта почти винаги се маскира със снисходително презрение
***
Искаш ли отново да усетиш комсомолската си младост? Тогава не се учудвай, ако утре те накарат да си платиш членския внос (включително за изминалите 15 години).
***
махмурлукът е единственото състояние, което може да предизвика състрадание към някой непознат у руснака

сряда, август 03, 2011

Буря от ада

Автор: Джим Бътчър

Първо и основно: Благодаря на преводача, който безвъзмездно е превел тази книга!

Бях мяркал епизод от сериала и имах много ниско очакване за поредицата. Поне от тази книга смятам, че не съм бил прав.

Отново се използва клишето с частния детектив - самотен, безпачриен, мрачен и магнетичен. В случая - магьосник. Истински. Има всичко подобаващо за noire urban fantasy: красива блондинка-детектив, красива брюнетка-журналист, досадно ченге-мърляч, още по-досаден магьосник-копой, бар за магове, дух-база_данни в череп, жезъл, амулети и над 10-килограмов котарак.
До тук с клишето. Хари Дрезден се държи в по-голямата част от книгата като полу-идиот, а в ключови моменти - като завършен кретен. Освен това е карък. И е ходещо бедствие за техниката.
В духа на традицията в момента, когато е останал без пукнат цент в кантората офиса му влиза хубава жена, която го наема да търси зачезналия съпруг, който май се е захванал с практикуване на магия. Същевременно чикагския отряд за специални разследвания го е включил като консултант в разследването на двойно убийство, което май е извършено с магия. А неговия надзорник и потенциален екзекутор го счита за извършител на въпросното убийство. Появява се и местния Кръстник - едната жертва е сред личните му главорези и той има свои виждания какво да се или да не се прави. И се започва лутане по следите - по съвместителство и  въвеждане на читателя в сетинга на света чрез вътрешни монолози, обясняващи естеството на магията, взаимоотношенията с Белия съвет (законодателен-съдебен-изпълнителен магьоснически орган) и естеството на някои типове свръхестествени създания. А труповете се увеличават, Хари яде бой по кьошетата, по петите му са ченгета, магьосниците и бандити. Естествено, когато на хоризонта буквално се зададе собствената му смърт, на Хари най-после някои неща му се подредиха и успя да открие как да разплете загадката.
Дори имаше и нещо като хепи енд - след много бой (предимно инкасиран) лошите го отнесоха, а Хари получи реабилитация за старо прегрешение от Белия съвет. До следващия път.
Като цяло - не лоша книга, особен като за първа, но има какво да се желае от автора, за сега не е дори близо до Дозорите.

Харесах:
По частта с омразата жените са в пъти по-добри от който и да е мъж.
***
Усмивката винаги вбесява хората много повече от директното оскърбление.
***
Погледнах в душата му и тя се оказа твърда и празна като хладилник от неръждаема стомана.
***
Не реагирам добре на страха. Оникновено не ми стига акъл да побягна или да се скрия...
***
Този неин глас навяваше сънища като онези, които на сутринта ти се иска да си спомниш по-подробно.
***
Тръгнах си с пламнала глава, уморен до мозъка на костите си. Тръгнах си, усещайки се като лайно.
***
Добрите намерения не струват нищо. Оценяват те по резултатите.