понеделник, ноември 19, 2007

Ключът към Дверите

Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006

Авторката има собствен стил на писане и създава особена атмосфера в романа си (може би най-близо като усещане ми е "Тамзин" на Питър Бийгъл). Едновременно нещата са обикновенни и свръхестествени, злокобни и ежедневни. Преводът и подвързването на книгата също са много над обичайните, за което "Прозорец" заслужават адмирации.
Фабулата не блести с особена оригиналност - в древността Атлантида наистина е съществувала, била е могъща империя, доминираща над целия познат й свят, а в нея са властвали Даровитите - мутирали хора, които са придобили паранормални способности (абе направо магия) вследствие на контакта си с Магнита (артефакт от друго измерение - има форма и размери на яйце, и предполагаемо съдържа цяля чужда вселена), а също така са предали уменията си на следващите поколения (останах с впечатление, че не всички деца на Даровитите притежават лично Дарбата, но могат да я предадт нататък в поколенията). С течение на времето Даровитите са престанали да се смесват с чужденци, за да не премине Дарбата в други народи и да застраши хегемонията на Атлантида, а с поколенията браковете сред близки роднини са довели до израждане. Последната кралица е могъща магьосница, но е напълно луда - решава да премине жива през Дверите на смъртта, за да се върне обратно и да придобие безсмъртие и власт над всички възможни светове и измерения. Концепцията беше интересна - разрушаване на Магнита, за да се използва парче от него за ключ към Дверите, а след като се придобие ключ се изработва ключалка към него и физически аналог на Дверите към ключалката. Подхода е нов за мен - по принцип всички се мъчат по обратния ред: определяне същността на даден обект, откриване на уязвимото му място и изработване на инструмент за въздействие върху него. Естествено, всичко се оплесква напълно и Атлантида е унищожена от предизвикания катаклизъм.
Втората времева и сюжетна линия е в нашето време - потомка на Атлантида получава покрай баща си в наследство от далечен и непознат роднина къща в английската провинция. В къщата се намира наново открития ключ, тя е под наблюдение на друг потомък на Даровитите (загубил силите си, но не и безсмъртието си), става обект на интервенция на изключително могъща и също толкова откачена Даровита и един могъщ и враждебен Древен дух. Накрая момичето се връща в последните дни на Атлантида, за да затвори Дверите преди целия свят да бъде унищожен и успява да се завърне, прецаквайки манипулиращия я Древен дух, но и губейки току-що откритата си любов (че как иначе, причинно-следствените връзки трябва да се запазят).

Започвам втората книга и се надявам освен отговори на някои отоворени въпроси, да получа усещането за пълнокръвен свят - в тази книга някак солипсистки всичко е оформено единствено около главната героиня, останалите герои и събития съществуват само когато са ситуирани около нея.

Харесах:
...безотговорно арогантна, което беше най-характерната й човешка черта.
***
Ала съзнанието на вещицата беше празно - дупка, от която бе избягала дори пустошта.
***
Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ.
***
-След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? - намеси се Рафарл.
-Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове - отвърна Ферн.
***
Еднорозите обичат ревниво, не са готови да делят с друг.

понеделник, ноември 05, 2007

Последната битка

Автор: Клайв С. Луис
Издател: Труд
Година: 2005

Накратко: най-добрата книга за Нарния, макар че не е много детска. Чудесно описание как една страна се срива, когато съществуването й се обезсмисли и се превърне просто в навик на обитателите й. Описанието на манипулациите на дърта стара маймуна и задграничните й съюзници просто сринаха Нарния, в която дори и Говорещите животни бяха забравили какво означава да си свободен и да си гражданин, а лозунгът "Джуджетата са си за джуджетата!" и последвалите действия на малките копеленца болезнено ми напомниха за нашата скъпа Татковина.
Може би не чак толкова изненадващо, Нарния се оказа съсед на Нангияла.

Харесах:
...да помните, че всички светове имат край и че благородната смърт е съкровище, което никой не е прекалено беден, за да си купи.
***
И да не мога да спра да цивря, няма да си намокря тетивата!
***
Прекара всичките си училищни години в желание да достигне сегашната си възраст и ще пропилее целия си останал си живот в опити да остане на тази възраст. Идеята й е да се втурне с всички сили към най-празноглавите години в човешкия живот, а после да се закотви в тях колкото може по-дълго.
***
Избрали са хитростта, вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени.

неделя, ноември 04, 2007

Убийствени сънища

Автор: Айрис Йохансен
Издател: Калпазанов
Година: 2007

И такаа, една млада лекарка с афинитет към ученето искала да помогне на любимия си баща, който от години сънувал тежки кошмари, съсипващи съня му. Лечението нарекла РЕМ-4, само че нейния работодател - зъл гаден социопат, открил и друго приложение - промиване на мозъка и пълен контрол над личността, a после направил комбина с още няколко гада от ЦРУ и Пентагона. Тя естествено се разбунтувала, била отстранена, оцеляла от подмолен опит за убийство, намерила верни сподвижници в лицето на един много красив убиец, който не искала да чука, друг - не толкова красив, ама мнооого мъжествен и сексапилен, и един старомоден шотландски лендлорд с много връзки. Накрая веселата дружина успяла да победи лошите в дръзка битка на един остров нейде край Южна Америка и да спаси света от зараждащото се зомбиране. Всичко това онема около 60 страници от действието на 319-страничния екшън-трилър с елементи на мелодрама. Забравих да кажа, че докторката е руса, стройна и млада въпреки 2-та доктората и 10-годишния си син.
Остатъка е зает с протяжни диалози между докторката и секси-мачо-килъра. Същината е, че той ѝ предлага в прав текст да я изплющи като прасе в срутена кочина, а тя се двоуми дали да му пусне. Резултата е ясен от самото начало, но все пак след много гушканье, малко ейкшан и куп безсмислени страници най-накрая избухва изпепеляващата истинска любов и двамата вече с чиста съвест могат да се онождат наволя точно в критичните моменти на взаимното преследване с лошите момчета.
Единственото забавно нещо в книгата е погледа към клиширания хамерикански екшън, отправен от женската гледна точка (или може би по-скоро от гледната точка на затаряваща и зверски скучаеща домакиня). Един автор би наблегнал на престрелки, гонки с коли и хай-тек шпионски играчки в опит да прикрие жалкото съдържание на историята си, авторката забива яко в мелодрама като за латиноамерикански сериал.
И като чета такива бози се чудя за пореден път: Защо за Бога не доиздадоха "Чун куо"!?!

Все пак ми допадна:
Беше красив като зората и смъртоносен като пепелянка.