неделя, ноември 30, 2008

Битката за Ориса

Автор: Алън Кол & Крис Бънч
Издател: Бард
Година: 2008

След 13 години чакане най-накрая дочаках втората книга за приключенията на семейство Антеро. Никак не е зле книгата, а през '95-та определено щеше да ме изкефи.
Този път приключението е на Рейли Антеро - командир на Маранонската гвардия (съставена изцяло от жени с изявен хомосексуален уклон). След войната с Ликантия (беше неизбежна, както се разбра в "Далечно царство") нейната част е изпратена да преследва последния оцелял властелин, с тайната надежда да не се завърнат. От там насетне стилът на Кол&Бънч е познат: лошите стават все по-силни, тъпите все по малоумни, а добрите все по-малко. Краят е предвидим - Антеро печели в последния момент по неведом начин.
Израдвах се на книгата отчаси заради детските спомени, отчасти от облекчение, че за разлика от западащото качество на книгите за Стен тук все още има добро ниво. Малко в повече ми идваше феминизма на двамата автори - аз също вярвам, че човек трябва да се оценява според способностите му, а не според даденостите (включително половата принадлеждност и сексуалните предпочитания), но пък афиширането на този възглед през 5 страници ми доскучава.

Харесах:
не съм виждала, нито чувала красиво лице да е спряло върха на насочено копие
***
не ставаш за командир, ако не си готов да отидеш там, където пращаш подчинените си
***
На героите мястото им е в гроба. Само там са в безопасност от себе си и своите почитатели.
***
да проследиш мечката до бърлогата й не е същото като да проснеш кожата й пред камината
***
Мен ме интересува само едно - да стана богат и да умра стар.
***
понякога се налага да излъжеш, за да постъпиш почтено
***
Войната е работа като всяка друга и трябва да се върши възможно най-бързо и ефикасно.
***
ако всичко върви според според първоначалния ти план, значи те чака засада
***
Никой никога не подлага на съмнение думите на войник, който обяснява глупостите си с алкохол.

понеделник, ноември 24, 2008

Книгата на демоните

Автор: Доналд Тайсън
Издател: Еднорог
Година: 1998

Книгата има претенцията да е описание на предполагаемо окултно приключение на Джон Дий - приближен на кралица Елизабет учен и магьосник. За съжаление - поредната неубедително развита история за черни магове, таен ореден на Хермес, еврейски кабалисти и йезуити.
Доста съм разочарован.

Харесах:
Английските моряци често губят крайниците си. Това не ги прави по-лоши хора.

четвъртък, ноември 13, 2008

Тъмната страна: Затъмнение

Автор: Веселин Бурков
Издател: Буквите
Година: 2007

Страшно харесах книгата. Амбициозен проект, в който се преплитат историческа мистификация, шпионски трилър (с доста екшън), финансови машинации, наивен патриотизъм, мистика и паранормални феномени. Както се казва: Ухааа!
Книгата има нужда от намесата на професионален редактор и спокойно може да се кандидатира за издаване по света и място в списъците с бестселърите. Надявам се другите части да са също толкова интересни и още повече се надявам да бъдат издадени.
Все пак не мога да се сдържа да не отправя някоя и друга критика:
Още в началото има обширен пасаж на английски. Тъй като сме франкофонска държава с новини по националната телевизия на турски, можеше да се сложи един превод на руски под черта.
Недомислици в името на динамичното звучене, например един от героите скача от леглото, облича се и стига до сграда на 30 километра оттам за по-малко от 5 минути - дори да приема, че посоченото време се отнася само за шофирането, пак излиза, че Поршето се движи с около 360 км/час средна скорост, а това предполага че вдига поне 400.
Прекалено много запасняци от специални части на армии от бившия соц-лагер, при това все където трябва и във великолепна форма. Все пак се загатва за намеси свише, така че би могло да мине.
Лондонската полиция не е подчинена на кмета и английските полицаи надали си насрочват среща за разпит на заподозрени по квартални кафенета.
Бих могъл да мрънкам още доста, но както казах - редактор си требе и това е. Отделно в средата на книгата диалозите изтъпяват, а действието влиза в шаблоните на шпионските романи, пък и Стивън Кинг отдавна написа в "Кери" историята за девственото момиче с психически проблеми и паранормални способности.

Почти се просълзих на сцената, в която ченгето си хвърли рапорта за напускане в лицето на министъра на вътрешните работи като отказ да работи под командата на агенти на ЦРУ в България. Честно - искам да вервам, че в службите за сигурност наистина се намират такива хора.
Замислям се какъв резултат би дала една доработка на книгата от Андрея Илиев?

Харесах:
той и друг път бе ставал свидетел на влиянието, което многото лесни пари оказваха върху инак разумни и добри хора

събота, ноември 01, 2008

Далече, много далече от Рая

Автор: Г. Ф. Стоилов
Издател: Буквите
Година: 2008

След препоръка на Иван Богданов взех този сборник и освен това се захванах да го прочета. (Извинявай още веднъж, Иване, но предпочитам да си купувам дори и книгите, които мога да получа като подарък. Знам, че си е чисто символично, но все пак се опитвам да подпомагам до колкото мога издателите.)
Направи впечатление, че това е поредната родна книга с незабележима корица, която при вглеждане се оказва всъщност много добра. За съжаление това не оправдава неизчистените правописни грешки и работни съкращения.

  • "Далече, много далече от рая" - поредният разказ за унищожението на земята от космически катаклизъм и възраждане на някакъв живот благодарение на предсмъртния напън на човешкия гений. Нямам идея как астрономите могат да наблюдават въдействието на комсическа вълна, движеща се по-бързо от светлината. Отделно описаният катаклизъм предполага цял гeологически период за преминаване към ново състояние, а 1200 години ми се виждат крайно недостатъчно.
  • "Нещо, което не е твое" - пак познатото масово измиране следствие на причинен от човека катаклизъм и свят на шепа хора, живеещи основно във виртуална реалност (по нещо ми напомня едовременно за "Градът" на Клифърд Саймък и "Краят на дъгата" на Върнър Виндж). Потискащата атмосфера пасна добре на настроението ми в момента. За моя изненада краят беше като изваден от "Червей под есенен вятър" на Любомир Николов.
  • "Еволюция" - поредния изкуствен интелект, самопробудил се и решил да се скатае от господарите/хората. Биваше, до момента с пси-енергията, извличана от пленен човек като основа за душа.
  • "Сянката на страха" - добър разказ с умерен военен екшън, а цялостната картина предизвика в мен усещане като от картините на Гигер. Историята за същества, хранещи и размножаващи се от нашия страх вече е доволно изтъркана.
  • "Когато тъгуват звездите" - поредната уестърн-трагедия, пренесена в космически декори. Все пак разкаът за командоса, намерил превърнатите в андроидна секс-кукла останки на жена си, е може би най-добрия, само мелодраматичното взривяване на кораба накрая ми беше в повече.
Като цяло - не лош сборник със стегнати разкази, но без да е нещо особено като стил и изцяло лишен от оригинални идеи. От друга страна - ако няма средна маса няма как да изпъкват добрите и да се отличават слабите автори.

Харесах:
музика, която стотици години се слуша, но винаги има какво да се чуе