сряда, декември 28, 2011

Завладей българките

Автор: Адриан Лазаровски
Издател: Софтпрес
Година: 2011

Адриан продължава гаврата с милата родна картинка .
Великите Древни, дошли да превземат планетат ни продължават да се държат като комуистически функционери от епохата на Брежнев - колкото и да са им неадекватни вижданията за света, те не отсъпват дори и на милиметър от тях и с радост приемат всеки нелеп план, обещаващ чудодейна окончателна победа. Групировките на родните мутри са все така плачевни, а политиците ни - недостатъчно абсурдни на фона на реалните персонажи. Вкарването на руските "играчи" внесе допълнителна доза майтапи и каламбури - Дъскан Пиронович Хлопанин ми е любимия от всички.
Похилих се доста, но някак не ме грабна колкото предходната, въпреки новата доза преки попадения по "публичните личности" у нас.

Харесах:
Това не ви е някакъв цирк... колкото и да ви прилича на такъв!
***
Най-добре се смее оня, който плаче последен в S-класата.
***
Едно е да си имаш работа с тарикати и мошеници и съвсем друго - с умопобъркани тарикати и мошеници.
***
от собствен опит знаеше, че простотията няма долна граница
***
Ама освен уродлива, изглежда жена му беше и проста. Или по-скоро не толкова проста, колкото хитра.
***
Философите преди Накомаркс искали да изравнят хората по най-богтите, умните и красивите, ама това никак не се харесвало на бедните, простите и грозните, защото трябвало да започнат яко да бачкат, да се образоват и да спортуват.
***
жената наистина беше интелигентна, макар че според завистливите езици интелектът и стоял малко над таланта и, който пък никакъв го нямало
***
Муха и банка се убиват с вестник.
***
на никой не му трябва армия от летящи българки, понеже на Земята и бездруго има предостатъчно вещици

понеделник, декември 12, 2011

Хотел При загиналия алпинист

Автор: Аркадий и Борис Стругацки
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Старата ми слабост - братя Стругацки и старата ми болка: до колко успявам да ги разбера.
Като че ли този път са седнали да напишат криминален роман по класическа рецепта: полицай в отпуска; забутан хотел със странни гости; паднала лавина отцепва района; мистериозни събития и потенциални престъпления започват да се застъпват...
Само че братята са хванали стария сюжет и вместо обичайния детектив са вкарали една по-улегнала версия на Максим Камерер, който все още е склонен да изповядва Синдрома на Сикорски, но пък му лиспва силата на някогашен идеалист от Групата за далечно търсене. Всъщност се отплесвам - инспектор Глебски не е нито Екселенц, нито Мак Сим, просто един изморен застаряващ чиновник, занимаващ се с документни престъпления. А ваканцията му вместо ски&скука се обръща в близка среща с извънземни. На всичкото отгоре трябва да вземе решение - да им даде ли случайно попадналия в него "акумулатор" за да избягат, или да не го прави...
Някак си повече като упражнение по писане в непривичен жанр стои книгата, може би защото винаги очаквам от братя Стругацки НЕЩО, а не просто роман.

Харесах:
По природа не съм злорад, просто обичам справедливостта.
***
в очите на началството, пък и в очите на подчинените също, винаги по-добре изглежда добросъвестният тъпак, отколко блестящият, гонещ върховете талант
***
Навярно цялата работа е в това, че те са прилетели не навреме и са се срещнали не с хората, с които би следващо да се срещнат. Попаднали са на гангстери и полиция. Е, добре. А ако бяха се срещнали с контраразузнаването и с военните?

понеделник, декември 05, 2011

Тя е тъмата

Автор: Глен Кук
Издател: Лира принт
Година: 2011

 Много смесени чувства ми останаха: от една страна поредицата ми е стара тръпка, от друга - действието с много труд се придвижи още стъпка към Катовар и същината на Черния отряд и свърши романа.
Имам чувството, че май и Глен Кук не е бил съвсем сигурен накъде се развива историята след първите книги за войната в Империята на Господарката на север, оттам всички книги за пътя на Черния отряд на юг към Катовар и собственото миналото изглеждат някак по-мудни, а смяната на разказвачите на моменти оставя впечатление повече за разхвърляност, отколкото за различни гледни точки.
Пак си припомних какво ме заплени в поредицата - немногословния, но адски интересен разказ на автора и дарбата му само със щрихи да изгражда история на свят, не по-малко запленяващ от този в Хрониките на Амбър или Малазанска книга на мъртвите.
Май когато един ден излезе и последния том, ще седна и ще си препрочета всичко от самото начало. Тъкмо ще проверя дали и тогава ще ми хареса толкова, колкото в началото.през 2002-ра.

Харесах:
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
***
Като всеки добър войник, щом псува, значи е наред.
***
Обикновено щефът успяваше да различава желаното от възможното, независимо от собствените си чувства.
***
Войниците се препъваха мрачно напред, кълнейки хапещия вятър, като си напомняха един на друг, че генералите рядко са здравомислещи и с неопетнено потекло.
***
моята съвест си има слепи места
***
Цялата работа изглеждаше безсмислена, което не и пречеше да работи.
***
Разрушиха някои прегради завинаги, вместо да ги отстранят временно. Започнеш ли да бъзаш, обикновено се прецакваш.
***
Където има само пукнатина, животът ще пусне корен.
***
дори параноиците понякога срещат някой, опитващ се да ги намушка в гърба
***
Едноокия е от типа хора, които ти го връщат предварително.
***
Смъртта ще намери начин. Мракът ще открие своя път. Тъмнината идва винаги.
***
Винаги оставяйте някой друг глупак да свърши работата, щом настоява.
***
Хората искат да вярват в това, което искат - добро, лошо или неутрално, а не да ги объркват с факти.
***
Те не можеха да си представят бъдеще, по-мрачно от миналото си.
***
Всеки път, когато протестирате, просто ви затрупват с още работа.
***
Единственото нещо, което хората винаги са в състояние да правят е да те изненадват.

неделя, ноември 20, 2011

Отмъщението на Монца

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Бард
Година: 2011

Най-добрата книга на Абъркромби до сега.
Действието се развива в Стирия - страна/континент, отвъд морето и за Съюза, и за Гуркулската империя, където тече нескончаема война. В "Последният довод на кралете" великият Херцог Орсо от Талинс стана тъст на новоназначения крал Джизал и се появи с армията си в Адуа, за да участва в разгрома на гуркулските войски. Няколко години по-късно отново той е в завръзката на историята. При него служи наемническият отряд Хилядата меча под командването на Монцаро Муркато, изключително компетентен генерал и по съвместителство - красива жена. Нейният началник-щаб или по-скоро импресарио е по-малкият ѝ брат Бена. Поредица от победи на бойното поле са дали предимство на Орсо, стремящ се към короната на обединена Сирия, спрямо противниците му - Лигата на Осемте, рехава коалиция от амбициозни владетелли. След поредната победа двамата Муркато са поканени на аудиенция в резиденцията на работодателя си и стават жертва на типичната за Стирия неочаквана измяна, в резултат - Бена е мъртъв, Монцаро - почти. Спасена сякаш по чудо от странен чешит с необичайни хирургически методи, Монцаро оцелява и щом успява да стъпи на краката си (буквално), се измъква към един от тайниците си, за да започне Отмъщението на Монте Кристо Монца.
Купчина злато, придобита с пестъпление и скътана през успешните наемнически години, дава възможност на Монца да събере екип от най-способните убийци в Стирия. Отличен ход на Абъркромби е да включи сред тях няколко интересни второстепенни персонажи от предната поредица - бившият практик от Инквизицията Шило Витари; севернякът Тръпката - боецът, който отказа да забие нож в гърба на Логън/Кирвавия девет въпреки кръвната си вражда с него; наемническия командир Никомо Коска (отне ми време, докато се сетя кой е това - капитан Брабоса от "Карибски пирати"). Другите съучастници на Монца също си ги биваше, особено бившият затворник Дружелюбния, който е тотално обсебен от броенето, числата и тълкуването им. Има и един безкрайно противен образ - майсторът-отровител Кастор Морвийр, който си е брат-близнак на Круппе от "Малазанска книга на мъртвите". Появяваха се и други познати персонажи - банкерът Мотис от банка "Валинт и Балк"; Карлот дан Айдър, ръководител на бившата Гилдия на подправките от превзетия град Дагоска; ядачът (маг-канибал) Йору Сулфур - близък помощник на Първият магус Баяз; крал Джизал дан Лутар от Съюза. За мое съжаление Великият Инквизитор Санд дан Глокта само беше споменат, но не се появи лично. Стъпка по стъпка всеки един от 7-те участника в убийството биваше застигнат от мъстта на Монца, всеки по различен начин и при различни обстоятелства. Всъщност интерсната част бяха отношенията меду героите, както и бекрайният въртоп от събитития които предизвикваха или в които попадаха.
Абъркромби остава верен на своя стил: Монца и екипът ѝ не са "добрите", а само "нашите", като дори и това е спорно твърдение. Всеки един от героите влачи на плещите си собствената си история - убийства, измени, убийства, предателства, убийства, кръвосмешение, убийства...
Най-сериозно е работено по характера на Тръпката: в началото на романа той е ибягал от родния Север, където е Именуван мъж, воювал заедно и против най-големите водачи на своето време, опитващ се да скъса с битките и убийствата и да започне в далечна Стирия нов живот на честен мирен труд, изпълнен със състрадание и помощ към ближните. Неговата американска стириянска мечта си остава неосъществена, твърде бързо реалността му носи само разочарования и неуспехи в опита да се интегрира в живота на мирните хора и когато е на ръба на гладната смърт случйна среща с Монца го връща на добре познатия път на насилието. Само че вече не е в Севера, където понятието "чест" не е празна дума, а гадна бъркотия, наричана от местните Кървавите години, а Монцаро Муркато ненапразно всява ужас сред всички. Поредицата приключения вкарва Тръпката в безмилостна месомелачка, в която той губи какво ли не - чест, скрупули, око, разум, лоялност. помилван в края на историята той се отправя обратно към родния Север, пречистен от всички илюзии и опасен не по-малко от Логан/Кървавия девет или Дау Черния - двамата герои с най-лоша слава сред северняците.
Вторият сериозно разработван образ е Монцаро Муркато: чрез ретроспекции е проследена нейната лична история и мотивация. Родена на неподходящо място (гранична област на Талинс към съседно/враждебно владение) и в неподходящо време - началото на Кървавите години, твърде рано останала кръгъл сирак и при това отговорна за по-малкия си брат, тя е въвлечена отначало в набези и контранападения между селски опълчения в нейната област, по-късно постъпва наемник в Хилядата меча и е взета под опека от Никомо Коска. Тя просто има талант - за боравене с оръжие, за тактика, за стратегия, така че издигането сред наемниците е въпро на късо време. Един ден се оказва водач на собствената наемническа бригада, а в друг - основен военачалник на великия херцог Орсо. И през цялото време се оказва забъркана в нежелани от нея събития - предателство спрямо Коска; масово клане на мирни жеители; убийство на свръхбогат търговец - и всеки път любимият ѝ брат Бена е замесен активно. Дори и собствената ѝ вендета срещу херцог Орсо не протича по желания от нея начин - планираните убийства непрекъснато се израждат в масови кланета, личната ѝ мисия се оплита с политическите интриги на доскорошните ѝ противници и днешни несигурни съюзници и в края на историята тя се оказва там, където твърдо не е искала: на престола на разгромения Талинс, в началото на нова поредица войни в Стирия.
Верен на себе си Абъркромби и тук вкара събитията в основната си схема - многовековната война между Първия магус Баяз и Вторият магус Калул. Херцог Орсо и съюзниците му са финансирани от банка "Валинт и Балк", а Лигата - от Гуркулската империя. Като емисари се появяват двама близки помощници на Калул и Баяз - ядачите Ишри Източния вятър и Йору Сулфур. Интересният момент беше появата на ядач-ренегат - някогашен подчинен на Бая, който води собствена игра на разрушаване на планове. Неговата намеса успява да подреди последните непасващи парчета от историята на Монца.
Пак в свой стил Абъркромби завърта интриги, в които нищо не е както изглежда на пръв поглед и никой не е точно това, което изглежда. Много майсторски е създал сложни палнове, които в момента на реализация се провалят от почти случайна намеса на някой човек, оказал се на подходящо място в подходящ момент.
Големият плюс на книгите на Абъркромби са опита за реализъм - в характерите на героите, в описанията на света, в провеждането на обсадите, в развоя на битките. С интерес очаквам да се появи още нещо на автора, поредицата много приятно заприличва на "Черния отряд" на Глен Кук въпреки залитанията по преразказване на добре познати сюжети.

Харесах:
Числеността е без значение, ако са мързеливи, неподготвени и ги предвождат идиоти.
***
Неприятна кръстоска между наслада и отчаяние с превес на второто.
***
Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука.
***
Хората предпочитат лидер, който изглежда велик, пред такъв, който наистина е.
***
човек трябва да се смее, докато е жив, защото след това определено ще му е трудно
***
Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.
***
Да го правиш и да го харесваш са различни неща.
***
Никога не съм бил много решителен. Склонен съм да мисля твърде много какво би се загубило, ако предприема дадено действие. Да гледам със съжалениезатварящите се врати, вместо да потърся възможности в тези, които трябва да отворя.
***
смъртта никога не е сигурна... а само крайно вероятна
***
колкото по-глупав е човек, толкова повече мрази да изглежда глупав
***
Но имаше проблем с това да сриеш нещо от себе си.
Винаги знаеш къде е.
***
Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам.
***
По-добре да се движиш бързо и да удряш здраво, вместо да говориш за това.
***
Каква е целта на мъртвите грои, ако не да подадат пленените флагове на по-благоразумните другари от задните редици?
***
Ще ти е много по-спокойно, ако вместо непрекъснато да предвиждаш заповедите ми, просто ги да ги изпълняваш. Това е най-простия военен принцип.
***
човек е по-склонен да прости всякакви прегрешения на красива жена, но не и на грозен мъж
***
Искам земята, не живота им. Мъртвите не могат да се подчиняват.
***
Ограниченията на цивилизацията не са толкова корави, колкото смятат нормалните хора.
***
Предпочитаха да вярват, че светът е пълен със зло, а не с лош късмет, егоизъм и глупост.
***
-Само малцина избират тежкия път, защото е правилен.
-Само малцина дори успяват да различат правилния път от грешния.
***
Лаком като патица, смел като гълъб, лоялен като кукувица.
***
Когато построиш живота си само върху едно нещо, обичаш само един човек, имаш само една мечта, рискуваш да загубиш всичко за миг.
***
Да изглеждаш богат е почти толкова полезно, колкото да си.
***
Понякога хората се променят за добро. Понякога за лошо. А често, много често, стига да имат време и възможност... се променят обратно.

неделя, ноември 13, 2011

Не бой се от нищо

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1999

Още едно от ширпотребните произведения на Кунц.
Поизтръскал е старото притеснение от тайните заигравки на военните с биооръжия - толкова тайни, че реално са безконтролни. Както винаги - пак един експеримент е изпуснат от свръхстрогосекретна лаборатория. В резултат - всички живи създания попадат под влиянието на модифициран ретровирус, променящ и разменящ ДНК. В резултат - хора придобиват животински инстинкти, животни - интелект. В жентъра на историята се щура сина на генетичката, разработила ретровируса, който не знае нищичко чак до смъртта на баща си, а после само за ден-два трябва да се приспособи към новите реалности на окръжаващия свят.
Принципно би могло да стане хубава история - може би като "Радиото на Дарвин" или "Бялата чума", но всъщност всичко е само леко загатнато, дори не е обърнато на екшън като в "Пазители".
Доста разочароваща книга като за Дийн Кунц.

Харесах:
надгробните плочи приличат на редици с книги с имената на зачеркнатите от страниците на живота
***
Здравомислещите разбират, че човешките същества са неспособни да довеждат до край широкомащабни конспирации, защото някои от по-характерните за нас отличителни качества като животински вид са подминаването на детайлите, склонността да изпадаме в паника и неумението да държим устата си затворена.
***
погледът може да има плътност
***
единственото място, където вижда здрав разум, е вътрешността на собствения му череп
***
Краят на света, който познаваме, не означава задължително края на света изобщо.
***
Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението.
***
-Стара риза или старинна - струва ми се едно и също.
-Едното е евтино, а другото не е.

петък, ноември 04, 2011

Колорадеца

Автор: Стивън Кинг
Издател: Бард
Година: 2008

Безцелно упражнение по писане. Това беше първото, което ми хруман щом довърших историята. Просто защото история намаше. Би могло да мине за увод или фрагмент от по голямо произведение, но Послеслова уби и тази ми надежда.
А че беше майсторски разказана - спор няма. Двамата стари журналисти, учещи младата си стажантка на всичко, което знаят - от местния диалект, през начина на живеена на острова край Мейн и отразяването на местните събитя в също така местния вестник, та до местните мистерии от последния половин век. Най-странната от всички е Колорадеца - мтж, намерен мъртъв на плажа, задавил се до смърт с тривиална телешка пържола. Всичко би било банално, ако не беше без документи и по риза през ранна пролет на плаж недалече от Канада. Разследването им 2 години по-късно идентифицира жертвата - човек, който изчезва от офиса си по обяд и по-малко от 24 часа след това се оказва мъртъв на 3000 километра от там. Как и защо - това е загадката и сай Кинг любезно ни я оставя на нас.
Може би би ми допаднало като решение, ако бях в настроение да медитирам над този въпрос и кана червено вино.

Харесах:
Мъжете правят за жените много неща, на които обръщат гръб в мига, в който останат сами, неща, от които в девет от всеки десет случая биха избягали, даже да са пили и да ги подстрекават цяла тайфа приятели.
***
няма как да избързаш в история, която просто не съществува

понеделник, октомври 31, 2011

Адвокат на дявола

Автор: Андрю Нидърман
Издател: Атика
Година: 1998

 Честно казано - очаквах повече от книгата заради филма.
А историята се оказа доста постна - млад адвокат погазва съвестта си, защитавайки учителка за сексуален тормоз над 10-годишна ученичка и успехът му води до неочаквано издигане като съдружник в неизвестна, но адски богата нюйоркска адвокатска фирма с харизматичен собственик. В началото всичко е екстра - лукс, пари, блъскав живот, жена му от провинциално момиче се превръща в светска кифла. Работата също е ОК - още в първото дело вместо очаквания крах се стига до изненадващ обрат в последния момент и един комарджия, убил богатата си съпруга-инвалид е обявен за невинен. Само дето нещо не е наред - нощем вижда отстрани сам себе си как чука страстно жена си, а побърканата съпруга на един от съдружниците му разказва за злото във фирмата. Леко ровене в базата данни води до още по-стряскащо откритие: има списък тежки престъпления, по които ще се работи през следващите 2 години, само че те още не са се случили. Амокът е ясен, особено когато съпругата се оказва бременна, но неясно от кого точно. Опита да се търси помощ от прокуратурата води до среща с възрастен свещеник, изследовател на сатанизма, а неговите съвети - до предумишлено убийство. Признат за виновен и изпратен за 25 години в строг затвор младият неуспял кариерист попада в собствен ад - камари затворници, очакващи да се бори за преразглеждането на присъдите им, иначе...
Всъщност книгата не е зле, но не е от класата на "Бебето на Розмари", а не успява да докара и нотката на тиха лудост на "Ангелско сърце". Обаче пък е стегнато написана и се чете бързо, а това за мен напоследък е огромен плюс.

сряда, октомври 26, 2011

Последният довод на кралете

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Бард
Година: 2011

Третата книга беше изцяло в руслото на очакваното - харадците гуркулите обсадиха Гондор Адуа, където обче ги чакаше в засада Гандалф Белия Първия магус Баяз. След много бой (предимно по добрите), дойдоха роханците стириянците в черните кораби, както и редовната армия на Съюза под предводителството на хобита маршал Уест и подкрепена от дунеданците северняците на Логън Деветопръстия. Назгулите Ядачите бяха унищожени почти изцяло, с което дългогодишната програма на Саруман Втория магус Калул за производство на юнити от висок левъл бъде опропастена. Тази битка остана неразрешена и отворена за нови томове: Баяз се оказа нещо като Палпатин - безмилостен тиранин, "отгледал" Съюза за противовес на Гуркулската империя на Калул; битката между двамата просто продължава, всеки един от тях загуби част от натрупания ресурс ръшвайки базата на другия, но без да претърпи твърде тежки щети. Това беше скучната част.
Готината част беше в Севера - войната, започната от срещу Съюза от крал Бетод (марионетка на Баяз, проявила собствено мнение) беше приключена от новоизлюпения маршал Уест и завърналия се в родния край Логън/Кървавия девет. Имаше отчаяни битки, стратегически ходове, грешки, магия и измама, както и неизбежния двубой между Кървавия девет и Страховития Фенрис (който се оказа останка от древни времена, създадена от Глъстрод, най-малкия син на Еуз, за войната му с по-големите братя).
По-интересна пък беше нишката на основния герой - инквизитор Санд дан Глокта. Движен от болката и ината да не се предаде той се влачеше през всички препятствия, лавирайки изумително умело между всички големи играчи и смъртоносни заплахи, успя да се справи с всичко, да оцелее и да получи наградата в края на играта - поста на Архилектор на Инквизицията, място във Висшия съвет на Съюза и неофициално - пълната власт в кралството като наместник на Баяз. Даже се уреди с брак с Арди, сестрата на стария си приятел Колем Уест и покрай това - с вече готово дете. За да има опции за нови интриги - бащата на детето е Лутар, поредната марионетка на Баяз, назначена за крал на Съюза.
Краят на книгата беше най-интересната част и от 3-те тома. Баяз не се поколеба почти да наруши Първия закон на Еуз; най-близкия му ученик също се оказа ядач (маг-канибал, нарушител на Втория закон); прецака един от другарите си от древността, затваряйки го вовеки с откачената дъщеря на Създателя Канедиас; според някои податки - Баяз е убил и Ювенс, и брат му Канедиас. Феро Малджин се сдоби с огромна мощ, откачи окончателно и тръгна към Гуркул за да продължи персоналната си война с империята. Логън спечели всички битки и загуби окончателно възможността да намери някакво място в Севера - всъщност направи самоубийствен скок от високо в река в опит да оцелее, точно както започна и поредицата. Тогава се сетих и с кого визуализирам образа: Улвърина от Х-мен.
Силно подозирам, че в "Отмъщението на Монца" пак ще се срещна с Логън, така че ще се опитам да я докопам в най-скоро време.
А Абъркромби става за четене - стилът е приятен, цветист, много далеч от сковаността на Толкин или инфантилизма на Едингс. След "Гобленът на Фионавар" това е най-добрата преработка на "Властелина на пръстените", която съм чел. Човекът е направил опит да вкара реализъм във фентъзито и доста е успял, макар и да си остава далече от Бърнард Корнуел и "Сказание за Артур".

Харесах:
колкото по-мижав човека, толкова по-напомпани претенциите му
***
Пътешествията носят мъдрост само на мъдрия. Невежата затъва още по-дълбоко в своето невежество.
***
Мрачната всекидневна, изглежда, бе обзаведена от човек с прекалено много пари, прекалено малко въображение и крайно недостатъчно площ, върху която да разпростре амбициите си.
***
Умът не е гаранция за разумно поведение.
***
Аз съм пословичен празноглавец. С умна жена до себе си ще изглеждам пълен идиот.
***
страховито оръжие е търпението
***
...мнозинството хора предпочитат да им се казва какво да правят, вместо сами да взимат решения. Подчинението е по-лесно.
***
Многото доверия прави човека небрежен.
***
Редките прояви на невъздържаност придават на човек страховитост. Честите го  карат да изглежда пълен смешник.
***
Единствената разлика между войната и обикноввеното убийство е в броя на мъртвите.
***
мъже на път към кървава зора
***
Най-лошият враг е най-близкият ти съсед.
***
Научил съм много от грешките си... Едно не научих само - как да спра да ги правя.
***
Време е за твърди решения, корави сърца и наточени остриета.
***
Който и да беше обзавеждал Бялата стая, беше дръзнал да премине отвъд строгата неприветливост и да навлезе смело в царството на пълното неудобство.
***
може и да не разбираше много от политика, но можеше да познае кога едни хора биват прекарвани от други
***
Първо идва гордостта. После идва болката. Веднага след нея напира смирението. А накрая идва покорството.

четвъртък, октомври 20, 2011

Преди да увиснат на въжето

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Колибри
Година: 2011

Запази се впечатлението ми от предишния том: това вече съм го чел. Горе-доу изплуваха и поредиците: "Властелина на пръстените" и преработката му в "Белгариада" на Едингс, както и "Божиите монархии" на Кирни. Остава да ми се губи руския източник на алюзии с ОГПУ/НКВД.
Иначе в този том нещата бяха наобратно: почти цялото развитие беше готино, без последните 50-на страници; до сега готините герои Логън/Кървавите девет и Феро изпаднаха в една очаквана и досадна любовна връзка; второстепенния хобит, пардон - полковник Колем Уест рязко изпъкна по време на кампания срещу Исенгард Севера; инквизитор Глокта ства все по-готин, заприличва на Ветинари.
Историята продълава да е предвидима - войната в Севера потръгва накриво и струва живота на престолонаследника ан Съюза (кретен, който собствената му охрана би трябвало да удави отдавна); войната на Юг след упоритата, но обречена съпротива на Дагоска срещу империята на Гуркул беше тръгнала към някакво утихване, но "изненадващото" убийство на другия принц на Съюза, гарнирано с публична екзекуция на гуркулския посланник, гарантира ескалация на конфликта. Един от най-досадните литературни герои във фентъзито - Джизал дан Лутар бе маркиран като новия крал на Съюза (явно освен Гандалф Баяз никой все още не го знае) и общо взето картите бяха раздадени за последното разиграване в тази ситория - сблъсъка на отколешните съперници Първи и Втори магус, техните школи от адепти, манипиулираните от тях империи и каквото още излезе от шапката на автора ще се състои за радост на читателите.
Смятам веднага да има дам шанс. :-)

Харесах:
Младежът беше малко над двайсетте, но се отличаваше с цялата интелигентност на преждевременно развит десетгодишен хлапак.
***
Някои хора са готови на всичко за пари, а повечто хора са готови на всичко за много пари.
***
Ако не друго, приятелят е един враг по-малко.
***
Уважението не струва нищо, а няма по-бърз убиец от собствената самоувереност.
***
Годините минават, немислимото става ежедневие, грозното става досада, а непоносимото - рутина.
***
Грешките от миналото не се погребват така лесно.
***
Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено.
***
Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно... А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с дребни мечти, тръгнали по стъпките на гигантите.
***
Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам.

събота, октомври 15, 2011

Гласът на острието

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Колибри
Година: 2010

По-голямата част от книгата пораждаше в мен усещането, че това вече съм го чел. В няколко варианта. Отделно - много разтегнато действие, едно 150-200 страници са си направо пълнеж. Обаче последните 50 ми показаха защо книгата има толкова добри отзиви. Иха!
Схемата си е класика - бели хора, считащи се за свободни, са обкръжени от империя на черни (реално управлявана от зли магьосници) от юг, и от новосъздаено кралство на свирепи грамадни мъжаги на север. Е, не са Ангмар и Харад, обаче пък ома орки, пардон - шанка, раса-биооръжие, останка от древна война между двама братя (не, не са Ерик и Коруин, поне от досегашната информация). Има и Първи магус, който си няма шапка, но пък е плешив, има и други магове от първата генерация, поне единия - много лош и живее на юг. Първият магус събира експедиция от шест човека (ето това е новаторско, обикновено са седем!), която да отиде на майната си и да намери всемогъщ артефакт, преди корумпираното кралство на свободните бели мъже да бъде прегазено от свирепи южняци, диви северняци и после останалите да ги изтрепят орките. Паердон, шанка.
Толкова с шегите.
До тук има няколко готино изградени образа - войнът-северняк Логън и берсеркерската му част Кървавите девет; отряда елитни бойци на Логън, които са изпаднали в немилост заедно с него и се скитат немили-недраги из Севера; Феро Малджин - превъртяла от ярост бивша робиня от дълбокия Юг, която живее единствено за да унищожи колко може от империята.
Силната част в книгата е Инквизицията - параноична организация, един от стълбовете на обществото, която адски прилича на НКВД под командването на Ежов или Ягода, даже си има собствен Гулаг в най-северните територии. Съчетавайки разузнаване, контраразузнаване, следствие и корупция, Инквизицията се опитва да опази полу-разпадналата се система на управление (епохата е като в ранния Ренесанс - аристокрацията запада от глупост, но все още е управляващата сила, буржоазията вече има икономическата сила, но все още не осъзнава какво може да постигне с нея), като се опитва да балансира между интересите на всевъзможни фракции най-общо в интерес на Държавата (кралят е сенилен идиот, а престолонаследника - млад идиот, абсолютната монархия е предимно фикция). Като добавка е инквизитор Санд дан Глокта - благородник, бивш военен, някога изключителен фехтовач, герой от последната война с империята на южняците (удържал сам един мост достатъчно дълго, за да спаси цяла армията), попаднал в плен и изтезаван внимателно и целенасочено 2 години до превръщането му в негоден за нищо инвалид, но проявил достатъчно инат да се хване ан работа в Инквизицията. Глокта е загубил каквото може да се губи, включително илюзиите и скрупулите, но пък е запазил здравия си разум и не се бои да го използва. В края на романа го метнаха в една безнадеждна мисия, така че директно започвам следващия том.

Харесах:
 имаш ли нещо за правене, по-добре приключвай бързо
***
Когато не ти е останало друго, трябва да си доволен и от малкото, което имаш.
***
Това е проблемът на здравите крака, склонен си непрекъснато да тичаш напред-назад. А когато имаш проблем с движението, много внимателно се замисляш и не помръдваш, докато не си напълно сигурен, че се налага.
***
Времето лекува разбитите сърца, но не и избитите зъби.

***
от повече редпазливост не се умира, докато без хич - да
***
Трябва да те е страх, за да проявиш смелост.
***
Кръвнишките погледи вършат работа само ако после можеш да се биеш като хората.
***
Вложи всичко от себе си, но то не беше много.
***
Разликата между приятния събеседник и непоправимия кретен е само няколко чаши  вино.
***
отнасяш ли се с някого като с куче, не след дълго ще те ухапе
***
онзи вече не му изглеждаше луд - беше просто човек, дошъл от един напълно побъркан свят
***
Невероятно до къде те докарва глупостта, ако не и обърнеш внимание навреме.

неделя, октомври 09, 2011

Ангелология

Автор: Даниел Трусони
Издател: Сиела
Година: 2010

Доста случайно попаднах на книгата - дори не бях разбрал за съществуването и, преди да я взема в ръце и малко след това да я купя.
Анотацията ме накара да очаквам, че ще е нещо в стил филма "Константин" - ангели/дяволи бродещи в нашия свят и разиграващи безкрайните си битки и интриги. Вместо това се сблъсках с поредния случай като  "Пропадането" - принципно интересна идея, с оползотворен потенциал около 50% и калпав превод за добавка.
Концепцията пак се базира на библейския отрязък с кръстосването на ангели и хора и техните наследници - исполините/нефилими, които лично Господ се опитал да изтреби чрез Потопа. Тук нефилимите са някак странни - не съвсем отделна раса и не точно свръххора, живеят много по-дълго от обикновените хора, имат крила (точно те са белег за мястото им в йерархията), разполагат с някои свръхсили и командват няколко други раси крилати създания от по-низш ранг. В добавка са натрупали огромни богатства и власт чрез брутална сила и задкулисни машинации. Срещу тях противостои рехавата организация на ангелолозите - учени от всички краища на планетата, изучаващи ангелите и нефилимите, опитващи се да предпазят човечеството от тиранията на нефилимите. В наше време и двете групи са в сериозен упадък: нефилимите се израждат генетично (с всяко следващо поколение човешкото генетично наследство се усилава за сметка на ангелското), а ангелолозите са загубили много от спонсорите си (отделно материализма е превърнал религията в атавизъм и хората масово не се интересуват от ангели и истината за тях). Ангелолозите така или иначе са в губещата позиция - нефилимите са много по-дълголети, много по-богати и ги шпионират от векове. Неясно защо обаче ги оставят да съществуват (имше някакво мъгливо обяснение, че на нефилимите им липсва искрата на гениалност и това ги прави зависими от хората за да прогресират).
До тук с интересната част. Около 400 страници са посветени на ретроспекции, с които се обяснява на порции гореизброеното. Има и нещо като шпионска интрига около събития по времето на Втората световна война - 2 млади ангелоложки (15 годишни?!) са въвлечени в сложна игра между членове на Съвета на ангелолозите и член на нефилимската фамилия Григори, а между това най-сетне успяват да пробият една хиладолетна загадка и да локализират затвора на падналите ангели (в Родопите). Експедицията до там се увенчава с успех - намерена е лирата на архангел Гавраил (некадърно преведен като Габриел), същата на която е свирил и Орфей (Голямо бонго!). Артефактът е неоценим - музиката от него притежава огромна сила да лекува, убива и може би дори да освободи падналите ангели. След картко взаимно мамене и куп трупове лирата достига в САЩ и попадайки в ръцете на г-жа Рокфелер (основен спонсор на ангелолозите) ичезва за 50 години. В наши дни интригата се подновява, като в центъра попада младата монахиня Еванджелин, внучка на едно от момичетата и въпросния нефилим Пърсифал Григори. Изследователят на историята на изкуството Верлен прави проучване по поръчка на Григори на връзките на г-жа Рокфелер в периода на изчезването на лирата, без да има представа за ангелолозите и нефилимите. Това пък тласва напред цяла поредица от събития довела до разгадаването местоположението на лирата и смърттта на повечето участници от двете врждуващи страни. В развръзката Еванджелин претърпява метаморфоза и се превръща в нефилим, което пък и дава възможност да унищожи лирата. Верлен открива своето призвание - ангелологията. Остава за следващата книга да се разбере накъде ще избие цялата интрига с увлечението на двамата, след като по подразбиране вече са на различни страни, макар че за Еванджлин тепърва предстои намирането на място в света.
Забавна беше частта, свързана с България (авторката е била тук) - стар български, на който "гяур" е друговоерец/неверник (думата трябва да е употребявана 400 преди османското завладяване на Балканите), още по-смешно беше разчитането на записани на фонетичен латински думи (автора е от X-ти век, при това е опсан като тракиец, живеещ в Рим) от българска селянка от първата половина на XX-век. Абстрахирам се от размотаването в американски  военен джип в Южните Родопи преез 1943г - на фона на последвалия полет от Гърция през Тунис до Турция това не беше нещо чак толкова странно. Абе за хамериканците Стария свят си остава доста смътен.
Трусони се е опитала да вкара нещичко от закодираните послания като при Дан Браун, но е на много по-ниско ниво. Отделно заделянето на 80% от  книгата за маловажни действия и иформации е лош подход. Останах с впечатление, че книгата добре се е продавала в САЩ, което вероятно ще доведе до продължение. Дано да е по-добро.

Харесах:
-Май имате доста за четене?
-...винаги има още нещо за четене.
***
неразумните действия са по-лоши от разумното въздържание
***
установих колко различен е животът на победителите от този на победените
***
Едно е да искаш мир, съвсем друго е да се преструваш, че войната въобще не съществува,
***
В един свят на Добро и Зло не можеш да избягаш от избора си.

неделя, октомври 02, 2011

Сакатият бог

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2011

Е, след хиляди страници историята стигна до края. Или до своя край. Или поне краят на безкрайния марш на Ловците на кости нанякъде.
Принципно готин свят е създал  Ериксън. С много история, много приключения, много от каквото се сетиш, и точно това се превръща в проблем н поредицата. Навръзването на купищата вражди и заговори в обща схема превърна поредицата в безумна въртележка от места, времена, личности и събития. За мен е трябвало да се разбие на по-малки истории. Но пък тогава щеше да прилича на много други поредици.
Най-после всичко свърши, безкрайните интриги на Сенкотрон и Котильон се увенчаха с успех, саможертвите бяха извършени, а Сакатия бог получи мир. Всичко това сред яростнио сражения на всякакви раси и фракции, измени и неочаквани съюзи.
Добър финал на една дълга поредица, даващ шанс да се разкажат още много, много истории в този свят.

Харесах:
Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си.
***
повечето от това, ковто наричаме "ухажване" се свежда просто до това да си наблизо
***
войната стимулира изобретенията и скоро след като едната страна подобри тактическата си позиция, другата бързо се приспособява да преодолее въпросното предимство - стига да има достатъчно време, за да го направи
***
Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката.
***
Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор - само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си.
***
търпението не отлага смъртта
***
Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя.
***
Очите могат да бъдат корави като броня.
***
всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано
***
човечество без смирение е опасна сила
***
Има майка в ноща
за дете изгубено в тъмното.
***
Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб.
***
не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма
***
Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.
***
ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен
***
В една война между фанатици и скептици, фанатиците печелят винаги.
***
Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.

***
Грозен и умен, Убийствено съчетание за мъж.
***
Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето.

четвъртък, септември 22, 2011

P.S. Убийците

Автор: Джеймс Патерсън & Лиза Марклунд
Издател: Алто
Година: 2011

Приятен клиширан трилър. От гледна точка на авторите - развиващ се в екзотичен край на света - Швеция.
Старата история за хора, ценящи Изкуството (каквото и значение да влагат в тази дума) доста повече, отколкото човешкия живот. По тази причина се правят произведения/инсталации/нещоси чрез убиването на млади двойки в различни места на Европа, като аранжировката на труповете пресъздава някое извстно произведение.
Също така старият образ - нюйоркско ченге, баща на една от жертвите, води свое разследване и търчи след убийците на всяко следващо място. Докато в Швеция чрез една журналистка успява "да наруши кръга" и да извади убийците от анонимност.
Нататък всичко беше според очакванията - няколко обрата, малко преследване и финални изстрели.
Чете се много бързо, а единственото кофто е превода на заглавието - какво му е лошото на "Убийците с пощенските картички"?

Харесах:
човек може да стигне къде ли не с достатъчна липса на самокритичност
***
Хитлер - най-неуспелият художник в историята

понеделник, септември 19, 2011

Момчетата на Ананси

Автор: Нийл Геймън
Издател: Бард
Година: 2011

Изненадващо нормална книга, като за Геймън. И адски забавна, не само като за Геймън.
Като контрапункт на "Американски богове" тук боговете са в някакъв много първичен "африкански" стил - отчасти хора, отчасти животни, понякога зли, опнякога тъпи, но като цяло - простички и разбираеми.
В центъра е Ананси и неговите синове - пакостливи, шегаджии, използвачи, но като цяло  незлобливи и забавни. Само дето единият син не знае кой е, другият е безотговорен, а Ананси решава да умре. Чудесно време Тигърът решава да вземе отдавна лелеяното отмъщение и нещата се отплесват в различни посоки и реалности.

Интервюто в края на книгата също е адски готино.

Харесах:
При добре обмислена употреба усмивка като тази може да подпали свещена война.
***
гърбът го болеше по онзи особен начин, който започва в областта на коленете и стига до челото
***
беше адски искрен в убежденията си, а убежденията му до едно бяха неприятни
***
виждаше едно с очите си и нещо друго с ума си, а в пропастта между тези две неща дебнеше лудост
***
хлъзгав като змия в съд за биене на масло
***
Помнеше го, но по онзи начин, по който помним случки от детството си - отчасти истински спомени, отчасти спомен за спомена.
***
подбираше пътя си към него като сянка в слънчев ден
***
Ако от време на време умираш, хората спират да ти обръщат внимание.
***
в книгите на ужасите хората си получават заслуженото, а в комедиите получават онова, от което имат нужда

неделя, септември 11, 2011

Ангелско сърце

Автор: Уилям Хьорстбърг
Издател: Азинус
Година: 1993

Навремето харесах филма зарди мрачната атмосфера и отличната актьорска игра на Мики Рурк (въпреки че изобщо не го харесвам, това си е роля като за него).
Случайно се натъкнах на романа и разбира се го захапах веднага. Чудесна история - класически черен роман, кръстосан с вуду-сатанизъм. Разкошен - самотника частен детектив, загадъчния случай, красивото момиче, появяващо се от никъде, загадката без аналог и трупове, много трупове...
Много добре написан роман и много бързо читаем.


Харесах:
Отвън нощта падаше на парцали.
***
Не ви е трудно да бъдете жесток, но в същото време се можете да приемете истината, че сте особено склонен да причинявате зло на околните.
***
Когато някой влиза направо, това са или ченгетата, или неприятностите. Често и двете.
***
Беше толкова красива, че придаваше блясък дори на протъркания фотьойл от изкуствена кожа.

вторник, септември 06, 2011

Тайната на Сенеф

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2006

Най-динамичната от всички книги за Пендъргаст. Този път липсваше обичайното опипване на престъплението в първата 1/3. Директно се започна (или по-скоро продължи) с гоненицата между Диоген и групата на Алойзиъс.
Този път предимството не беше на страната на Диоген - съществуването му беше разкрито и кръгът започна да се стеснява бързо. Отделно неговата арогантност му изигра лоша шега - съблазни повереницата на Алойзиъс, превърнатата в безсмъртна Констанс Грийн, само че вместо да я тласне към самоубийство, я тласна към безмилостно преследване (така де, много отдавна са го казали за бледнеенето на Ада пред гнева на измамена Жена).
Основният проблем беше да се измъкне Алойзиъс от строго охраняван федерален затвор. Това беше и най-слабата част на романа - цялото действие беше кърпено с бели конци на едра тропоска, в опит да се комбинират хай-тек джунджурии с главознание в една невъзможна за изпълнение бъркотия.
Първата развръзка беше доста добра - авторите си бяха свършили прилично домашното относно комбинацията от ултразвуково излъчване, стробоскопични светлини и подпийнала тълпа от самодоволни големци. Разбира се, агент Пендъргаст се намеси и с една чаша забъркан на място нитроглицерин успя да спре мелето на ниво няколко убити и няколкодесетки ранени, вместо очакваните няколкостотин трупа.
Втората развръзка си беше като извадена от роман на Александър Дюма или Артър конан Дойл - гениалния Диоген бягаше в паника от вбесената Констанс, като всеки следващ сблъсък го водеше все по-близо до смъртта. И очакваното го сполетя, в най-добрите традиции на жанра всичко се реши с класическо боричкане на ръба на вулкана пред очите на отново закъснелия Алойзиъс.
Определено тази ройка книги вдига нивото на поредицата, която като цяло се мотае на доста посредствено равнище, въпреки приятно лекия стил на авторите.

понеделник, септември 05, 2011

Сърцето на Луцифер

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2005

 Сблъсъкът на братята Пендъргаст започна. Диоген поведе сериозно, но в продължението Алойзиъс успя да върне попадение, така че второто полувреме ще е на живот и смърт.
Шегата настрана, романът беше издържан в най-добрия стил на трилърите за гениални социопати. Лошият винаги беше пред добрите, той диктуваше темпото, избираше мишените, времето и начинът на атака. Добрите тичаха като оплезени хрътки след тенекиен заек чак до края, когато им хрумна да нарушат очавканията на противника и на свой ред да внесат изненада в действието.
Като всеки гениален социопат, Диоген 20 години подготвя план за разплата с брат си, който на свой ред е част от друг план (много ми напомни сюжета на "Умирай трудно 3"). Планомерно започна да избива малобройните приятели на брат си, подхвърляйки навсякъде преки и косвени улики, сочещи Алойзиъс за убиец с раздвоение на личността. На свой ред Алойзиъс се опитваше с нелегални действия да засече брат си и да парира действията му - като цяло доста успешно, 3 от 6-те жертви оцеляха. А всъщност се оказа, че доакто полицията гонеше агент Пендъргаст, а той пък търсеше брат си, Диоген спокойно ограби диамантената колекция на Нюйоркския природонаучен музей (аха, пак там, пак познатите лица). С малко изключение - най-ценния камък, огромен червен диамант наречен "Сърцето на Луцифер" се оказа, че е бил дубликат, докато истинския си е седял в силноохраняван трезор. И тук вече започна обрата - агент Пендъргаст открадна камъка и го използва за размяна, по време на която измъкна една от жертвите на брат си и се остави да бъде арестуван от полицията. Привидно - губещ ход, само че неговата версия за събитията изведнъж се сдоби с 3-ма независими свидетели.
Рнанът за върши подобно на "Империята отвръща на удара" - претърпели жесток разгром, в последните страници "добрите" започнаха подготовката за следващия сблъсък.
Нещото, което ме заинтригува е, че тандемът Престън-Чайлд май си създава собствена "реалност", в която се развиват историите им. "Златото на Кивира" (не съм я чел още) е част от нея, а организацията Ефективни инженерни решения на Ели Глин (искам да работя там!) е твърде добро хрумване, за да не се използва и в други трилъри.
Е, иде ред на последната част от сблъсъкът на семейство Пендъргаст.

Харесах:
Човешките същества са отвратително предсказуеми и това е еднакво вярно както за психопатите, така и за възрастните дами.
***
Никой не се възстановява от болестта да бъде роден.
***
глупостта е една от природните стихии

вторник, август 30, 2011

Огън от Ада

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2004

Благодарение на един приятел се завръщам пак към приключенията на специален агент Алойзиъс Пендъргаст.
Рома нът е с по-добра загадка от останалите - практически в 3/4 него не може да се разбере какво всъщност става. Започва се с няколко самозапалвания (или изгоряния по непознат способ), "гарнирани" с миризма на сяра, пентаграми, и изгорен отпечатък от копито. Естествено, жълтата преса и откачалките захапват темата с кеф, а ченгетата изпадат в умопомрачение - няма кикакви свестни следи. Така се включва и Пендъргаст - както винаги изглежда направо случайно попаднал в случая. Компания му прави и старата дружка Д'Агоста (напуснал лейтенантския пост в NYPD за да стане криминален писател, а провала на анчинанието е досасипало и брака му), намесва се и някогашата млада полицайка Лора Хейърд от "Маршрут 666", която вече е капитан и сериозно напредва в кариерата си. Тръгвайки по единствената следа - арогантен и безмилостен производител на оръжие, Пендъргаст и Д'Агоста се изсипват в Италия, по-точно Флоренция, където нещата започват да се подреждат. Разковничето пак е в далечното минало - най-добрата цигулка, произведена лично от Страдивари и изчезнала през 1910. А после се омешаха черен трафик на технология за ново поколение китайски балистични ракети, древна аристокрация във всичкия и бласък, също толкова древни тайни общества и за изненада този път Пендъргаст претърпя поражение. Почти пълно - той беше зазидан, опита на Д'Агоста да го открие беше провал, а елементарното отмъщение срещу злодея окончателно би трябвало да сложи край на поредицата. Обаче...
...обаче се заплиташе нова история - отдавна изчезналия брат на Пендъргаст - не по-малко блестящия Диоген му изпрати съобщение, съдържащо само и единствено една дата. Датата, на която гениалния социопат смята да направи нещо зло и предизвиква тъповатото си братле да разбере какво, къде и ако може - да се пробва да го спре. И един непознат до момента персонаж на последната страница на романа започна да разбива все още прясната зидария на гробницата на Алойзиъс Пендъргаст.
Така че то е ясно - хващам следващата.

Харесах:
онова в което вярваме, лейтенант, формира и онова, което виждаме
***
Онези, които не могат да вършат нещо, го преподават, а онези които не могат да преподават, стават критици.
***
Никакви рапорти. Толкова неудобства възникват, когато фактите са в писмен вид.
***
какъв би бил Ренесансът, ако "Давид" на Микеланджело бе скулптриран от зелен мрамор
***
Тълпата ентусиазирано ще извърши акт на насилие, което нито един отделен неин член обикновено не би простил.

петък, август 26, 2011

Дума Ки

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2008

 Доста време ми отне този роман. Отчасти причината е монотонното действие, отчасти усещането, че това вече съмго чел - от части в "Мъртвата зона", до някъде в "То", а нещо от края - в "Сейлъмс Лот".
Историята за 50-на годишния строителен предприемач, претърпял почти смъртносна катастрофа има  автобиографичен произход за Кинг. Оттеглянето във Флорида, след като бракът му е рухнал, за телесно и душевно възстановяване - май по-скоро не.
А после вече започва същинския роман - някогашното любителско увлечение се завръща като един вид психотерапия, но после изригва в плашеща дарба за рисуване. В безпаметни пристъпи (аха, съвсем като в сериала "Герои") се появяват картини, които са си директно плашещи (даже си я има и пророческата част). А покрай единствената постоянна обитателка на острова Дума Ки започв и разплитането на историята, случила се през 20-те години на ХХ-век и започваща отново в началото на ХХI-ви. История като старите на Стивън Кинг - чудовище, ъндеди, магия...
Само дето вече не беше същото. Разказът е протяжен, с много преповтаряния, а пръкналите се според канона другари по оръжие са предимно дразнещи (адвоката си е откровенно досаден, а бой-скаута-колежанин е нереално усложлив). Дори и чудовището не беше достатъчно плашещо в злата си същност.
А може би аз съм порастнал твърде много от първия прочит на "То", "Сейлъмс Лот", "Гробище за домашни любимци", "Сияние"...

Харесах:
никога не взимай назаем сума, надвишаваща коефицента ти наинтелигентност, умножен по сто
***
всеко получава свята порция скръб
***
Ще почна да чета какво пише по пощенските кутии в деня, в който спрат рекламите по телевизията.
***
понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го прервърнем в своя професия
***
гениалността омръзва, ако се приема в твърде големи дози
***
изкуството е магия, но не всяка магия е бяла
***
Бас държа че сняг вали и в ада, макар че според мен там едва ли се образуват преспи.
***
ще бъде по-зает от еднокрак инвалид в конкурс по ритане на задници
***
фактът че си богат не те имунизира срещу желанието да намериш съкровище
***
Според народната мъдрост кучето е най-добрият приятел на човека, ала аз бих гласувал за аспирина.
***
единственият начин да продължиш е като продължиш
***
Нищо не може да се сравнява с похвалата на взискателен баща.

неделя, август 14, 2011

Гръмотевичният дом

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1997

Историята започва като класически филм на ужасите: жена се събужда в болница с амнезия след катастрофа. Не помни практически нищо от живота си. Постепенно някакви спомени започват да се завръщат, а най-силно тези, свързани с инцидент в колежа, при клойто гаджето и е пребито до смърт от четирима пияни състуденти. Завръщат се, защото тези четиримата се появяват около нея - 10 години по-млади от колкото трябва, отделно пък поне двама от тях са мъртви от години. И са по-големи гадняри, настроени за нов купон - групово изнасилване придружено с изтезания до смърт. Всичко прилича на халюцинация, само дето има реални синини от срещите с тях, а в стените има не добре замаскирани врати. Опита за бягство от болницата е неуспешен - на всяка крачка в странното градче в Орегон все същите гадняри я пресрещат, за да я върнат в болницата за насрочения купон. 90% от книгата върви в тази плоскост и неочаквано накрая историята се изметна като в трилър на Лъдлъм - струпаха се накуп КГБ, програми за свръхоръжия, център за американизация на дълбоки "къртици", двойни агенти, нелогична последна схватка на кораба на грузинеца Бородкин - въобще пълна програма като за евтино книжле от епохата на Студената война.

Тази е е от безличните книги на Кунц. Няколко поредни такива ме бяха отказали от него преди 15 години.
 
Харесах:
Е, детето ми, не знам до колко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.
***
Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат.

сряда, август 10, 2011

Тик-так

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1996

 Началото на романа доста ме озадачи - всичко потръгна като евтин филм на ужасите: главния герой Томи Фан тъкмо е стартирал въпреки настояванията на семейството си (бегълци от Виетнам) своята американска мечта - кариера на писател на pulp fiction (напуснал е работата като журналист, купил си е  новичък корвет) и намира пред дома си една кукла с бележка на родния виетнамски (успешно американизирал се вече дори не може да прочете написаното). Единственото ясно е, че има срок, изтичащ на разсъмване. А после куклата оживява и започва да го напада, като самата тя е неуязвима за куршуми, удари или огън, при това става все по-голяма. Героят панически бяга и се натъква на шантава до абсурдност блондинка. В този момент вече нещата започнаха да се превръщат в гротеска - мацката Деливъранс Пейн е луда като мартенски котарак в кофа с валериан или поне така го докарва, само че умее адски много неща (шофира, плава, стреля, рисува), при това е изключителна във всичко. А майка и е още по-шантава. В края на романа вече се разбира, че просто едно заклинание на виетнамска магьосничка (направено чисто съчувствие към стара приятелка, страдаща по "непрокосания" си син) се е омотало, но наистина на разсъмване ще се приключи. И то вярно се приключи, ама тогава пък блондинката разказа собствената си история като от роман на Уитли Стрийбър и съвсем изби рибата.
Всъщност книгата изглежда като чернова за "Пророчество" - щура, забавна и алогична. Най-готиното бяха диалозите между Томи и Дел - образец за хора от паралелни вселени, побаднали в една кола.
Беше забавна книга, ще се хвана с още нещо старо на Кунц (и без това тая година се издават предимно глупости).

Харесах:
- Понякога ти, изглежда, слушаш, но не чуваш.
- И затова съм си останал нормален.
***
- Толкова прям отговор. Не е в стила ти.
- Аз винаги отговарям прямо. Ти просто не слушаш както трябва.
***
Само лошите хора крадат. Ние не сме лоши, ние сме добрите. Значи, ние не крадем, а само го заемаме за временно ползване.

неделя, август 07, 2011

Моливът на дърводелеца

Автор: Мануел Ривас
Издател: Смол Стейшън прес
Година: 2009

Искаше ми се да прочета нещичко относно Гражданската война в Испания (заради книгите на Сафон), така че ме снабдиха с това книжле.
Оказа се монотонна повест, явяваща се нещо като ретроспекция на един жандарм от '30-те години, започваща с началото на войната и изтребването на потенциалните врагове, постепенно затихнало и превърнало се в безкрайни години затвор. И всичко това на фона една голяма Любов, разбира се.
Имаше някакво съзвучие с героите на Сaфон, но просто всичко беше сиво и еднообразно.
Чете се бързо, а предполагам и също толкова бързо се забравя.

Харесах:
Истинските граници са тези, които държат бедните настрана от трапезата.

събота, август 06, 2011

Духless

Автор: Сергей Минаев
Издател: Персей
Година: 2007

Навих се да прочета книгата покрай този  пост на Амбъра. Струваше си.
Тази книга на Минаев ми напомни за "Generation П" на Пелевин - малко спомени за СССР от '80, много реланост от Русия на Елцин и Путин и едно поколение, израстнало и загубило посоката си в този период. Разликата е в реализма на Минаев - прямо описание, откровенни квалификации и цинизъм, преливащ на моменти в откровена мизантропия.
Героят на Минаев - преуспяващ "мениджър" във филиал на западна компанияв Москва ми беше леко странен и на моменти - абсурден. Има високи доходи, тъпа работа и липсващ личен живот, кото се замества от еднообразна поредица от влачене по заведения, акохол, курви и кокаин. От слабохарактерност или дявол знае от какво пича повтаря това ден след ден, отново и отново, а всъщност му е досадно до самоубийство. Единственото му оправдание е, че е загубил старите си интереси към литература, кино, политика и т.н., а пък нови не могъл да завъди. Не го разбрах.
Имаше 2 момента, когато героят ми беше адски близък - покрай сбирката в бедняшката кръчма, когато обясняваше как изключителните на пръв поглед интернет-познайници се оказвали масово прости дърдорещи неудачници при второто вглеждане - наживо; вторият път беше в Питер, когато се опита да вкара в правия път крадливия шеф на местния клон - този сблъсък на изпитания "нормален, човешки, руски" метод аз_на_теб_ти_на_мен и личната мечта за един нормален свят без кич, корупция и всепобеждаваща тъпота.
Може би трябваше да се разчуствам от сценката, в която героят се изсра върху единственото що-годе хубаво нещо в живота си - рехавата си плтонична връзка с Юля, само дето цялата сценка звучеше фалшиво, а още по-фалшиво прозвуча обаждането на мацката в края на романа. Поне беше спестена сцената със срещата на перона и потеглянето към Светлото бъдеще. Всичко завърши безсмислено - със заспиване на някакъв мост дявол знае къде на 9 часа с влак от Москва, но пък много пасваше на цялостното поведение на героя.
Добра книга, макар и не разтърсваща.

Харесах:
Всички събития и герои, всички гадости и ужасии на описаното общество са измислени от автора. Защото реалността е още по-гадна и ужасна...
***
Защо умните хора толкова упорито, ден подир ден, се правят на идиоти?
***
Дай им най-шантавата идея и най-глупавия кич на неразумна цена. Начукай им го. Подхвърли им най-тъпото и най-вулгарно развлечение. И те сами ще ти донесат парите си.
***
хора, болни от гонорея на душата
***
Анонимността разкрепостява до неприличие.
***
Други живеят в мрежата, защото нямат къде другаде да живеят. Не в смисъл на жилищна площ. Те са ментални клошари.
***
завистта почти винаги се маскира със снисходително презрение
***
Искаш ли отново да усетиш комсомолската си младост? Тогава не се учудвай, ако утре те накарат да си платиш членския внос (включително за изминалите 15 години).
***
махмурлукът е единственото състояние, което може да предизвика състрадание към някой непознат у руснака

сряда, август 03, 2011

Буря от ада

Автор: Джим Бътчър

Първо и основно: Благодаря на преводача, който безвъзмездно е превел тази книга!

Бях мяркал епизод от сериала и имах много ниско очакване за поредицата. Поне от тази книга смятам, че не съм бил прав.

Отново се използва клишето с частния детектив - самотен, безпачриен, мрачен и магнетичен. В случая - магьосник. Истински. Има всичко подобаващо за noire urban fantasy: красива блондинка-детектив, красива брюнетка-журналист, досадно ченге-мърляч, още по-досаден магьосник-копой, бар за магове, дух-база_данни в череп, жезъл, амулети и над 10-килограмов котарак.
До тук с клишето. Хари Дрезден се държи в по-голямата част от книгата като полу-идиот, а в ключови моменти - като завършен кретен. Освен това е карък. И е ходещо бедствие за техниката.
В духа на традицията в момента, когато е останал без пукнат цент в кантората офиса му влиза хубава жена, която го наема да търси зачезналия съпруг, който май се е захванал с практикуване на магия. Същевременно чикагския отряд за специални разследвания го е включил като консултант в разследването на двойно убийство, което май е извършено с магия. А неговия надзорник и потенциален екзекутор го счита за извършител на въпросното убийство. Появява се и местния Кръстник - едната жертва е сред личните му главорези и той има свои виждания какво да се или да не се прави. И се започва лутане по следите - по съвместителство и  въвеждане на читателя в сетинга на света чрез вътрешни монолози, обясняващи естеството на магията, взаимоотношенията с Белия съвет (законодателен-съдебен-изпълнителен магьоснически орган) и естеството на някои типове свръхестествени създания. А труповете се увеличават, Хари яде бой по кьошетата, по петите му са ченгета, магьосниците и бандити. Естествено, когато на хоризонта буквално се зададе собствената му смърт, на Хари най-после някои неща му се подредиха и успя да открие как да разплете загадката.
Дори имаше и нещо като хепи енд - след много бой (предимно инкасиран) лошите го отнесоха, а Хари получи реабилитация за старо прегрешение от Белия съвет. До следващия път.
Като цяло - не лоша книга, особен като за първа, но има какво да се желае от автора, за сега не е дори близо до Дозорите.

Харесах:
По частта с омразата жените са в пъти по-добри от който и да е мъж.
***
Усмивката винаги вбесява хората много повече от директното оскърбление.
***
Погледнах в душата му и тя се оказа твърда и празна като хладилник от неръждаема стомана.
***
Не реагирам добре на страха. Оникновено не ми стига акъл да побягна или да се скрия...
***
Този неин глас навяваше сънища като онези, които на сутринта ти се иска да си спомниш по-подробно.
***
Тръгнах си с пламнала глава, уморен до мозъка на костите си. Тръгнах си, усещайки се като лайно.
***
Добрите намерения не струват нищо. Оценяват те по резултатите.

неделя, юли 31, 2011

Пещерата на идеите

Автор: Хосе Карлос Сомоса
Издател: Колибри
Година: 2005

Странна книга.
Основната фабула е за превод на древногръцко произведение в по-късна епоха. Въпросното произведенние е странно, почти неизвестно, а единствения работил по него преди това изглежда е затрил оригинала и по-късно е загинал. Основното действие е тип "детективска история в миналото", на второ ниво се развива една странната история на безименния преводач, разказващ в бележките под линия за себе си. В един момент двете линии започват да се засичат и дори повтарят в "настоящето". Развръзката би трябвало да е изненада, но има твърде много жокери, за да се получи.
Честно казано - схванах експеримента на автора, определено има интересна идея, но книгата беше предимно скучна.

Харесах:
преводачът трябва да е откровен в бележките си - лъжата е привилегия на писателя
***
Понякога да чакаш е начин да преследваш.
***
привилегията да говорим се състои, между другото, и от привилегията да мълчим, когато ни се иска
***
Смелостта се различава от страха единствено по произхода на вълненията.
***
Животът не е никакв теория. За да живееш трябва просто да си жив.
***
който постоянно търси обяснения, рискува да започне да си ги измисля

неделя, юли 24, 2011

Върколашки метаморфози

Автор: Виктор Пелевин
Издател: Калиопа
Година: 2008

Почти нормална книга. Като за Пелевин.
Както обикновено - не ми стигат образованието в областта на философията, познанията по политология, социологи и медийна манипулация, и разбира се - все още не знам с какъв халюциноген трябва да се възприемат произведенията на Пелевин.
Този път главният герой е лисица - лукавият женски дух от китайската митология.  Подчинявайки се на някакв форма на морален кодекс (под угрозата от санкции от по-високо ниво), лисиците традиционно се прехранват от хората чрез проституция. Тази специално носи звучното име Ай Хуй (на китайски въобще не значело това) и използва псевдонима Адел. Историята започва с оплескването на сеанс с клиент, който се самоубива. После се намесва секретен отдел на ФСБ воглаве с млад генерал-върколак. И се забърква една безумна смес от любов, метафизика, кух патриотизъм, секс, източна философия от няколко разновидности, илюзии на пластове - всичко това разказано с доста вулгарен език.
Пак стигам до стария си ивод - много харесвам Пелевин и никак не го разбирам.

Харесах:
за мислещия западняк да удовлетвори половите си потребности с фотомодел означава да се поддаде на идеолозите на консумативното общество, а това е пошло
***
да се поддържа илюзията е много по-лесно, отколкото да я създадеш
***
Прогресът не променя природата на нещата.
***
когато човек търси с какво да подкрепи параноичните си идеи, винаги намира
***
Женската същност изобщо не е създадена от реброто на Адам, писачът е объркал нещата от жега. Жената е създадена от раната, от която вадят реброто.
***
жалиш и жилиш - една буквичк е разликата
***
ако албигойците са имали радиотелескопи, са щели да обявят Големия взрив за космическа снимка на бунта на Сатаната
***
едно е да пилотираш летящия към Хирошима Б-29, а съвсем друго - да го гледаш от централния площад на същия град
***
Хората обаче не че не са умни, но мислят неправилно и не за онова, за което трябва.
***
Мисълта за красива жена е просто твоя мисъл. А красивата жена е мисълта на Бог.
***
Какво ми пука на колко си години? Няма да ти еба паспорта, нали така? Да не говорим, че ти е фалшив.
***
Позиционира те като виртуален гей некрофил.
***
Онова, което хората мислят за любов, в повечето случаи е телесно привличане и родителски инстинкт, умножени по социалното тщеславие.

петък, юли 22, 2011

Тамплиерът

Автор: Пол Дохърти
Издател: Еднорог
Година: 2009

Това е първата книга от поредицата "Тамплиерите". Дохърти основно разказва за пътя и битките на Първия кръстоносен поход, от потеглянето в Западна Европа, през първите сблъсъци на Балканите, през схватките в Мала Азия и големите сражения при Антиохия до превземането на Йерусалим. Не са спестени фактите - и за погромите над евреите, и за взаимните предателства сред водачите на похода и византийския император, и за безредието сред армията, и за кланетата над мюсюлманите в Близкия изток. Основното си остава - изумителното събитие, което представлява потеглянето на близо 100 000 човека с най-различен произход от родните им места, до превземането на Йерусалим от около 20 000, стигнали до там.
Разбира се, и тук има криминална загадка, но тя е само за да не се изневерява на стила на автора. Но основното е сбит преразказ на историческите събития, предшествали основаването на Ордена на Храма.

Харесах:
На някои змии не им трябва много лукавство.

четвъртък, юли 21, 2011

Играта на ангела

Автор: Карлос Луис Сафон
Издател: Изток-Запад
Година: 2009

Книгата ми допадна доста по-малко, отколкото "Сянката на вятъра".
Не знам, може би защото наскоро игледах 6-те сезона на Supernatural или пък защото твърде много ми напомни за "Майстора и Маргарита" - във всеки случай още в първата среща на писателя Давид Мартин с издателя Андреас Корели ми "светна" какво ще се къдри нататък в романа. А този път липсваше и очарованието от разкошното описанието на една Барселона отпреди 80 години.
Най-хубавото беше посещението в Гробището на изгубените книги - бяха добавени още доста щрихи към неговия образ, явно мястото е нещо много повече от просто хранилище за забравени от всички книги. Може би само с надеждата пак да се срещна с това място бих посегнал към "Марина".
Историята тук е предшестваща тази от "Сянката на вятъра" и разказва събития, започнали в началото на ХХ-ти век и приключили малко преди разждането на Даниел Семпере (главния герой в другата книга). В центъра е писател - самороден талант, с обичайното трудно детство (избягала майка, баща - наркоман и психясал боен ветеран), открил магията на света на книгите, в последствие с проходила по трудния начин писателска кариера. В един труден момент, когато тумор в мозъка и нещастна любов са на път да го ликвидират, се появява тайнствен парижки издател, който с един замах решава здравословните и финансови проблеми, а в замяна иска само (не, не е душата) - написването на един труд, който да стане основа за нова религия (съвсем не посветена на опрощението, смирението и себеотдаването). Някак незабелязано падат първите няколко трупа в историята. Оттам се отлесват едни лакърдии, изчезват остроумните диалози. Отпочва се едно лутане и себеразрушителни изпълнения на главния герой, които доста разводниха историтя, за да се стигне до развръзката. А тя беше изпъстрена със смърт, измама и магия. Обаче краят не ми допадна.

Харесах:
човек със сурова външност и гъсти мустаци, който не търпеше детинщини и бе поддържник на теорията, че свободната употреба на наречия и прекаленото изпъстряне на речта с прилагателни са отличителен белег на извратените типове
***
В тази служба оцеляват тези, които имат приоритети, а не принципи.
***
Завистта е религията на посредствените.
***
Никога не подценявай суетата на един писател, особено ако е посредствен.
***
С времето самотата се загнездва в теб и повече не си отива.
***
Когато мълчат, дори глупаците могат да изглеждат умни в продължение на една минута.
***
Никога не приемайте почести, които не са отпечатани на гърба на чек. Празните почести обаготетелстват само онзи, който ги дава.
***
Рано или късно словото става плът, а плътта кърви.
***
Само грешникът може да бъде обърнат във вярата, светецът - никога.
***
Добрите думи са безполезни жестове, които не изискват никаква жертва, а се посрещат с по-гоялма благодарност, отколкото добрите дела.
***
От мебелите се носеше ухание на благородно дърво, отлежало в добри пари.
***
Истината е онова, от което боли.

вторник, юли 19, 2011

Няма втори шанс

Автор: Харлан Коубън
Издател: Колибри
Година: 2008

До тук - най-добрата история на Коубън. Този път не се беше поколебал да пресече няколко отделни истории, за да предизвика пълно недоумение сред разследващите (и читателите).
Този път Коубън започва с историята си с гръм - буквално. Главният герой е просрелян и едва оцелява. Жена му е мъртва, 6 месечнат дъщеря - изчезнала. Оттук се почва едно бясно търсене, преследване, разочарования, съмнения. Появява се и една стара любов (бивш агент на ФБР), която носи и собствените проблеми в кюпа. До края исорията е много добра, единствения слаб момент беше появата на ветеран от "Пустинна буря", който безрезервно застана на страната на наш'те и наклони везните в ключовия момент. Епилогът беше като контрапункт на епилога на "Законът повелява", с нереално патетично-оптимистична нотка.
Лошото е, че заповам да влизам в "шаблона" на Коубън, доста преди края вече имах идея какво става. Ще трябва да прекъсна серията за известно време.

Харесах:
Разсъдъкът се крепи на тънка нишка. Моята се скъса.
***
Мога да бъда толкова щастлив, колкото е най-тъжното ми дете.

понеделник, юли 18, 2011

Гората

Автор: Харлан Коубън
Издател: Колибри
Година: 2007

Тази книга се оказа хронологично предходна на  "Дръж се здраво", но пък си е самостоятелна история, практически без сериозна връзка помежду им.
Познат второстепенен персонаж от предната книга - прокурора Коупланд тук е главния герой. Всичко започва с рутинна полицейска проверка относно негова евентуална връзка с наскоро открит убит мъж. Изненадата е, че този мъж се води за изчезнал от 20 години, предполагаемо убит и ненамерен заедно със сестрата на Коупланд някъде в горите на Ню Джързи. И колелото се завърта - старите духове изскачат от гробове, гардероби и ГУЛАГ, а за капак 2 богати фамилии правят всичко възможно, за да дискредитират Коупланд (отрочетата им са позабавлявали, изнасилвайки непълнолетна черна стриптизьорка, а прокурора категорично отказва всяка сделка, която би ги спасила от ефективна присъда). Появява се и любимата на Коупланд от онова лято, за да се окаже че двамата все още са влюбени един в друг и са затънали в стари угризения и нови прегрешения. Даже се появява и нещо като лигава версия на Ханибал Лектър - разглезен сериен убиец, опитващ се и от затвора да забърка някоя малка мръсна игричка.
Добра книга, макар и малко пораздута откъм емоции, угризения и страници.

Харесах:
трябва да се наказва престъплението..., а не свободата
***
Когато умираш от глад, не мислиш за щастие и себереализация.
***
надеждата е най-жестоката любовница, която може да натроши душата ти като порцеланова чаша
***
Изменил се е и в същото време не е мръднал и на йота. Има такива хора. Остаряват, посивяват, пълнеят, отпускат се и си остават същите.

Дръж се здраво

Автор: Харлан Коубън
Издател: Колибри
Година: 2009

Имах нужда от свестен трилър и Коубън се оказа добро попадение.

Историята е добра: младеж-бунтар успява до толкова да притесни родителите си, че те инсталират следящ софтуер на компа му и започват да шпионират он-лайн комуникацията му, а резултатите са притеснителни. В следващия момент следва бягство от дома и историята се търкулва по склона. Всъщност тук е и единствения проблем на Коубън - в този роман центъра е търчането на бащата по всевъзможни следи, опитвайки се да навлезе в живота на сина си, а същевременно в развръзката баха навързани наркопласьори, изнудвания, убийци-социопати, самоубийство, федерално разследване, мелодрама с раково болен тинейджър, а че и едно изнасилване отпреди няколко десетилетия. Малко беше прекалено.

Харесах:
онези, които обичаме, най-много ги боли от нас
***
как да демонстрираш независимост и шокиращ външен вид, освен като правиш точно това, което правят и всчките ти останали приятели
***
На всички ни се налага да убиваме, за да живеем в по-голямо удобство.
***
Ти си уникален, специален и никой, ама никой, не е обикновен - което, като се замислиш, приравнява всички ни към обикновеното.
***
Винаги има някой, който е по-зле от теб. Но това никому не е донесло утешение.
***
Една от вечните родителски дилеми: истината ли да и каже, или да се опита да я опази?
***
Така става с доверието. Може и в името на нещо добро да го разбиеш. Но фактът е, че то си остава разбито.

сряда, юли 13, 2011

Сянката на вятъра

Автор: Карлос Луис Сафон
Издател: Изток-Запад
Година: 2007

Попадал съм само на благоприятни отзиви за автора, но когато сестра ми заяви възторжено, че го е чела  до 2 през ноща не издържах и захванах тази книга.
Като цяло - не особено интерсна фабула (твърде много ми напомняше за "Фантома на операта") и адски мудно темпо. Цялата магия е в разказа. Почти ми се прииска да се вдигна в късна есен до Барселона, за да побродя по студени улици, забутани имения и най-вече да потърся следите на Гробището на забравените книги. Авторът е велик разказвач - успява да предаде плътност на най-невероятни образи, да предаде по почти небрежен начин драматични случки, да накара всяко място в историята да изглежда тайнствено и почти магическо. При това сестра ми недоволства от качеството на превода. :-)
Определено ще започна "Играта на ангела" в скоро време. Сафон си струва да бъде четен, но само когато можеш да се съсредоточиш в историята.


Харесах:
Няма мъртви езици, има само заспали мозъци.
***
Арогантен, както само кретените могат да бъдат.
***
Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила на етическото поведение.
***
онази вяла сдържаност, характерна за врагове във временно примирие
***
Бракът и семейството са това, в което ние ги превръщаме. Иначе са просто развъдник на лицемерието.
***
Човек трябва да плати някаква цена за умението да пикае прав.
***
Хората, които си нямат живот, винаги трябва да се бъркат в живота на другите.
***
Тя ми отправи една прекършена усмивка, пълна със страх и самота.
***
светът се променя, но основните неща си остават същите
***
Глупците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат.
***
Три глави мислят по-добре от две, особено ако третата е моята.
***
Дъждът ми отне сълзите и аз си тръгнах, придружаван само от него.
***
Безсмисленият живот профучава край теб като влак, който не спира на твоята гара.
***
Пропаднах в сън, черен и празен като тунел. Сънят на виновните.

събота, юли 02, 2011

Клара и сянката

Автор: Хосе Карлос Сомоса
Издател: Колибри
Година: 2006

От години се заглеждам в анотацията на книгата и все не се сдобивам с нея по някаква причина. Благодарение на библиотеката на Института Сервантес все пак я прочетох.
Останах със смесени чувства.
Фабулата е странна - от една страна е криминална история, развиваща се във възможен свят, приличащ на антиутопия, от друга - някаква комбинация между екстремни форми на визуалното изкуство смесени с мазохистични прийоми, от трета - поредния тъжен европейски размисъл над вътрешния свят на съвременния човек, с обичайното проследяване на детските травми, определящи поведението в зрялата въраст.
Основата е хипердраматичното изкуство - нова форма, обединяваща скулптура, живопис и бодиарт. Хора на всякакви върасти преминават жестоко обучение и обработка за да се превърнат в живи платна, от които художниците да извайват в своите творби (това е една от слабите точки според мен - при описаната обработка/имприматура човешката физиология би трябвало да бъде безнадеждно увредена и платната да имат много къс живот). Освен това има и други разклонения - живи Предмети на бита (хора, изпълняващи ролята на артистични стойки за лампи, пепелници, столове и т.н.), живи Украшения, живи Приспособленя - подозирам, че това си има специфино обознаение в сферата на мазохизма. Творби и предмети биват откупувани и поддържани (все пак не става дума за робство, а за работа - на определено работно време и срещу определено заплащане). Отделно са по-драстичните форми като арт-шоковете (сцени между платна, а понякога и публика, обичайно съдържащи секс и/или насилие) и мокрите творби - според описанията садистични изтезания и убийства с претенции за художествена стойност.
На този фон се проследяват наколко сюжетни линии на модели и служители на Фондация "Ван Тиш" - свръх могъща търговско-художествена компания за ХД-изкуство. Подготвя се изложбата "Рембранд", в която Бруно ван Тиш, скромно наричан Майстора, ще пресъздаде някои от картините на Рембранд, но чрез своята ХД-визия. Същевременно убиец, наречен Художника унищожава 2-те ХД-произведения на ван Тиш с най-висока стойност, като убива платната в тях. Служителите на сигурността на фондацията се опитват едновременно да подсигурят безопасността на изложбата и да открият убиеца, всичко това в атмосфера на параноя, защото фактите сочат към съучастник на високо ниво вътре във фондацията.
Развръзката не успя да ме изненада - Сомоса не се беше поколебал да прибегне до изтърканите схеми на Холивуд, макар и попречупени през собствена призма.
Не знам по каква линия Колибри издават толкова испаноезични автори, но определено съм хвърлил око на още няколко техни книги, приятно различни са от англоезичните, макар че са и доста странни. Все пак се надявам, че издаването на свръхдебела хартия е единичен случай, а не практика.

Харесах:
нека кучетата ни донесат плячката, това не значи, че те са ловците
***
-Нима Рембранд е гений, защото картините му днес струват милиони долари?
-Не, но ако картините на Рембранд не струваха днес милиони долари, на кого щеше да му пука, че е гений?
***
Действителността се е превърнала в изкуство, в чисто удоволствие от прикриването и наподобяването на това, което не сме или не съществува.
***
винаги е било по-лесно да се създаде Сикстинската капела, отколкото Микеланджело
***
Това, което не харесваме, е като искрен приятел: каже ли истината, ни обижда.
***
разликата между "амбициозен"" и  "победител"" беше само една - първите се проваляха
***
Мъчим се да глобализираме нашата индивидуалност.
***
Добрият бизнес изисква завeян началник и голям брой тарикати зад гърба му.
***
краят на едно приятелство е не по-малко загадъчен от неговото начало
***
Смъртта не свършва със смъртта - налага се да я довършваме с финансови и бюрократични подробности.
***
събитието имаше блудкавия привкус на несполучлив опит за развод

сряда, юни 22, 2011

Академик невиждан

Автор: Тери Пратчет

Организиранитя футбол стигна до Анкх-Морпорк. Под патронажа на магьосниците от Университета, под манипулациите на Патриция, под вбесения поглед на Сам Ваймс и на фона на местен вариант на Ромео и Жулиета.
Пратчет продължава да говори по своя си начин - забавно и на много нива. Говори на обичайните си теми - правото на личностно достойнство, правото на личен избор, правото на обществото да бъде закриляно от собствената си глупост.
Тандемът Муструм Ридкъли - Пондър Стибънс получи поредното си предизвикателствно: вместо да спасява света, да организира футболен отбор. По новите правила на играта - кото дори не са тествани на полето. Резултатът е потресаващ - Ринсуинд в ролята на скоростно крило, Библиотекаря като вратар, новопоявили се персонажи на неочаквани позиции. Противникът - сборната формация от лумпени Анкх-Морпорк Юнайтед дава всичко от себе си и си получава заслуженото. Дори нямам намерение да проверявам от кой тим е Пратчет, ясно е от кой не е. :-)
Все по-озадачен съм за първообраза на Юбервалд. В началото бях убеден, че са Балканите - древно място с множество мръсни тайни под килима и камари скелети в гардеробите. От друга страна - заигравките с немския сочат друга посока. Сега се споменава мимоходом за Мрачната империя на Злото - подметнатите описания едновременно биха могли да се отнасят и за Третия райх, и за болшевишкия СССР. Във всеки случай - безкрайно интересно място, където философия и наука са преплетени с насилие и тирания от стария модел, а расите са повече от бълхите по Гаспод.
Хавлок Ветинари е все по-интересен - колкото повече страници заема, толкова повече прилича на истински човек. Тук дори успя да се напие или поне така изглеждаше. Любопитно - дали някога е имало или ще има личност, използваща абсолютната си власт за да подтикне поданиците си към по-добър живот, место да ги завлачи към светлото бъдеще под строй и дулата на конвоя, с повечко кръв за намаляване на триенето.
Някак почти незабелязано в Света на Диска се промъкна и света на модата, супермоделите и лайфсталните парцали за отрудени домакини с розови романи под леглото. И тук е казано каквото има да се каже, а да го разбира който може.
Преводът на де Цървул отново е на висота, особено като се има предвид, че е става дума за доброволен и  безвъзмезден труд. На "Вузев" изданието проссто ще го прибавя към предните на рафта, когато излезе - с обичайния напоследък темп ще е най-рано през 2012. Лошото е, че май само "Шапка небе" ми остава в резерва. Още по-лошото е, че Пратчет си отива по един И по друг начин. :-(

Харесах:
Би умряла, ако някой разбереше, или по-вероятно този някой би умрял, ако тя разбереше, че е разбрал.
***
Добре известен факт е, че във всяка една оргнизация ако искаш нещо да се свърши, трябва да го възложиш на някой и без това много зает.
***
Удивително е, помисли си той, как хората са склонни да спорят срещу цифри без по-добро основание от "трябва да има някаква грешка".
***
на наковалнята нама много файда от деликатността
***
Покани го незабавно след обичайното протакане.
***
той се спря не на цялата истина, а по-скоро на нищо друго освен истината, което премахваше нуждата от честност
***
Хората, които не знаеха дълги думи, бяха склонни да стават подозрителни спрямо хора, които ги знаят.
***
Разумността е просто по-излъскан вариант на тъпотата. По-добре опитайте с интелект.
***
Кариерите бяха за хора, които не можеха да се задържат на една работа.
***
не нормални сметки, а от онези заврънкулестите, гъчканите с букви
***
пиянството носи равенство на човечеството
***
"Некромантите го правят цяла нощ."
***
демокрация на разсъдливи и добронамерени, но не особено умни хора, чието образование никога не е включвало нито една книга, но за сметка на това е включвало множество други хора
***
Той позволи на хората да правят каквото си искат, при условие, че правят каквото той иска.
***
Думата "мир" обикновено се определя като период на почивка и превъоръжаване преди следващата война.
***
Много съм привързан към пръстите си и предпочитам те да си останат все така привързани към мен.

четвъртък, юни 16, 2011

Сфинксът

Автор: Т. С. Лърнър
Издател: Софтпрес
Година: 2011

Първата книга, препоръчана ми от Риков, която не ми хареса особено - абе направо си беше отегчителна на моменти.
Поредния трилър с мистични нюанси, насоченост - древния Египет и магията на последният му "чист" фараон. Омотана история, започнала в навечерието на Втората световна, когато група европейци, живеещи в Александрия се опитали да въродят древните магически ритуали, за да добият мощ и да променят посоката на развитие на света. Частично успели, а по-късно се разделили и вниманието им било съсредоточено в опит за издирването на магически артефакт, изчезнал по времето на Клеопатра. Ключът се оказва един британски геофизик с необичайна дарба към подземните изкопаеми, работещ в петролната индустрия. Манипулиран от различни хора и фракции, преследван от убийци той се щура из Египет от 1977-ма в опит да оцелее и разбере какво става. Развръзката беше клиширана до безумие - древна гробница край оазис, род пазители, които 2500 години продължават да служат на своя фараон, свистящи куршуми, намеси свише, само Индиана Джоун липсваше (или пък оня лигльо от поредицата "Мумията").
Честно казано, би могло да се получи история подобна на "Песента на Кали" на Дан Симънс, но липсваше плашещото усещане за сливане на реалността с кошмара до неотличимост кое какво е. И разбира се - твърде многото страници лишени от съдържание, обичайния недостатък на съвременните автори на популярни романи.

Харесах:
Човек постепенно се научава да живее сам, шумът на собствената му кръв изпълва главата му и в един момент осъзнава, че е оглушал за останалите хора около него.
***
колкото по-беден си, толкова по-склонен си да се отдадеш на религията
***
с цялата арогантност на младока, постигнал нещо в живота и твърдо убеден, че Природата е на страната на трудолюбивите, вярвах, че ще живеем вечно
***
Вярвам във всичко, освен в планинските тролове и джуджета. Но сега, като си помисля, всъщност съм виждал тролове и джуджета, само че не вярвам в тях.
***
Една от положителните страни на това да се  изправиш пред смъртта е, че започваш да осъзнаваш колко кратък е животът. Нямам време за любезности и заобикалки. На прага на смъртта съм и затова трябва да говоря директно.
***
винаги съм цянл оцеляването повече от мъченичеството

сряда, юни 08, 2011

Книгата на имената

Автор: Джил Грегъри & Карен Тинтори
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Взех от разпродажбата на щанда на ИнфоДАР този трилър заради смътната надежда де е някакъв по-кратък и по-лек вариант на идеята от Книгата на всички часове на Хал Дънкан.
За съжаление беше поредната клиширана история (за разнообразие - базирана по смешен начин на фрагменти от Тората и Кабала), в която старинна секта иска да унищожи света (в случая - избивайки 36-те праведници, чийто живот поддържа съществуването на света), а един избран свише проферсор по политически науки и израелска археоложка с връзки в Мосад ги разпердушинват. Въпреки претенциите на авторите действията на сектата са на ниво провинциална борческа бригада от началото на '90-те, а противниците има са толкова зле, че бият с гол от засада в добавеното време при шанс 1:1 000 000 (тая работа с реморализацията на високопоставени злодей в развръзката е изтъркана от употреба още преди 100 години).
Чете се много бързо, но не си струва загубата на време.

неделя, юни 05, 2011

Птичарят

Автор: Мо Хейдър
Издател: ИнфоДАР
Година: 2006

Малко случайно се сдобих с тази книга. От години подминавам романите на Хейдър, защото не харесвам опитите на англичаните да пишат трилъри, подобни на американските.
Не съм бил прав. Романът е хубав - действието засмука вниманието ми, макар че фабулата не беше особено различна от обичайното. Всичко беше в разказът - безкрайно достоверно звучащ, обикновената обстановка и реалистично изглеждащи персонажи.
Фабулата е от стандарните - прехвърлил 30-те детектив със собствени демони и омотан личен живот участва в разследването на няколко убийства и осакатявания на проституки. Всичко се върти в един кварал на Лондон - Гринич и както често става в живота, полицаите почти през цялото време са на 2 въпроса от решението на случая, но просто не знаят кои са въпросите или на кого да ги зададат.
Малко съм в дилема - да се снабдя ли и с другите книги на автора веднага, или да поизчакам, най-малко за да запазя доброто си мение за него.

събота, юни 04, 2011

Нещо приключва, нещо започва

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2011

Силата на Сапковски е в разказите.Стегнати, лаконични, прями до бруталност. Сборникът съдържа произведения, писани по различни поводи в края на 80-те и през '90-те (предговорите също си струват, принципно банални случки в тях са рзказни про начин, превръщайки ги в любопитни и значими събития).
  • "Пътят, от който няма връщане" - хронологично първото произведение в серията за Гералт, най-малко заради запознанството на родителите му; млада магьосница преследва ренегат и намира и изцерява тежко ранен хубавец (май принц под прикритие), с кото разбиват банда разбойници и унищожават създадено с магия чудовище (малко ми напомни вметките за експериментите на безотговорните учени в "Бръмбар в мравуняка" и "Вълните усмиряват вятъра" на Стругацки)
  • "Музиканти" - по своя си начин Сапковски хваща "Бременските музиканти", смесва я с темата за безсмислената жестокост над животните и превръща историята в свръхестествен хорър, случващ се в покрайнините на голям град от края на ХХ-ти век
  • "Тандарадай!" - още една свръхестествена история на ужасите, в която една девойка, някак не на място в наш свят, се сблъсква със Зло в и намира себе си - като че ли се оказа нещо сходно на сукубус
  • "Ямата от бомбата" - алтернативна история за разпад на Полша в "балкански" стил - преоткрили своите литовски, немски или католически корени местни водят смехотворни битки, в които умират хора на поразия
  • "Нещо приключва, нещо започва" - хронологично последното излизало до тук произведение от поредицата за Вещера, в което най-накрая Гералт и Йенефер се женят - разбира се, както всичко в поредицата и сега всичко се случва по не съвсем очаквания начин, за сметка на това пък е адски забавно
  • "Боен прах" - разказ, писан за закачка с феновете, представлява фрагмент от никога не написана спейс-опера за наемници, корпорации, битки, измени и отмъщение (макар и малко ми напомни за поредицата за Такеши Ковач на Ричард Морган)
  • "Златен следобед" - Сапковски е решил да погледне по своя си начин на "Алиса в Страната на чудесата" с главен герой Чешърския котарак
  • "Случаят в Мисчиф Крийк" - разказ на любима за много книги и филми тема: вещици в Новия свят, през XVII-ти век в епохата на въстанието на Понтиак и процеса в Салем, макар че тук вещиците на Сапковски приличаха по-скоро на неговите дриади от Брокилон
Продължавам да съм очарован от разказваческия талант на Сапковски, сега се надявам скоро да се появи ое нещо негово.

Харесах:
малко безумие на върха на огромна планина от безумия
***
Понякога авторът добавя мото към разказа. Мотото трябва да увери читателя, че авторът не само пише, но понякога и чете, и то умните неща, откъдето е почерпил мотото си.
***
няколко пъти ме нарече с много гадни думи, приписвайки ми активен Едипов комплекс и пасивен хомусексуализъм
***
В стресови ситуации няма нищо по-добро от четенето.
***
четири живописни девойки, три от които много приличаха на проститутки, а четвътрата, която не приличаше на проститутка, несъмнено беше такава
***
надеждите се разсеяха бързо, победата се превърна в поражение, а поражението - в клане