петък, февруари 18, 2011

Леймън - Разкази

Автор: Ричард Леймън
Издател: Зона F
Година: 2001

За мен Леймън си отсава второкласен автор на хорър. Въпреки това имам слабост към него.
Случайно поаднах в Читанка на 2 негови къси разказа, които са ми убягнали през годините.

  • "Вирчето на Дънкър" - приятна къса история с небилаици и златотърсачи, в която истината е ясна, но все пак ако...
  • "Шампионът" - още един къс разказ, по изитана стара схема за група хора, наслаждаващи се на чуждата болка, които използват случайни жертви за гладиаторски двубои до смърт


Харесах:
Знаете, количеството въздух, което човек може да изхаби през живота си, не е безкрайно. Същото е и с глупостта.
***
Имаше симпатични очи, но нито една калория топлина в тях.

сряда, февруари 16, 2011

Ритуалът на мрака

Автор: Ерик Джакомети & Жак Равен
Издател: Милениум
Година: 2009

Разочарован съм. Книгата започна обещаващо - краят на Третия Райх, Вафен СС, обществото Туле, засекретени мрежи за действие след войната, запечатани камион, масони в Дахау. Всички предпоставки за поредната книга, в коато арийците подмолно ще се опитват да вземат реванш чрез поредната върховна реликва/технология/оръжие, а някой ще бъде призован свише да им се пречка.
Уви - появата на основните герои (полицейски комисар-масон и жандармеристка-командос в дипломатическия корпус) окепазява всичко. Двата персонажа са плоски, а действията им - нелогични и некадърни, та се наложи авторите да прбягват до обичайното за слаби автори измъкване на косъм от плен и сляп късмет в развръзката, за да добутат сюжета до очаквания финал. А иначе с доста размах бяха навързали във веригата и праисторическата картинна галерия в пещерата Ласко, и строежа на храма на Соломон, и тамплиерите, и шаманските прозрения, и божествената напитка сома от индийските легенди.
Все пак книгата е четивна и за разлика от обичайните писания по темата спестява главозамайващите спекулации, всико се придържаше в рамките на възможното и доста вероятното. Най-забавното беше вътрешния преврат сред наследниците на Туле - хората действаха като борд на директорите на голяма корпорация, в която изпълнителния директор се е смахнал. Другата ирония беше, че тайнствената напитка от халюциногенни вещества, заради която беше цялата гоненица между масоните и арийците, накрая се появи на свободния пазар - като антидепреснат.

Харесах:
проблеми, които засягат западните демокрации: неприемане на елита, недоверие към властта, засилване на екстремизма
***
човекът винаги е бил в плен на два големи дявола: организацията и йерархията

събота, февруари 12, 2011

Милост

Автор: Джефри Дивър
Издател: Ера
Година: 2002

Изненадващ роман. Вече съм чел 3 други криминални трилъра на Дивър и си мислех, че познавам стила му на писане и схемите на развитие. Тук няма нищо общо с другите - объркано преследване на избягал шизофреник в забутаната американска провинция по време на мощна буря и действие, което е напълно ясно от самото начало. Или поне така изглежда.
Все пак авторът честно посочва несъвпадащите парченца от пердисторията, която разкрива на части и оставя читателя да се замисли над тях, ако пожелае. С гордост мога да кажа, че ме жегна един спомен за "От кръвчицата ти" на Стърджън и по дедуктивния метод на Шерлок Холмс успях да се досетя за 3/4 от истината още преди развръзката.
Като цяло и тази книга не е нещо зашеметяващо, но пък определено Дивър си е майстор в занаята.

Харесах:
не винаги беше прав, но винаги беше уверен в себе си
***
бързо и безвъзвратно можеш да съсипеш живота на един човек, ако го известиш за това в законния срок
***
просветление и лудост, двете лица на дявола
***
Човек, който обича цветята и литературата, не може да се съмнява в съществуването на Господ.

***
Господ има цяла вселена за управляване и не намира много време за пътниците на катастрофирали влакове, за блъснати от автобуси деца или за скъпи наши приятели, убити от ненормални в някой държавен парк
***
двамата бяха започнали да обсъждат нещата - първо плахо, след това откровено и накрая разумно

петък, февруари 11, 2011

Фонтаните на рая

Автор: Артър Кларк
Издател: Камея
Година: 1996

Класиката си е класика. Кларк никога не е бил блестящ в разказите, но пък винаги е успявал да вдъхне достоверност на своите истории. Може би защото никога не се е отплесвал твърде много по пътя на фантазията, за сметка на богатите си познания в областта на точните науки и техниката.
Това е къс роман за построяване на космически елеватор на земния екватор - идеята през годините е станала вече достатъчно позната и съм убеден, че ще се задейства веднага, когато се открие достатъчно добра технология за създаването на кабелите, свързващи Земята и спътника на геостационарна орбита. Прави чест на Кларк, че без колебание посочва руския инженер Арцютанов като идеен баща на проекта.
Беше забавно как Кларк описва електронна иформационна система, в която записваш социалните си контакти и после тя се грижи да им разпраща честитки за рожденните дни, дори и когато сам си ги забравил. 20 години по-късно това си беше широкосдостъпна опция на всевъзможни месинджъри и органайзери.
Другото много забавно нещо е споментао мимоходом в разказа - планетата се затопля благодарение на повишената слънчева активност и това е най-топлия период от ранното Средновековие насам, като пикът на застудяването е през 1645-1715. Годината е 1979 - нито следа от съмнение кой е източника на затоплянето, за сметка на съмнения в неговата продължителност. Само 10 години по-късно ще се започне истерията с антропогенния фактор в глобалното затоляне и апокалиптичните описания на един почти необратим процес.
Хубаво е да се четат по-старите фантастики от време навреме, набиват се на очи интересни попадения. Което пък поражда в мен някои опасения във връзка с "10-та по Рихтер" и "Спусъкът".

Харесах:
природата - приятелски настроен враг, който никога не мамеше, играеше честно, ала винаги се възползваше от най-малкото недоглеждане или евлементарен пропуск
***
Ще се радваме да ви помогнем, стига да не се нуждаете от помощ.
***
Хлапе, което знае кога да не се пречка, е многообещаващо...

четвъртък, февруари 03, 2011

Градът на илюзиите

Автор: Урсула Ле Гуин
Издател: Камея
Година: 1996

Пак си припомних какво е ценното на Ле Гуин - идеите, оформили следващите поколения автори на фантастика.
Историята е от "Хейнския цикъл" (както почти всичко на Ле Гуин и тези истории съм запомнил съвсем смътно), кратка, но увътряна история за експедиция до Земята от загубена земна колония, на която хората са се смесили с туземците и са създали хибридна раса с нови способности и култура. Земята е управлявана от добре прикрита група вероятно извънземни, владеещи телепатията на по-високо ниво от хората, които преди стотици годино са сринали Вселенския съюз и са покорили останките му. Последните 20 страници, в които нещата дойдоха по местата си бяха най-добрите и в тях доста очаквано пришълеца успя да измисли как да надхитри господарите и да се измъкне, за да предупреди и предпази може би последния свободен свят на хората.
Пак си припомних и какво не обичам в Ле Гуин - стилът и на разказване и щрихования свят, в който схематични герои бродят в клиширани ситуации.

Харесах:
Публикуване

Да си сам не значи да си самотен.
***
Законите са създадени, за да въпрепятсват инстинките и поривите, от които хората най-много се боят.

вторник, февруари 01, 2011

Танцьорът

Автор: Джефри Дивър
Издател: Пан
Година: 1998

Най-добрата книга на Дивър, която съм чел до тук. Интригата е на нивото на добрите криминални романи, напрежението не отслабва до края, а изненадите са непрекъснати. Геният на криминалистиката Линкълн Райм се сблъсква отново с гениален наемен убиец и труповете просто валят. Този път вместо обичайното издирване и преследване полицията и ФБР имаха противник, който беше винаги с няколко крачки напред и не страда от атавизми като съвест или морал. Накрая победата я получиха направо с шанс "едно на милион", но пък Танцьора си остана жив в затвора и явно ще има мач-реванш в по-късен роман.
Единстото, което ме поиздразни бяха съшиванията на сценария с бели конци на места. Най-фрапиращото беше, че криминолозите "сглобиха" отпечатък по 3 случайни  фрагмента (оставям настрана, че приеха по подразбиране че са от един и същи пръст) и за по-сигурно дорисуваха папилярните линии. На тоя принцип могат да нарисуват мустаци на Джокондата и да стигнат до извода, че е Панайот Хитов под прикритие. Другата смехория беше с една бомба (преглъщам, че се крепи на корпуса на летящ реактивен самолет чрез магнит и недобре държащо лепило) - просто устройство: таймер, детонатор, експлозив; само дето геният Райм изтърси - "многожилен ли е кабела или оптически?" - какво за Бога ще прави в такава верига оптически кабел аз изобщо не мога да си представя?!?
Отделно пак има и преводачески проблясъци, цитирам: "стомана с уякчен (навъглероден) повърхностен слой" - това циментация ли ще да е или повърхностна закалка не се наемам да позная. Друга забавна част беше една забележка под линия относно сър Алек Гинес - най-известният му филм е "Мостът над река Куай", за който получава "Оскар". До тук - всичко хубаво, а ролята на Оби Уан Кеноби в Star Wars IV, V и VI явно с нищо не е допринесла за известността му според автора на забележката. :-)
Книгата определено ми беше забавна на повече от едно ниво - почти познах къде бъркат Райм и компания.

Харесах:
Като повечето пилоти и той беше консервативен, когато шофираше. Вярваше и се доверяваше на колегите си летци, но смяташе повечето шофьори за откачени маниаци.
***
Хората с деца и тези със собствен бизнес обикновено вдигат телефон, когато звъни.
***
Понякога човек трябва да отстъпи малко. Докато се научи как или колко му отнема това, което никога не е правил, мо въпреко тва си е един полезен урок.
***
с бой само грънци не се оправят
***
аз не съм най-лошият ти кошмар, защото кошмарите не са истински, а аз съм много по-истински, отколкото на всеки един от вас би му се искало