Метален рояк

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Бард
Година: 2008

Книга, писана в традиционния за Андерсън "епичен"стил - 450 безсмислени страници последвани от 150 посредствени (за пръв път се промъкват по-сурови нотки и "добрите" вече не успяват да се докопат до разврръзките 1:1 000 000). Подължава се бясното разтягане на локуми, подробно проследяване на незначителни сюжетни линии и като за капак - Андерсън не се посвени да задълбае в посока "единния вселенски разум".
Много ме забавляваха натруфените лафове, особено "незаконно въстание" и "церемониален боен кораб". Дали понякога посредстените авторите на многотомни поредици обмислят какво всъщност пишат за попълване на обема?
Честно казанао, най-много ме дразни почти непрекритата пропаганда на старата идея за Краля-слънце (Батюшка-самодържец и т.н.) - добър, умен решителен, благороден, който сам ще оправи всичко, стига само лошите министри да не му пречат. Смешното е, че противовеса му е точно "самодържец" - председателя на Ханзата, действащ като типичен диктатор (а реално нищо не се казва за политическото устройство на земната Ханза, освен че има председател, склонен към еднолична власт).
Добрата вест е, че остана само един последен том.

Харесах:
Като контролирам информацията, мога да контролирам настроенията, а като контролирам настроенията, мога да променя реалността.
***
тънката разлика между информация и знание
***
В най-добрия от възможните светове умният човек прави разумен избор и умните хора го следват. по-често обаче поне ено от трите не е вярно.
***
Има разлика между това да си оптимист да си идиот.
***
сразен но не и унищожен, разбит, но все пак оцелял
***
Разполагаш с цялото време на света... пет, десет секунди... колкото ти трябват.

Дан на Хрътките

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2009

Много се заричах да не започвам поредици, които не са доиздадени или поне донаписани. Изкуших се да започна тази в разрез с намерението си и вече съжалявам. Поредицата е адски интересна, във всеки том има податки към други събития, които е много забавно да наместваш една към друга, уви - на мен почти половината книга ми трябваше, за да си поприпомня кой, къде, кога, кому, защо...
Отделно е твърдото ми убеждение, че Ериксън пише няколко книги в една обща вселена едновременно и за по-лесно ги събира в общи томове.
Този том беше може би най-тъжния. През цялото време витаеше усещане за обреченост и краят беше подобаващ - Аномандър Рейк се принесе в жертва на Драгнипур за да прекъсне най-сетне цялото безумие. Умряха още Подпалвачи на мостове в никому неясна схватка (това явно ще остане за другия том, както и поръчката към Карса Орлонг за убийство на бог). Завръщането на недоумрели действащи лица вече не ми прави впечатление, дори когато става дума за Древен бог или убития бог на смъртта. Дивото пътуване на Маппо Рънт през световяе и селения с впряг на Търговска гилдия Тригали към Икариум също ще завършва в другия том. От останалите събития имам повече въпросителни, отколкото ясни идеи какво и защо се случва. В стила на Ериксън - ще разбера в 10-тия том, ако все още си спомням какво ме е озадачило (освен историята за войната на цялата раса Джагът срещу Смъртта).
Изказът на Ериксън продължава да ме очарова - на места семпъл, на места - пищен, но винаги адски колоритен.
А, да: мразим Круппе, любезни, мразим го! Пак съм доволен, че Ериксън го засече с в обща сцена с Искарал Пъст само за една страница, иначе съвсем щях да лудна от литаниите двамата противни олигофрени.

Харесах:
отричането на отказа
***
кафявите й очи бяха големи като на просяче
***
Винаги си щедър с моите пари.
***
Стражи без нищо, което да пазят.
***
Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.
***
Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.
***
Нямаше повече полза, отколкото тупването на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач.
***
Живите нивга не слушат мъртвите... И правилно. Ако бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи.
***
Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.
***
Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.
***
-Вие сте луд!
-Не оспорвам мнението ви. Въпросът е дали вие сте нормална.
***
Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново!
***
Можда се идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.
***
Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.
***
Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш.
***
Простите същества не са прости. Те са различни.
***
Дойде ли смъртта, душата чака.
***
Скръбта е най-самотното от всички чувства.
***
нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв
***
Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност.
***
Неврози, изваяни в камък.
***
трикрако псе, подгонило зайци в полето
***
Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.

Първородните

Автор: Артър Кларк & Стивън Бакстър
Издател: Бард
Година: 2008

Старата школа в действие - тежък стил, слаби образи, тромаво повествование и много наука (адски е забавно как се опитват да останат в рамките на разбираемото за "масовия читател", а същевременно ги тегли към публиката с поне един докторат по физика).
Струва си четенето най-малкото, защото очаквам част от описаните технологии да са в употреда преди 2050-та година. Особено космическите елеватори.
Отново се появяват типичните за късните произведения на Артър Кларк социо-политически прогнози, но са на много по-ниско ниво от "10-та по Рихтер", "Светлината на бъдния ден" и "Спусъкът".
Логиката в действията на Първородните доста куца според мен.
Пише, че е последната книга, но историята определено не завършва. Може би някой ден Бакстър отново ще се върне към нея.

Харесах:
Аномална геометрия, построена върху друго уравнение за пи.
***
Неизбран водач, син на водач. Мирише ми на династия.
***
имате повече мнения, отколкото сте

Първият милион

Автор: Георги Величков
Издател: Аргус
Година: 2006

Малко случайно и напълно безвъзмездно се сдобих с тази книга. "Шамар да е - аванта да бъде" доста точно описва как се чувствам.
Сборник с къси криминални разкази, които биха могли да са чувствително по-добри, стига автора не се напъваше толкова отчаяно да вкарва някакъв псевдо-жаргон за лошите (бандити и ченгета) и свръхархаичен български за добрите (бедни филолози, изкушавани от Тъмната страна).
Харесах "Старци за справедливост" (само дето илюстрацията издава развръзката и с това убива "неочаквания край") и "Първият милион" (историята с имитацията на отвличане не е новаторска, но пък беше разказана с достатъчно хумор). "Разумни компромиси" ми напомни за криминалетата на Андрея Илиев, но само бегло се доближава до тях. За сметка на това повестта "Уважаеми господа съдии" е адски зле - единственото разумно обяснениени за присъствието и в сборника е, че запълва 20% от 160-те му страници.

Харесах:
Човешкият живот има цена само докато си жив.
***
на пикник до тоалетната
***
Трогателно себеотрицание овладя госпожа Любенова да не изфучи злобно.
***
хайдутлукът също е занаят, пипе трябва и за него

Време на огън и мрак

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Бард
Година:

След 4 книги размотаване и увъртане в един том Андерсън форсира рязко действието - "форсира рязко" като за досегашните лакърдии.
Венталите и верданите се върнаха с гръм и трясък, хидрогите бяха смазани, кликиските роботи - наритани, хората съвсем се омотаха в собствените си противостояния, а илдирийците почти заприличаха на истински същества вместо бутафорен реквизит. Уви, човека има план за изпълняване и в края забърка нова история между илдирийците и фероуите, отделно организира завръщане на кликисите по старите им планети, заети днес от хората. Нито едно протъркано клише не е спестено, патетиката ескалира, лубофта разцъфва, а на фона на това за пореден път се пласира приказката за "добрия крал", който собственоръчно ще спаси народа си (ако ще и за галактически мащаб да става дума).
Така че Сагата продължава с пълна сила към окончатения happy end. Има-няма 2 тома и къде 1000 страници до там. Рискът от диабет си е за сметка на читателя.

Харесах:
Някои са заблудени фанатици, придържат се към неправилни идеи и вярвания. Други са егоистични и жадни за власт. А някои са просто глупави.
***
Истински войник, а не някое чучело с пагони или още по-лошо, политик.
***
Точното записване на събитията е толкова важно, колкото и самите събития. Общество, което не помни, не си заслужава да бъде запомнено.
***
-Хм, хем романтичен, хем практичен. Я ми напомни защо изобщо се разведохме?
-Защото по него време не се понасяхме.
***
Никога не съм мислил, че успехът ще е също толкова разочароващ като провала.
***
Когато хората започнат да купуват напълно безполезни вещи, значи икономиката се развива.
***
Надеждата е важна част от войнишкия живот, но прагматизмът е по-важен.
***
Монументално клане!

Нечестивци

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2007

Странна ми беше тази книга - едновременно мудна и напрегната, скучна и грабваща, раздута и претупана. Някак си след "Черния ангел" очаквах повече, а това беше стъпка назад към старите истории на Чарли Паркър. Единствено последната среща с Колекционера/Кушиел и подмятанията за действителната самоличност на детектива кореспондираха с подхърления преди намек, че Чарли Паркър е един от падналите ангели и все още изкупва в болка своя бунт срещу Бог.
Разследването на групата педофили, действаща успешно години наред не беше нещо особено като фабула. За сметка на това Конъли става все по-добър в изграждането на угнетяваща атмосфера в книгите си, на моменти много ми напомняше за "Сейлъмс лот" и "То" на Стивън Кинг. Не разбрах защо в резюмето на книгата Франк Мерик е посочен като сериен убиец - той е професионален убиец, при това много добър. Самият Джон Конъли го е създал като някакъв вид "тъмна половина" на Чарли Паркър (зловеща личност, в която би могъл да превърне) - именно и затова му "даде шанс" да умре, спасявайки чрез едно почти случайно убийство развръзката на историята (така де, пак имаше отвъдна намеса). Краят на романа ми беше доста мъгляв - Чарли получава нов шанс за нормален живот със семейството си (като че ли този път най-накрая наистина скъса с призраците на първото си семейство), или окончателно затъва в зоната на здрача (на моменти и "Черният ангел", и "Нечестивци"звучат като мемоари на ветеран, разкавани много по-късно и през призмата на още по-лоши изживявания). Кат че ли и самият автор не е решил все още.
Джон Конъли не за първи път откровенно посочва "дупките" на иначе прехвалената правораздавателна система в САЩ, позволяващи на много отрепки да се измъкнат от наказания. Повече ме изненадаха твърденията, че в голяма част от Мейн около 20% от населението живее в пълна мизерия (дори и от наша гледна точка) - и то преди финансовата криза и последвалият икономически срив. Май американската мечта наистина е мъртва, но пък рекламата все още работи добре.

За добро или зло това е последната книга на Джон Конъли, така че ще имам време до следващата, за да ми поолегнат преценките, в момента май съм достигнал личната си граница между "пристрастен" и "отегчен".

Харесах:
Светът е претоварен с опостушени неща: разбити сърца, нарушени обещания, разсипани хора.
***
човек без име, баща без дете
***
Хайде да говорим сериозно. Законът от истина нужда няма, трябва му само някакво нейно подобие.
***
И тя си тръгна, а аз я оставих да си отиде.
***
Какво е това човешката съвест, освен шум в главата? Реална досада, разсева те, на работата и пречи.
***
Фасада без реално покритие, арогантност върху най-обикновена наглост.

Мрачни времена

Автор: Глен Кук
Издател: Лира Принт
Година: 2009

Имам слабост към мрачните фентъзи истории. Към Глен Кук - много голяма.
Това беше най-обърканата му книга (разказът се води от човек, пропадащ в миналото в произволни моменти от действието), като добавка - разказана от гледната точка на нов Летописец - Мъргън (който до сега се споменаваше епизодично тук-там).
За мое съжаление историята на дръпва много напред, дори не успява да разкаже най-важните за действието събития - измените на Могаба и Кинжала, просто защото Мъргън не е бил там и все още никой не му е разказал какво точно се е случило. Въпреки всичко това книгата е адски интересна, защото дава подробности от modus operandi на Черния отряд - смесицата от параноя, рутина, предвидливост, труд, кураж и наглост, които са го превърнали в кошмар за различни противници през вековете. Като добавка - черен хумор, сбит изказ и цветисти диалози.
Единственото което мога да искам е следващия том. И по-скоро, ако може.

Харесах:
За членовете си Отрядът е семейство. Отрядът е дом. Отрядът е народ от прокуденици, сами срещу цели свят.
***
Като повечето военачалници и той не позволява на реалността да му пречи да прави каквото си поиска.
***
никой от нас нямаше да се измъкне жив от този живот
***
Човешка слабост, стара като света - да се карате, докато до вас къщата ви гори.
***
Тревожни знаци следваха лоши поличби.
***
живее в центъра на торнадо от параноя
***
сериозен като копие в корема
***
Мирисът на кръв те завладява, убива съзнанието ти, умъртвява душата ти и не ти оставя нищо човешко.
***
пусна усмивка, която можеше да разтопи и броня