Спектър

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Ако това не е най-добрата книга на Лукяненко, то поне не отстъпва на "Нощен патрул".
И първият том беше обещаващ, но още с 5-тата история от препускането на Мартин подир Ирина (странно - всеки път ми изглеждаше различна, аз най-много харесах 6-тата) и най-важната тайна на света летвата скочи много нагоре. Всичките размисли за същността на доверито и формите на проявлени си струват самостоятелно четене. Темата за разликата между разсъдъка и разума - също. Само братя Стругатски са успявали да ме запленят така.
Какво да кажа, освен че историята е майсторка и много, много добре разказана.
Дали изводана Мартин е правилния - е, читателя сам си решава и подобно на историите за Максим Камерер с годините ще има възможност да преосмисля позицията си.

П.П.
Мисля, че Lazy е изпитвал истинско удоволствие от превода. :-)

Харесах:
между нашите желания и реалността има пропаст
***
Какво може да откаже от запой здрав мъж, при това ерген, изпитващ към алкохола твърдо положителни емоции, нямащ проблеми с парите, намиращ се в лошо настроение и получил от свой роднина - може да се каже дори наставник - съвет да се напие?

***
чудесата не се повтарят, за това са и чудеса
***
Никой от хората няма монопол над абсолютната истина. И ние се доверяваме с мярка. Така че неоправданото доверие да не ни навреди твърде много. И цялата история на човечеството по своята същност е намаляване на потребността от доверие. Ние сме заменили личното доверие с обществени закони и обичаи.
***
Омръзна ми да вярвам на безспорните истини - те са прекалено скучни.
***
разаплатата за абстрактното любопитство е прекалено конкретна
***
Ако не можем да променим нищо - защо да си изясняваме истината?
***
За нея светът още беше ярък и млад, постъпките не изискваха обяснение, нито пък глупостта - оправдание.
***
Той се позанимава с тази идея, предпазливо, като с крехък и същевременно хлъзгав предмет, например обилно насапунисана кристална ваза.
***
опитния експерт прекрасно разбира каква информация е готов да изслуша и да приеме работодателят, и каква ще бъде отхвърлена
***
Няма нищо по-добро за изплашения мъж от това да намери до себе си изплашена жена - веднага чувства прилив на мъжество.
***
пожарът, побран в един единствен миг, е взрив
***
секретната руска формула: времето за разпивка е равно на задушевността на разговора, разделено на количеството изпит алкохол
***
Никога не се напивайте като свиня, ако на другия ден ви предстоят велики дела.
***
Да се мсили е трудно. Да се мисли е болезнено и опасно. Ако в света няма неизвестни опасности - изобщо не ти е необходимо да мислиш.
***
Може и чукът да не иска да забива пирони, но кой го пита.
***
Бедата е там, че не можем да си представим нещо различно. Дори когато си мечтаем за вечността...
***
Това не беше логика - добрата стара логика, най-добрия приятел на разума. Не беше и интуиция - сигурната патерица на разсъдъка.

Дребнио волен народ

Автор: Тери Пратчет
Издател:
Година:

Първо и основно - моя най-дълбок поклон към преводача! Ако някой ден се запознам - че го черпавам, нема лабаво!
Наистина, би могло да се пипне мъничко по езика на Нак Мак Фийгъл (някак по-врачански или по-пернишки трябва да звучат), но си личи, че е работено с кеф и желание.
На Пратчет най-много харесвам серията за Стражата, но и Вещиците не са за изхвърляне - всъщност нищо от Света на Диска не е за изпускане. Тази история малко напомня за "Господари и Господарки", макар че се развива с участието не на баба Вихронрав и леля Ог (появяват се само в епилога), а главна героиня е едно 8 годишно момиченце, открило в себе си дарбата да бъде вещица (Първото зрение - да вижда нещата такива, каквито са, а не такива, каквито се очаква да бъдат, и Втория акъл - така лиспващия здрав и непредубеден разум). Останалото си е Пратчет - много забавна история с доста сериозен втори пласт в нея.
Не мога да не спомена пак (и отново) за Нак Мак Фийгъл - пиктситата, кръстоска от шотландските бойци в "Смело сърце" и смърфовете. Другото е ясно - краднене, пиеньие, тепаньие и пцувни. Готина беше закачката - единствения им страх е от адвокати, затова мечовете им светят в синьо, когато има адвокати наблизо. Другата много забавна шега беше гонагъла (боен поет) - Нак Мак Фийгъл вярват в силата на думите, затова свирнята и поезията  могат да пръскат ушите (и не само) на противника (кой знае защо все се сещах за барда от филмите за Астерикс).
Лична вметка: това е първата книга, която прочетох на четеца си. Добре е, макар че ако не ме мързеше да преконвертирам pdf-а щеше да е още по-добре. Надявам се по-скоро Вузев да я издадат на хартия, за да си попълня колекцията на рафта.

Харесах:

Те изглеждаха като калайджии, но нито един от тях не ще може да калайдиса котле. Това, което правеха те бе да продават невидими неща. Като ги продадяха, те продължаваха да си ги имат. Те продаваха нещо, от което всеки има нужда, но рядко го иска. Те продаваха ключа от вселената на хора, които изобщо не подозираха, че вселената била заключена.

***

Вещицата намира удоволствие в дребните подробности. Вещицата вижда отвъд нещата и  покрай нещата. Вещицата вижда повече от останалите. Вещицата знае къде и кога е тя.

***

— Добре. Значи... ако вярваш в себе си...
— Да?
— ... и ако държиш на мечтите си...
— Да?
— ... и ако следваш звездата си...
— Да?
— ... пак ще те победят хора, използвали тяхното време да работят здраво и да учат неща и които не са били толкова мързеливи.

***

Не че беше лъжа. Всъщност си беше съвсем вярно, макар да не беше съвършено точно.

***

убаво нещо е голема мома, ма ха земе момъко да я гушне, че требе да бележи с тебешир доде е стигнал предишнио ден
***
Секи дето не е сфанал, че ми сфане ботушо!
***
Страхът беше влажна студена каша, но гневът имаше остър ръб.
***
по-добре да си на място, където не ти е мястото, отколкото да не си на място там, където някога си си бил на мястото и си спомняш това
***
бяха в настроение за битка и, за да не губят време, се биеха помежду си, за да понаберат скорост
*** 
Фея кръстница отпуска на една моя клиентка три желания - стандартния пакет от здраве, богатство и щастие, а когато веднъж моята клиентка се събужда една мрачна сутрин не особено щастлива, тя ме ангажира да заведа иск за нарушаване на договора. Безспорно безпрецедентен случай в историята на феите кръстници. За съжаление безпрецедентно беше и превръщането на тъжителката в малко джобно огледало, а на нейния адвокат, както виждате пред себе си, в жаба. Мисля, че най-лошата част беше, когато съдията изръкопляска. Крайно обидно, ако ми позволите да изразя мнението си.
***
Може да прекараш цял ден съзерцавайки едно цвете и изумявайки се колко чудесно е то, но това няма да ти помогне с доенето.

Спектър

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Първата част на очертаващ се силен роман на Лукяненко. Както обикновено - има доста препратки и закачки с други съветски и руски фантасти (както винаги - най-вече с братя Стругатски). Идеята с телепорталите под контрола на една единствена раса не е новост, както не са новост и повечето случки и раси в книгата.
НО - до сега не съм срещал раса като дио-дао - подобни на кенгуро хермафродити с живот около 6 месеца и възможност да предават поне частичнко споментите си на своите деца. Както е типично за Лукяненко - хем бяха обрисувани с щрихи, хем описанието създава илюзия за пълнота на образа им: култура, която предпочита усъвършенстванията пред нововъведенията (нямат време, затова не се занимават с излишни дейности); наследствени професии, като поне едно от децата приема професията на родителя с колкото поеме от професионални му опит и този на предците му; религия, която е едновременно тяхна и ничия, затова възприемат пламенно всички религии в галактиката и си остават дио-дао.
Силно сев надявам втория том с останалите 3 истории с издирванията на Мартин да са на същото ниво, а завършека да е изненадващ, както Лукяненко умее.

Харесах:
Вие мъж ли възпитавате, или естраден певец?
***
тук не беше трудно да се оцелее, но беше невъзможно да се забогатее
***
всяка религия е много по-агресивно настроена към еретиците, отколкото към хората, които не вярват изобщо
***
Когато те оскърбяват с думи, не си струва да вадиш меча... Трябва да убивш врага с думи.
***
Предсказуемите същества обожават собствениците си.
***
Когато животът е толкова кратък - няма смисъл да бързаш.
***
изглеждаха неуместни и наивни, като детска игра на войници насред изпепелено полесражение
***
Бял воал върху лика на небето, сякаш плахитебеширени  щрихи  върху черната дъска в класната стая...
***
Възрастните хора закимаха толкова енергично и с разбиране, че веднага стана ясно - ни най-малко не му вярваха.
***
няма нищо по-нелепо от гола жена, която се оптва да скрие голотата си с длани

Време на презрение

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Както винаги - Сапковски е великолепен. Пестелив в описанията, немногословен в диалозите, силен във въздействието. Накратко: майстор.
За разлика от предния роман тук нещата вече истински се заплитат - заговори и контразаговори, интриги, измени и предателства се сблъскват едно с друго и се омотават в ръбата, грозна и правдива картина - аналогята с началото на Втората световна война са неизбежни.
описанията на събора ан магьосниците си ги биваше, един ден ако филмират романите би могло да е страхотна сцена - показно красиви жени, надменни мъже, зашеметяващи тоалети, изискана обстановка и много ритане по кокалчетата.
Бандата на Плъховете беше тъжна, но много истинска история за съдбата на хората, пометени от военни конфликти - с унищожено минало, болезнено настояще и без бъдеще.
Гералт най-сетне си намери майстора в ръкопашния бой, при това неочаквано и това май беше най-голямата изненада в сюжета.
Другата приятна изненада беше, че най-накрая попадам на автор, който разбира от средновековни войни - в разрез с модерния "епичен" стил с размотаване на 6 цифрени армии по картата, тук имаше включване на размислите на интендант относно очакваните загуби в успешно развиваща се кампания (боеве, болести и инциденти - има-няма 2/3 от личния състав), цената на въоръженията, подвоза на оборудване и извозване на плячката. Заедно с краткия епизод на биещи се без правила рицари (никакви красоти, маневри и пируети, директно млатене докато някой падне от седлото), това вдигна много стойността на автора в очите ми.
Разбира се, въпросите отново са повече от отговорите, но поне вече се очертават ръбовете скритата картина.
Ако се запази темпото, догодина ще излязат и останалите части и като нищо ще си спретна един общ прочит, за да проследя разхвърляните парчета информация и заплетените сюжетни нишки.

Харесах:
Опастността е тиха. Не чуваш как долита със сивите си пера.
***
вече не веднъж се беше убеждавал, чене съществуват безпогрешни механизмми и че всеки от тях понякога действа дори когато не би трябвало
***
Бедняците никога не могат да си позволят нищо и именно за това са бедняци.
***
Добрият метал звънти, когато го удариш.
***
жестоката, разоражаваща откровеност на млад човек
***
В това се състои същността на поезията, Цири. Да говориш за това, за което другите мълчат.
***
Не презирам шпионите. Презирам шпионирането. И презирам презрението.
***
Ако имаш приятели и въпреки това загубиш всичко, очевидно и приятелите ти имат вина. За това, което са направили, и за това, което не са направили. за това, което не са знаели, че трябва да направят.

Станция Пердидо

Автор: Чайна Миелвил
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Интересен автор. Успява да редува неритмично моменти на насилие и екшън с протяжни и досадни описания почти без преход. Малко ми напомни за  "Джонатан Стрейндж и мистър Норел" - самата история няма бог знае какъв смисъл, но пък е увлекателно разказана. И е страхотен стийм-пънк! Хареса ми обобщаващото название ксенийци за всички нечовешки раси.
Най-голямото достойнство на книгата е разказваческия талант на Миелвил. Почти всички автори на  фентъзи оставят в мен усещането, че световете има са доста маломерни (важи и за величие като Толкин, и за посредствени като Фийст и Едингс, и за слаби като Салваторе). Бас-Лаг на Миелвил оставя впечатление за простор, макар че цялото действие на романа се развива в един мегаполис, подобно нещо съм изпитвал май самов историите за Маджипур на Силвърбърг.
Странен беше и края - не го разбрах, но от всички герои в книгата само прокудената гаруда Ягарек успя да ми хареса и грабне. А кметът Ръдгътър наистина прилича на архиканцлер Ридкъли - една рационална личнот в един смахнат град (само дето в Ню Кробузон няма и помен от веселяшкото добродушие на Анкх-Морпорк).
Подозирам, че бързо ще забравя съдържаниео на книгата (не че има нещо за запомняне, освен Палголак), но определно пак ще чета Миелвил, стига да го издадат.

Харесах:
Сякаш се намираше в кошмарна градина. Всяка стая съдържаше цвете от плът с дъх на мъчения.
***
В този извратен нощен капан, лошото беше лошо, а доброто - също лошо.
***
Непредсказуемото оръжие беше смъртоносно.
***
Той е по-скоро отсъствие с човешки вид.
***
Съвсем неочаквано заваля дъжд. Това бяха огромни, мудни капки, които падаха лениво и се пръсваха, тлъсти и топли като гной.

Парфюмът. Историята на един убиец

Автор: Патрик Зюскинд
Издател: Христо Г. Данов
Година: 1988

Много отдавна се "точа" на Зюскинд и специално на този роман. Съвсем случайно се сдобих с първото издание от времето на социализЪма - с кофти печат, груба хартия, подвързана с плат твърда корица и задължителния встъпителен 25-страничен литературен анализ, коментар или каквото се води сред литераторите.
В началото се почувствах попаднал отново в романите на Александър Дюма за Париж и Франция от XVIII-век - описанията на града предизвикаха това това усещане, но само до тук. Оттам насетне се сблъсках с едно много силно и жестоко начало на историята (раждането и детството на Жан-Батист Грьонуй), много протяжно развитие (пребиваването му при Балдини, пещерата и работата в Грас) и един напълно отнесен нанякъде край (убийствата, бягството от екзекуцията и смъртта обратно в Париж).
Беше ми адски тежко за четене, за щастие романът е къс, иначе нямаше да успея да се преборя. Моето собствено обоняние е доста слабо, така че целия сюжет, основан на аромати ми беше меко казано фантастичен, макар и добре описан. За сценката с оргията в Грас, предизвикана от въздействието на "парфюма" от красиво миришещи девойки на Жан-Батист над тълпата съм склонен да повярвам (за действието на феромоните се знае и много, и недостъчно).
Стилът и начинът на разказване са на майстор, но на мен м бяха трудни - сякаш се сблъсквах с комбинация на "Долорес" на Кинг и "От кръвчицата ти" на  Стърджън.
Склонен съм да се пробвам с още някой роман на Зюскинд, но подозирам, че мей не е "мой тип".

Харесах:
Баща люлее своя син на колене, люлии-лю - това бе гледка, прастара като света и в същото време - вечно нова и пребъдна.
***
по-скоро предчувствие за аромат, отколкото действителност

Кафенето на лунатиците

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Странни са книгите за Анита Блейк. Стилът много ми допада, интригата е на ниво, действието е стегнато, света е добре напаснат и в момента, в който наистина се прехласна по проклетата хлевоуста съживителка на зомбита, разтоварваща стреса с плюшени пингвини в леглото (не, наистина не искам да знам), и нещо прещраква на авторката в резултат на което Анита Блейк се превръща в изпаднало от викториански любовен роман малолетно девойче от дълбоката провинция. Направо стресираща трансформация и то без магия.
Романът си го биваше - върколаци на тълпи, насилие на талази, герои лоши, по-лоши и истински злодеи, заплетени и преплетени загадки. Обаче и либуфта се лееше като от следобедна сапунка - Анита е в любовен триъгълник с господстващия вампир на града и с алфа-върколак (според мен - тя е много тъпия ъгъл). Другите персонажи с мераци да я изчукат или пречукат за да не я чукат и т.н. ми бяха в повечко.И наистина, откъде на Лоръл Хамилтън и е текнала идеята за алфа-върколак с морала на Мери Попинз - не знам, обаче отношенията им с Анита са направо странни и много лигави. Пак благодаря, че в този том спести сватбената рокля (не знм защо, но в един момент очаквах накрая Анита да е в някаква сатенена многоетажна простоия пред олтара до любимия върколак).
Смятам в скоро време да прочета и другите 3 романа, определено стават , макар че с по-малко розово ще е по-добре.

Харесах:
Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.
***
онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността
***
Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.
***
Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти.
***
В повечето случаи хората виждат това, което искат да видят.
***
Чувствах се като пиле на събрание на койоти.
***
Така и не бях разбрала какво означава неутрален до този момент. Тези бледи очи се взираха в мен и изчакваха. Ако го заплашех, щеше да нападне. Ако го оставех на мира, щеше да се махне. От мен зависеше. На вълка не му пукаше кое ще избера.
***
Смехът изчезна от лицето му, но остана да се носи в очите като приятна мечта.
***
Шефът ми обещава много неща, госпожо Дрю. Повечето от които не му се налага да осигурява лично.
***
Все едно да наблюдаваш цъфтенето на цвете. Виждаш ефекта, но никога не успяваш да видиш самото действие.
***
Беше твърде мъжествен, за да е красив, и твърде перфектен, за да е реален.
***
единственото, което разделяше телата им, бе един дъх
***
Беше като покоя преди съзиданието. Осъзнаваш, че престои нещо голямо, просто не знаеш какво.
***
Има повече начини да се превърнеш в чудовище, отколкото мнозинството хора осъзнават.
***
Ако бях на негово място, щях да се зарежа.
***
Големите му ръце оформиха още по-големи юмруци.
***
Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.
***
Човешките същества не лазят грациозно.

И няколко червени рози

Автор:Джефри Дивър
Издател: ЕРА
Година:2009

Отдавна се зазяпвам по книгите на Дивър, но досега не бях чел нито една. Е, започнах с най-новата. Надявам се, че другите са поне малко по-добри. Не че тази е лоша, просто резюметата на другите ме карат да очаквам един интересен автор на трилъри, а тази не беше много впечатляваща.
Склонен съм да отдам разочарованието си на 2 неща: тази е поредния роман от дълга поредица и в него има куп препратки към отминали събития и вече напреднали взаимоотношения, които за мен са непознати;. второ - преводът май куца тук-там, отделно или автора не разбира  от MMORPG, социални мрежи, блогове и изобщо комуникации в Интернет (комай са му разказвали за какво става дума), или е писал като за хора, които никога не са се срещали с изброеното.
Иначе интригата не беше лоша - както се и очакваше, основното търсене беше погрешно, изненадата в развръзката беше добра, а и съпитстващите лични драми не бяха претупани.
Играта "Дайменшън куест" не съществува, но ако някой ден се появи ще трябва много да внимавам да не я започвам - звучи като виртуален свят, който чудесно ще ми пасне, до степен на пълно поглъщане.
За сега Дивър не влиза в списъка ми с фаворити, но определено ще прочета още нещо от него.
Терминът "екскрибиционист" (човек, споделящ твърде много за себе си в Интернет) е нов за мен. Обаче звучи готино.

Харесах:
-Как  ги наричате - улики или доказателства?
-И броколи да им казваш, важното е да помогнат да открием престъпника.
***
Онлайн света е огромен, но и малък.
***
ако човек иска деца, не е зле да има и жена
***
Полицаите разговарят с въоръжени заподозрени само по филмите и сериалите - при това в долнопробните.

Дарвиния

Автор: Робърт Чарлз Уилсън
Издател: Бард
Година: 2009

Харесвам всички книги на автора, въпреки малко странния му маниер на писане - героите са изцяло въвлечени в историята, но някак в страни от главното действие.
"Дарвиния" е разделена на 3 части: приключенски роман, в който нашата Европа изчезва и е заместена от различен свят без хора, на Марс също има изменения (има не една и две директни препратки към романи на Бъроуз); виртуална реалност, в която се води война между Разума на живите ноосфери и самовъзпроизвеждащ се и самоусъвършенстващ се машиен код, заразил като вирус Архива (последния проект в края на времето, когато всички разумни ноосфери се обединяват, за да опишат целия живот за да надживее ентропийния край на Вселената), много напомнящ ми за "Книгата на всички часове" на Хал Дънкан; директен сблъсък между Старите (Разума) и псионите (вируса) - почти еднакъв с "Легионът на времето" на Джак Уилямсън.
Много четиван книга, без да е нещо потресаващо.

Харесах:
предварително заявени очаквания за възхищение, чиято липса ще бъде приета за кръвна обида
***
"чудо" е дума, която използваме за да прикрием невежеството си
***
Суеверия... са онези чудеса, които не одобряваме.
***
Войната се превърна в екология.
***
Размениш ли два атома, цели планети ще се сблъскат.
***
Души като тебеширен прах.

***
Стареенето,..., е като да излежаваш присъда. Не само е неизбежно, но трябва и да присъстваш на него.

Бягащият ловец

Автор:Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Издател:Бард
Година: 2009

Очаквах доста повече от Мартин и Дозоа (Ейбрахам не ми говори нищо). За съжаление се оказа доста семпла история, коят по-скоро трябва се свие до разказ.
Бард са се пооляли с раздуването на обема - освен обичайния едър шрифт, големи междуредови разстояния и празни полета, този път са отпечатали на много дебела хартия - почучава се парадокса, че тази книга с 303 страници е чувствително по-дебела от следващата в поредицата, която е с 334.
Както казах - разочарование, но поне не беше много досадна.

Харесах:
Т и имаш функция: следователно съществуваш.
***
Беше изкарал дълъг ден след низ от дълги дни.
***
луда за връзване, дори когато бешпе със всичкия си