понеделник, май 30, 2011

Отрова

Автор: Крис Удинг
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Определено не започнах с правилната книга на Удинг.  Историята за вещерите от "Сказание за Сарамир" беше на моменти гадна и като цяло - не особено интерeсна. За сметка на това "Обсебването на Елезейбъл Крей" беше отлична история с атомсефра и сетинг, които много ми допаднаха. "Отрова" е различна като история и до някъде като усещане, което не я прави по-малко хубава.
Принципно историята е в клас детски книги - може би заради опростената фабула и героинята-тинейджър. От друга страна - не по-сложни книги влизат в класациите за любими книги на възрастните.
Историяta за Отрова започва в блато, в което човешко общество живее на ръба на срива (според посочените данни за смъртността на младежите е спорно от коя страна на ръба). По класическата схема тя тръгва извън родния хабитат в търсене на вълшеблените създания (подозирам, че термина е великолепно преводаческо попадение на Адриан Лазаровски), за да върне отвлечената си сестра. После започва стандартната схема - на пътя се намират верни другари, с които Отрова преодолява всяко препятствие и напредва все повече към целта, която става все по-мъглява и различна. В един момент историята стана определено солиспистка, до голяма степен наподобявайки "Здрач" на Глуховски. За пореден път света стана личностна визия на поредния Демиург от малък калибър. Може би тoва беше и най-слабата част от цялата история, а може би беше и най-силната - въпрос на вкус.
Определено Крис Удинг заслужава внимание, лошото е, че май скоро няма да излезе негова книга.

Харесах:
Няма значение какъв си, а как се държиш.
***
Цинизмът беше път, по който можеше да се върви само в едната посока, а всички онези, които се опитваха да се върнат назад, се изгубваха завинаги.
***
Разказвачите не се занимават с подробностите, освен ако не е крайно наложително. Оставили са тази скучна работа за историците.

четвъртък, май 26, 2011

Дзур. Джегала. Йорич

Автор: Стивън Бруст
Издател: Бард
Година: 2011

Преди години бях останал с добри впечатления от поредицата за Влад Талтош, най-вече заради черния хумор и приликата с романите на Дашиъл Хамет.
От предните томове помня, че винаги един роман е много слаб, друг - посредствен, а трети - добър. В този том има 2 посредствени и един, който всъщност е раздут разказ. И 3-те са построени на принципа на игрите тип Quest - главния герой обикаля в определен район, говори с всеки, койтo не e NPC и постепенно успява да натрупа информация, за да разбере какво става и какво да направи. Никога не успях да харесам Quest-овете.
  • "Дзур" - това би трябвало да е разказ, нещо като допълнение и продължение на романа "Исола", само че е раздут по обем с много приказки и твърде досадни кулинарни интродукции на всяка глава.
  • "Джегала" - бягайки от отмъщението на дома Джерег, Влад се замъква на Изток, в земите на човеците и от скука се опитва да намери роднините на майка си. Попадайки в едно малко градче - световния производител на хартия, се оказва камъчето, преобръщащо местното равновесие на силите межту графа, Търговската гилдия и Сборището на вещерите. Ако разказът беше по-стегнат, щеше да е по-добре, твърде голяма част от действието е заета от вътрешните монолози на героя и второто му "аз" - джерега Лойош.
  • "Йорич" - в началото бях почти убеден, че Бруст е решил да напише първия фентъзи-съдебен трилър, но после всичко се насочи в познатото русло на ходене и говорене
Романите се четат бързо, но за съжаление съм забравил сетинга на света, трябваше в движение да си припомням или да преоткривам правилата, героите и взаимоотношенията. Най-хубавото се оказаха последните страници - шегички с други автори и фентъзи клишета.

Харесах:
изчезна там, където отиват келнерите и кредиторите, когато не са пред теб
***
Нещата, които не се плашат от нищо, ме плашат.
***
Най-добрият начин да контролираш нечии действия е да контролираш информацията, въз осонова на която той взима решенията си.
***
когато алчинте нямат от кого да грабят, освен от отчаяните
***
Под Държава имаме предвид онова обществено тяло, което притежава монопола върху прилагането на насилие в определен географски район и има силата и властта да определи как и по какъв начин, и при какви обстоятелства този монопол ще бъде делегиран, оторизиран или възложен на други групи или индивиди.
***
Някои удоволствия не остаряват и смъкването на ботушите в края на дълъг път е едно от тях.
***
обичат да правят всичко по-голямо, отколкото трябва да е, предполагам, за да те накарат да се чувстваш по-малък, отколкото искаш да си
***
ако поставите войници в положение, в което цивилното население е врагът, трябва да очаквате, че ще се отнасят с населението като с враг
***
Една глупава личност може да направи само определени, ограничени видове грешки. Кръгът грешки, достъпни за един умен човек, е много по-широк. Но за онзи, който знае колко е умен в сравнение с всеки друг, възможностите за истински идиотизъм са безгранични...
***
Законът е отражение на обществото, справедливостта е отражение на идеализацията на това общество.
***
Ние сме това, за което се тревожим.

петък, май 20, 2011

Неподвластните

Автор: Божидар Грозданов
Издател: Квазар
Година: 2011

Харесвам фентъзи-разказите на Божидар Грозданов по мотиви от родната митология, макар че до сега не ги бях чел хронологично подредени.
  • "Гаджето на брат ми е самодива" - много, много приятна история тинейджъри - хлапета самодива, юнак и други несъвсем обичайни участници.
  • "Орденът на свети Георги" - вече е издаван в сборник от Таласъмия, но си остава все така добър. Интересно е да се усетия промяната в комуникациите - само няколко години по-късно модемите и телефонните линни за достъп до Интернет са отживелица за България, а липсата на някакъв лаптоп или смартфон в младежа на рецепцията изглежда направо странна от днешна гледна точка
  • "Торба с вяра" - този разказ ми хареса най-много, вероятно заради идеята, че когато сигнеш до пълното могъщество откриваш, че всъщност то не ти е нужно, а всичко лелеяно до сега е просто излишна суета; на този фон впечатляваха Ловците - екипировка, методика, подготовка, обаче...
  • "Търговци на души" - реално с този започва поредицата сюжетно свързани разкази; историята за чернобосаджии на свръхестествени създания и артефакти е мрачна, но интересна
  • "Тунелът на мечтите" - много готин разказ, има си всичко като за цял роман: заговори; секретни военни разработки;  измами в измамите; лутащи се тактически групи; истинска война на сръествествени създания
  • "Пропуснатият град" - действието е след края на войната и се развива в условията на новия световен ред, обаче заговорите и измамите продължават с пълна сила, а и победата се оказва доста относителна, ако не внимаваш

Харесах:
Нали знаеш - маса, хилки, топче, двама идиота, кото седят от двата края...
***
...няма по-добър щит от забравата. Ако всички забравят, че съществуваш, спират да те търсят.
***
Лесните планове не сработват. Десетки неща могат да се объркат.
***
Далеч по-печелившо бе а се палща на робите, отколкото да се експлоатират открито.
***
машините не бяха хора, на тях не им трябваше време, за да преодолеят шока, преди отново да изпаднат в паника
***
достатъчно отчаяни са, за да се изправят срещу всеки, но отчаянието не е гаранция за успех
***
Смехът и бе като песен от слънчеви лъчи.
***
Планът не бе особено добър, но бе достатъчно да проработи.
***
човек като поумнее, започва да се страхува

вторник, май 17, 2011

Среднощни кули

Автор: Робърт Джордан & Брандън Сандерсън
Издател: Бард
Година: 2011

Сандерсън определено ме заинтригува като автор. Това е най-интересния том в цялата поредица (при цялото действие е успял да зедели почти 100 страници за душевни терзания в традицията на предходните книги).
Спазвайки отличното темпо от предния том, Сансерсън продължи с разчистването на действието от излишните нишки и горе-долу подреди фигурите за отпочване на Последната битка. При все това намери място за битки в Граничните земи, преследванеия в Тел-айеран-риод и Кулата Генджей, засади в Кемлин и Бялата кула, политически шмекерувания навсякъде, даже вмести и няколко сватби.
Отново преоткривам добрите страни на поредицата - приключения, предсказания, легенди, битки, заговори, доблест, глупост, драма и фарс. Просто трябваше да бъде разкарано дърпането на плитки, веенето на фусти и многостраничните колебливи самосъжаления, които почти задушиха историята след 7-ми том (а и разводняваха предишните).
Май ще се вслушам в положителните отзиви и ще пробвам поредицата "Мъглороден" през лятото.

Харесах:
Не ловуваш нещо, което знаеш къде да намериш. Просто отиваш и го хващаш.
***
Традициите не не биваше да се поддържат само защото са традиции. Силата не е сила, ако няма цел и посока.
***
дребните неща се трупат едно върху друго, докато не станат големи неща
***
Секундите бяха дребни неща, а като натрупаш достатъчно от тях една връз друга, се превръщат в човеки живот.

събота, май 14, 2011

Да направиш пари

Автор: Тери Пратчет
Издател:
Година:

Издаването н Тери Пратчет стигна фазата "Дорде умните се наумуват - лудите се налудуват". Издателство Вузев упорито не издава поредицата за Света на Диска, феновете упорите четат на английски, а някой добри души превеждат и качват в нета (Бог да ги благослови, а аз ще ги почерпя при възможност).
Както и Пощоряване, втората история за Олян фон Ментелик излиза в любителски превод, може пък това да даде "тласък" на Вузев (признавам си, колекционирам книгите на Пратчет).
След успешното трансформиране на Пощата в работеща и печеливша организация от Олян, Ветинари го накисва в банковия сектор - собственик на Председателя на Кралската банка (декоративно кученце, част от смешното в книгата). Банката всъщност е частна институция, собственост на разглезен неприятен род интриганти. От там насетне Олян е в стихията си: вкарва в употреба банкнотите; предлага лихви за всички вложители; отуска кредити на всички потенцилно успешни клиенти. След обичайните перипетии, убийци, редовния заговор срещу Ветинари и куп древни големи (все пак Прелест-Хубавинка Миличкова си е съществена част от историята на Олян) всичко си идва по местата и банковата система на Анкх-Морпорк преживява своята революция. А Ветинари вече си търси нов шеф на Данъчното...
Пратчет  пореден път говори разбираемо за принципно познати теми. Ненатрапчиво говори за същността на парите - доверието в тях като посредническа единица за размяна на стоки и услуги. Внимателно обяснява, че важното не е златото на банката (или какъвто и да е дълготраен материален актив), а икономиката на обществото, стоящо зад банката. Странното е, че почти 100 години след отпадането на "златния стандарт" все още има мечтатели, ратуващи за неговото връщане (според мен основното му достойнство е, че е лесноразбираем).
Понякога си мисля, че Светът на Диска трябва да влезе в учебната програма на горния гимназиален курс. Забавен е за четене, а анализите върху него има какво да дадат на бъдещите граждани.
Ставам все по-запален фен на Хавлок Ветинари, тиранията му и неговото интерпретиране на демокрацията.

Харесах:
справедливостта и възмездието биваха успешно съчетавани посредством някоя подръчна оловна тръба
***
случай, в който хладната логика щеше да е по-добре да бъде заменена със здравия разум
***
Както знаете, дълбоко ценя виртуозната Ви липса на въображение.
***
считам, че гледката на дебелак, подхлъзващ се на бананова кора не е нищо друго освен нещастен инцидент, подчертаващ необходимостта от акуратност при отстраняването на битови отпадъци
***
Ветинари използваше само тоягата, или халосваше по главата с моркова
***
Това, че си построил храм, не значи че вярваш в богове, а само че вярвш в архитектурата.
***
прям като тирбушон
***
когато си полицай, всичко се оказва престъпление
***
една добра жена струва повече от товар злато, така че една майсторски лоша трябва да струва още повече

понеделник, май 09, 2011

Третият или Реквием за един убиец

Автор: Никол Данева
Издател: Захарий Стоянов, УИ "Св. Климент Охридски"
Година: 2006

Попаднах някъде на добра рецензия за авторката, а библиографията и изглежда обещаващо поне откъм анотации. Престраших се да пробвам и аз. Останах със смесени чувства.
Разказът е много добър - над половината се изчита на един дъх. Обаче последната 1/3, където би трябвало да е и най-интересно (все пак е развръзката, макар че убиецът е ясен почти от началото), някак се срива. Целият роман е изграден като почти солипсистка фантазия на момиче, изпаднало в екстремна ситуация (сестра-близначка в кома, сериен убиец сред най-близките познати, едновременно я свалят няколко привлекателни мъже), в края се натрапват два зле оформени мъжки образи, които да разиграят сценката Добрият срещу Лошият. При това дори и клишетата не са добре използвани.
Като цяло - не е съвсем зле, особено ако е дебют, но има много за шлайфане - диалозите, развитието на фабулата, опитите за изграждане на криминална интрига.
Може би някой път ще се престраша да пробвям и от следващите истории за близначките Мария и Магдалена (според анотациите там вече се минава съвсем в езотерично-окултната зона).

Харесах:
Той знаеше, че е умен, стараеше се да бъде добър и отчаяно искаше да е смел.
***
стръвната страст да притежава нещо, което не може да има
***
Миналото е вече само спомен, а бъдещето е вероятна хипотеза.

събота, май 07, 2011

Достатъчно основание

Автор: Ридли Пиърсън
Издател: Албатрос ТБ
Година: 1995

Пак попаднах на потенциално интересна история с трагична реализация.
Основната фабула е разследване на няколко привидни самоубийства, които всъщност са убийства, извършени от интелигентен сериен убиец тип "трапер" (отвращаващ се от кръвта, поради което използва капани и отрова). За съжаление не се е получила историята: главния герой е бивш служител на криминологична лаборатория в Калифорния (напуснал сред лична трагедия), настоящ детектив в полицейско управление (с няма и 5 месеца стаж) - не действа адекватно в нито едната насока, а в критичните моменти си беше направо тъпак. Романът е очасти като историите на Дивър за Линкълн Раймс, но не е на това ниво в техническите подробности и дедукцитя; отчасти е полицейски роман, но не е от калибъра на Ед Макбейн; развръзката мина през съдебни перипетии, но много далеч от тези на Гришъм; самата развръзка отиде в раздела на баналните екшъни - куршуми&късмет.
Отделно преводът е зле.
Ще дам още един шанс на автора, но надали ще е тия дни.

Харесах:
Нищо не оставаше лоялно завинаги, дори водката.
***
След като законът е справедлив за ената страна, то рядко е справедлив и за другата.
***
Любопитсвото не убива котката. Нито лакомията. Човекът я убива.
***
Той не вярваше в системата... Обаче в момента не можеше да се сети какво би заменило нейното място.

вторник, май 03, 2011

Капан за сънища

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2001

От книгите на Кинг май само "Долорес" ми е вървяла толкова тегаво. 2/3 от книгата ми бяха много тежки за четене - все едно се блъсках в рециклираната версия на "То" с добавки от "Досиетата Х" и "Пришълец". Неприятна изненада - не съм свикнал Стивън Кинг да предъвква една идея по скучен начин.
Историята за групата приятели, военните и телепатичната извънземна плесен за мен си е слаба (откровенно клиширана), особено на фона другите истории за Дери и Мейн. Послесловът намеква, че е писана в тежък период, но това не е оправдание - освен ако не е публикувана заради недостиг на пари (и други големи автори са писали глупости, за да скърпят бюджета).
Единственото, което ми хареса, беше девизът на компанията - "Нов ден, същия късмет". А единственото неочаквано и интересно беше надписът на паметника на Неудачниците от "То" в Дери: "Пениуайз е жив." Кой знае...

Харесах:
първи курс беше преди много бири време
***
мечтите остаряват преди мечтателите
***
Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис "НЕ РАБОТИ".
***
Напоследък паднат ли десет сантиметра сняг, метеоролозите по радиото и телевизията го изкарват така, сякаш започва следващия ледников период.
***
бе объркал лошата слава с известността
***
Хуманитарното образование не е от особена полза, когато се стремиш да направиш кариера в армията, но все пак дава известни предимства, едно от които е да измисляш засукани фрази.
***
Едно бе разумът да ти подсказва, че нещата са се обърнали с краката нагоре, съвсем друго - истината да те халоса по челото като боксова круша.
***
поредната игра на думи, като да наричаш лайното "преработена храна", а геноцида - "етническо прочистване"