петък, декември 31, 2010

Господарката на езерото

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2010

Рядко ми се случва да чета в малките часове, но тази книга си заслужаваше.
Развръзка, а мoже би и край - всичко беше болезнено добре разказно. За чест на автора - в цялата логична и отчaсти очаквана развръзка бе успял да вкара и малко изненади. Имаше моменти, в които се смях на глас (поръчкта към Гералт за сукубуса в Тусент) и други, от които подвиквах (абе хубаво е да си четеш сам).
Книгата ми напомняше в ралични моменти за "Тъмнта кула" на Кинг, "Кръстоносци" на Сенкевич, "Вселенните на Правдивия" на Сомтоу и въпреки това си оставаше уникална. Пътуването на Цири сред световете в търсене на точното време и място много ми напомни за Коруин и "Хрониките на Амбър", до момент, в който попдана на сър Галахад - е това вече не го очаквах!
В доста моменти се надувах, че успявам да засека историческите аналози на събитията - "превантивната" окупацията на част от съюзническа държава, превърнала се в постоянна анексия; партизанстващата армия в червено-бяло; предадените на победителите бунтовници с отличителен знак сребърни мълнии; насилственото депортиране на победените. Втората световна война още дълго ще дава своите отгласи.
Тъжно завърши историята, ако е завършила (уважаемият Васил Велчев сподели, че на Сапковски му е дошла музата и ще започва пре януари нова книга за Вещера). Остава само да дочакам - 2012 не е чак толкова далече.

Харесах:
Любовта е като бъбечните кризи... Докато не я изпиташ, не можеш да си предствиш за какво става въпрос. А като ти разказват не вярваш.
***
Ако се готвят да те обесят, поискай чаша вода. Никог не се знае какво може да стане, докато ти я донесат.
***
След спечелените битки напливът на доброволци винаги се увеличава.
***
вечността се побира в миговете, които я създават
***
Плюя на такива истории, в които честните хора умират, а негодниците си живеят живота и продължават гнусните си дела.
***
Победата трябва да изглежда така: победеният трябва да бъде заставен да купува стоките, произведени от победителя, освен това трябва да го прави с желание, защото продуктите на победителя са по-качествени и по-евтини. Валутата на победителя е по-стабилна от валутата на победения и победеният и се доверява повече, отколкото на собствената.

сряда, декември 29, 2010

Кулата на лястовицата

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2010

Всичко вече е разставено за развръзката на историята.
Последния етап на кампанията на Нилгард срещу северните кралства е готов, армиите са в подготовка за пролетната офанзива. Северняците пък ще извадят последното асо от ръкава, пробутано им под масата от краля на неутрален Ковис - заем от 3-та страна и няколко хиляди опитни бойци, извадени от затворите му и изпратени на фронта.
Гералт продължава със своя поход наникъде, като се замесва непрекъснато в битки, които не би трябвало да са негови. Йенефер попадна в капан, тласкана от страх и самоувереност. Вилгефорц загуби лейтенантите си и в ендшпила ще трябва да се появи лично на игралното поле. Цирила избяга от почти всички, но не е ясно къде. Заговорите на магьосниците са отдавна и на много нива, като май вече никой не е съвсем сигурен откъде се е започнало и къде се е очаквало да завърши заиграването със Старата кръв.
Интересно е измемен начинът на разказване - пак е от много различни гледни точки, но пък има разместване във времето и част от разказите всъщност са ретроспекция спрямо останалите.
Съвсем скоро ще се стигне до развръзката, направо ме гризе какво е замислил Сапковски за край на поредицата.

Харесах:
Тъй като нямахме възможност за бягство, ние станахме герои и се покрихме с неувяхваща слава.
***
по-добре да се движим напред без точно определена цел, отколкото да стоим без целе или да се връщаме назад без цел
***
Хората издават съратниците си, за да спасят живота и кожата си, но когато искат да си отмъстят - лъжат.
***
големите преследвания на бандити водят до това, че бандитите масово се вливат в редовете на служителите на закона
***
Нямам нищо сложно в предсказването. Трудното е са предсказваш правилно. 
***
широките възгледи са най-сигурният начин да не забелязваш останалите хора
Никой не иска да страда. А това е участта на всички. Просто някои страдат повече. не е задължително да бъде по всой избор. Работата не е там, че ще изтърпиш страданията. Работата е в това как ще ги изтършиш.

понеделник, декември 27, 2010

Огнено кръщение

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2010

Признавам си - допуснах грешка, че не изчаках да излезе цялата поредица, преди да я започна. Сапковски пише разкошно!
Войната, започнала в предния том набира скорост и вещерът Гералт продължава да бъде основна мишена за всички воюващи страни. Според каконите на фентъзито случайно към него се присъединиха вечната лепка - барда Лютичето (ако се окаже всъщност магьосника Вилгефорц- ще се почерпя бутилка бърбън), руса снайперистка, нилфагрдски офицер-ренегат и висш вампир-въздържател (няма майтап, всъщност Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой е адски готин образ).
В общи линии в тома няма някакви драматични събития - Цирила е все така далеч, Гералт е насред зоната на бойни действия между нилфгарската империя и северните кралства, а Йенефер се появява все пак, колкото да се разбере че група магьоснички основават тайна наднационална женска магическа лига (ако прокопса тая идея - ще се изненадам). Описанията на бойните полета са брутални, но пък изглеждат достоверни.
Сцената при моста над Яруга, когато Гералт бе посветен в рицарство от кралица без кралство будеше едновремено смях и печал.
Веднага започвам следващата книга. :-)

Харесах:
Във всеки от нас се крие едновременно и кредитор, и длъжник.
***
няма нищо по-лошо от научно обоснования шовинизъм
***
стана подозрителен, като стара мома, на която са направили комплимент
***
Животът се различава от банкерството по това, че в него има дългове, които можеш да платиш само ако задлъжнееш към други.
***
Някои заработват прехраната си с това, което умеят да правят. Други - с това, което са длъжни да правят. Малцина професионалисти са толкова щастливи в живота си, колкото мен - може би само някои курви. Плащат ми за професията, която дълбоко и искрено обичам.
***
мутация, разтеглена достатъчно дълго във времето, престава да бъде мутация, а се превръща в еволюция

петък, декември 24, 2010

Намисли си 4исло

Автор: Джон Вердън
Издател: Софтпрес
Година: 2010

Книгата ми беше птрепоръчана горещо от почитаемия г-н Риков и както обикновено - не ме подведе.
Историята започва с най-добрата завръзка на трилър за сериен убиец, която съм чел - жертвата намира плик, в който непознат е сложил още един плик и послание, предизвикващо да си намислиш число и после да го отвориш. 4ислото съвпада и оттам се отпочва!
За добро или зло това е първия роман на автора - според мен биха могли да се попрoпусне това-онва от размислите и усещанията не детектива, за сметка на това в 3/4 от книгата криминалната загадка е на нивото на майсторите в жанра. Всичко е логично, застъпващо се и въпреки това - изненадващо. Само едншпила не ми допадна - всички следи се кръстосваха при един-единствен човек, а ченгетата въпреки параноята, ставаща част от светогледа им, не се захващат да ровят в биографията на този човек в търсене на следа към убиеца. Иначе в книгата са спазени каноните на поджанра - убиецут е гениален, методичен и напълно откачен, детектива е свръхинтелигентен, с разбит живот който се опитва да закърпи, около него щъкат амбициозни прокурори и тъпи началници, единствения свеж полъх е в лицето на вторестепенен детектив от старата порода - саркастичен, груб, непочтитетелн и подчертано политически НЕкоректен.
Много приятна книга, само как им даде сърце на издателите да е пуснат на хартия, дебела почти 1 mm на страница.

Харесах:
Той ще върне това, което отне, когато получи това, което е дал.
***
оставаше много по-дълго в собствената си глава, отколкото в света
***
Умът му се бе превърнал в писта за надбягвания - без изход и без финиш.
***
Смъртта и съмнението са единствените сигурни неща в този живот.
***
уморената усмивка на сериозен човек, който е принуден да се разправя с идиоти
***
шефът ти никога не трябва да разбира от друг онова, което би трябвало да е научил от теб
***
онзи глупав принцип, заради който малките момченца се бият с пластмасови лопатки на пясъчниците, а възрастните мъже налитат на бой  в баровете

вторник, декември 14, 2010

Двойна заплаха

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2010

Патерсън май започва да се изтърква. Ранните романи като "Целуни момичетата" и "Когато дойде паякът" бяха по-кратки, по-силни и по-изпипани като съспенс и загадка.
Поредният роман за Алекс Крос тръгва по утъпкан коловоз - Мислителя избягва блестящо от най-строго охранявания затвор в САЩ, за да изиграе мач-реванш, а отвън тим от негови почитатели сее смърт и ужас във Вашингтон. Някак твърде познато ми беше всичко.
Май по-скоро книгата се явява пролог на пресдтоящата схватка на ум и подлост между д-р Крос и Мислителя. Поне са спестени страниците със самосажъление на Крос по повод на поредната изключителна жена от вашингтонското гето, която е напуснала живота му.

Харесах:
Защо е неприемливо да се смееш на погребение, докато плачът по сватбите е позволен?
***
надеждата и оптимизмът умират по малко всеки път, когато се случи нещо трагично и невиждано

неделя, декември 12, 2010

Портите

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2010

През цялото време имах чувството, че нещо съм се объркал и чета Тери Пратчет - нова книга от поредицата за Джони. Същият британски хумор и безумно смесване на ежедневие и свръхестествени събития. Още повече, че и тук главния герой е нестандартно хлапе с няколко верни приятели.
В общи линии - Конъли е хванал сюжетна схема като за роман на ужасите (ритуал за призоваване на демони се засича с пускането на Големия адронен колайдер и в резултат се отваря портал към измерението, наричано по традиция Ад), само че за самоотвержен борец със Злото е "цанил" 11 годишно момче с очила, дакел и много нестандартен поглед към света. Добавката на демона Нърд съвсем ме препрати към Пратчет (вечния неудачник с грешна професия и добро сърце - само дето не беше некадърен магьосник).
Книгата е под 250 страници, обаче се смях на глас на поне 10 места, особено когато демоните нахлуха и се сблъскаха с жителите на провинциалното градче.
Не очаквах такава книга от автора на поредицата за Чарли Паркър, но пък никак не съм разочарован.

Харесах:
Едни се нуждаят от доказателство, а други от вяра. Това са различни неща, но ако не ги смесвате, всичко ще бъде наред.
***
много малко са наистина злите хора и повечето лоши неща, които те правят в даден момент, им се струват напълно основателни
***
Не бяха зли, покварени или жестоки. Просто бяха отегчени хора, които имат твърде много свободно време, а такива хора рано или късно правят някоя беля.
***
Лъжата изисква да си измисляш, а това го умеят само хора с въображение.
***
Някои от комедиите на Шекспир са действително забавни, но не и ако сте принудени да ги изучавате в училище.
***
Много от демоните не бяха нищо повече от безплътни същества, като струйки лошотия, които се носеха наоколо като лоши мисли в мрачно съзнание.
***
В края на краищата да не правиш лоши неща не е същото като да правиш добри неща, но точно затова ние с вас никога няма да станем светци.
***
това звучи толкова безрасъдно, опасно и абсолютно невъзможно, че може и да свърши работа

сряда, декември 08, 2010

Колекционерът на кости

Автор: Джефри Дивър
Издател: Ера
Година: 2000

След  И няколко червени рози реших, че Дивър става за четене, въпреки че не ме грабна колкото Джеймс Патерсън. Не се разочаровах и от тази книга, макар че явно му е от ранните произведения.
Действието се развива в Ню Йорк, където откачен убиец отвлича и убива хора по доста зрелищен начин, като същевременно на всяко местопрестъпление оставя улики, насочващи към следващото - давай шанс на полицията да разгадае посланието и да спаси жертвата. Пак има гений на криминологията, само е за разнообразие - почти напълно парализиран и използващ млада красавица вместо уолдоси.
Като цяло стилът е доста неравен, диалозите са преобладаващо дразнещи, а по средата си е почти скучно, обаче последните 50 страници оправят всичко - една от най-добрите развръзки на книги с гениални маниаци, които съм чел.
Малко ме нервираше патетично-сантименталната нишка, за сметка на това пък ми помогна да реша за себе си едно отдавнашно колебание и да стана привърженик на правото на евтаназия.

Харесах:
Човек не забелязва колко е мръсно, докато не му дойдат гости.
***
художествената литература е вестник, ойт никог не остарява
***
Проклетата тишина.Как я мразим и бързаме да я запълним с думи.
***
Колко си умен? Или не, не "колко си умен", а "за колко умен се мислиш"?

сряда, декември 01, 2010

Метро 2033

Автор:  Дмитрий Глуховски
Издател: Сиела
Година: 2008

След разочарованието от Здрач категорично заобикалях другите 2 книги на Глуховски - освен всичко друго анотацията загатваше за вече четен и препрочитан постапокалиптичен сюжет.
Горещото одобрение на друг запален читател, съчетано с нуждата ми от почистване на лигавицата след "Омайване" на Бюджолд ме тласнаха към проба. Успешна.
Романът започва добре, следва класическата схема на обречен форпост и отчаян вестоносец, търсещ могъщ съюзник през девет кажгоде в десета. Обаче в средата историята вече ме беше засмукала - много добре създадена атмосфера, добре описан свят, загадки, приключения и всичко подредено в онзи специфичен ритъм, който обикновено води до четене в малките часове (само и тая страница и малко от другата глава и докато стигна поне до там).
Чел съм и други приключенки истории в свят след ядрена война, този не се отличава драстично като идея, сравнително ново е добавянето на биологични оръжия към грозния пейзаж. Обаче Глуховски е успял да придаде плътност на картините си - почти можех да надуша описваните обекти.
Много ми беше забавна книгата с описание на връзките на Ленин като главен жрец на болшевиките с демони от отвъдното и обяснението на петолъчката като пентаграма, свързваща носителя - човек/машина със съответен демон, подпомагащ приносителя срещу съответната награда.
Другата голяма изненада беше развръзката. Честно казано - не очаквах в постапокалиптичен екшън изведнъж да се появи темата за Първия контакт.
Почти се изкушавам даоще утре да се снабдя с втората книга, най-малкото за да разбера нещо повече за най-тайнствената нишка - Хан, Пътеводителя и магьосниците. От друга страна - опита ми сочи, че подобно изпълнение обикновено води до разочарование или размиване на спомените.

Харесах:
вечният революционен принцип - отнемай и разделяй
***
много странно е усещането, когато те удря по главата силен, здрав мъж - не е болка, а ураган, който помита помита всичките ти мисли и изкривява крайно възприятията ти
***
Само едно нещо спасява човек от безумето - неизвестността.
***
Страшна е не самата смърт. Страшно е нейното очакване.
***
Няма защо да тъпчете трансцедентното с мръсните си войнишки ботуши.
***
Докато има хора, винаги ще смятат себе си за сили на светлината, а враговете си - за сили на мрака.
***
Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка на светлина в него.

събота, ноември 27, 2010

Омайване

Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард
Година: 2008

Бюджолд е написала нов фентъзи роман, обаче явно е решила да го раздели на повече от една книга и да допълнила обема с любовни трепети и селска чест на дребно.
Книгата започна обещаващо - началните страници очертаваха нещо сходно с поредицата за Шалион, а главния герой приятно напомняше за вещера Гералт. Обaче след 1/3 действието практически изчезна и започна размотаване в посока задната корица.
Поне се чете бързо.

Харесах:
Имат нужда от опит, както и ние навремето. 
Никой не се нуждае от някои видове опит 
***
Получих това, което търсех, но не и това, което исках.
***
един от онези погледи, които оставят от човек само мазно петно на пода
***
Съкрушителната загуба не е провал, тя просто е загуба.
***
Достатъчно млади, за да са глупави, но достатъчно силни, за да са опасни.

четвъртък, ноември 25, 2010

Справедливост за всички

Автор:  Георги Вуйков
Издател: Буквите
Година: 2008

Иван Богданов познава музикалните ми вкусове и ми препоръча тази книга - роман за българска метъл група, пробила на светованат сцена. По негови препоръки съм попадал на страхотни произведения, така че "едвам ме нави" какво се казва.
Може би на фона на предните няколко книги, които прочетох напоследък, а може би действително, обаче книгата може да се опише само по 1 начин: наивна. Обаче по симпатичния начин.
Още в началото ме напуши смях покрай трепетите по "българското рок общество" и въздишането по "мощната 250 кубикова машина" на продуцентката. Нататък все си беше в тоя стил. Обаче пък прозира мечтата и ние нещо да дадем на света, ако ще и само 4 велики албума на една-единствена група.
За съжаление, единственото което сме дали напоследък е "Ken lee"" на Валентина Хасан (което пък много би ни паснало за национален химн). За по нататък - ще видим, ако доживеем...

понеделник, ноември 22, 2010

Платформата

Автор: Мишел Уелбек
Издател: Факел експрес
Година:  2004
Книгата ми я връчи Алвин като част от обменната ни програма. Анотацията беше изчерпателна: "Абе странна е".
Не съм много на ти със съвременната проза, така че не мога да оценя дали наистина е странна или си е в реда на очакваното. Не съм и много сигурен дали ми хареса, но пък почти съм сигурен, че не съм съгласен с доста неща в гледната точка на автора.
Първата 1/3 е предимно скука - описание на живота на човек, който от моя гледна точка няма за какво да живее: няма приятели, няма семейство, няма хобита, няма приятлека, дори не харесва особено работата си на счетоводител в една дирекция от Министерството на културата.
За сметка на това във втората част без някакъв ясен преход рязко се сменя динамиката и съдържанието на разказа - порнографията се редува с философски, икономически и политически размишления, в някои случаи дори са си в един и същ абзац. И точно когато почти бях започнал да харесвам главния герой поне заради честността му и отказа от лицемерие в личния си живот дойде развръзката. Някак си едновременно в хриситянската традиция за изкуплението, някак си логична и въпреки това нагарчаща.
След подобни книги съм оставал с вкус на пепел в устата, но не и след тази. На моменти откровенните и безпардонни позиции на автора ми напомняха за добрия стар Хайнлайн, но Уелбек не се стреми да бъде някакъв тип просветител, а само разказвач.
Hаправи ми впечатление какви позиции поставя автора като гледна точка на водещите информационни медии във Франция. Ако е вярно, тия са по-левичарски и от "Работническо дело".
Честно казано - не бих търсил друга книга на автора, но пък при възможност бих прочел още нещо.

Преводачката, а и редактора са длъжници на читателя - опитваха се в да ме убеждават, че Рейдиохед са създали хевиметъла през 80-те; вихриха ме в "ритъма на салцата"; почти през цялото време ми транскрибираха името на един германец като Готфрийд, за да се спрат в последното споменаване на немското Готфрид.Предполагам, че други неща са ми убягнали, все пак Франция и културата и никога не са привличали вниманието ми, за да имам някакви познания над беглите.

Харесах:
Жандармерията - това е вид хуманизъм.
***
Взирах се внимателно в двете куклички, за да ги забравя завинаги.
***
Чрез връзката с другия човек осъзнава себе си; точно това прави връзката непоносима.
***
всичко беше далече от всичко, тъй като нямаше нищо
***
Да живееш без четиво е опасно, трябва да се задоволиш с реалния животт, а това беше рисковано.
***
към по-низшия не изпитваш омраза, само презрително добродушие
***
човек си игражда спомени, за да не бъде сам в мига на смъртта
***
Когато възможността да се отъждествиш с другия изчезне, единствения начин остава страданието - жестокостта.
***
социален порнографски филм под заглавие "Третата възраст се развихря"
***
...елемент на селскостопанска утопия, който се усещаше при прекосяването на селата: селяните оряха с биволи, возеха се на каруци... Но тук не ставаше дума за утопия, нито за екологично възстановяване - това беше действителността на една страна, която не бе успяла да остане в индустриалната епоха.
***
Бях пътувал малко, бях живял малко и ставаше все по-ясно, че не разбирам много от съвременния свят.

събота, ноември 20, 2010

Разкази

Автор: Сергей Лукяненко
Издател:
Година:

Една малка коленция с къси разкази на Лукяненко отавна ме привлича, но си я пазех за "неприкосновен запас" при абстиненция. Ето че и дойде реда.
Разказите са много хубави - къси и добре написани, някои са забавни преработки на стари теми, а други хващат директно за гърлото.

  • "Ако поръчате още сега" - имаше друг, доста по-ранен разказ, в който извънземни амбуланти се отбиват на земята, за да одрусат оглупелите от алчност за нови технологии правителства, обаче Лукяненко е писал с повече хумор
  • "Човекът, който не умееше много неща" - поредният разказ на тема "в какво се превръщат мечтите", когато трябва да се избира между насъщния и призванието
  • "Чужда болка" - много силен разказ, поредно разсъждение на тема какво ще правим, когато станем безсмъртни и всемогъщи - ами каквото и сега, ще пропиляваме живота си в глупости
  • "Един ден през 2100 година" - набързо съчинен, но пък приятен разказ за свят, в който човечеството съществува едновременно и във високотехнологични мегаполиси, и в примитивни селища и то живее в удачна симбиоза
  • "Нарушение" - най-слабия разказ в колекцията, терминаторите отглеждат хора в затвори, а пък те непримиримо бягат (усеща се, че е писан в СССР)
  • "Не бързам" - много свеж поглед над историята на Фауст, направо ми се ще да бъде преадаптиран към Света на Диска, ще си пасне като продължение на "Ерик"
  • "Разговор по мъжки" - малко слабичък, но все пак ако ще е бой за жена, то виртуалните симулации са по-добър вариант от бирени бутилки на паркинга
  • "Професионалист" - носи нещичко от "Онирофилм" на Лино Адани, но си е набързо скицирана антиутопия
  • "Нова, нова приказка" - много ми напомни за света на "Един от нас" на Майкъл Маршъл Смит, само че просто кратичко прогностично творение
  • "Отвъд гората, където е подлият враг..." - слабичък разказ за безсмисления военен конфлинкт, който се самоподхранва и излиза извън всякаква рационална рамка
  • "Съвпадение" - не разбрах много какво точно е искал да разкаже Лукяненко, освен ако е имал предвид някаква странна нишка на последователни съвпадения
  • "Вечерна беседа с господин специалния посланик" - най-дългото произведение в колекцията, чудесно издържано в стила на разказите с неочакван край (в романите по правило човешката раса е агресор или жертва, но май за първи път е еквивалента на селския идиот в галактиката)
  • "Последния герой" - къс готин разказ за един космически пилот, чиято основна професия всъщност е кръшкането (нещо като оня виц за прибиращия се машинист, летец и моряк)
  • "Предание за първия атеист" - написан в стария стил истории за космически кораби, претърпели катастрофа сред звездите и дали началото на деградирало човешко племе на неособено гостоприемен свят
  • "При условие, че е черен" - търговска история в много забавен свят, в който рекламата е абсолютно забранена, което пък поражда сериозен проблем за пласирането на нова продукция, която не е очевадно по-различна от съществуващата
  • "Спиралата на времето" - весела история с корен в съветските комунални квартири (най-малоумното достижение на болшевиките), в която обзет от реваншизъм изобретател се връща във времето, за да си разчисти сметките със съквартирантите
  • "Влак за топъл край" - много, много силен и много тежък разказ



Харесах:
Той не умееше да прави много неща, но затова пък умееше да пали звездите.
*** 
Умението интуитивно да намираш правилния подход беше главното в дипломацията.

четвъртък, ноември 18, 2010

Прах от мечти

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2010

Стивън Ериксън тоя път се е увлякъл, та се е олял - тазо книга е над 1000 страници и е първата част на двутомен роман!
От друга страна - за мен е най-добрата книга в поредицата до тук. Освен това си е за рейтинг 18+ - не че в предните нямаше секс и насилие, просто тук е доста в повече и доста по-, хм, натуралистично поденсено.
Една от основните причини, за да ми хареса книгата е тоталното отсъствие на Круппе и Искарал Пъст. За сметка на това имаша военни кампании - къде планирани, къде импровозирани, сражения с различен мащаб и размах, камара богове и все повече загадки във всички посоки. Участва отново моя любим тандем - крал Техол и Бъг/Маел, както и почти толкова забавната двойка капитан Кайндли - лейтенант Поурс.
Лошото е, че всъщност нищо не се случи до край - просто картите бяха разбъркани, сечени и раздадени (това-онова поизпадна от масата), а анонсирането и разиграването ще остане за следващата книга - "Сакатия бог".
Тресе ме ентусиазма за още от света на "Малазанска книга на мъртвите", само стискам палци Бард да се решат да издават и другия автор.

Харесах:
Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.
***
Властта е измамна илюзия, балсам за лекомислената надменност.
***
смирението идва винаги неканено, събаря врати и разбива стени
***
не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани
***
Отчаянието носи отровни съвети.
***
Искаха, каквото искаха и щяха да направят каквото е необходимо, за да си го получат.
***
Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането и винаги се оказва удавено в невинна кръв.
***
Ние палим огньове, но тъмнината остава - в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.
***
дисциплината на малцина може да надвие множество
***
И генните са тъпи по някога.
***
Не съществуват никакви пречки за растеж в службата, освен компетентността...
***
всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно
***
нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие
***
Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост от хлъзгави камъни.
***
войната е средството, не целта
***
Врагът носи хиляда маски, но всички се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти.
***
Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата, понякога с дни, понякога с години.
***
Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.
***
Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието - смирение.
***
Ти може да искаш всичко.
Аз искам само теб.
***
простотата не означаваше непременно глупост
***
Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем.

неделя, ноември 07, 2010

Контакт

Автор: Карл Сейгън
Издател: Бард
Година: 1998

Страхотна книга! Изпуснах я когато излезе, а по-късно не бях много настоятелен в издирването и, което си беше грешка. Най-кнакрая навксах пропуска.
Книгата е до някъде сравнима с най-доброто на Артър Кларк (още един астроном, пишещ общо взето фантастика). Едновременно се обяснява вече известно, атакува се отдавна обезсмисленото и се правят допускания за все още неоткритото.
Книгата е едновременно проста като фабула и много сложна за възприемане като идея. С приятели в ТУ навремето си говорехме точно за това - "интелигентния дизайн" на Вселената (много моля да не се бърка по никакъв начин с бръщолевенията на креационистите) се съдържа във физическите константи, чиясто стойност дефинира една Вселена - ТАЗИ и никоя друга. Сейгън е разбира се много по-напред от нашите полу-трезви разговори някога, борави с физика и висша математика, много майсторски поднесени разбираемо за читателя.
Малко беше забавно - книгата е писана точно преди бума на Интернет и комуникационните технологии, описанията на разнасяни насам-натам персонални факсове и електронна поща ограничена на терминала в института пораждиха доста усмивки в мен. Беше забавно и да чета за действията на СССР през 1999-та - явно през 80-те на никого и през ум не му е минавало, че огромната комунистическа империя ще се разпадне за по-малко от 3 години в началото на 90-те.
За сметка на това описаните християнски фундаменталисти са си живи, здрави и още по-влиятелни, отколкото си е представял Сейгън. "Неандерталците с библии", както ги нарича Ричард Морган във Вариант 13 си избраха 2 поредни мандата подобен на тях президент, а Буш-младши подкопа мита за могъщия америакски президент по-успешно, отколкото многогодишната соц-пропаганда. По-страшното е, че в симбиоза с ислямските малоумници са на път да върнат куп простотии, захвърлени още в края на XIX век, стига да им се даде поне малко шанс.
Краят беше разкошен - Послание от Създателя, сложено на видно място, изискващо познаване на света и мисъл, а не вяра.
Сега остава само да си наваксам и с филма. Харесвам Джоди Фостър, а не сиках да гледам този филм преди да съм прочел книгата, въпреки уверенията, че двете са доста различни и въпреки това много добри.

Харесах:
Нежелателно е да се вярва на твърдение, за което не съществуват абсолютно никакви основания да се смата, че е вярно.
***
позитивна антипатия
***
дали масовия запой е всеобщ галактически проблем
***
първият свещеник бил първия мошеник, срещнал първия глупак
***
тази склонност да се дехуманизира противника
***
да разбираме света, без да бъдем напълно обременени от това
***
Властта просто национализира индустрията, казваше той. Само твърдят, че са капиталисти, но като ги бутнеш леко, веднага им лъсва социалистическата физиономия.
***
Рекламата приучва хората да не се доверяват на собствените си преценки. Рекламата приучва хората към тъпота.
***
скептицизмът е сърцевината на науката
***
тях ги е грижа само за времето, докато са на власт

понеделник, ноември 01, 2010

Прекрасната далечност

Автор: Сергей Лукяненко
Издател:
Година:

Лукяненко има много специфично въздействие над мен.  След негово произведение имам огрoмно желяние:
а)  да зяпам залеза и да размишлявам
б) да зяпам луната и да се напия до припадък

Тъй като достатъчно скоро няма да се появи негов роман, реших да лекувам абстиненцията с цикъла повести "Прекрасната далечност". Прекрасен завършек на една кратка отпуска - чувствам се в кондиция за сериозно четиво.
Ами получих си го. Лукяненко продължава да пуска идеите на братя Стругацки, Кир Буличов, Иван Ефремов и т.н. от старата съветска гвардия във фантастиката през казана си за самогон, а в резултат се появяват "Спектър", "Студени играчки са звездите" и настоящия цикъл.
И тъй:
  •  "Пътят към Велесберг" - хронологично е първата написана повест, светът в нея все още е близо до утопичните прердстави на Стругацки - един задоволен свят без войни, със всеобщо задоволяване на нуждите и граждански права, получавани не на възраст, а на съзряване. Две момчета се шлаят в някакъв вид Wanderjahren, отчасти бунтувайки се и отчасти бягайки. За пореден път - какво значи да си член на едно общество, какво значи да имаш дарба и кому принадлежи тя.
  • "Моята татко е антибиотик" - най-действената и може би най-несъвпадащата с другите повест. Космодесантчиците от "Лунна дъга" съществуват, но това са по-скоро Миротворците на Ричард Морган. Елитен щурмови корпус "лекува" сред звездите отклоненията на човешката цивилизация - било пиратство, било метеж (или въстание - както винаги формулировката зависи от гледната точка на формулиращия). Цената на лечението - също зависи от гледната точка
  • "Почти е пролет" е най-дългата, а може би и най-сложната повест в цикъла. Привидно е нов прочит на "Гръмна гръм", но за пореден път е по лукянековски - промяната на миналото изменя незначително настоящето, но затова пък в съвсем библейски стил това е като вид възмездие над дръзналите да посегннат над пространствено-времевия континуум.
  • "Мирисът на свободата" - като хронология на действието тя е първата от написаните до тук, в нея започва скитането на момчетата и тук вече е ярко формулирано като бунт на личността срещу обществото, позволило генетичното манипулиране с цел добиване на нова дарба от Homo sapiens. Принципно - логично формулирана и се усеща много от света на геометрите в "Студени играчки са звездите".

Сега силно се изкушавам да нагъна дузината разказа, които се намират в любителски превод, но пък оставам без запас за в бъдеще.

Харесах:
Светът винаги е вървял напред благодарение на единици хора.
***
смъртта на човек може да се нарече "превес на процеса на разпад над процеса на синтеза"
***
Но защо да го насилва, ако може да го принуди?
***
за да скриеш лъжа, трябва да кажеш много от истината
***
Времето. Четвъртото измерение, привилегия на фантастите и историците.

Вуду

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Ергон
Година: 2009

По случай отминалия Хелуин се почерпих с последната издадена за сега част за приключенията на агент Пендъргаст, която носеше обещаващото заглавие "Вуду".
Според мен това е най-добрата книга в поредицата. Този път криминалната загадка не само я имаше, а и беше добре замислена - преплитаха се няколко истории, една от които дори беше напълно фалшива.
Тандемът Престън-Чайлд този път е подхванал поредната градска легенда - за култовете, живеещи си живота сред мегаполисите, покрити зад свободата на религиите. В случая - самоизолирана група, изповядваща архаична версия на оби (истинското вуду), коята почти 150 години живее в северния край на остров Манхатън. Разбира се, нищо не е първоначално очакваното, зомбита тръскат трупове наред, а малоумни вегани се шлаят на тълпи и талази (най-накрая в поредицата да има някой по-тъп и от полицията). Както споменах - интригата беше интелигентно забъркана, а чест прави на авторите, че не позволиха дори и на свръхерудириания си герой да се досети какво става чак до развръзката (за сметка на това там пък са се олели с холивудския мелодраматизъм).
Като цяло - доста приемлива поредица за отмора, стига само да не се подхожда с високи очаквания.

Харесах:
беше сантиментално, беше сладникаво, но -  мътните да го вземат, - действаше
***
Може би ако не беше филмов режисьор, щеше да е станал отличен сериен убиец.

събота, октомври 30, 2010

Колелото на мрака

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Ергон
Година:  2008

Отначалото подозирам, че тандема Престън&Чайлд обича да чете книги и да гледа филми. Просто повечето неща вече съм ги чел/виждал. За сметка на това двамата автори успяват да направят увлекателен "ремикс" от познати образи и теми.
Явно трилогията за сблъсъкът на Алойзиъс и брат му Диоген е  между тази книга и "Музей на страха". Явно ще трябва да я издиря и прочета. Явно - няма да е точно сега.
В този роман Пендъргаст е по-скоро Поаро, а не Шерлок Холмс. Всичко започва в един от малкото оцелеи тибетски манастири - открадната е свещенна реликва, която от 900 години се пази в манастира. Пендъргаст, обучаващ се там с повереницата си (още една препратка към "Музей на страха") започва издирване, довело го на борда на най-новия и най-голям трансатлантически лайнер "Британия", правещ своето първо плаване до Ню Йорк. Сред камарата знаменитсоти на борда е и въпросната реликва, в ръцете на убиец. А после рязко се свърва в посока на Зоната на здрача, само че този път пропита с тибетска езотерика. Труповете валят все по-бързо, злото броди по коридорите, а към края всичко се изражда в класически филм за морска катастрофа - откачили капитани, рейд-камикадзе, паника, чест, малоумие, вълни и още трупове.
Интерсна беше концепцията за Алгозиена - "странно пресичане на неврология, математика и мистицизъм". Артефакт, изработен в Индия през Средновековието и от почти 1000 години пазен във вътрешната зона на тибетски манастир, имащ силата при взиране да изчиства човешкото съзнание от целия морално-етичен кодекс, който се напластява от раждането ни, като в резултат на това превръща личността в социопат.
Принципно нелоша книга, за мое съжаление интересните аспекти пак бяха само поразбутани, но без задълбаване.
Описанията на тибетските техники за медитация и живота в манастира много ми напомниха на "Мантрата на черепа" на Елиот Патисън, само че тази книга е на далеч по-ниско ниво.

Харесах:
лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност
***
бърка упоритостта с твърдостта и "спазването на буквата" - с мъдрост
***
болния триумф на отмъщението
***
колкото повече мислеха, че можеш да направиш, толкова повече те караха да правиш
***
Всичко това, което се беше случило, беше за пари - на първо място, на последно място и винаги.

петък, октомври 29, 2010

Музей на страха

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2002

Прежалих се да продължа с поредицата и най-после нещата живнаха. Макар и леко беше повдигната завеста над личноста на самия агент Пендъргаст - потомък на богата фамилия от интелигентни, находчиви и безскрупулни хора, в която лудостта не намалява гениалността (престарялата леля в психиатрията за престъпници я третираха като Ханибал Лектър). За втори път напоследък се срещам с описанието на "Къща на паметта" - мнемоничната техника изглежда много интересна, макар и изискваща строга самодисциплина и продължителен период на разработка.
В тази книга Пендъргаст и компанията му разследват странен случай - излиза наяве сериен убиец от края на XIX век, а в началото на XXI започват нови убийства със същия "почерк". За разлика от предходните книги тук действието определено се отплесва в Зоната на здрача. Пендъргаст прави "мисловни" разходки назад в миналото, намира проста формула за удължаване на живота с има-няма 300% и пак промени драстично бъдещето на човечеството.
Явно няма да се откажа, докато не прочета и последните 2 книги от серията.

Харесах:
Всички пари отиваха за фондонабирателни мероприятия, а събраните от тях пари се влагаха отново в такива събития в един безкраен кръг на онанистично пропиляна енергия.
***
Операта е била телевизията на деветнайсти век: шумна, вулгарна шарения, чиито сюжети могат да бъдат определени единствено като инфантилни.
***
човек може да стигне до портите на ада еднакво лесно и с малки, и с големи крачки

вторник, октомври 26, 2010

Маршрут 666

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Бард
Година: 2006

Книгата има един много голям плюс - не разочарова. Всичко очаквано си е на мястото, даже злодея се оказа очакваната персона.
Според мен тандемът Престън-Чайлд може доста, но в този роман много внимателно е "изцедил" материала от явно успешния предходен, като е напрвил ремикс на старите приключенски истории ала Емилио Салгари, само че е заменил джунглата с тунелите под Манхатън и са добавили малко повече екшън за цвят. Дори и това бях готов да простя, обаче експлозиите в развръзката ми дойдоха в повече. по добре да бяха каръщисали генетичката с журналиста - пак клише, но по-приемливо от измъкване на ръба на ударната вълна.
Интересно е, че за пореден път след Пропадането и Тунели се сблъсквам с идеята за субкултура, съществуваща в градските подземия. Тук става дума за колонии на бездомници, а паралелно с тях и враждените мутанти. Обаче този път доста неща изглеждаха правдиво  описани, а и в бележката отзад се посочва публикация по темата. Някак си е тъжно - високоразвита и свръхурбанизирана цивилизация не може или не желае да осигури макар и минимални грижи за индивиди с психически заболявания. За криминалните престъпници не коментирам - всеки може да наруши закона, но да останеш извън него си е личен избор.
Серията до тук ме забавлява, а и не съм във форма за нещо по-сложно, така че продължавам със следващото книжле.

Харесах:
неофициалния девиз на полицейските водолази: " Гмуркаме се в лайна, за да търсим мърша."
***
колкото повече се пъчиш в началото, толкова повече лайна ще изядеш накрая
***
неизвестна товрба на малкоизвестен автор
***
Бъркотията наоколо беше невъобразима - всеки търсеше някого и в крайна сметка никой никого не намираше.

петък, октомври 22, 2010

Реликвата

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Бард
Година: 2004

Отдавна се каня пак да заровя глава в поредицата за агент Пендъргаст, защото в Натюрморт с гарвани останас с впечатление, че всъщност се натъквам на странично отклонение от основна история.
Е, поне първата книга оправдава очакванията ми - малко старичка, дотка клиширана, но за сметка на това увлекателно написана и много четивна.
Сюжетът е класика - в природонаучния музей на Ню Йорк вилнее странен убиец, управата прикрива всички факти, сочещи към странен звяр, дошъл след експедиция в затънтен район на амазонската джунгла, а добрите са умни, но безопмощни пред тях. От далечния Юг се появява странен специален агент на ФБР, който разследва случая в стил Шерлок Холмс. Разбира се, всички наченки на здрав разум са брутално потъпкани в името на откриващата се грандиозна изложба и точно тогава се включва шансът "едно на милион"- командването на ФБР отива в ръцете на некомпетентен тъпак, блестящо проектираната компютърна система (малко смешна в наши дни) се срива, спира токът, отвън се разраява мощна буря, а няколко десетки гости са изолирани в една и съща зона с вилнеещия звяр. Следва още класика - стрелба, писъци, вади кръв, десетки трупове, изпотрепан тактически екип, гениални хрумвания, гол кураж и сляп късмет. В епилога имаше интересна завръзка на нова история, така че ще почвам следващия том.

Харесах:
у вас личат три дарби, които са задължителни за един първокласен изследовател: усет какво да търси, усет къде да го търси и стремеж да изведе докрай теориите си
***
контролирай източниците и така ще контролираш журналистите
***
Няма никакво проклятие. Освен ако не наречем проклятие комбинацията от алчност, безумие и завист.

понеделник, октомври 18, 2010

Малкия брат

Автор: Кори Доктороу
Издател: Бард
Година: 2010

За Кори Доктороу само бях чувал (благодарско, Фокс!), защото не чета английски. Ето че първата му книга на български попадна в ръцете ми. Започнах я сутринта и я приключих същия ден.
Да кажем, че съм ВПЕЧАТЛЕН.
По същество книгата е антиутопия, описваща как терористична атака в Сан Франциско се използва от федерланото правителство на САЩ и Службата за вътрешна сигурност като повод да окупират града и да въведат доста безсмислени мерки за всеобщо следене. Срещу тях се изправят тинейджъри, разполагащи с познания за комуникационните технологии и нежелание да бъдат "тухли в Стената".
По някакъв интересен начин Кори Доктороу си кореспондира със световете, съзадени от Върнар Виндж ("Краят на дъгата"), Артър Кларк ("Последната теорема", "Спусъкът", "10-та по Рихтер"), Ричард Морган ("Вариант 13", "Altered carbon") и същевременно през цялото време имах чувството, че отново чета "Луната е наставница сурова" на Хайнлайн. Май не малко съвременни автори виждат бъдещето в неособено розови тонове.
Притеснителното е, че повечето мерки за следене и контрол реално вече са достъпни и дори се прилагат, макар и в по-малки мащаби. От друга страна - винаги съм считал притесненията от това за неоснователни - подобно на бащата на главния герой считам, че огромната част от населението всъщност няма какво толкова да крие, отделно не вярвам, че която и да е държавна организация е в състояние да се справи с лавината информация, която ще я затрупа от тоталното следене. Макар че най-добрият вариант е никога да не се разбере всъщност какво може да стане. Властта по правило привлича хора с неособено здрав морал или психика, а абсолютната власт винаги води до пълно израждане на системата и срив след това. Цитатът от американската Конституция в книгата си е много верен - ако хората спрат да вярват на една управляваща система, то те я свалят и заменят с нова, а системата е безсилна да предотварати това.
Определно съм в очакване на още от Кори Доктороу, ще взема да поровя дали няма да се намери някой любителски превод на негови публикации.

П.П.
Ако и тук започнат да огранизират LARP-ове като описаните в книгата - ще се прежаля и аз да отида.

Харесах:

Не става въпрос за нещо срамно, а за нещо лично. За това, че животът принадлежи на теб.
***
Никога не подценявайте решимостта на хлапе с много свободно време и малко пари.
***
Ами ако ме удари гръм, докато ходя с чадър. Забранете чадърите! Борете се със заплахата от гръмотевици!
***
Независимите творци нямат проблем с пиратството, а с неизвестността. Никой не иска да ти открадне песните, ако не ги е чул.
***
Това беше толкова умно и шантаво, че на практика беше извратено.

събота, октомври 16, 2010

Първата версия

Автор: Фридрих Незнански
Издател: Атика
Година: 1998

1) Много харесвам Незнански
2) Чета го много рядко
Подозирам, че 2) е следствие на 1).
Историите за Турецки винаги са смес от корупция, бандитизъм и политика. Тази е от ранните - Турецки току-що е преместен като специалне следовател в Главната прокуратура на Русия от епохата, когато Елцин съвсем беше изпуснал конците на властта и мафията се избиваше по московските улици според най-добрите образци от изкуството на градската партизанска война.
Групировка от бивши афганци си заделя дял от бизнеса с петрол, излязъл от контрол шеф на отдела за мокри операции на новото руско разузнаване върти далавери, свръх богат и свръхвлиятелен американски медиен магнат е убит на яхтата си в Черно море, а жената на Турецки е заминала при познати, за да се прояснят семейните взаимоотношения. Екстра лято - трупове, престрелки, интриги и няколко красавици едновременно.
Честно казано - слабичка книга. Незнански така и не е успял да реши на коя линия да наблегне - разузнавателната интрига, започната лично от Дзержински и стигнала до наши дни, или на бандитското преразпределяне на богатството на Русия. В резултат и двете са някак претупани, а имаше още хляб. Дори и личната житейска история на Турецки беше предимно маркирана, вместо разказана.

Харесах:
младееща дама на трийсет-петдесет години
***
Първите ще си останат първи. Никакви промени в парадния списък на ръководството не са попречили на сериозните хора да се занимават със собствените си работи.
***
Все пак цветята са по-честни и откровени от повечето хора... Особено кактусите. Те винаги са готови да за защите и не го крият.
***
Очевидно Америка ще достигне върховете на демокрацията едва когато президент стане чернокожа жена-лесбийка, желателно еднокрака, за да не бъдат, не дай Боже, засегнати и правата на инвалидите.
***
...пърхаше като пеперудка и цъфтеше като августовска роза. Май почвам да говоря пошлости...
***
крайно вредно е за душевното здраве на невинен човек да лежи в затвора
***
белезите в сърцето остават завинаги

неделя, октомври 10, 2010

Архангел

Автор: Робърт Харис
Издател: Обсидиан
Година: 1999

На времето не бях възхитен от "Фатерланд" (както и "Човекът от високия замък" ми се видяха доста повърностни), затова и не следя какво излиза от Робърт Харис. Все пак случайно попаднах на тази книга и честно казано - сега съм очарован. Има нещичко сходно с книгите на Мартин Круз Смит - добра смес от история, фикция, драматизъм и фатализъм.
Сюжетът е сравнително семпъл - в годините на разпад при Елцин (след преврата срещу Горбачов и преди възхода на Путин) в Москва се организира конференция с участието на западни истореици относно отварянето на съветските архиви. Един учен със спорна репутация и задъднена кариера получава странно посещение от възрастен грузинец, който след много алкохол разказва историята си - личен телохранител на Берия, бил заедно с него в дачата на Сталин когато получава удар и участвал в укриването на тетрадка с черни мушамени корици. Оказва се, че повече от 40 години по-късно следата е още гореща, а над нея се преплитата куп интереси - на историка, на амбициозен журналист, на безмилостен "ястреб" от старото КГБ и на пазителите на властта на "новите руснаци". Пътят е на север, към Архангелск, към една скрита тайна, куп трупове и умело напасната развръзка (наподобяваща "Бръмбар в мравуняка").
В мен за поредн път беше съживен спомена за най-безумния и бечовечен режим в познатата ми история - болшевишкия сталинизъм. Странно, покрай напъплилите от всички страни социалисти с техните малоумни идеи, прокламирани на висок глас, бях започнал да забравям за предшествениците им с червените знамена и наказателните отряди. Хубаво е тези неща да се помнят, защото "който не познава историята е обречен да я повтаря".
Май ще трябва да се поогледам и за другите книги на Робърт Харис.

Харесах:
В Русия миналото носи бръснач и чифт белезници.
***
когато беше леко на градус, между опиянението и забравата
***
може да се озовеш в голяма пустош, но светът е все пак достатъчно малък, за да се побере в дланта ти
***
Убийците изпитват чувство на страх и то може би по-силно, отколкото нормалните хора.

събота, октомври 02, 2010

Аз, грешният Иван

Автор: Николай Светлев
Издател: Светра
Година: 2000

Сравнително кратка книга, а доста труд ми костваше да я изчета. От една страна - определено е по-добра от предните 2, за сметка на това е почти нечетивна в по-голямата си част.
Формално погледнато - книгата е хронологичен предшественик на "Всичкият блясък на Злото" и "Приказка за непобедимото Добро", реално си е писана доста след тях и си личи.Тук авторът окончателно е простил на първообраза на Яна измяната и дори е склонен да я представя като великомъченица, "братът" Калин вече дори не е аватар на Антихриста, а най-обикновен злодей.
Явно идеята е била да се разкаже една история смесваща податки от житията на св. Иван Рилски и авторовата интерпретация на отшелник, преминаващ по "Лествицата" към Нирвана (единение с Бога). От моя гледна точка Иван Рилски прилича на шизофреник, а цялата православно-древнобългарска мистика е меко казано неразбираема.
Всъщност най-неразбираема за мен беше мешавицата, представяна от автора - от една страна прабългарите са били Учителите на света (кхъмм), защото са потомци на Зиези и от там на самия Ной, от друга - хард-православието е правилния път за духовно извисяване. Нещо не мога да си представя накуп бръщолевенията на ТангрТаНаКра комбинирани с фундаментализма на отец Николай.
Признавам си, с години съм слушал добри отзиви в клуб "Иван Ефремов" за книгите на Николай Светлев и за това подходих с големи очаквания към тях, което пък прави разочарованието много по-силно.

Харесах:
огромни сребристи дракони, красиви като детска мечта
***
така си мисли народа, когато някой бяга, значи е виновен и най-малкото един здрав пердах у се полага
***
благодарността на нищия е мехлем за честолюбието на могъщия

понеделник, септември 20, 2010

Кукувиците от Мидуич

Автор: Джон Уиндъм
Издател: Делакорт
Година: 1994

От години се каня да прочета пак нещо от Уиндъм - навремето ме остави със смесени чувства, книгите му ми бяха едновременно интересни откъм идеи и скучни откъм разказ. Явно не съм се променил - и тук беше така.
Книгата е писана през 1957 и е с позната тематика - извънземна намса, изразяваща се в "подхвърляне" на не-човеци сред нас и моралната дилема какво да се прави в тази ситуация. В случая - във Великобритания през периода между Втората свтовна война и разпада на Империята. НЛО каца в затънтено село, отцепва го чрез бариера, сваляща в безсъзнание всеки човек, а след заминаването всяка годна жена в се оказва бременна. Децата на хуманоиди и доволно приличат на хора, но всъщност са 2 съставни същества (Адам и Ева), разпръснати в множоество тела. Същата история се е разиграла на много други места със същия резултат. Останалото е скука, с исклчение на няколко страници размишления какво трябва да се прави в подобна ситуация от морална, хуманна, религиозна, еволюционна и прагматична гледа точка.
Като цяло - не лош замисъл, но много далече от "Бръмбар в мравуняка" или "Странник в странна страна".

Харесах:
Войниклъкът скоро ще е само магьосници и жици.
***
Няма дори правила, които един индивид би могъл да наруши, което само по себе си е поредното взривяванена свободата.
***
за едно дете да е завързано за полата ан майка си е лошо, но за една майка да е вързана за пелените на бебето си е сериозно
***
инстинкт за самосъхранение - инстинкт, който се характеризира предимно с върховна безмилостност

***
агресивна дискретност, която клонеше към конспиративност
***
Когато законът е неспособен да осигури правосъдие, си навлича презрение и на хората им се струва, че няма друг избор освен лично отмъщение.
***
Знанието е само вид гориво - необходим му е моторът на разбирането, за да се превърне в сила.
***
Законът наказва престъпника, след като е успял.
***
Като надеждно доминиращ вид вие можете да си позволите да скъсате връзката с действителността и да се забавлявате с абстракции.
***
Жестокостта е толкова стара, колкото и самия живот.
***
Тиранията много лесно се превръща в отвратителен навик.

четвъртък, септември 09, 2010

Изгубеното бъдеще

Автор: Сборник
Издател: Златното пате
Година: 1992

Изпуснал съм този сборник (вероятно заради безлично-неприятната корица), но една квартална сергия за стари книги ми попълни колекцията.
Сборникът съдържа разкази на доста именити автори. Като цяло - подборката е доста мрачна и безрадостна. Колкото и странно да е - единият от оптимистичните е на Стивън Кинг.
Честно казано, единственият разказ, който ми хареса беше "Домино" на Майкъл Блумлайн - история която бих определил като градско фентъзи.

неделя, септември 05, 2010

Краят на държавата

Автор: Борис Танев
Издател: Буквите
Година: 2008

Четох книгата дълго. Отчасти - изпълнена е смного информация, която трябва да се съпостави с тази в други раздели, отчасти - породи много предимно неприятни размишления в мен.
Тематиката е войните в бивша Югославия в периода 1991-95 година - Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина. Авторът има известни симпатии към сърбите, но като цяло се е постарал да бъде обективен в изложението. За мен това беше първата систематизирана информация, различна от очевидно неверните и непълни материали, които ни поднасяха родните "журналисти" и средства за масова (дез)информация.
Цялата картинка започва като почти абсурдно писание в стил Тери Пратчет - бившите юго-републики решават да се възползват от "вятъра на промяната" и да обявят независимост - ама така, тихичко, че не е ясно накъде ще се отплесне. Основата на опита са отрядите на силите за териториална отбрана (СТО) - отделни от армията подразделения, предвидени да водят партизанска война и подчинени на местните политически ръковдства по места (няма майтап, на някой мъдър титовски комунист му е хрумнала тази блестяща концепция и дори са я изпълнили по цялата територия на Югославия). Срещу тях са политиците в Белград - типичната комунистическа върхушка, която след 40 години абсолютна и наеоспорвана власт са загубили връзка с реалността и в собствената си страна и извън нея.
Първи са словенците - почти невъоръжените им отряди подлагат на "обсада" поделенията на ЮНА в републиката, а гарнизоните след няколко дни без ток и вода капитулират - преди подкрепленията да успеят да се дотътрят (ДНИ, за да се придвижат войски през няколодесетки до няколкостотин километра СОБСТВЕНА територия). С придобитото военно оборудване чукват по носа довлеклите се подкрепления и действие първо приключва.
Втори са хърватите - те и сърбите си имат много, много дълъг списък в графата "сметки за уреждане". Също калпаво въоръжени и те на свой ред обсаждат казармите на ЮНА. Аз лично бих очаквал армията да се е захванала с подготовка по този сценарий - току-що са я сритали в Словения. Тц, историята се повтаря - докато от Сърбия, Черна гора и Босна се довлеакт подкрепленията, почти всички гарнизони вече са се предали, а ентусиазираните хървати се сдобиват с оръжие - включително танкове и артилерия. Гледайки картата на Хърватска ми се струва относително лесно една превъзхождаща по численост и въоръжение армия (поддържана и от местните сърби) да я нацепи на 3-4 част и да смаже по отделно хърватските войски. Изумително или не, югоармията дори не е близо до това. Фрапантен е Вуковар (за хърватския Сталинград дори и ние научихме от БНТ) - град по-малък от Кюстендил е обкръжен и щурмуван в продължение на няколко месеца от 2 (две) войскови групи, всяка със собствен щаб и командване (а така е бил обсаден, че до края хърватите използвали черен път през полето, за който ЮНА не разбрала). В последствие ЮНА се изтеглия от суверенна Хърватска, а местните сърби обявяват незвисимост (непризната от никого) и в следващите 4 години анклавите им са смазани един по един от модернизираната и превъоръжена хърватска войска.
Трето действие е в Босна и Херцеговина - там вече щеше да е абсурдно, ако жертвите не бяха повече от 100 000. След претърпените неуспехи през 1991 ЮНА се реорганизизра и просто чупи глупомера с действията си там през 1992. Меко казано - разбита, ЮНА се оттегля, оставяйки въоръжението и оборудването на новосформираните сили на сърбите в Босна и Херцеговина. Това е предпоставка започващата гражданска война да приключи бързо и с ясен победител. Уви, намесват се всевъзможни политически игрички и постепенно касапницата се разгаря - освен местните сили хърватската армия навлиза когато си иска, пристигат муждахидини, доброволци, наемници, части на сръската държавна безопастност, сини каски на ООН и части на НАТО. Върхът на безумието е войната между мюсюлманите и хърватите през 1993-94. Вмести сърбите да се възползват и да разгромят поне единия си противник, те се захващат с черна борса и локални споразумения. През 1995 обединените мюсюлманско-хърватски войски имат превъзходства 4:1 и слава Богу, войната приключва в края на годината, макар и изпълнена с грозни картини (Сребреница, Жепа, Озрен),
Далеч съм от идеята да определям кой е прав и кой крив - тук, на Балканите всеки народ има своята истина, а тя рядко съвпада поне отчасти с тази на комшиите. Просто ме изумиха някои неща: сърбите в Хърватска обявяват независимост, сформират собствено правителство и собствени войски; сърбите в Босна и Херцеговина обявяват незвисимост и сформират собствено правителство и въоръжени сили. Самообявените държави граничат, сътрудничат си, но всяка се грижи предимно за собствените си интереси, а същевремемнно Сърбия (Югославия) - за своите си. Хърватите в Босна и Херцеговина воюват с мюсюлманите (и са разгромени анклав по анклав), а Хърватска си сътрудничи активно с мюсюлманското правителство. На моменти спирах за да поумувам в опит да схвана на мен ли ми убягва здравия разум на някои решения, или просто балканските политици са преимуществено ненормални.
Не ми допада и двойния стандарт, прилаган в цялата касапница от Запада - ЮНА се третира като агресор в Хърватска и Босна, но хърватската армия в Босна не. За хърватите и мюсюлманите в Босна има "защитени зони" под опеката на ООН (както се вижда - доста рехава закрила), но за сърбите такива няма. Когато сърбите атакуват тези "защитени зони" понасят въздушни удари от НАТО, когато мюсюлманско-хърватските сили в защитените зони извършват диверсии или пълномащабни настъпления срещу сърбите явно всичко е наред. Както се казва - за едни Райна е Княгиня, за други - Попгеоргиева.
Притеснителното е, че ние не сме особено различни комшиите във вече бивша Югославия. Май преди 20-25 години на косъм се разминахме с война (било с Турция, било гражданска) благодарение на малоумния "възродителен процес", въпросът е дали за постоянно, или до следващия път, когато локалната балканска глупост се пресече с глобалния интерес на ... (да се попълни името на поредната Велика сила с амбиции).

сряда, август 18, 2010

Изгубени в космоса

Автор: Джоан Д. Виндж
Издател: Слънчо
Година: 1998

Имам уважение към Джоан Виндж заради "Снежната кралица" (хм, може би ще е поредната книга, която днес не би ми допаднала). Затова не се и поколебах да захвана и това книжле.
Пълно разочарование. Виндж сигурно е писала преди сутрешното кафе, по спомени за юношеските приключенски роамни от нейното детство.
Действието е плоско и предвидимо, а някои от техническите детайли - повече от смехотворни.
За сметка на това пък книгата е много кратка и се чете адски лесно. Сигурен съм, че ще я забравя още по-бързо.

Харесах:
фанатизмът никога не е рационален
***
Който не може да мисли, се бие.

неделя, август 15, 2010

Списъкът на седемте

Автор: Марк Фрост
Издател: Бард
Година: 1995

Приятна книга.
Авторът се е вдъхновил от историите за Шерлок Холмс и д-р Уотсън, и е създал роман, в който главен герой е доктор Арър Конан Дойл, а действието е много подобно на оригиналните истории, само че кръстосани с мотиви и атмосфера като от Лъвкрафт. Беше забавно - тук доктора не е страничен наблюдател и регистратор на на гениалните прозрения на партньора си, а е почти равен по наблюдателност, макар и отстъпващ  му по ерудиция.
Тандемът от бедния шотландски лекар и тайнстения гениален детектив Джек Спаркс се намесва в една свръхестествена конспирация, в която група богатши със страст  към окултното се опитват да върнат в нашия свят същество, известно като Луцифер. Водачът на групата е брат на Спаркс и откровен аналог на професор Мориарти, поне равностоен и напълно безмилостен противник. След много гоненици, маскаради, битки със зомбита и измами лошите са долу-горе победени (повечето загиват или поне така изглежда). Във финалния сблъсък двамата братя падат във водопад и сякаш това е краят (е, челите Артър конан Дойл знаят кой ще се завърне), а доктора се заклева лично пред кралица Виктория да пази в тайна цялата история. Все пак намира пролука в обещанието и се захваща да пише роман за своя вече покоен гениален другар и тяхната битка със злото.
Забавни бяха вметките в романа - имаше обяснение кой е Джек Изкормвача и защо убива, като епизодичен герой се появява Брам Стоукър, а на последната страница - едно бебе с необикновени очи на име Адолф (мързи ме да ровя, но ако не бъркам има несъответствие с реалната история).
Добра е за четене, макар че има какво да се желае.

Харесах:
лишен от суетност, но способен да се почувства неудобно, когато ограничените средства му налагаха да се изправи със замърсена яка пред по-добре облечени от него
***
Когато предлагат да ти отворят прозорец към другия свят, трябва да си готов да пожертваш няколко тухли.

***
изразяваш с епиграматична прецизност фундаменталната трагедия на съвременния човек
***
всеки автор с някакви претенции трябва да посреща с достойнство критиката
***
Никога не задавам въпроси, ако не искам да знам отговора им.
***
ако човек  с вярната идея срещне човек с необходимите пари, те заедно могат да променят света
***
Великите пирамиди не са построени от комитети, а от фараони

събота, август 07, 2010

Клонинги. Клонингите се завръщат

Автор: Весела Люцканова
Издател: Весела Люцканова
Година: 1996
 
2 романа, първият до колкото знам е писан през 1971. Темата е общо взето сходна - клонирането. Само че разликата е 25 години, то там идват и още доста отлики.
Първата история започва по позната до болка схема - оцелели нацисти продължават с експерименталните разработки в секретна подземна лаборатория с надежда за реванш. Този път се работи по клониране - споменава се за производство на войници, но фокуса на историята е върху група от 100 клонинга, възпитавани по подобие на прототипа си като учени-биохимици и генетици. Схемата и разказът много напомнят за "Къртицата" на Любомир Николов. Всичко е сиво и депресиращо, а субектите - параниочни и безлични. Все пак високоинтелигентите клонинги малко по малко успяват да разберат кои са и заедно със самоосъзнаването започват и съпротива. В краен резултат двама клонинги успяват да се измъкнат на свобода и да разкажат на света. Само дето някой в света заличва всичко и всеки, свързан с клонингите, включително и съзнанието на единия беглец. В другата част на романа е разказана историята на нацисткия лекар, ръководещ операцията. Тук за мен беше по-добрата история - неговите кошмари и съмнения, личната му трагедия със смърттта на децата му след бомбардировка, мъртвороденото му момче, рухването на жена му. Първите успешни клонинги са именно неговите собствени деца, но жена му окончателно се прекършва от това, а с нейното оттегляне в себе си се къса всичко, свързвало младия учен със света и човечността. На моменти ми се появяваха аналогии с "Понякога те се завръщат" на Стивън Кинг, но приликите са само бегли.
Вторият рома е писан доста по-късно - май през 1996-та. Вместо нацистите тук лош е един безскрупулен лекар, превърнал клонирането в скъпоплатен бизнес с изкуствено забременяване, изкараните пари - във власт, а придобитата власт - в безнаказаност. В най-добрите традиции на соц-романизма въпросният доктор Нилсън е описан като саможив параноик, недопускащ никого до себе си, обсебен от желанието да се размножи и откопира до безкрай (колкто може от пациентките запложда лично, а всички клонинги са от негоив материал). Всичко това е подсилено от поредица поръчкови убийства на всеки сътрудник, узнал твърде много или преценен като недостатъчно надежден, както и незнайно, но предполагаемо голямо число жертви на ранните експерименти - включително наемни майки на клонинги. Във втората част се разказва историята на антипода му - клонинга от тайната база, посветил живота си в дебнене и събиране на доказателства с цел да разобличи цялата касапница и да извоюва пълна забрана на клонирането (това е най-слабата част от книгите - клонирането е определено като лошо, защото е зло, а клониращите са зли, защото са лоши, само дето по пътя на логиката на злодеите твърде малко ще им пука от законовата забрана на клонирането). Развръзката беше съвсем по старото клише - злодея умира от сърце, а дъщеря му, идейна другарка на нашите разкрива на ужасения свят цялата корумпирана схема.
Честно казано - очаквах доста повече от тези романи, от друга страна - далеч не са най-лошото от родната фантастика, с което съм се сблъсквал. За пореден път се разочаровам от множеството пропуснати възможности - нито е дълбано сериозно в размисли какво би причинило клонирането на обществото, нито в психологическите портрети и душевни драми имаше нещо интересно. В скоро време смятам да прочета и 3-тия роман - "Клонингите си отиват", за да видя как ще приключи всичко. Поне книгите са малки като обем и стилът на писане е поносимо монотонен.

Харесах:
вечно променливи очи, които пазеха в зениците тъмни мисли и много тайни
***
Усетих мириса на пари. На много пари. На власт. На много власт. И си представих съвсем ясно оня затворен кръг - пари, пари, пари, власт, власт, власт, пари, пари, власт, власт, пари, власт, и така... до безкрайност.
***
успехът днес, не утре и не вчера, ако е утре, още не те забелязват, ако е вчера, вече са те забравили

неделя, август 01, 2010

Корабът на чумата

Автор: Клайв Каслър & Джак дю Брул
Издател: Бард
Година: 2009

Най-хубавото в книгата е, че се чете много бързо.
Поредният екшън, в който пенсионирани спец-бойци, спец-агенти, спец-пилоти и т.н. спецове започват работа под дълбоко прикритие за своя сметка и печалба, но с високи морални цели - да обезопасят света.
Докато крадат руски торпеда от иранска база по поръчка на американското правителство, Корпорацията (няма майтап, така се казва организацията) се натъква на кораб-гробница, който потъва направо в ръцете им. Започналото разследване ги сблъсква с поредната малтусианско-апокалитпична секта, решила да спаси човечеството чрез стерилизацията на 50% от населението. Принципно историята не е от най-лошите като идея (нищо, че Гор Видал много отдавна публикува "Калки") и дава надежда за не лош екшън. Д, ама твърдо нье! Съдържанието е пропито с фактологични грешки, а любителския превод допълнително стъжнява играта (моите уважения, но все пак е по-добре преводачите на този род литература да правят разлика между различните системи за определяне на калибъра, отделно малко познания за отношението на морските мили и скоростта във възли спрямо метричния километър би спестило някои нелепости, да не говорим за отчайващия превод на описанията на генератори, тръбопроводи и т.н. машини и съоръжения). Особено ме покърти главния герой - председателя (няма майтап, това му е титлата) Хуан Кабрило - ветеран, прехвърлил 50-те, еднокрак! (бойната му протеза е като извадена от "Кобра" на Тимъти Зан - чак до вградената в петата едрокалибрена пушка) , който през цялото врем скача от хеликоптери, плува с акваланг, в движени се мята в/от превозни средства и е по-хуманен дори от майка Тереза (или от друга гледна точка е отчайващо тъп - покъртителна бе сценката, в който диверсионната група закъса срещу нискоразредни охранители, защото имаха само по 1 /един/ пълнител с някакъв аналог на стоп-патрони - напълно безполезни срещу бронирани жилетки). Аз съм си фен на стария Дик Марчинко и определено се забавлявах от нелепата му пародия. Разбира се, лошите действат съгласно Кодекса на злодеите - тъпо, клиширано и безкрайно некадърно, въпреки това сляпата съдба се намесваше на всяка четна страница, за да се добута историята до победен край. Естествено, не се мина пак без сянката нацистите и японските касапи, но пък какво е един екшън без достатъчно шарения по картата.
За мен не е странно, че се пишат подобни книги - те са си като сценарии на нискобюджетни екшън-сериали (то може и от там да идват), странното е колко много хора им се радват.

Харесах:
-Питала ли си се някога защо, когато загубиш нещо, винаги го намираш на последното място, което погледнеш?
-Защо?
-Защото спираш да го търсиш, след като го намериш. Следователно търсеното винаги е на последното място, което претърсиш.

събота, юли 31, 2010

Дървто на еничаря

Автор: Джейсън Гудуин
Издател: Бард
Година: 2007

Тегаво ми вървеше книгата. Авторът едновремено е проучвал историята на Османската империя и същевременно с това се е плъзгал по повърхността.
По същество книгата е исторически криминален роман. Поредният велик детектив от миналото - евнухът Яшим, се щура в Истанбул през 1830, в опит да разреши едновременно няколко случая - отвличане и убийство на кадети от Новата гвардия, кражба и убийство в султанския харем. Авторът много сее старал да създаде колоритна обстановка и да опише разлагащата се Османска империя (преминала зенита на силата си и неспособна да се реформира, за да оцелее), за сметка на това главния герой изглежда на моменти полу-идиот. В крайна сметка точно както в компютърна игра детективът успява да говори с всички и да разкрие загадката, а в развръзката с един удар предотвратява: унищожаването на Истанбул; еничарско въстание; военен преврат; руска инвазия. Машалла!

Харесах:
Каквато и да е силата ви, ще бъдете смазани. Колкото и да сте лукави, ще бъдете заблудени. Каквато и гордост да притежавате, ще бъдете сломени и ще получите подобаващо наказание.

понеделник, юли 26, 2010

Лятото на вещицата

Автор: Наташа Мостърт
Издател: Бард
Година: 2007

Финлдандците вадят разбиващи музикални групи, а англичаните - разбиващи автори на странни, но интересни книги.
Малко случайно си взех тази книга, но пък сега ще се оглеждам и за друга преведена, ако има. Някак си ми пасна на настроението. Историята е смес от модерни технологии и престъпления, модерен окултизъм и (не)малко еротика. За пореден път се сблъсквам с идея, сливаща окултизма, гностицизма, НЛП и математиката в доста стройна система от неординарни вярвания. В този си вариант нюейдж-брътвежите изглеждат почти смислени, стига само някои основни допускания да бъдат възприети на доверие.
Историята се гради върху прекратената американска програма за набиране, обучаване и използване на ясновидци (отдалечено виждащи), смесена с магия от типа на  поредицата на Марион Зимър Брадли за Атлантида. Бивш участник в британската програма (естествено - най-силния, но пък и най-егоцентричния) си изкарва прехраната с индустриален шпионаж в тандем с клиширан образ на хакер. С повече натиск е привлечен за по-различна задача - издирване на изчезнал човек. Единствената следа го води при две много необикновени сестри - Миналуш и Мориган Монк. Видение му показва, че едната е убиец, само че той трябва да открие коя. После се отпочва една сложна игра на вербовка, прелъстяване, шпионаж и контрашпионаж, дрогиране и мозъчно промиване. Епилогът беше малко спорен, но пък така го е решила авторката. Принципно - нищо много различно спрямо криминален роман, с изключение на отдалеченото виждане, вещерството и алхимията. Разликата е в стилът на разказване - авторката много я бива да "плете" повествования, на моменти ми напомня за Сузана Кларк.
Като цяло - хубава книга, без да е потресаваща.

Харесах:
как да пресъздаде великолепната плът и кръв на плоската празнота на непрощаващия лист хартия, това беше въпросът
***
всичко, което си струва изисква много поддръжка
***
Ако никой не искаше повече, еволюцията щеше да спре хода си.
***
Повечето хора се чувстват сами дори когато са заедно.

събота, юли 24, 2010

Туп!

Автор: Тери Пратчет
Издател: Вузев
Година: 2010

Стражата винаги ми е била любимата линия в "Света на Диска", а срещите между Сам Ваймс и лорд Ветинари са ледчето в мастиката.
Командир Ваймс и всеотдайната му сбирщина непрокопсаници са забъркани в ескалиращия (отново) конфликт между джуджетата и троловете, като този път годишнината от битката в долината Куум се очертава да доведе до поредното преиграване - само че в центъра на Анкх-Морпорк. Отделно едно разследване на убийство заплашва да ускори ексползията и да увеличи силата и. И за да не е без хич в стражата бе назначен първия вампир и дойде първият одитор.
После е ясно -  Ваймс&бригада прегазихa всички и всичко, лошите го отнесоха, а и на добрите не им се размна.
Най-много ме покърти Бети (Лиска) - гаджето на Ноби Нобс. Отдавна не се бях хилил толкова. Икономът Уиликинс е напът да се изравни с Иван Ворпатрил в листата на недооценените герои.
Само искам да пожелая по-скоро да издадат следващата книга за Света на диска и дано пак да е Стражата.
 
Харесах:
Присмиват ли ти се - не ги е страх.
***
-Трябва да има закон срещу идиотщината!
-Ако имаше, сър, всеки ден щяхме да работим извънредно.
***
И няма място, на което бих бил сега, освен тук!... И няма време, в което бих бил тук, освен сега!
***
-Какво бихте направили, ако задам прям въпрос, Ваймс?
-Ще ви отвърна с откровена лъжа, сър.
-Тогава няма да го правя...
-Благодаря, сър. Аз също.
***
Със същия успех можеш да вкараш в ред дъждовните капки.
***
по много мек начин е твърда като скала
***
Отидох, видях, купих си тениска.

четвъртък, юли 22, 2010

Последната теорема

Автор: Артър Кларк & Фредерик Пол
Издател: Бард
Година: 2009

Като за книга на тандем Кларк-Пол - зненадващо четивна излезе. Очаквах да е скучна до приспиване и тежкосмилаема откъм наука.
Книгата описва живота на момче от Шри Лнка, в който се отразява епохата му: нов световен ред (по-скоро кърваво безредие), заменен от още по-нов пацифистко-демократичен; първият космически елеватор; първото колонизиране на Луната; първият контакт с чужди раси; първото заселване на извънземни на Земята; първото дигитализиране на човешко съзнание.
Както беше и в "10-та по Рихтер" акцентът е върху евентуалното развитие на човечеството от политическа гледна точка, личната история на героя е сведена до фон, а краят прескача рязко напред и в страни. Този път и научната част беше сведена до фоново участие - малко математика, малко вече описвани от сър Артър Кларк идеи за космически елеватори и вътрешносистемни кораби със слънчеви платна.

Не съм особено запленен, но е по-добре от очакванията ми.

Харесах:
Бременни сме с думи и ако не родим лексикологично, ще умрем.
***
Беше кофти война на кофти място и по кофти причини.
***
джентълмен е онзи, който никога не е груб по случайност

сряда, юли 21, 2010

Лица във водата

Автор: Табита Кинг & Майкъл Макдауъл
Издател: Бард
Година: 2007

Хубава книга. Много плавен разказ, увличащ в четене и много майсторско поддържане на свръхестествената част на историята непрелъснато на ръба, но извън полезрението.
Историята разказва за малко момиченце, чийто свят се разпада - баща му е брутално убит, непрокопсаната му майка е оставена без пари, брат му е отнет от противната деспотична баба и за завършек - заминава да живее с майка си в странна къща на остров във Флорида. После се проследява израстването на момичето в следващите десетина години, като наред с нормалните неща - училище и съзряване, непрекъснато се промъкват призраци и тайнствени случки. Кулминацията е в последните 15 страници, когато всичко си идва по местата, макар и без драматичен гръм и трясък.
По нещо книгата ми напомня едновременно за Сузана Кларк и Нийл Геймън, но не бих могъл да го определя точно.

Харесах:
ако човек стои мълчаливо, обръща внимание, но не реагира, мнозина биха стигнали до извода, че е глупав, а понякога това е много полезно
***
Има ли нещо по-тъжно от току-що изгасена свещ?
***
Какъв е смисълът да си сляп, ако не виждаш онова, което зрящите пропускат?

понеделник, юли 19, 2010

Буря се надига

Автор: Робърт Джордан & Брандън Сандерсън
Издател: Бард
Година: 2010

Преди 12 години след като започнах да чета "Колелото на времето", с тази книга се чувствах като при завръщане сред стара компания в позната кръчма - всичко е горе-долу като предния път, но пък точно това ти стопля душата.
Брандън Сандерсън, нает да довърши поредицата по записките на Джордан (сам твърди в предговора, че е запален почитател на Килелото), се е справил чудесно. Действието е доста изчистено от излишните отклонения и е станало много по-динамично. Същевременно човекът старателно е тичал по почти всички линии, заплетени от Джордан в предходните 11/12 книги, та на моменти сигурно му е идвало в повече. Все пак се е справил - действието рязко дръпва напред по поставените по рано репери, ако продължи така, наистина ще завърши поредицата в 2 тома, без да претупва работата.
Приятна изненада е как са попроменени женските характери - Егвийн вече е почти симпатична, а Кацуан и Нинив - не чак толкова противни. Не знам Джордан с какви жени си е имал работа в живота, но ако последните 2 имат реални протоипи - хич не му е било лесно.
Честно да си призная - чакам с голям интерес следващия том, най-после Мат и Том Мерилин ще се върнат при Кулата Генджей, за да сритат Аелфините и Еелфините и да измъкнат Моарейн за Последната битка. Любопитно ми е дали там ще се появи отново Коляча (мраколюбеца-малкиер, комай братовчед на ал-Лан), който след "Силата на Сянката" никъде не беше споменат отново. Другото любопитно е дали там ще се сбъднат предсказанията за Матрим - че ще се откаже от едното си око, за да спаси света и ще разиграе на зарове огромен залог - май съдбата на въпросния свят. До тук Сандерсън не е пропуснал да отметне нито едно маркирано събитие, така че ще ми е любопитно и как ще навърже тези. За съжаление надали ще остане възможност отново да бъдат намесени паралелните светове, достижими през Порталните камъни.
Определено харесах книгата, ако бяха хванали този човек по-рано (наякъде около 7-ма книга), историята щеше да е доста по-добра.

Харесах:
Късметът ти е толкова, колкто е зърното  ти в нивата,.
***
побеждаването не значи непременно, че ще останеш жив
***
Промяната не можеш да я избегнеш, нито да я намушкаш.
***
...не е признак на страх да подготвиш отстъплението си предварително. Просто е добра стратегия.

събота, юли 17, 2010

Страхливецът и Звярът

Автор: Баръш Мюстенджаплъоглу
Издател: Арка
Година: 2010

Според анотацията - това е първият фентъзи роман в Турция. Не е зле, дори и да не е точно така.
Историята е сравнително семпла, издържана в каноните на приключенските книги - бойци и магьосници се щурат в един фантастичен свят и всеки който не е враг, е приятел поне за малко. Краят на романа пооправя впечатлението за детска приказка - набързо бяха намесени Богове, които не са Богове, Древни сили зад и над тях и войни, в които всеки е срещу всички. Напоми ми за "Малазанска книга на мъртвите", но в по-семпъл вариант (все пак е под 300 страници нормален формат).
Част от второстепенните персонажи предизвикваха в мен асоциации с аномационни филми, особено с "Мечето Ръкспин".
Става за четене, без да е потресаваща. Бих пробвал и следващата, ако/когато се появи.

Харесах:
понякога хората доста упорито искат да бъдат убити

четвъртък, юли 15, 2010

Приказка за непобедимото Добро

Автор: Николай Светлев
 Издател: Светра
Година: 1996

Ако бях прочел книгата през 1996-та, може би щеше да ми допадне поне до някъде. Уви - четох я сега. В името на подкрепата на родния продукт ще кажа, че не съм очарован.
В сравнение с тази книга "Братята с Лъвски сърца" е мистика, а "Ян Бибиян" - екшън роман. Склонен съм да преглътна схематичното действие, патетичните пейзажни описания, умопормачителните имена на области като Въртопия, Сапфирия и Юесея,  дори и Неядящите дракони - с уста, но без анус.  Обаче невидимата, нематериална и безсмъртна пчеличка (?!?) Хитроний, която минава през материя но същевременно пренася микроскопични зародиши и в сюблимния момент може да се материализира и да нажили бронирани бойци - това вече ми дойде в повече.
Въпреки препратките във фабулата тази книга не носи нищо от мизантропския заряд на "Всичкия блясък на Злото".
Единственото, което ми остава, е да събера сили в скоро време и да прочета най-хвалената книга на автора - "Аз, грешния Иван".


Харесах:
Бъркаш, принце, ти можеш само да пощадиш, защото човек дарява живот единствено на своите деца...

понеделник, юли 12, 2010

Шлемът на ужаса

Автор: Виктор Пелевин
Издател: INK
Година: 2007

Като че ли най-нормалната книга на Пелевин, която съм чел. Доколокото книгата е нормална и до колкто Пелевин би написал каквото и да било, побиращо се в ординарно разбиране на "нормалност".
Романът (ако е роман) е чат между субекти, намиращи се в изолирани стаи, от които се излиза в лабиринт - за всеки различен според собствената му личностна характеристика. В лабиринта има Минотавър, но него само Ариадна отчасти го среща - насън. От там насетне нещата се отплесват в една история, която мога да грокна само с "панетрки" за мезе на мастиката.
Луда работа е Пелевин. Обаче грабва вниманието и си като в центрофуга - наясно си, че те върти и подмята, но няма измъкване.
Че не разбрах за какво става дума е ясно, дори не е за първи път, че пак ще "захапя" Пелвин е абсолютно сигурно.

Харесах:
Хората оплешивяват от безизходност, а се бръснат до голо от самоуважение.
***
водата може да бъде ту лед, ту море, ту жажда
***
В живота това, което виждате, зависи от това накъде гледате.
***
при атеистите теорията за конспирацията замества религията
***
-Представи си да се казваш Ромео. Какво ти остава?
-Взимаш опаковка презервативи и тръгваш да търсош своята Жулиета. 
-Или намирш пушка и тръгваш да търсишсвоя Шекспир.

неделя, юли 11, 2010

Нещо зло се задава

Автор: Рей Бредбъри
Издател: Бард
Година: 2010

Рей Бредбъри. Различен. Особен. Голям.
Като цяло - не го разбирам и затова не го харесвам много. Тазки книга ме грабна. Може би е заради историята на двете момчета и стария баща, може би заради великолепния превод на Любомир Николов, може би заради двете.
Като сюжет не е много по-различна от "Неизживени спомени" на Стивън Кинг, но като стил и усещане - не съм чел подобна. Само 280 страници, а историята започва и завършва, без да избързва или да се забавя, без да се губи или преобръща наопаки.
Много ме грабна Чарлс Холуей, старият чистач в библиотеката, мислител, мечтател и баща на Уил - единия герой на романа. Може би такъв е трябвало да бъде Гандалф, ако Толкин имаше дарбата на Бредбъри.
Нямам какво да кажа повече за книгата - толкова е добра, че не си струва да се говори за нея, просто трябва да се прочете.

Харесах:
Това е дружбата, всеки се превръща в грънчар, за каква форма ще извае от другия.
***
Беше чиста като днешното утро, свежа като утрешни цветя и прекрасна като всяка девойка, когато мъж затрваря очи и я пленява съвършена като камея върху раковината на клепачите си.
***
приличаше на гигантски магнит, който сам се е сглобил от локомотивните гробища на три континента - бутала, комини, колела и евтини, второкласни кошмари
***
Свинарят се труди два пъти повече от прасето.
***
Да познаваш - това е добро. Да не познаваш или да отказваш да познаваш - това е зло или поне неморално.

петък, юли 09, 2010

Пясъчните крале

Автор: Джордж Р.Р. Мартин
Издател: Бард
Година: 2010

Сборникът е като олицетворение на личното ми впечатление от автора - половината неща са безлични, а хубавите много ми напомнят на вече прочетени. Разказите са почти изцяло в един свят, наподобяващ на Вътрешната граница на Резник, но нямат връзка един с друг.
  • "Пясъчните крале" - разкзаът е някаква смес от "Нощна смяна" на Кинг и "Мравките" не Вербер, като липсва дълбочина на ужаса и задълбоченост в ксеноентомоличниата част, но въпреки това грабва интереса
  • "Бързите приятели" - напомня ми на поедицата "Гейтуей" на Фредерик Пол, но ми беше досаден
  • "Каменният град" - нещо в бълнуването за древен град на чужда раса и скрит път водещ нейде ми напомни бегло за Лъвкрафт, но също ми беше скучен
  • "Нощен ловец" - повестта е писана с много желание и отново ми напомняше за Стивън Кинг, но Мартин е далеч от него
  • "Свръхконтрол" - по същество си е кръстока на златотърсаческа история от XIX-ти век и разказ за зомбита, използвани като работни манипулатори - прекалено къс, но не лош
  • "Уикенд във военна зона" - вече съм чел "Гладиаторите на Есмералда" и "Десетата жертва" на Шекли, макар че в това повторение на идеята поне беше вкаран опит за психологическо развитие (или катарзис, или деградация, или обикновенно откачане) на героя, доколкото е възможно в един много къс разказ
  • "И седем по нивга не убивай човек" - друг хубав разказ, макар и твърде много напомнящ за "Светът се нарича дъбрава" на ле Гуин, в който религиозно-воински култ става жертва на психотронно оръжие в разгара на ксеноцид (забелязват се някои нишки, водещи към Вала от "Песен за огън и лед")
Харесах:
Защо трябва да летиш със самолет? Ако можеш да си птица?
***
Може да гледам всичко, Кароли, но не виждам всичко.
***
перфектния избор - странен човек за странна мисия
***
Нормалните хора са полунормални.

неделя, юли 04, 2010

"Звезден риск" ООД

Автор: Крис Бънч
Издател: Бард
Година: 2010

Крис Бънч май е решил да пренапише поредицата за Стен без участието на Алън Кол.
Новата поредица тип "фантастичен боевик" се очертава приятна и непретенциозна - клиширана история за дръзновени спец-бойци, живеещи отвъд ръба на собствена сметка. Трещят бластери, взривяват се кораби, а красавиците и интригите постоянно се размотават на един кажгоде разстояние. Не липсва и обичайната лична интрига - кой коя и кога, но освен намеците, информацията ще дойде в следващите книги,

Харесах:
Но се гордея с това, че никога не съм там, където ме очакват...
***
Роботите не спят, не си почиват, не страдат от махмурлук.
***
най-важното правило на близкия бой - първият, който реагира, еи първият, за когото трябва да се погрижиш
***
-Вие от "Звездрен риск" определено сте способни на креативно мислене.
-Искаш да кажеш, че лъжем добре...
-Е, държах да прозвучи по-възпитано.

събота, юли 03, 2010

Проломът

Автор: Патрик Лий
Издател: Бард
Година: 2009

Много добър трилър!
Е, не съм убеден, че би трябвало да фигурира в "Избрана световна фантастика". Това си е трилър - определено е много по-добре написан от тези Матю Райли и Джеймс Ролинс и далече от нивото на Ричард Морган, но пък фантастиката е по ръба на мушката.
По много приятен начин съчетава елементи от "Пикник край пътя", "Заразно зло" и  "Терминатор". Интригата беше умело извъртяна, ритъма не оставя време, за да се усетят слабите точки. Ако имаше и нещо новаторско, щеше да е направо супер!


Харесах:
уверено присъствие на сила, намираща се на собствена територия

сряда, юни 30, 2010

Поглед в бъдещето

Автор: Робърт Сойер
Издател: Весела Люцканова
Година: 2010

Много харесах книгата. Отлична комбинация от физика, криминална интрига, футуризъм и житейска проза.
Основната интрига е базирана върху експеримент с Големмия адронен колайдер в ЦЕРН, дал неочакван страничен ефект - запраща съзнанията на хората 21 години напред в бъдещето за по-малко от 2 минути. Оттам натък се започва - физични хипотези и експерименти, лични драми и лавина от последствия. Сойер е твърд привърженик на свободната воля и недетерминираото развитие, макар че и за това си има солидно обясненние в книгата.
Направи впечатление, че през 1999 Сойер си е представял книжарниците 10 години напред в бъдещето като места, в които 50% от площа е за наличности от бестселъри, а в другата половина има по 1 бройка от книга - за проба, а ако клиента си я поръча, отива да изпие кафе докато му я разпечатат и подвържат. Звучи хубаво, но в наше време по-скоро електронните четци ще изместят печатните и аудио книги.
Много добра книга ще се пробвам и със сериала по нея.

Харесах:
Значи казвате, че време-пространството е като група филмови кадри, наредени един върху друг и "сега" е светещия в момента кадър?
***
-...какъв е смисълът  на случващото се, ако всичко вече е предопределено?
-Какъв е смисълът да четеш роман, чийто край вече е написан?
***
Господи, чувствам се пренебрегнат. Сякаш всички други на Земята са видели кораб на извънземните, докато аз съм бил в тоалетната.

понеделник, юни 28, 2010

Генезис

Автор: Бърнард Бекет
Издател: Сиела
Година: 2009

Анотацията беше интригуваща и при появилата се възможност се сдобих с книгата. Чете се много бързо - 130 страници пряка реч.
Само че не е роман, а пиеса. Може би - радиопиеса, не разбирам достатъчно за да определя.
Принципно би трябвало да е фантастичен роман с пост-постапокалиптично действие. Всъщност е доста комплицирано есе на тема разум, съзнание, идея, его. Малко трудно смилаемо е и за съжаление - не открих нищо ново, или пък новото ми е убягнало.

Харесах:
въображенитео е незаконна рожба на времето и невежеството
***
Неподготвени да отдадат злощастията на случайността, неспособни да приемат незначителността си на фона на една по-мащабна структура, хоратат започват да търсят чудовища сред себеподобните. Медиите насаждат страх и мнителност.
***
Единственото свързващо звено между отделните личности са идеите.
***
Жизнеспособността е критерий репродуктивно благополучие.

петък, юни 25, 2010

Криожега

Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард
Година: 2010

Малкият маниак ми е липсвал. Установих го още на 2-рата страница, докато Майлс Воркосиган се луташе в тунелите, изпаднал в халюцинации от алергична реакция към упойка. Повечето време покрай четенето ми изплуваха спомени от предните книги - май ще трябва за пореден път да надникна в "Игрите на Вор" и "Огледален танц".
Самата книга не е нещо особено - като за приключение на Майлс. Само го отвлякоха неуспешно, подкупите дори не ги броя в сметката. Откакто Бюджолд го задоми и направи имперски ревизор, шеметните приключения и безумните щурмове изчезнаха, заменени от сложни итриги и многослойни капани. Липсва ми Нейсмит, ако искам увъртени юридически казуси ще чета пак Гришъм.
Забелязва се, как интернет се е просмукал в съзнанието на всички - в първите книги за Майлс имаше доста абстрактни инфомрежи, а тук 1/3 от разследването мина в мрежата - ровене в сайтове, бюлетини и архиви. Моите уважения към мадам Бюджолд, за нея това явно не са думички от новините.
Най-силното беше събрано в края на книгата, в 5-те стодумки. И разбира се: "Граф Воркосиган, сър?"

Харесах:
нещастници, на които никой разумен човек не би поверил нащо по-сложно от съдомиялна, но които бяха твърдо убедени, че някой друг е виновен за всичко
***
правото на глас не ти дава непременно и правото на избор
***
Малките подаръци са, за да продадеш някому нещо. Големите подаръци са, за да скриеш нещо.
***
В началото всички бяхме уплашени до сърт, накрая бяхме отегчени до смърт.
***
Интригуваща липса, което не бива да се бърка с липса на интрига.
***
Елфска принцеса, попаднала  на лоша компания и кофти дрога.

вторник, юни 22, 2010

Чочвекът плюс

Автор: Фредерик Пол
Издател: Квазар
Година: 2001

Фредерик Пол никога не ми е бил любимец, въпреки че е голямо име сред авторите на фантастика.
Тази книга е писана през 1976 и честно казано е почти наивна, когато става дума за компютърните мрежи и потенциалния машинен интелект. Опита да се опише свят с изчерпващи се запаси от храна и енергия и наближаваща ядреан войа може би са били в духа на времето, но не са дори близо до днешното положение. Фабулата беше скучна и суха (аз с това го помя автора), а най-интересното бяха последните 3 изречения. Все пак недостатъчо интересни, за да захапя веднага "Марс плюс".

Харесах:
Дали живият организъм  непременно трябва трябваше да да е нещо, което разтваря хранителните вещества в биологична среда на основата на водата, участва в окислително-редукционния цикъл на превръщане на енергията, възпроизвежда се и по този начин се издига над околната среда?

четвъртък, юни 17, 2010

Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Автор: Дъглас Адамс
Издател: Дамян Яков
Година: 1997

Явно Дъглас Адамс се е събудил една сутрин с идеята да нахвърля нещичко на тема скандинавски богове и хадвокатски трикове. В речултат се е появила тази книга. Не че е лоша, просто от Адамс винаги очаквам МНОГО.
Можеше да е забавно, но каламбурите бяха вече изтъркани, а развръзката - претупана и банална. Не съжалявам че съм я чел, но няма да се притеснявам когато я забравя.

Харесах:
Нямаше какво да каже на никого и го казваше високо и членоразделно.
***
трябва да отдели онези вицове, които притежават истинска психологическа стойност от онези, които просто насърчават злоупотребата с наркотици
***
за миг окото му заприлича на аерозолен флакон, втренчен многозначително в оса
***
Рядко пристигам тъкмо там, закъдето съм тръгнал, но пък често стигам там, където трябва.