Краят на държавата

Автор: Борис Танев
Издател: Буквите
Година: 2008

Четох книгата дълго. Отчасти - изпълнена е смного информация, която трябва да се съпостави с тази в други раздели, отчасти - породи много предимно неприятни размишления в мен.
Тематиката е войните в бивша Югославия в периода 1991-95 година - Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина. Авторът има известни симпатии към сърбите, но като цяло се е постарал да бъде обективен в изложението. За мен това беше първата систематизирана информация, различна от очевидно неверните и непълни материали, които ни поднасяха родните "журналисти" и средства за масова (дез)информация.
Цялата картинка започва като почти абсурдно писание в стил Тери Пратчет - бившите юго-републики решават да се възползват от "вятъра на промяната" и да обявят независимост - ама така, тихичко, че не е ясно накъде ще се отплесне. Основата на опита са отрядите на силите за териториална отбрана (СТО) - отделни от армията подразделения, предвидени да водят партизанска война и подчинени на местните политически ръковдства по места (няма майтап, на някой мъдър титовски комунист му е хрумнала тази блестяща концепция и дори са я изпълнили по цялата територия на Югославия). Срещу тях са политиците в Белград - типичната комунистическа върхушка, която след 40 години абсолютна и наеоспорвана власт са загубили връзка с реалността и в собствената си страна и извън нея.
Първи са словенците - почти невъоръжените им отряди подлагат на "обсада" поделенията на ЮНА в републиката, а гарнизоните след няколко дни без ток и вода капитулират - преди подкрепленията да успеят да се дотътрят (ДНИ, за да се придвижат войски през няколодесетки до няколкостотин километра СОБСТВЕНА територия). С придобитото военно оборудване чукват по носа довлеклите се подкрепления и действие първо приключва.
Втори са хърватите - те и сърбите си имат много, много дълъг списък в графата "сметки за уреждане". Също калпаво въоръжени и те на свой ред обсаждат казармите на ЮНА. Аз лично бих очаквал армията да се е захванала с подготовка по този сценарий - току-що са я сритали в Словения. Тц, историята се повтаря - докато от Сърбия, Черна гора и Босна се довлеакт подкрепленията, почти всички гарнизони вече са се предали, а ентусиазираните хървати се сдобиват с оръжие - включително танкове и артилерия. Гледайки картата на Хърватска ми се струва относително лесно една превъзхождаща по численост и въоръжение армия (поддържана и от местните сърби) да я нацепи на 3-4 част и да смаже по отделно хърватските войски. Изумително или не, югоармията дори не е близо до това. Фрапантен е Вуковар (за хърватския Сталинград дори и ние научихме от БНТ) - град по-малък от Кюстендил е обкръжен и щурмуван в продължение на няколко месеца от 2 (две) войскови групи, всяка със собствен щаб и командване (а така е бил обсаден, че до края хърватите използвали черен път през полето, за който ЮНА не разбрала). В последствие ЮНА се изтеглия от суверенна Хърватска, а местните сърби обявяват незвисимост (непризната от никого) и в следващите 4 години анклавите им са смазани един по един от модернизираната и превъоръжена хърватска войска.
Трето действие е в Босна и Херцеговина - там вече щеше да е абсурдно, ако жертвите не бяха повече от 100 000. След претърпените неуспехи през 1991 ЮНА се реорганизизра и просто чупи глупомера с действията си там през 1992. Меко казано - разбита, ЮНА се оттегля, оставяйки въоръжението и оборудването на новосформираните сили на сърбите в Босна и Херцеговина. Това е предпоставка започващата гражданска война да приключи бързо и с ясен победител. Уви, намесват се всевъзможни политически игрички и постепенно касапницата се разгаря - освен местните сили хърватската армия навлиза когато си иска, пристигат муждахидини, доброволци, наемници, части на сръската държавна безопастност, сини каски на ООН и части на НАТО. Върхът на безумието е войната между мюсюлманите и хърватите през 1993-94. Вмести сърбите да се възползват и да разгромят поне единия си противник, те се захващат с черна борса и локални споразумения. През 1995 обединените мюсюлманско-хърватски войски имат превъзходства 4:1 и слава Богу, войната приключва в края на годината, макар и изпълнена с грозни картини (Сребреница, Жепа, Озрен),
Далеч съм от идеята да определям кой е прав и кой крив - тук, на Балканите всеки народ има своята истина, а тя рядко съвпада поне отчасти с тази на комшиите. Просто ме изумиха някои неща: сърбите в Хърватска обявяват независимост, сформират собствено правителство и собствени войски; сърбите в Босна и Херцеговина обявяват незвисимост и сформират собствено правителство и въоръжени сили. Самообявените държави граничат, сътрудничат си, но всяка се грижи предимно за собствените си интереси, а същевремемнно Сърбия (Югославия) - за своите си. Хърватите в Босна и Херцеговина воюват с мюсюлманите (и са разгромени анклав по анклав), а Хърватска си сътрудничи активно с мюсюлманското правителство. На моменти спирах за да поумувам в опит да схвана на мен ли ми убягва здравия разум на някои решения, или просто балканските политици са преимуществено ненормални.
Не ми допада и двойния стандарт, прилаган в цялата касапница от Запада - ЮНА се третира като агресор в Хърватска и Босна, но хърватската армия в Босна не. За хърватите и мюсюлманите в Босна има "защитени зони" под опеката на ООН (както се вижда - доста рехава закрила), но за сърбите такива няма. Когато сърбите атакуват тези "защитени зони" понасят въздушни удари от НАТО, когато мюсюлманско-хърватските сили в защитените зони извършват диверсии или пълномащабни настъпления срещу сърбите явно всичко е наред. Както се казва - за едни Райна е Княгиня, за други - Попгеоргиева.
Притеснителното е, че ние не сме особено различни комшиите във вече бивша Югославия. Май преди 20-25 години на косъм се разминахме с война (било с Турция, било гражданска) благодарение на малоумния "възродителен процес", въпросът е дали за постоянно, или до следващия път, когато локалната балканска глупост се пресече с глобалния интерес на ... (да се попълни името на поредната Велика сила с амбиции).