Далече, много далече от Рая

Автор: Г. Ф. Стоилов
Издател: Буквите
Година: 2008

След препоръка на Иван Богданов взех този сборник и освен това се захванах да го прочета. (Извинявай още веднъж, Иване, но предпочитам да си купувам дори и книгите, които мога да получа като подарък. Знам, че си е чисто символично, но все пак се опитвам да подпомагам до колкото мога издателите.)
Направи впечатление, че това е поредната родна книга с незабележима корица, която при вглеждане се оказва всъщност много добра. За съжаление това не оправдава неизчистените правописни грешки и работни съкращения.

• "Далече, много далече от рая" - поредният разказ за унищожението на земята от космически катаклизъм и възраждане на някакъв живот благодарение на предсмъртния напън на човешкия гений. Нямам идея как астрономите могат да наблюдават въдействието на комсическа вълна, движеща се по-бързо от светлината. Отделно описаният катаклизъм предполага цял гeологически период за преминаване към ново състояние, а 1200 години ми се виждат крайно недостатъчно.
• "Нещо, което не е твое" - пак познатото масово измиране следствие на причинен от човека катаклизъм и свят на шепа хора, живеещи основно във виртуална реалност (по нещо ми напомня едовременно за "Градът" на Клифърд Саймък и "Краят на дъгата" на Върнър Виндж). Потискащата атмосфера пасна добре на настроението ми в момента. За моя изненада краят беше като изваден от "Червей под есенен вятър" на Любомир Николов.
• "Еволюция" - поредния изкуствен интелект, самопробудил се и решил да се скатае от господарите/хората. Биваше, до момента с пси-енергията, извличана от пленен човек като основа за душа.
• "Сянката на страха" - добър разказ с умерен военен екшън, а цялостната картина предизвика в мен усещане като от картините на Гигер. Историята за същества, хранещи и размножаващи се от нашия страх вече е доволно изтъркана.
• "Когато тъгуват звездите" - поредната уестърн-трагедия, пренесена в космически декори. Все пак разкаът за командоса, намерил превърнатите в андроидна секс-кукла останки на жена си, е може би най-добрия, само мелодраматичното взривяване на кораба накрая ми беше в повече.

Като цяло - не лош сборник със стегнати разкази, но без да е нещо особено като стил и изцяло лишен от оригинални идеи. От друга страна - ако няма средна маса няма как да изпъкват добрите и да се отличават слабите автори.

Харесах:
музика, която стотици години се слуша, но винаги има какво да се чуе