Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006
Последна книга, в която автора не се старае да приключи всичко с фойерверки и вселенско спасение - приятно разнообразие от "традициите" в жанра. Опасявам се, че хамериканизираните няма да я разберат. Да не говорим за богатия език на авторката, великолепно пресъздаден от Невена Кръстева (силно подозирам, че такъв стил не подлежи на превод).
И така, вещицата Фернанда/Моркадис има да изиграе мач-реванш с Моргус, а Древния дух чака своя момент на разплата. Всичко е издържано по правилата на жанра - Моргус е неуязвима за магия, оръжи и отрова, а новопоявилият се Лукас (Люк) е вероятно преродената душа на Рафарл (голямата любов на 16-годишната Фернанда, загинала с Атлантида), така че ситуацията е омотана бенадеждно. Моите почитания към авторката, успя да разреши цялата плетеница елегантно просто, без да прибягва към любимите трикове на слабите писатели (deus ex maсhina, "чеховска" пушка или най-обикновен късмет тип "едно на милион"). Хареса ми липсата на щастлив край - просто не би подхождал на стила на историята. Макар че края е отворен, подозирам че Фернанда няма да намери много щастие до края на вече обикновения си живот.
Аманда Хемингуей определено се е забавлявала, вкарвайки паралелно препратки към Шекспир, артурианските истории и същевременно подхърля някой и друг паралел към съвремието, всичко това - без обяснения (любопитно - преводачката и редакторката също не са давали обяснения под линия, надали не са се сетили, май по-скоро са "подкрепили" авторката). Какво пък - sapienti sat. Отдаванeто на чест на Толкин ме развълнува - вмъкнатата мимоходом история за старо познанстов на Рагинбоун с учен от Оксфорд, занимаващ се с езици и мечтаещ да създаде митология, на когото се представил с едно от италианските си имена - Габандолфо. Другото, което ми хараеса, беше паралела между омъжената за крал, но обичаща друг мъж Гуиневиър, с една съвременна история за принцеса като "свещ на вятъра". (Признавам си, не ги разбирам тия романтични душици, кото изкараха принцеса Даяна някакъв трагичен образ. Мдамата става известно само и единствено заради брака си с грозноватия по-възрастен престолонаследник, а после почва да кръшка наляво и надясно, демонстрирайки на света колко е нещастна, но възпозвайки се с пълна сила от лукса, осигурен от мъжа й. Всички й съчувстваха, а когато пияния шофьор на поредното й гадже я размаза, обвиняваха принца в заговор. Оказа се, че принц Чарлз цял живот е обичал една единствена, по-възрастна и доста грозна жена (абе любовта вярно е сляпа), само че си е траел и е понасял всички изцепки на съпругата си - може би защото е знаел смисъла на думата достойнство.)
Не знам какво точно не ми достигна в книгите на Аманда Хемингуей, за да я вкарам в личния ми списък "да се прочете веднага", но е много близо до тази "категория" автори.
Харесах:
Пред него стоеше типична лондончанка, повече жена, отколкото момиче, с дискретно излъчване за положение, елегантно симпатична, хладна, дотолкова загадъчна и непроницаема, че изглеждаше едва ли не мила.
***
...съвпадения не съществуват, има модели.
***
Нека обобщим: мъжете са безрасъдни и малодушни, жените са разсъдливи и храбри, мъжете са силни в ръцете, жените са силни в сърцето, мъжете са глупави и лукави, жените са проницателни и неискрени. Мъжете са себелюбиви и мекушави създания, които се крият зад гръмки слова и прибързани дела. Жените са самоотвержено до безразсъдство и твърди до край.
***
Преди няколко поколения хората са познавали свещеника. Днес познаваме банкера си.
***
Сред най-ужасните й кошмари бе как влиза в огромна зала, пълна с дискретно разговарящи хора, и осъзнава, че е облечена в ярко червено.
***
Сила плюс уединение е равно на откъсване от реалността.
***
-Вещиица съм.
-В рекламния бизнес?
-Точно така. Продавам напълно безполезни стоки на хора, които нямат нужда от тях. За това са нужни магьоснически умения.
***
Днес Парите са веруюто на човека и неговия Граал. Боговете ги няма. Мястото им е заето от дребнни хорица с едри банкови сметки.
понеделник, декември 31, 2007
сряда, декември 26, 2007
Вариант 13
Автор: Ричард Морган
Издател: Бард
Година: 2007
Брутална - това е най-краткото описание, което мога да дам на тази книга.
Ричард Морган ме грабна още с Altered carbon, тази книга е поне толкова добра.
Морган е писал без да се съобразява с "политическата коректност", хуманизма, псевдосвенливостта, християнския морал и каквито общоприети норми мога да се сетя. Прогнозите му за бъдещето на света (особено на САЩ), вижданията му за човешката цивилизация, прогнозите му за технологичния напредък - всичко е мрачно и цинично описано. Само не знам защо отмества действието 100 години напред - всичко изглежда не по късно от средата на XXI-ви век. Особено ми допадна израза преживни по адрес на човечеството (все пак охлос ми допада още повече). Стилът е както и в другите му книги - модерен черен роман.
Нещото, което не разбирам напълно е идеята за създаването на варинат 13 - генетично модифицирани мъже, в които са подсилени атавистични поведенчески реакции (за които Морган развива теория, че са били "изчистени" преди 20 000 години при зараждането на уседналата цивилизация чрез изтребването на "приносителите" на съответния генетичен материал), като всичко това ги превръща в яки, издържливи, гадни, безмилостни, брутални, своенравни, непокорни бойци. Но поне според мен не стават за войници - не можеш да създадеш глутница от единаци, берсеркерите са опасни, но стената от щитове ги помита винаги. Това е едно от 2-те слаби места в идеите на Морган. Другото беше накрая, когато умиращата 13-ка навиваше "нашата" да излезе и покаже на разкапаната цивилизация на преживните какво е да си "свободен" (ако правилно съм схванал - да се прегазва всички ограничаващи правила, да взима каквото пожелае и да прави каквото му хрумне). Честно казано, това не е свобода, дори не е и анархия, а долнопробен бандитизъм.
Въпреки резервите ми към част от идеите на Морган, страшно харесах романа. Криминалната интрига е на нивото на добрите книги на Лъдлъм (да не кажа, че сюжета все едно е взет от негова книга и е преработен леко). Бойните сцени на доста натурални - особено при ръкопашните схватки, а секс-сцените се доближават да тези от фентъзи трилогията на Крис Бънч за краля-маг (макар че не са на чак толкова детайлно порнографско ниво). Героите са от обичайните - единакът, коравото ченге (в случая - с дълги крака и големи гърди, освен това - туркиня, може би за да оправдае едноименна секс-техника, приложена на истанбулска улица), честен аристократ, ниндзя, злодеи от всякакъв вид. Действието е изпълнено с търчане, бой и ебане, развръзката е интересна (просто почти до края няма данни, за да се досети читателя какво става), а финала - изваден от "Буч Касиди и Сънданс Кид".
Най-добрата част е прогнозата за бъдещето на Северна Америка (с всички последици от него). Разпадането на САЩ на 3 части: високотехнологичен тихоокеански Ръб (с преобладаващо азиатско-латиноамериканско население), Севрноатлантически съюз (иронично - Съединени канадски щати, високодемократична зона в тесни връзки с ООН, включваща по-голямата частот Източното крайбрежие и Канада) и Конфедеративна република (презрително наричана Джизъсленд - старите щати от Юга плюс библейския пояс в средния Запад). Въпросния разпад е апроксимация на база резултатите от президентските избори в САЩ, на които Джордж Буш спечели втория си мандат (т.е. обезпокоително скорошни и реални данни) - до момента тези избори са най-яркия пример за набиращата сила морална криза в американското общество. Разпадът е провокиран от поредица кризи - военни пораблеми в ислямските страни (няма точно описание, но се намеква за постоянни омиротворителни операции в цяла ислямска Азия, плюс акции в Аржентина и Боливия), срив сред гражданския морал - никой вече не желае да служи в армията, а обществото е обезверено от несекващите конфликти (което дава ход на проектите за създаване на вариант 13 - генномодифицираните войници, които да спечелят войните на правителствата си), вътрешни безредици (смъртоносна епидемия, която изглежда е пренасяна от китайците, споменава се за масови линчове на китайци в САЩ) и външна намеса (изглежда един нов могъщ Китай е "тропнал по масата" и Запада не е имал възможност, сила и желание да се противопостави). Както казва един от героите на Морган: "позволихме на неандерталци с библии да разрушат страната ни". Резултата - Съюза заедно с ЕС участва в КОЛИН (Колониална инициатива на Западните нации - въпреки названието си става дума за всемогъща мултинационална корпорация) и колонизира Марс в конкуренция с Китай, Ръба развива бясно технологии и производството, а Джизъсленд деградира към крайно бедно расистко общество под доминацията на християнските църкви, с висока улична престъпност и насилие, а обществената система е или неработеща, или в ръцете на частни корпорации, изпълняващи спечелени на търг обществени поръчки (все пак интересното е, че в Джизъсленд данъците непрекъснато се понижават, което пък води до перманентна липса на средства в обществените институции). Почти смешното е, че в този свят бедни бели емигранти пресичат нелегално границата на Ръба, за да търсят препитание, а Средния Запад се изпозва като бунище в Третия свят от Ръба и Съюза.
Технологиите са предимно маркирани, без твърде много обяснения (добър ход на автора - разказвайки от гледна точка на героите той приема света за даденост, без да се оплита в обяснения). Все пак е са ясни големите развития спрямо нашето време: нанотехнологии с огромно приложение в строителство и медицина; виртуална реалност и възможност за "влизане" на човешкото съзнание в нея ("гмуркане в Дълбината", но с по-сложни и по-правдоподобни методи); морско базирана промишленост - подводни ферми, плаващи промишлени комплекси (самостоятелни юридически субекти, принципно необвързани с национални структури); изкуствени интелекти (или нещо много подобно на тях, наречено н-джин); междупланетни полети (колонизацията на Марс е в ход, а Марстех е източник на най-високотехнологичните продукти във всяка област, като вноса и разпространението им подлежи на строг контрол от страна на КОЛИН); генетика - генномодифициране на всичко, включително хора (докато Запада изпитва морални скрупули в тази насока, Китай работи с пълна пара и явно така е осигурил превъзходството си). Точно генетично модифицираните хора предизвикват грандиозен морално-политически трус в Запада (поне в САЩ и ЕС) - страхът, че потомците на генномодифицираните ще изместят обикновенни хора (особено силен е страхът от 13-ките, вече доказали своето индивидуално превъзходство на бойното поле). В следствие е създадена АГЛОН (Агенция за генетични лицензиране на ООН), 13-ките заминават или на Марс, или са интернирани в охранявани лагери без право да ги напускат (не става ясно дали същото се отнася за първите два вида генномодицирани - хиберноидите и бонобосите). Бегълците се преследват от всички власти плюс специални агенти на АГЛОН (сред тях 13-ката Карл Марсалис, нашия, ъъ, човек) и или се връщат в лагерите, или ги убиват. Не се разрешава на 13-ките да имат деца (това е още едно слабо място на логиката - като могат да ги модифицират, защо не са създадени стерилни). Интерсни са първите 2 създадени генномодифицирани подраси: хиберноидите - проспиват в условията на хибернация 1/3 от годината, в останалото време не спят и са активни и работоспособни (изглежда са създадени за колонизирането на Марс); бонобо - живи секс-кукли, създадени за радост на елита или на който му паднат (споменава се, че една бонобо действа на мъжкото либидо както голяма доза чист кокаин на съзнанието). Морган не дава информация дали мерките на АГЛОН със заточението важат и за тях, фанатиците със сигурност ги преследват. За други обособени групи не се споменава, макар че през Тихия океан в Ръба пристигат доста бегълци от китайските черни лаборатории. Обобщено: елита на човечеството създава 3-те типа необходими му изпълнители - бачкери, бойци и курви, само дето остатъка от "преживните" се усеща и се надига на бунт, та се налага стройната схема да бъде зарязана (може би). Повтарям - според мен Морган прекалено отдалечава времето, в което може да се развият тези събития, според мен ще са възможно до средата на този век.
Харесах:
Не мога насила да съжаля, че се е случило.
***
Възмездие се носи по вятъра.
***
Американските медии вече повече от сто години предпочитат сензациите пред фактите, а отцеването само засили тази тенденция.
***
Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.
***
Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.
***
Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.
***
Страхът е бил обединяваща сила. Тогава е било възможно чрез ксенофобия да направиш една страна силна. Това е стария модел, нацията като крепост. Само че не можеш да живееш в крепост, когато целият ти начин на живот зависи от глобализирана взаимосвързаност и търговия. Стигне ли се до там, склонността към ксенофобия се превръща в пречка - или в неадаптивна тенденция според терминологията на Грумбридж.
***
Разпитът направи още няколко пълни оборота, от спокоен разговор до средна телесна повреда и обратно, но по неспасяемо низходяща спирала.
***
Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш в последствие.
Издател: Бард
Година: 2007
Брутална - това е най-краткото описание, което мога да дам на тази книга.
Ричард Морган ме грабна още с Altered carbon, тази книга е поне толкова добра.
Морган е писал без да се съобразява с "политическата коректност", хуманизма, псевдосвенливостта, християнския морал и каквито общоприети норми мога да се сетя. Прогнозите му за бъдещето на света (особено на САЩ), вижданията му за човешката цивилизация, прогнозите му за технологичния напредък - всичко е мрачно и цинично описано. Само не знам защо отмества действието 100 години напред - всичко изглежда не по късно от средата на XXI-ви век. Особено ми допадна израза преживни по адрес на човечеството (все пак охлос ми допада още повече). Стилът е както и в другите му книги - модерен черен роман.
Нещото, което не разбирам напълно е идеята за създаването на варинат 13 - генетично модифицирани мъже, в които са подсилени атавистични поведенчески реакции (за които Морган развива теория, че са били "изчистени" преди 20 000 години при зараждането на уседналата цивилизация чрез изтребването на "приносителите" на съответния генетичен материал), като всичко това ги превръща в яки, издържливи, гадни, безмилостни, брутални, своенравни, непокорни бойци. Но поне според мен не стават за войници - не можеш да създадеш глутница от единаци, берсеркерите са опасни, но стената от щитове ги помита винаги. Това е едно от 2-те слаби места в идеите на Морган. Другото беше накрая, когато умиращата 13-ка навиваше "нашата" да излезе и покаже на разкапаната цивилизация на преживните какво е да си "свободен" (ако правилно съм схванал - да се прегазва всички ограничаващи правила, да взима каквото пожелае и да прави каквото му хрумне). Честно казано, това не е свобода, дори не е и анархия, а долнопробен бандитизъм.
Въпреки резервите ми към част от идеите на Морган, страшно харесах романа. Криминалната интрига е на нивото на добрите книги на Лъдлъм (да не кажа, че сюжета все едно е взет от негова книга и е преработен леко). Бойните сцени на доста натурални - особено при ръкопашните схватки, а секс-сцените се доближават да тези от фентъзи трилогията на Крис Бънч за краля-маг (макар че не са на чак толкова детайлно порнографско ниво). Героите са от обичайните - единакът, коравото ченге (в случая - с дълги крака и големи гърди, освен това - туркиня, може би за да оправдае едноименна секс-техника, приложена на истанбулска улица), честен аристократ, ниндзя, злодеи от всякакъв вид. Действието е изпълнено с търчане, бой и ебане, развръзката е интересна (просто почти до края няма данни, за да се досети читателя какво става), а финала - изваден от "Буч Касиди и Сънданс Кид".
Най-добрата част е прогнозата за бъдещето на Северна Америка (с всички последици от него). Разпадането на САЩ на 3 части: високотехнологичен тихоокеански Ръб (с преобладаващо азиатско-латиноамериканско население), Севрноатлантически съюз (иронично - Съединени канадски щати, високодемократична зона в тесни връзки с ООН, включваща по-голямата частот Източното крайбрежие и Канада) и Конфедеративна република (презрително наричана Джизъсленд - старите щати от Юга плюс библейския пояс в средния Запад). Въпросния разпад е апроксимация на база резултатите от президентските избори в САЩ, на които Джордж Буш спечели втория си мандат (т.е. обезпокоително скорошни и реални данни) - до момента тези избори са най-яркия пример за набиращата сила морална криза в американското общество. Разпадът е провокиран от поредица кризи - военни пораблеми в ислямските страни (няма точно описание, но се намеква за постоянни омиротворителни операции в цяла ислямска Азия, плюс акции в Аржентина и Боливия), срив сред гражданския морал - никой вече не желае да служи в армията, а обществото е обезверено от несекващите конфликти (което дава ход на проектите за създаване на вариант 13 - генномодифицираните войници, които да спечелят войните на правителствата си), вътрешни безредици (смъртоносна епидемия, която изглежда е пренасяна от китайците, споменава се за масови линчове на китайци в САЩ) и външна намеса (изглежда един нов могъщ Китай е "тропнал по масата" и Запада не е имал възможност, сила и желание да се противопостави). Както казва един от героите на Морган: "позволихме на неандерталци с библии да разрушат страната ни". Резултата - Съюза заедно с ЕС участва в КОЛИН (Колониална инициатива на Западните нации - въпреки названието си става дума за всемогъща мултинационална корпорация) и колонизира Марс в конкуренция с Китай, Ръба развива бясно технологии и производството, а Джизъсленд деградира към крайно бедно расистко общество под доминацията на християнските църкви, с висока улична престъпност и насилие, а обществената система е или неработеща, или в ръцете на частни корпорации, изпълняващи спечелени на търг обществени поръчки (все пак интересното е, че в Джизъсленд данъците непрекъснато се понижават, което пък води до перманентна липса на средства в обществените институции). Почти смешното е, че в този свят бедни бели емигранти пресичат нелегално границата на Ръба, за да търсят препитание, а Средния Запад се изпозва като бунище в Третия свят от Ръба и Съюза.
Технологиите са предимно маркирани, без твърде много обяснения (добър ход на автора - разказвайки от гледна точка на героите той приема света за даденост, без да се оплита в обяснения). Все пак е са ясни големите развития спрямо нашето време: нанотехнологии с огромно приложение в строителство и медицина; виртуална реалност и възможност за "влизане" на човешкото съзнание в нея ("гмуркане в Дълбината", но с по-сложни и по-правдоподобни методи); морско базирана промишленост - подводни ферми, плаващи промишлени комплекси (самостоятелни юридически субекти, принципно необвързани с национални структури); изкуствени интелекти (или нещо много подобно на тях, наречено н-джин); междупланетни полети (колонизацията на Марс е в ход, а Марстех е източник на най-високотехнологичните продукти във всяка област, като вноса и разпространението им подлежи на строг контрол от страна на КОЛИН); генетика - генномодифициране на всичко, включително хора (докато Запада изпитва морални скрупули в тази насока, Китай работи с пълна пара и явно така е осигурил превъзходството си). Точно генетично модифицираните хора предизвикват грандиозен морално-политически трус в Запада (поне в САЩ и ЕС) - страхът, че потомците на генномодифицираните ще изместят обикновенни хора (особено силен е страхът от 13-ките, вече доказали своето индивидуално превъзходство на бойното поле). В следствие е създадена АГЛОН (Агенция за генетични лицензиране на ООН), 13-ките заминават или на Марс, или са интернирани в охранявани лагери без право да ги напускат (не става ясно дали същото се отнася за първите два вида генномодицирани - хиберноидите и бонобосите). Бегълците се преследват от всички власти плюс специални агенти на АГЛОН (сред тях 13-ката Карл Марсалис, нашия, ъъ, човек) и или се връщат в лагерите, или ги убиват. Не се разрешава на 13-ките да имат деца (това е още едно слабо място на логиката - като могат да ги модифицират, защо не са създадени стерилни). Интерсни са първите 2 създадени генномодифицирани подраси: хиберноидите - проспиват в условията на хибернация 1/3 от годината, в останалото време не спят и са активни и работоспособни (изглежда са създадени за колонизирането на Марс); бонобо - живи секс-кукли, създадени за радост на елита или на който му паднат (споменава се, че една бонобо действа на мъжкото либидо както голяма доза чист кокаин на съзнанието). Морган не дава информация дали мерките на АГЛОН със заточението важат и за тях, фанатиците със сигурност ги преследват. За други обособени групи не се споменава, макар че през Тихия океан в Ръба пристигат доста бегълци от китайските черни лаборатории. Обобщено: елита на човечеството създава 3-те типа необходими му изпълнители - бачкери, бойци и курви, само дето остатъка от "преживните" се усеща и се надига на бунт, та се налага стройната схема да бъде зарязана (може би). Повтарям - според мен Морган прекалено отдалечава времето, в което може да се развият тези събития, според мен ще са възможно до средата на този век.
Харесах:
Не мога насила да съжаля, че се е случило.
***
Възмездие се носи по вятъра.
***
Американските медии вече повече от сто години предпочитат сензациите пред фактите, а отцеването само засили тази тенденция.
***
Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.
***
Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.
***
Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.
***
Страхът е бил обединяваща сила. Тогава е било възможно чрез ксенофобия да направиш една страна силна. Това е стария модел, нацията като крепост. Само че не можеш да живееш в крепост, когато целият ти начин на живот зависи от глобализирана взаимосвързаност и търговия. Стигне ли се до там, склонността към ксенофобия се превръща в пречка - или в неадаптивна тенденция според терминологията на Грумбридж.
***
Разпитът направи още няколко пълни оборота, от спокоен разговор до средна телесна повреда и обратно, но по неспасяемо низходяща спирала.
***
Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш в последствие.
неделя, декември 09, 2007
Укротителят на дракони
Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006
Аманда Хемингуей има страхотен език (описателен, без да е претрупан), което пък за пореден път ме кара да изпитвам уважение към преводачката Невена Кръстева. Особено добре е преведена речта на гоблина Брадахин - докарана е архаична, но без да се изпада в типичните за родните преводачи турцизми и псевдостаринен диалектен български.
Нещо в усещането от книгата ме кара да си мисля, че съм попаднал на езотерична книга, позамаскирана като фентъзи - адски ми е сходна с "Приказки за боговете" на Беа Нади (не успях да я прочета, но някой ден пак ще се опитам).
Началото на новата история беше меко казано изненадващо - бърза препратка към историята за крал Артур (е, трябва да си изчел поне няколко от вариантите й, за да схванеш бързо имената и алюзиите, авторката ги подхвърля мимоходом и без поясненния). Без повече пояснения пролога свършва и се започва основното действие - отново сързано с Фернанда Капъл. Този път тя е в кома, а душата й е замъкната отвъд Времето, в подножието на Дървото (и това ми хареса - първото Дърво, някога давало ябълките на познанието за добро и зло, а днес на него се прераждат във вид на "плодове" главите на извършилите грехове, които не могат да преминат дирекно през Дверите на смъртта. Интересна идея - Райската градина, превърнала се в Чистилище). Там я чакат два митични персонажа в плът и кръв - Моргус (от артурианските истории) и Сиселор (друг прочит на Цирцея от одисеята). Двете вещици се нуждаят от трета, за да могат чрез нейната сила отново да се завърнат в света на хората. Ферн е подложена на интензивно промиване на мозъка, а паралелно с това получава обучение, за да може да изпозлва Дарбата си. В реалния (или поне нашия) свят брата на Ферн, нейната приятелка и Рагинбоун/Каракандал започват разследване на поредния план на Древния дух, тъй като считат него за злодея в текущата история ( а пък и Древния дух никога не е невинен). В течение на това разследване се сблъскват с последния дракон на света - чрез сложни манипулации в продължение на векове Древния дух се опитва да установи контрол над него. Ферн успява да се измъкне с помощта на Калибан - чудовищния син на Моргус, минава през Подземния свят и на брега на Лета се сблъсква с преследващите я Моргус и Сиселор. Сиселор е изпепелена на място, а Моргус рухва във водите на Лета с жестоки изгаряния. Вече като истинска вещица, владееща Дарбата, Ферн се появява в нашия свят навреме, за да се включи в схватката за контрола на дракона. Както винаги победата е на страната на добрите (или поне на нашите), дракона е освободен и изпратен отвъд нашия свят, а в епилога се загатва, че Моргус може би си е съвсем жива и много бясна.
Поредицата ми допада не толкова с оригиналността на идеите, а с езика образите, които създава авторката. Различните герои имат своя индивидуалност, макар че може би малко прекалява с позитивния подход на Фернанда/Моркадис към всяка страхотия на пътя й.
Харесах:
-...Отдава не съм срещал аз злочестини. Ожидате ли още?
-Как да ти кажа, нищо на този свят не приключва завинаги, не е ли така?
***
Всички бяха облъхнати от тъмнина - хем застрашителна, хем илюзорна.
***
-Сатаната е понятие, използвано за удобство - поклати глава той. - Нека само ти припомня, че ако Христос се беше върнал няколко века по-късно и беше видял какво се прави в негово име - кръстоносните походи, Инквизицията или дори най-обикновения разкол и еретиците, изгаряни на клда заради различието в мненията, - вероятно щеше тутакси да зареже всякакви религиозни бръщолевения. Атеистът, познат някога под името Христос. Може би дори би преценил, че е най-добре да развали и унищожи човешкия род, вместо да прахосва време в опити да го спасява. Всеки получава боговете, които заслужава.
***
Виното я стопли, нощта я омагьоса.
***
Цял живот съм живял в страх. Свикнал съм с него. Смелостта е заблуда, присъща на младите. Бъдете смели.
***
Слушай сега да ти разкажа за любовта. Любовта е заблуда на ума, недостиг, роден в гладно сърце. Да обичаш означава да си вечно празен и неудовлетворен.
***
Дотук с рицарските истории. А сега ти ми предлагаш не някаква подла сделка, а доблествен договор. Аз давам, ти вземаш и хоп, наричаме го приятелство.
***
Аз съм мъртъв. Ялов плод на ялово дърво. Аз съм глас без гърло, разум без сърце. Глад без стомах. Може би това не е точно смърт, а междинно състояние - нито жив, нито мъртъв. Гангренясване на плътта. Пречистване на душата.
Издател: Прозорец
Година: 2006
Аманда Хемингуей има страхотен език (описателен, без да е претрупан), което пък за пореден път ме кара да изпитвам уважение към преводачката Невена Кръстева. Особено добре е преведена речта на гоблина Брадахин - докарана е архаична, но без да се изпада в типичните за родните преводачи турцизми и псевдостаринен диалектен български.
Нещо в усещането от книгата ме кара да си мисля, че съм попаднал на езотерична книга, позамаскирана като фентъзи - адски ми е сходна с "Приказки за боговете" на Беа Нади (не успях да я прочета, но някой ден пак ще се опитам).
Началото на новата история беше меко казано изненадващо - бърза препратка към историята за крал Артур (е, трябва да си изчел поне няколко от вариантите й, за да схванеш бързо имената и алюзиите, авторката ги подхвърля мимоходом и без поясненния). Без повече пояснения пролога свършва и се започва основното действие - отново сързано с Фернанда Капъл. Този път тя е в кома, а душата й е замъкната отвъд Времето, в подножието на Дървото (и това ми хареса - първото Дърво, някога давало ябълките на познанието за добро и зло, а днес на него се прераждат във вид на "плодове" главите на извършилите грехове, които не могат да преминат дирекно през Дверите на смъртта. Интересна идея - Райската градина, превърнала се в Чистилище). Там я чакат два митични персонажа в плът и кръв - Моргус (от артурианските истории) и Сиселор (друг прочит на Цирцея от одисеята). Двете вещици се нуждаят от трета, за да могат чрез нейната сила отново да се завърнат в света на хората. Ферн е подложена на интензивно промиване на мозъка, а паралелно с това получава обучение, за да може да изпозлва Дарбата си. В реалния (или поне нашия) свят брата на Ферн, нейната приятелка и Рагинбоун/Каракандал започват разследване на поредния план на Древния дух, тъй като считат него за злодея в текущата история ( а пък и Древния дух никога не е невинен). В течение на това разследване се сблъскват с последния дракон на света - чрез сложни манипулации в продължение на векове Древния дух се опитва да установи контрол над него. Ферн успява да се измъкне с помощта на Калибан - чудовищния син на Моргус, минава през Подземния свят и на брега на Лета се сблъсква с преследващите я Моргус и Сиселор. Сиселор е изпепелена на място, а Моргус рухва във водите на Лета с жестоки изгаряния. Вече като истинска вещица, владееща Дарбата, Ферн се появява в нашия свят навреме, за да се включи в схватката за контрола на дракона. Както винаги победата е на страната на добрите (или поне на нашите), дракона е освободен и изпратен отвъд нашия свят, а в епилога се загатва, че Моргус може би си е съвсем жива и много бясна.
Поредицата ми допада не толкова с оригиналността на идеите, а с езика образите, които създава авторката. Различните герои имат своя индивидуалност, макар че може би малко прекалява с позитивния подход на Фернанда/Моркадис към всяка страхотия на пътя й.
Харесах:
-...Отдава не съм срещал аз злочестини. Ожидате ли още?
-Как да ти кажа, нищо на този свят не приключва завинаги, не е ли така?
***
Всички бяха облъхнати от тъмнина - хем застрашителна, хем илюзорна.
***
-Сатаната е понятие, използвано за удобство - поклати глава той. - Нека само ти припомня, че ако Христос се беше върнал няколко века по-късно и беше видял какво се прави в негово име - кръстоносните походи, Инквизицията или дори най-обикновения разкол и еретиците, изгаряни на клда заради различието в мненията, - вероятно щеше тутакси да зареже всякакви религиозни бръщолевения. Атеистът, познат някога под името Христос. Може би дори би преценил, че е най-добре да развали и унищожи човешкия род, вместо да прахосва време в опити да го спасява. Всеки получава боговете, които заслужава.
***
Виното я стопли, нощта я омагьоса.
***
Цял живот съм живял в страх. Свикнал съм с него. Смелостта е заблуда, присъща на младите. Бъдете смели.
***
Слушай сега да ти разкажа за любовта. Любовта е заблуда на ума, недостиг, роден в гладно сърце. Да обичаш означава да си вечно празен и неудовлетворен.
***
Дотук с рицарските истории. А сега ти ми предлагаш не някаква подла сделка, а доблествен договор. Аз давам, ти вземаш и хоп, наричаме го приятелство.
***
Аз съм мъртъв. Ялов плод на ялово дърво. Аз съм глас без гърло, разум без сърце. Глад без стомах. Може би това не е точно смърт, а междинно състояние - нито жив, нито мъртъв. Гангренясване на плътта. Пречистване на душата.
понеделник, ноември 19, 2007
Ключът към Дверите
Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006
Авторката има собствен стил на писане и създава особена атмосфера в романа си (може би най-близо като усещане ми е "Тамзин" на Питър Бийгъл). Едновременно нещата са обикновенни и свръхестествени, злокобни и ежедневни. Преводът и подвързването на книгата също са много над обичайните, за което "Прозорец" заслужават адмирации.
Фабулата не блести с особена оригиналност - в древността Атлантида наистина е съществувала, била е могъща империя, доминираща над целия познат й свят, а в нея са властвали Даровитите - мутирали хора, които са придобили паранормални способности (абе направо магия) вследствие на контакта си с Магнита (артефакт от друго измерение - има форма и размери на яйце, и предполагаемо съдържа цяля чужда вселена), а също така са предали уменията си на следващите поколения (останах с впечатление, че не всички деца на Даровитите притежават лично Дарбата, но могат да я предадт нататък в поколенията). С течение на времето Даровитите са престанали да се смесват с чужденци, за да не премине Дарбата в други народи и да застраши хегемонията на Атлантида, а с поколенията браковете сред близки роднини са довели до израждане. Последната кралица е могъща магьосница, но е напълно луда - решава да премине жива през Дверите на смъртта, за да се върне обратно и да придобие безсмъртие и власт над всички възможни светове и измерения. Концепцията беше интересна - разрушаване на Магнита, за да се използва парче от него за ключ към Дверите, а след като се придобие ключ се изработва ключалка към него и физически аналог на Дверите към ключалката. Подхода е нов за мен - по принцип всички се мъчат по обратния ред: определяне същността на даден обект, откриване на уязвимото му място и изработване на инструмент за въздействие върху него. Естествено, всичко се оплесква напълно и Атлантида е унищожена от предизвикания катаклизъм.
Втората времева и сюжетна линия е в нашето време - потомка на Атлантида получава покрай баща си в наследство от далечен и непознат роднина къща в английската провинция. В къщата се намира наново открития ключ, тя е под наблюдение на друг потомък на Даровитите (загубил силите си, но не и безсмъртието си), става обект на интервенция на изключително могъща и също толкова откачена Даровита и един могъщ и враждебен Древен дух. Накрая момичето се връща в последните дни на Атлантида, за да затвори Дверите преди целия свят да бъде унищожен и успява да се завърне, прецаквайки манипулиращия я Древен дух, но и губейки току-що откритата си любов (че как иначе, причинно-следствените връзки трябва да се запазят).
Започвам втората книга и се надявам освен отговори на някои отоворени въпроси, да получа усещането за пълнокръвен свят - в тази книга някак солипсистки всичко е оформено единствено около главната героиня, останалите герои и събития съществуват само когато са ситуирани около нея.
Харесах:
...безотговорно арогантна, което беше най-характерната й човешка черта.
***
Ала съзнанието на вещицата беше празно - дупка, от която бе избягала дори пустошта.
***
Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ.
***
-След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? - намеси се Рафарл.
-Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове - отвърна Ферн.
***
Еднорозите обичат ревниво, не са готови да делят с друг.
Издател: Прозорец
Година: 2006
Авторката има собствен стил на писане и създава особена атмосфера в романа си (може би най-близо като усещане ми е "Тамзин" на Питър Бийгъл). Едновременно нещата са обикновенни и свръхестествени, злокобни и ежедневни. Преводът и подвързването на книгата също са много над обичайните, за което "Прозорец" заслужават адмирации.
Фабулата не блести с особена оригиналност - в древността Атлантида наистина е съществувала, била е могъща империя, доминираща над целия познат й свят, а в нея са властвали Даровитите - мутирали хора, които са придобили паранормални способности (абе направо магия) вследствие на контакта си с Магнита (артефакт от друго измерение - има форма и размери на яйце, и предполагаемо съдържа цяля чужда вселена), а също така са предали уменията си на следващите поколения (останах с впечатление, че не всички деца на Даровитите притежават лично Дарбата, но могат да я предадт нататък в поколенията). С течение на времето Даровитите са престанали да се смесват с чужденци, за да не премине Дарбата в други народи и да застраши хегемонията на Атлантида, а с поколенията браковете сред близки роднини са довели до израждане. Последната кралица е могъща магьосница, но е напълно луда - решава да премине жива през Дверите на смъртта, за да се върне обратно и да придобие безсмъртие и власт над всички възможни светове и измерения. Концепцията беше интересна - разрушаване на Магнита, за да се използва парче от него за ключ към Дверите, а след като се придобие ключ се изработва ключалка към него и физически аналог на Дверите към ключалката. Подхода е нов за мен - по принцип всички се мъчат по обратния ред: определяне същността на даден обект, откриване на уязвимото му място и изработване на инструмент за въздействие върху него. Естествено, всичко се оплесква напълно и Атлантида е унищожена от предизвикания катаклизъм.
Втората времева и сюжетна линия е в нашето време - потомка на Атлантида получава покрай баща си в наследство от далечен и непознат роднина къща в английската провинция. В къщата се намира наново открития ключ, тя е под наблюдение на друг потомък на Даровитите (загубил силите си, но не и безсмъртието си), става обект на интервенция на изключително могъща и също толкова откачена Даровита и един могъщ и враждебен Древен дух. Накрая момичето се връща в последните дни на Атлантида, за да затвори Дверите преди целия свят да бъде унищожен и успява да се завърне, прецаквайки манипулиращия я Древен дух, но и губейки току-що откритата си любов (че как иначе, причинно-следствените връзки трябва да се запазят).
Започвам втората книга и се надявам освен отговори на някои отоворени въпроси, да получа усещането за пълнокръвен свят - в тази книга някак солипсистки всичко е оформено единствено около главната героиня, останалите герои и събития съществуват само когато са ситуирани около нея.
Харесах:
...безотговорно арогантна, което беше най-характерната й човешка черта.
***
Ала съзнанието на вещицата беше празно - дупка, от която бе избягала дори пустошта.
***
Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ.
***
-След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? - намеси се Рафарл.
-Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове - отвърна Ферн.
***
Еднорозите обичат ревниво, не са готови да делят с друг.
понеделник, ноември 05, 2007
Последната битка
Автор: Клайв С. Луис
Издател: Труд
Година: 2005
Накратко: най-добрата книга за Нарния, макар че не е много детска. Чудесно описание как една страна се срива, когато съществуването й се обезсмисли и се превърне просто в навик на обитателите й. Описанието на манипулациите на дърта стара маймуна и задграничните й съюзници просто сринаха Нарния, в която дори и Говорещите животни бяха забравили какво означава да си свободен и да си гражданин, а лозунгът "Джуджетата са си за джуджетата!" и последвалите действия на малките копеленца болезнено ми напомниха за нашата скъпа Татковина.
Може би не чак толкова изненадващо, Нарния се оказа съсед на Нангияла.
Харесах:
...да помните, че всички светове имат край и че благородната смърт е съкровище, което никой не е прекалено беден, за да си купи.
***
И да не мога да спра да цивря, няма да си намокря тетивата!
***
Прекара всичките си училищни години в желание да достигне сегашната си възраст и ще пропилее целия си останал си живот в опити да остане на тази възраст. Идеята й е да се втурне с всички сили към най-празноглавите години в човешкия живот, а после да се закотви в тях колкото може по-дълго.
***
Избрали са хитростта, вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени.
Издател: Труд
Година: 2005
Накратко: най-добрата книга за Нарния, макар че не е много детска. Чудесно описание как една страна се срива, когато съществуването й се обезсмисли и се превърне просто в навик на обитателите й. Описанието на манипулациите на дърта стара маймуна и задграничните й съюзници просто сринаха Нарния, в която дори и Говорещите животни бяха забравили какво означава да си свободен и да си гражданин, а лозунгът "Джуджетата са си за джуджетата!" и последвалите действия на малките копеленца болезнено ми напомниха за нашата скъпа Татковина.
Може би не чак толкова изненадващо, Нарния се оказа съсед на Нангияла.
Харесах:
...да помните, че всички светове имат край и че благородната смърт е съкровище, което никой не е прекалено беден, за да си купи.
***
И да не мога да спра да цивря, няма да си намокря тетивата!
***
Прекара всичките си училищни години в желание да достигне сегашната си възраст и ще пропилее целия си останал си живот в опити да остане на тази възраст. Идеята й е да се втурне с всички сили към най-празноглавите години в човешкия живот, а после да се закотви в тях колкото може по-дълго.
***
Избрали са хитростта, вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени.
неделя, ноември 04, 2007
Убийствени сънища
Автор: Айрис Йохансен
Издател: Калпазанов
Година: 2007
И такаа, една млада лекарка с афинитет към ученето искала да помогне на любимия си баща, който от години сънувал тежки кошмари, съсипващи съня му. Лечението нарекла РЕМ-4, само че нейния работодател - зъл гаден социопат, открил и друго приложение - промиване на мозъка и пълен контрол над личността, a после направил комбина с още няколко гада от ЦРУ и Пентагона. Тя естествено се разбунтувала, била отстранена, оцеляла от подмолен опит за убийство, намерила верни сподвижници в лицето на един много красив убиец, който не искала да чука, друг - не толкова красив, ама мнооого мъжествен и сексапилен, и един старомоден шотландски лендлорд с много връзки. Накрая веселата дружина успяла да победи лошите в дръзка битка на един остров нейде край Южна Америка и да спаси света от зараждащото се зомбиране. Всичко това онема около 60 страници от действието на 319-страничния екшън-трилър с елементи на мелодрама. Забравих да кажа, че докторката е руса, стройна и млада въпреки 2-та доктората и 10-годишния си син.
Остатъка е зает с протяжни диалози между докторката и секси-мачо-килъра. Същината е, че той ѝ предлага в прав текст да я изплющи като прасе в срутена кочина, а тя се двоуми дали да му пусне. Резултата е ясен от самото начало, но все пак след много гушканье, малко ейкшан и куп безсмислени страници най-накрая избухва изпепеляващата истинска любов и двамата вече с чиста съвест могат да се онождат наволя точно в критичните моменти на взаимното преследване с лошите момчета.
Единственото забавно нещо в книгата е погледа към клиширания хамерикански екшън, отправен от женската гледна точка (или може би по-скоро от гледната точка на затаряваща и зверски скучаеща домакиня). Един автор би наблегнал на престрелки, гонки с коли и хай-тек шпионски играчки в опит да прикрие жалкото съдържание на историята си, авторката забива яко в мелодрама като за латиноамерикански сериал.
И като чета такива бози се чудя за пореден път: Защо за Бога не доиздадоха "Чун куо"!?!
Все пак ми допадна:
Беше красив като зората и смъртоносен като пепелянка.
Издател: Калпазанов
Година: 2007
И такаа, една млада лекарка с афинитет към ученето искала да помогне на любимия си баща, който от години сънувал тежки кошмари, съсипващи съня му. Лечението нарекла РЕМ-4, само че нейния работодател - зъл гаден социопат, открил и друго приложение - промиване на мозъка и пълен контрол над личността, a после направил комбина с още няколко гада от ЦРУ и Пентагона. Тя естествено се разбунтувала, била отстранена, оцеляла от подмолен опит за убийство, намерила верни сподвижници в лицето на един много красив убиец, който не искала да чука, друг - не толкова красив, ама мнооого мъжествен и сексапилен, и един старомоден шотландски лендлорд с много връзки. Накрая веселата дружина успяла да победи лошите в дръзка битка на един остров нейде край Южна Америка и да спаси света от зараждащото се зомбиране. Всичко това онема около 60 страници от действието на 319-страничния екшън-трилър с елементи на мелодрама. Забравих да кажа, че докторката е руса, стройна и млада въпреки 2-та доктората и 10-годишния си син.
Остатъка е зает с протяжни диалози между докторката и секси-мачо-килъра. Същината е, че той ѝ предлага в прав текст да я изплющи като прасе в срутена кочина, а тя се двоуми дали да му пусне. Резултата е ясен от самото начало, но все пак след много гушканье, малко ейкшан и куп безсмислени страници най-накрая избухва изпепеляващата истинска любов и двамата вече с чиста съвест могат да се онождат наволя точно в критичните моменти на взаимното преследване с лошите момчета.
Единственото забавно нещо в книгата е погледа към клиширания хамерикански екшън, отправен от женската гледна точка (или може би по-скоро от гледната точка на затаряваща и зверски скучаеща домакиня). Един автор би наблегнал на престрелки, гонки с коли и хай-тек шпионски играчки в опит да прикрие жалкото съдържание на историята си, авторката забива яко в мелодрама като за латиноамерикански сериал.
И като чета такива бози се чудя за пореден път: Защо за Бога не доиздадоха "Чун куо"!?!
Все пак ми допадна:
Беше красив като зората и смъртоносен като пепелянка.
четвъртък, октомври 25, 2007
Звезден прах
Автор: Нийл Геймън
Издател: Бард
Година: 2007
Имах големи очаквания към книгата: първо, автора ми е от любимите; второ - филма с Пишел Пфайфър и Родбърт де Ниро ми хареса много (наруших едно от правилата си - да гледам филм след прочитането на книгата). За моя радост - не останах разочарован (макар че книгата е далеч от Neverwhere), а сценария на филма е много добра преработка на иначе семплото действие в книгата (ролята на де Ниро - ихаааа!; играта на Мишел Пфайфър - ухаа!). Хм, видях Геймън сред сценаристите на новия "Беоулф", като се добави и трейлъра с Анджелина Джоли по оскъдно облекло - да го пускат, там съм!
Историята вероятно е замисляна като приказка за тинейджъри - между нашия свят и съседен свят на магията съществува проход, който се намира в едно английско затънтено селце. На определен период от време от едната и или другата страна на прохода се организира панаир, на който се стичат всевъзможни странни субекти и от двата свята за търговия. По време на един панаир английски момък врътва бърза свалка с хубавица от другия свят, резултата го получава за отглеждане след година. Момчето си е нормално хлапе и когато стига до тинейджърска възраст както си е редно дава невъзможно обещание на местната красавица. В резултат на проявената глупост минава в другия свят, за да търси паднала звезда (тя пък е живо същество в света на магията и парче камък в нашия). Забавното беше, че звездата е свалена от камък, символизиращ властта над могъщо владение с център замък на висок връх, в който властва дълголетен род с малко особена традиция на наследяване - властта се поема от последния оцелял син. Камъка го метна чрез магия 81-вия владетел на Бурелом в пристъп на разочарование от изроденото му поколение - от 7-те му сина все още 3-ма бяха живи, така че който иска властат - да си намери камъка. Родовата традиция също беше интересна - братята се избиват един друг както могат, но ако някой бъде убит от външен противник, отпочват вендета. (Геймън май съвесем съзнателно си е направил шегичка с "Хрониките на Амбър".) Както във всички добри истории, има и още един играч - древна вещица, търсеща падналата звезда, за да изтръгне сърцето й - източник на младост. Оттук нататък историята си е стандартна, младия Тристан първи стига до звездата (младо русо момиче) и почва да я влачи през огромно разстояние към прохода за нашия свят, братята се гонят и трепят докато приближават търсения камък, вещицата устройва колкото може капани с цената на оставащите си сили, случайни личности дообъркват преследването. Накрая всичко е ОК - младежа осъзнава, че не обича истински селската хубавица; звездата се очовечава достатъчно, за да омае похитителя си; вещицата се проваля; братята загиват и не спечелват трона. В хепиенда Тристан намира майка си и се оказва последния наледник на Бурелом, жени се за звездата и всички заживяват щастливи, доколкото могат. Обаче Геймън в негов си стил остави в мен впечатлението, че ставаше дума повече за прогресирал стокхолмски синдром, а не за изпепеляваща любов.
Книгата е приятно написана, подава достатъчно нишки за още истории (примерно тайното братство на Крепостта), същевременно действието завършва и всички сюжетни линии са удовлетворително приключени.
Харесах:
И понежа беше твърде невеж, за да го е страх и твърде млад, за да се впечатлява, Тристан Торн пое отвъд познатите ни земи...
***
Не е трудно да си собственик на нещо. Или на всичко. Трябва само да знаеш, че е твое, след като го пуснеш да си отиде.
***
Много години изминаха, откакто бях достатъчно девствена, че да докосна еднорог и много години изминаха, откакто не съм виждала еднорог по тези места...
***
Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.
***
Сестрите ми ще бъдат справедливи, но жестоки.
Издател: Бард
Година: 2007
Имах големи очаквания към книгата: първо, автора ми е от любимите; второ - филма с Пишел Пфайфър и Родбърт де Ниро ми хареса много (наруших едно от правилата си - да гледам филм след прочитането на книгата). За моя радост - не останах разочарован (макар че книгата е далеч от Neverwhere), а сценария на филма е много добра преработка на иначе семплото действие в книгата (ролята на де Ниро - ихаааа!; играта на Мишел Пфайфър - ухаа!). Хм, видях Геймън сред сценаристите на новия "Беоулф", като се добави и трейлъра с Анджелина Джоли по оскъдно облекло - да го пускат, там съм!
Историята вероятно е замисляна като приказка за тинейджъри - между нашия свят и съседен свят на магията съществува проход, който се намира в едно английско затънтено селце. На определен период от време от едната и или другата страна на прохода се организира панаир, на който се стичат всевъзможни странни субекти и от двата свята за търговия. По време на един панаир английски момък врътва бърза свалка с хубавица от другия свят, резултата го получава за отглеждане след година. Момчето си е нормално хлапе и когато стига до тинейджърска възраст както си е редно дава невъзможно обещание на местната красавица. В резултат на проявената глупост минава в другия свят, за да търси паднала звезда (тя пък е живо същество в света на магията и парче камък в нашия). Забавното беше, че звездата е свалена от камък, символизиращ властта над могъщо владение с център замък на висок връх, в който властва дълголетен род с малко особена традиция на наследяване - властта се поема от последния оцелял син. Камъка го метна чрез магия 81-вия владетел на Бурелом в пристъп на разочарование от изроденото му поколение - от 7-те му сина все още 3-ма бяха живи, така че който иска властат - да си намери камъка. Родовата традиция също беше интересна - братята се избиват един друг както могат, но ако някой бъде убит от външен противник, отпочват вендета. (Геймън май съвесем съзнателно си е направил шегичка с "Хрониките на Амбър".) Както във всички добри истории, има и още един играч - древна вещица, търсеща падналата звезда, за да изтръгне сърцето й - източник на младост. Оттук нататък историята си е стандартна, младия Тристан първи стига до звездата (младо русо момиче) и почва да я влачи през огромно разстояние към прохода за нашия свят, братята се гонят и трепят докато приближават търсения камък, вещицата устройва колкото може капани с цената на оставащите си сили, случайни личности дообъркват преследването. Накрая всичко е ОК - младежа осъзнава, че не обича истински селската хубавица; звездата се очовечава достатъчно, за да омае похитителя си; вещицата се проваля; братята загиват и не спечелват трона. В хепиенда Тристан намира майка си и се оказва последния наледник на Бурелом, жени се за звездата и всички заживяват щастливи, доколкото могат. Обаче Геймън в негов си стил остави в мен впечатлението, че ставаше дума повече за прогресирал стокхолмски синдром, а не за изпепеляваща любов.
Книгата е приятно написана, подава достатъчно нишки за още истории (примерно тайното братство на Крепостта), същевременно действието завършва и всички сюжетни линии са удовлетворително приключени.
Харесах:
И понежа беше твърде невеж, за да го е страх и твърде млад, за да се впечатлява, Тристан Торн пое отвъд познатите ни земи...
***
Не е трудно да си собственик на нещо. Или на всичко. Трябва само да знаеш, че е твое, след като го пуснеш да си отиде.
***
Много години изминаха, откакто бях достатъчно девствена, че да докосна еднорог и много години изминаха, откакто не съм виждала еднорог по тези места...
***
Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.
***
Сестрите ми ще бъдат справедливи, но жестоки.
вторник, октомври 23, 2007
Часът преди мрака
Автор: Дъглас Клег
Издател: Прозорец
Година: 2005
Според рекламата - това е автора, детронирал Стивън Кинг. Ако това не е най-слабата му книга - дори не е близо до сай Кинг.
Психо-трилър с приятен стил на повествование и никаква загадка. Извършено е убийство, което е провокирано от забравено старо убийство, а убиецът е ясен за всеки, помнещ Шерлок Холмс и неговия дедуктивен метод: Когато елиминираш невъзможното, това което остава е истината, дори и да изглежда невероятна.Има нещо сбъркано в романа - споменава се, че покойния баща е бил военнопленник на японците през Втората световна война, измъкнал е свои другари с хеликоптер, без да е обучен за пилот и е бил на 58, когато е починал, а само седмици след смъртта му се споменва за разрушаването на Световния търговски център в Ню Йорк на 11.09.2001 като минало събитие. Излиза, че бащата е роден най-рано през 1943, според мен става дума за виетнамската война, но не разбирам кой е оплескал нещата - авторът или преводачът.
Не бих си взел друга книга на Дъглас Клег, а и няма да съжалявам, ако бързо забравя тази.
Харесах:
Вярвам, че Абсолютното зло е с човешко лице.
Абсолютната чистота пък е сестра на Злото.
***Любовта е затвор и единственото спасение е сам да си отвориш вратата и да побегнеш.
Издател: Прозорец
Година: 2005
Според рекламата - това е автора, детронирал Стивън Кинг. Ако това не е най-слабата му книга - дори не е близо до сай Кинг.
Психо-трилър с приятен стил на повествование и никаква загадка. Извършено е убийство, което е провокирано от забравено старо убийство, а убиецът е ясен за всеки, помнещ Шерлок Холмс и неговия дедуктивен метод: Когато елиминираш невъзможното, това което остава е истината, дори и да изглежда невероятна.Има нещо сбъркано в романа - споменава се, че покойния баща е бил военнопленник на японците през Втората световна война, измъкнал е свои другари с хеликоптер, без да е обучен за пилот и е бил на 58, когато е починал, а само седмици след смъртта му се споменва за разрушаването на Световния търговски център в Ню Йорк на 11.09.2001 като минало събитие. Излиза, че бащата е роден най-рано през 1943, според мен става дума за виетнамската война, но не разбирам кой е оплескал нещата - авторът или преводачът.
Не бих си взел друга книга на Дъглас Клег, а и няма да съжалявам, ако бързо забравя тази.
Харесах:
Вярвам, че Абсолютното зло е с човешко лице.
Абсолютната чистота пък е сестра на Злото.
***Любовта е затвор и единственото спасение е сам да си отвориш вратата и да побегнеш.
сряда, октомври 10, 2007
Натюрморт с гарвани
Автор: Дъглас Престън, Лий Чайлд
Издател: Коала
Година: 2003
Клиширан трилър - това е най-краткото описание на книгата, за което мога да се сетя. Градче в Канзас, забутано сред царевичните полета, необикновенно убийство, последвано от още няколко също толкова странни, странен аристократичен агент на ФБР, появил се от нейде, самоуверен шериф-селяндур, местно момиче-бунтар, загадка с очевидни решения, незпомнена буря - всичко необходимо за стандартна холивудска история, дори и второто появяване на убиеца след предполагаемото му елиминиране. Като цяло действието тече сравнително сбито (много ми напомняше за Стивън Кинг, "Децата на царевицата"), но все пак може да се поорежат 50 излишни страници. Любопитно - във всички американски книги от сорта откачения убиец е надарен със свръхчовешка сила и бързина, дори когато става за дума за 51 годишен мъж, прекарал целия си живот в пещера (тук пък нещо ми напомняше за "Шепоти" на Дийн Кунц).
Останах с впечатлението, че тази книга е част от поредица, при това - странична спрямо основното действие (май става дума за сблъсък между странния, но свръх ерудиран и способен агент на ФБР и брат му - предполагам социопат и сериен убиец с аналогични способности), като добавка имаше подмятания за стара къща в Ню Йорк, съхраняваща огромна колекция от "чудатости", която още поне век не може да бъде показана на широката публика плюс няколко затворени помещения с тайнствено съдържание.
Може би бих пробвал още някоя книга от поредицата, но не бих платил пълната корична цена за това удоволствие.
Харесах:
Ако искаш да оцелееш в една война, нищо няма да ти помогне толкова, колкото ако си побелял от шубе страхливец.
Издател: Коала
Година: 2003
Клиширан трилър - това е най-краткото описание на книгата, за което мога да се сетя. Градче в Канзас, забутано сред царевичните полета, необикновенно убийство, последвано от още няколко също толкова странни, странен аристократичен агент на ФБР, появил се от нейде, самоуверен шериф-селяндур, местно момиче-бунтар, загадка с очевидни решения, незпомнена буря - всичко необходимо за стандартна холивудска история, дори и второто появяване на убиеца след предполагаемото му елиминиране. Като цяло действието тече сравнително сбито (много ми напомняше за Стивън Кинг, "Децата на царевицата"), но все пак може да се поорежат 50 излишни страници. Любопитно - във всички американски книги от сорта откачения убиец е надарен със свръхчовешка сила и бързина, дори когато става за дума за 51 годишен мъж, прекарал целия си живот в пещера (тук пък нещо ми напомняше за "Шепоти" на Дийн Кунц).
Останах с впечатлението, че тази книга е част от поредица, при това - странична спрямо основното действие (май става дума за сблъсък между странния, но свръх ерудиран и способен агент на ФБР и брат му - предполагам социопат и сериен убиец с аналогични способности), като добавка имаше подмятания за стара къща в Ню Йорк, съхраняваща огромна колекция от "чудатости", която още поне век не може да бъде показана на широката публика плюс няколко затворени помещения с тайнствено съдържание.
Може би бих пробвал още някоя книга от поредицата, но не бих платил пълната корична цена за това удоволствие.
Харесах:
Ако искаш да оцелееш в една война, нищо няма да ти помогне толкова, колкото ако си побелял от шубе страхливец.
неделя, октомври 07, 2007
Сребърният стол
Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1998
Честно казано - книгата е лишена от какъвто и да е смисъл. Или ако има такъв, аз съм го пропуснал.
Харесах:
Дори и в нашия свят само най-глупавите деца изглеждат най-малки, както и най-глупавите възрастни - големи.
***
След това приятелите на директорката разбраха, че тя не е подходяща за тази длъжност. Повишиха я в училищен инспектор, за да контролира работата на другите директори. А когато откриха, че и за това не я бива особено, я в караха в Парламента, където преживя дълго и щастливо до края на дните си. (Годината е 1958, страната - Англия.)
Издател: Аполо прес
Година: 1998
Честно казано - книгата е лишена от какъвто и да е смисъл. Или ако има такъв, аз съм го пропуснал.
Харесах:
Дори и в нашия свят само най-глупавите деца изглеждат най-малки, както и най-глупавите възрастни - големи.
***
След това приятелите на директорката разбраха, че тя не е подходяща за тази длъжност. Повишиха я в училищен инспектор, за да контролира работата на другите директори. А когато откриха, че и за това не я бива особено, я в караха в Парламента, където преживя дълго и щастливо до края на дните си. (Годината е 1958, страната - Англия.)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
