Песента на Сузана

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2004

Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.

Зло

Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998

В предната книга авторът ми даде надежда, че може би е средна ръка писач на хоръри, обаче в този попари очакванията ми. Книгата е с неубедителна фабула, клиширано действие и банална развръзка. Направи ми впечатление, че има някои сродни черти с "Лешояди" на Дан Симънс и "В името на Светлината" на Марион Зимър Брадли - не че е на нивото на тези книги (които пък не са от най-добрите на въпросните автори). Наистина ли има хора, дори и отвъд Атлантическия океан, които са склонни да вярват, че Холокоста е измислен и осъществен от адепти на Мрака, проводници на Злото или аморални нечовеци?

Вълците от Кала

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2003

Доста време ми отне да прочета тази книга (нетипично за мен, но така се случи). След мудните и почти лишени от действие първи 3 части и интересната, но ретроспективна 4-та книга започнах 5-тата част от поредицата с малко предубеждения. Обаче за моя огромна изненада магията на Кинг-разказвача отново ме "хвана", както в тинейджърските ми години. Въпреки че виждах паралелите с "Великолепната седморка" (самия Кинг ги посочва в Послеслова) историята в Кала ме грабна. Податките към "Звездни войни" и Хари потър в края започват да ме карат да очаквам още по-амбициозна 6-та част, забъркваща в едно различните светове (или нива на Кулата).
Свга ми остава само да сваля "Песента на Сузана" от рафта с чакащите за прочит книги и да проверя какво е сътворил Стивън Кинг.

Чудовище

Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998

Меко казано - непретенциозен хорър, но за сметка на това - кратък. Идеята за краха на древната човешка цивилизация беше интересен - вече несъществуващата пета планета е била кръвожадно мислещо създание, изпращащо вампироподобни създания на Земята, предизвикали тотален геноцид и почти пълно изтребление сред населението от хора, а последния контраудар на предците ни е бил съкрушаващо безмилостен - взривили злата планета. Останалото е ясно - няколко оцелели парчета паднали след епохи на земята и дебнели своята разплата, а когато аха да започнат да я получават - нъцки, едно съвестно момиче прецака вендетата (може би и с помощта на древна индианска магия).
Имам още една книга на автор с многообещаващото заглавие "Зло". Май човека е нещо подобно на Ричард Леймън, дано да има и някой проблясък над безлично-непретенциозното ниво на "Чудовище".

Магьосникът

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 1998

Книгата е основно ретроспекция на младините на Роланд Стрелеца, Стивън Кинг отново използва похвата с натрупването на напрежението преди финалната развръзка, но може би разтегля действието малко в повече от оптималното (за вкуса ми, разбира се). Въпреки, че юношеската любовна история на Роланд и започването на похода му към Тъмната кула заемат почти целия обем, в остатъка се случват толков събития от основната линия, колкото и в предния том. Явно Кинг може да разказва и стегнато, ама не го кефи.
Подхващам следващият том с доста очаквания, надявам се да не се разочаровам.

Знойни хоризонти

Антология
Издател: Аргус
Година: 2006

Много е досадно да се чете един сборник, в който 3-5 добри разказа са разхвърляни сред 10-12 посредствени или направо слаби "творби".

• Кирил Добрев & Валентин Иванов, "Денят, в който вярата се завърна": харесах този разказ още в авторския им сборник, приемам, че като победител в конкурса трябва да е включен, само се чудя колко от другите им вече издадени разкази ще отидат за повторно запълване на страници в следващите антологии на АРГУС
• Емилиян Малезанов, "Качествена изработка": пак памфлет на злободневна тема с леко фантастичен уклон
• Красимира Стоева, "Отвъд портата": не разбрах кое е новото или поне интересното в този разказ, дори е скучен за четене
• Любомир П. Николов "Спасителят на спомени": приятен разказ, макар че е далеч от добрите неща на автора
• Емануел Икономов, "Ламица": вече споменах, че имам отрицателно мнение за обществено-политическите памфлети, позамаскирани като фантастични разкази
• Анна Иванова, "В клетката на сляпа вяра": доста приличен криминален разказ
• Елисавета Танева, "Легенда за Кор": би могло да мине за фенфикшън към поредицата за Роботите на Азимов, ама един такъв, наивно-предвидимо-любителски
• Иван Д. Атанасов, "Метрото": откровен хорър, промъкнал се в предимно sf-сборник, не много блестящ, но пък поне не е разтеглен и отегчителен (има още малко хляб във вуду-графитите накрая, можеше да се почопли в тази насока)
• Иван Гълъбов, "Най-богатият": пак злободневен политически фейлетон, а няма дори и фантастична трошичка (ей така, заради принципа на сборника)
• Николай Теллалов, "Истината за златната ябълка": най-добрия разказ в сборника, дори тематично и фактологически е "свързан" с поредицата, започнала с "Да пробудиш драконче" (страшно ми харесаха хибридните имена на тримата братя: Първослав, Средомир и Любосвет)
  
• Христо Карастоянов, "Deja vu": разказ, тъп почти колкото романа "Сивите" на Уитли Стрийбър (освен ако трябва да е майтап примерно с "Досиетата Х")
• Петър Денчев, "Последният влак за Сантяго": не го разбрах този разказ - нито като фантастика, нито като романтика, дори не разбрах какво се предполага, че се случва
• Андрея Илиев, "Аджин": другият страхотен разказ в сборника, типичната за автора смес от уличен екшън и предания, много харесах началото-края: "Когато нещо има да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне - събитията следват своята незнайна и неразбираема логика."
• Сим Николов, "Старинният часовник": ако се преработи още 20 пъти, може и да позаприлича леко на "Игра на живот" на Кен Гримуд, но за сега е слабо, с куп смехотворни моменти - сяда главния герой в интернет кафе на забутано градче, пробива защитите на няколко банки и задига няколко милиона, пак в същото кафене незнайно геймърче подбрано чрез случаен избор хаква базата данни на полицията и т.н.
  
• Валентин Иванов, "Уволнение": войнишките спомени от N-ското поделение ги разбрах, с класификациите на степените на човешкото немислене съм съгласен, фантастиката е нейде по ръбчето, засенчена от булдозерите, изтриващи омразната казарма от лицето на земята
• Александър Карапанчев, "Драконите идват": мдаа, едни такива юношески мечти за признание от кумирите...
• Кирил Иларионов, "Надлъгване": излъган може да е само читател, очакващ нещо различно от много слаб политически фейлетон
• Христо Пощаков, "Допълнение към ефекта на пеперудата": скучно, плоско, зле написано
  

Последният еднорог

Автор: Питър С. Бийгъл
Издател: Буквите
Година: 2006

Определно не четох тази книга в подходящото време (уморен и разсеян съм). Книгата със сигурност не е детска, макар че основата е от детските приказки. Бийгъл е писал на няколко нива, но оставя в мен впечатлението, че е прекалил със задълбаването в езикови етюди. Все пак книгата си е хубава, макар и много меланхолична (повече и от "Тамзин").

Харесах:
Виж колко се е занемарила, а ние дори не сме женени!
***
Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя - и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка й.

Джони и умрелите

Aвтор: Тери Пратчет
Издател: Прозорец
Година: 2005

Кратък и привидно кротък Пратчет. Поне така изглежда де. В 150 страници този път Пратчет е успял да засегне: живота след смъртта; удовлетвореността от свършеното през живота; промените във възгледите на поколенията; познанията за миналото и още по-важно - за настоящото; размитите мултинещоси корпорации и слугуването на общинските и обществените иснтитуции; бетонните гета в края на града и обитателите им; за пореден път - какво значи да си обитател и какво значи да си гражданин. Всичко това - кротко, нентрапчиво, веселяшко - т.е. по пратчетовски, разбира се. Много ми допадна Вси светии - с подмятанията за призрак-гей (на Джони му отпуснаха за маскарада розов чаршаф с бродирани цветенца), задявката на Бигмак - "Можеш ли да се носиш във въздуха и да си въртиш задника?", самият Бигмак като побеснял призрак-скинар.
Замислих се, че Пратчет е успял да улови момента, когато един град се превръща в безлично и анонимно обиталище на хора - когато вече не знаеш къде са погребани предните поколения (а всъщност не нзаеш и нищо за тях), когато малките магазини, киносалони и работилници изчезнат, заместени от хиперсупермолмаркетцентровете (съвсем същите, като като тези на 80 километра от там, в съседната държава или отвъд някой/койдае океан), когато в центъра заизникват билдинги, в които много хора се занимават с неясно какво, а успоредно с това в покрайните се появяват огромни бетонни жилища, чиито обитатели предимно нямат с какво да се занимават, когато общинските власти спират да се интересуват от жителите на общината и пренасочват интереса си към "инвеститорите". Вероятно това е нормалния ход на развитие на всеки град, но въпреки това е тъжно.

Харесах:
-Е, ти трябва да поназнайваш нещичко за вуду - обърна се Бигмак към Йонеса.
-Що? - учуди се Йонеса.
-Щото ти нали си от Западна Индия?
-Ти за друидите знаеш ли нещо?
-Тцъ
-Е, ами кво тогава ме питаш.
***

Хари Худини - може би най-известният ескейпист на света
***
Намираха се някъде сред високите плата ан Азия, там където някога камилски кервани пренасяли копринат през 8 000 километра път, а сега разни откачалки с пушки се стреляха помежу си в различните имена на Бога.
***
-Не бе - пак се включи Джони. - Картите таро са европейски окултизъм. Вуду е африкански
-Я не ставай тъп, американски е! - сряза го Клатето
-Не, не, американският окултизъм е това, дето Елвис Пресли не бил умрял и такива работи.

Джони и бомбата

Aвтор: Тери Пратчет
Издател: Прозорец
Година: 2006

Една от добрите книги на Пратчет - в 180 страници събира накуп пътуването във времето, породените от това парадокси и разбира се - много хумор.
От друга страна - не успях да намеря сериозен "втори пласт", на който съм свикнал в историите от Света на Диска Има това-онова за черните в Англия, задявка със скиновете и здрав майтап с Макдоналдс, но не ми е достатъчно. Май книгата е "ранен Пратчет".

Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието

Aвтор: Чарлз Ингрид
Издател: Бард
Година: 2006


Тук са включени вторите 3 романа за Пясъчните войни: "Поздравът на чуждоземеца", "Да отвърнеш на огъня" и "Предизвикателството прието". Така и не разбрах, защо някой си е дал труда да ги преведе и издаде на български. Историята е разтеглена, нелогична, предвидима, а края - не просто нагласен - направо закърпен с бели конци. На тропоска.
Тайнственият манипулатор се оказва поредния зъл гений, който иска да завладее трона на импреатора, императора е много лош и подъл, ама не колкото баш лошия, та накрая е зачислен към добрите. Драките се оказват самопреебани (общо взето - в буквалния смисъл), а с новите Лоши батковци някак си нашите се разбраха. В трите романа действието е хаотично, ограничено като фабула и крайно нелогично. При положение, че се е напънал да пише за сблъсък между империи от галактически мащаб, автора е свел действието общо взето до ниво махленско сбиване - около фонтана, на площада, зад пощата, в градинката (долу-горе на толкова панети се развива някакво действие в романите, самите планети са толкова зле замислени и описани, че като нищо някое второкласно холивудско студио може да спретне една нискобюджетна продукция по тия книги).
Интересното е, че не ме издразниха толкова, колкото първия том. Явно пак съм в помиярско настроение, може би трябва да се захвана с натрупаната българска фантастика.