Автор:
Стивън Кинг
Издател:
Плеяда
Година:
2012
Сай Кинг се е завърнал към Тъмната кула с една история , вместваща се между IV и V-ти том. Застигнати от буря, Роланд и неговия ка-тет се подслоняват и докато чакат да отмине, Стрелеца разказва за своя стара мисия, в която разказва дълга приказка.
Не че е лоша, но просто историята е неособено смислен пълнеж към една и без това протяжна поредица. Спокойно можеше и да не се появява, освен в някой сборник със спин-офи. За самостоятелна книга не струва.
Харесах:
в правилните ръце всеки предмет може да стане вълшебен
Показват се публикациите с етикет Тъмната кула. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Тъмната кула. Показване на всички публикации
понеделник, май 06, 2013
вторник, април 24, 2007
Тъмната кула
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005
Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?
Издател: Плеяда
Година: 2005
Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?
понеделник, април 16, 2007
Изгубени гласове
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005
Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.
Издател: Плеяда
Година: 2005
Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.
събота, март 31, 2007
Песента на Сузана
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2004
Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.
Издател: Плеяда
Година: 2004
Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.
понеделник, март 26, 2007
Вълците от Кала
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2003
Доста време ми отне да прочета тази книга (нетипично за мен, но така се случи). След мудните и почти лишени от действие първи 3 части и интересната, но ретроспективна 4-та книга започнах 5-тата част от поредицата с малко предубеждения. Обаче за моя огромна изненада магията на Кинг-разказвача отново ме "хвана", както в тинейджърските ми години. Въпреки че виждах паралелите с "Великолепната седморка" (самия Кинг ги посочва в Послеслова) историята в Кала ме грабна. Податките към "Звездни войни" и Хари потър в края започват да ме карат да очаквам още по-амбициозна 6-та част, забъркваща в едно различните светове (или нива на Кулата).
Свга ми остава само да сваля "Песента на Сузана" от рафта с чакащите за прочит книги и да проверя какво е сътворил Стивън Кинг.
Издател: Плеяда
Година: 2003
Доста време ми отне да прочета тази книга (нетипично за мен, но така се случи). След мудните и почти лишени от действие първи 3 части и интересната, но ретроспективна 4-та книга започнах 5-тата част от поредицата с малко предубеждения. Обаче за моя огромна изненада магията на Кинг-разказвача отново ме "хвана", както в тинейджърските ми години. Въпреки че виждах паралелите с "Великолепната седморка" (самия Кинг ги посочва в Послеслова) историята в Кала ме грабна. Податките към "Звездни войни" и Хари потър в края започват да ме карат да очаквам още по-амбициозна 6-та част, забъркваща в едно различните светове (или нива на Кулата).
Свга ми остава само да сваля "Песента на Сузана" от рафта с чакащите за прочит книги и да проверя какво е сътворил Стивън Кинг.
четвъртък, март 08, 2007
Магьосникът
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 1998
Книгата е основно ретроспекция на младините на Роланд Стрелеца, Стивън Кинг отново използва похвата с натрупването на напрежението преди финалната развръзка, но може би разтегля действието малко в повече от оптималното (за вкуса ми, разбира се). Въпреки, че юношеската любовна история на Роланд и започването на похода му към Тъмната кула заемат почти целия обем, в остатъка се случват толков събития от основната линия, колкото и в предния том. Явно Кинг може да разказва и стегнато, ама не го кефи.
Подхващам следващият том с доста очаквания, надявам се да не се разочаровам.
Издател: Плеяда
Година: 1998
Книгата е основно ретроспекция на младините на Роланд Стрелеца, Стивън Кинг отново използва похвата с натрупването на напрежението преди финалната развръзка, но може би разтегля действието малко в повече от оптималното (за вкуса ми, разбира се). Въпреки, че юношеската любовна история на Роланд и започването на похода му към Тъмната кула заемат почти целия обем, в остатъка се случват толков събития от основната линия, колкото и в предния том. Явно Кинг може да разказва и стегнато, ама не го кефи.
Подхващам следващият том с доста очаквания, надявам се да не се разочаровам.
понеделник, декември 11, 2006
Пустош
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2004
Интересна книга, особено последните 100-150 страници, но и в нея основната история почти не се придвижва напред. Май и Стивън Кинг се е заразил от писателската "болест" на '90-те - разтеглено повествование и история, която дори и Автора не е наясно как ще продължи. Повторното изтегляне на още един участник (Джейк) и то пак от Ню Йорк беше досадно повторение с историята от предния том. Градът с дегенерирали избиващи се обитатели и забравена наука се е превърнал в клише за приключенските романи още преди Втората световна (дори и Конан има такова приключение), макар че пък Кинг не е разказал историята на рухването на местната цивилизация след като "светът се е променил". Доста "трески за дялане" срещнах, но пък е увлекателна - Стивън Кинг е велик разказвач, така че просто трябва да продължа със следващата.
Издател: Плеяда
Година: 2004
Интересна книга, особено последните 100-150 страници, но и в нея основната история почти не се придвижва напред. Май и Стивън Кинг се е заразил от писателската "болест" на '90-те - разтеглено повествование и история, която дори и Автора не е наясно как ще продължи. Повторното изтегляне на още един участник (Джейк) и то пак от Ню Йорк беше досадно повторение с историята от предния том. Градът с дегенерирали избиващи се обитатели и забравена наука се е превърнал в клише за приключенските романи още преди Втората световна (дори и Конан има такова приключение), макар че пък Кинг не е разказал историята на рухването на местната цивилизация след като "светът се е променил". Доста "трески за дялане" срещнах, но пък е увлекателна - Стивън Кинг е велик разказвач, така че просто трябва да продължа със следващата.
четвъртък, ноември 30, 2006
Трите карти
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 1998
Във втората книга от поредицата действието е доста повече от историята. От друга страна картите бяха изиграни и сега явно най-после ще се започне каквото има да се почва.
Издател: Плеяда
Година: 1998
Във втората книга от поредицата действието е доста повече от историята. От друга страна картите бяха изиграни и сега явно най-после ще се започне каквото има да се почва.
понеделник, ноември 27, 2006
Стрелецът
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 1998
Най-накрая започнах прословутата фентъзи поредица "Тъмната кула", за която много познати търдят, че е от най- добрите фентъзи поредици и със сигурност най-доброто на Стивън Кинг (един все още любим автор, въпреки че му бях върл почитател в тинейджърските си години, а после охладнях или просто се преситих).
"Стрелецът" всъщност не би трябвало да е самостоятелен роман - това си е пролог към нещо, което тепърва ще се разказва.
Странната мрачна (а и солипсистка) атмосфера ми напомня много за "Вселелените на Правдивия" на Сомптоу, а образът на Роланд Стрелеца - на Вечния победител от поредиците на Майкъл Муркок (самотния непобедим войн, който крачи през световете, епохите и телата на враговете към заветната цел отвъд хоризонта).
Единственото, което ми остава сега е да започна втората книга.
Издател: Плеяда
Година: 1998
Най-накрая започнах прословутата фентъзи поредица "Тъмната кула", за която много познати търдят, че е от най- добрите фентъзи поредици и със сигурност най-доброто на Стивън Кинг (един все още любим автор, въпреки че му бях върл почитател в тинейджърските си години, а после охладнях или просто се преситих).
"Стрелецът" всъщност не би трябвало да е самостоятелен роман - това си е пролог към нещо, което тепърва ще се разказва.
Странната мрачна (а и солипсистка) атмосфера ми напомня много за "Вселелените на Правдивия" на Сомптоу, а образът на Роланд Стрелеца - на Вечния победител от поредиците на Майкъл Муркок (самотния непобедим войн, който крачи през световете, епохите и телата на враговете към заветната цел отвъд хоризонта).
Единственото, което ми остава сега е да започна втората книга.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
