Лъвът, вещицата и дрешникът

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

Приятна и семпла детска книга. Всичко е ясно и просто - добрите са Добри, лошите са Лоши, а водата е мокра.
Има някакво разминаване - в първата книга се описва създаването на Нарния от нищото, сега се оказва, че лъва Аслан е син на Презморския император и въпросния император също има магическа власт в Нарния.

Харесах:
срещнете ли същество, което ще стане човек, а сега не е, или трябва да е човек, а не е, отваряйте си очите и се оглеждайте за брадвичката си.

Племенникът на магьосника

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

С доста години закъснение се захващам да наваскам с тази поредица. Поне първата книга е доста семпло написана, но е съвсем достъпна за деца на 10-на години. Историята всъщност е като пролог и обхваща откриването на пътешествията в други светове, създаванесто на Нарния, попадането на Джейдис в там и изработването на дрешника от вълшебно дърво.
Интересен беше отговорът на момчето Дигъри на предложението за безсмъртие - искам да изживея полагащия ми се живот и после да отида в Рая. Явно живота през 50-те години на ХХ-ти век в Англия е бил доста по-ясен и прост, отколкото съм подозирал.

Хладна кожа

Автор: Алберт Санчес Пиньол
Издател: Колибри
Година: 2006

Най-доброто в книгата е превода. Може би заради допълнителната субсидия, а може би защото Колибри държат на нивото на книгите си, но в книгата не попаднах на дразнещ словоред или правописни грешки, а напоследък май свикнах на такива "явления" в четивата.
Сюжетът е смес от историите за Инсмут на Лъвкрафт, приключенската "Фарът на края на света" и дневник на човек с влошаващо се тежко психическо заболяване. Стилът на автора до някъде смекчава липсата на що-годе свежа идея в книгата, но само толкова. Урсула ле Гуин се е справила много по-добре в "Светът се нарича дъбрава" с опита да се определи къде една чужда ни раса спира да е животно и започва да е разумно същество. За душевните терзания и полудяването Достоевски е изписал повече.

Харесах:
Единствената характеристика на правоъгълника са правите му ъгли.
***
Преди мъжете криеха оръжия, сега оръжията криеха мъже.
***
Най-лошото на военните е, че са като децата и цялата полза от войните им се свеждадо едно: да има какво да разправят.
***
Никога не бях допускал, че адът може да е нещо тъй просто - като часовник без стрелки.
***
Но кой не би променил гледната си точка, когато животът и бъдещето зависят от погледа, отправен към врага?
***
...тяло, нападнато със щик, няма време да се безпокои от възможен пристъп на апедицит.
***
Скулестото лице не евреина обаче имаше изражението на човек, чел прекалено много безсъдържателни книги.

Песента на Кали

Автор: Дан Симънс
Издател: Бард
Година: 2007

Много мрачна история, в която кошмара и действителността се препокриват прекалено често. Романът е в съзвучие с "Кухият човек" и "Лешояди". Което ме навежда на една мисъл: в "Кухия човек" основата беше Новия завет, в "Песента на Кали" - хиндуизма, в Хиперионите и Илион&Олимп основата е от "Кентърбърийски разкази", "Илиада", творби на Шекспир, Кийтс, Пруст. Дан Симънс да не се е захванал да претвори каквото е чел и харесал в хорър-фантастчни романи?
Описанията на Калкута бяха откровенно зловещи - комбинацията от бедност и пренаселване в един мегаполис води до страховити гледки. Дали това ще е реалността на 21-ви век - над половината от непрестанно нарастващото население ще живее в големите градове, а бедността и неграмотността се завръщат дори в развитите страни.
Темата за капаликите - сектата убийци, поклонници на Кали, е вече с повече от 100 годишна давност, но явно продължава да буди интерес. През 1985 Дан Симънс пише тази книга, като предизвестие за епоха, в която ужасът и насилието шестват по света - е, 22 години по-късно един преглед на криминалната хроника в който и да е вестник сочи, че не е бил далече от истината, просто не е дооценил мащабите на лудостта.

Харесах:
На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват.
***
Дадох си сметка, че такива широкообхватни философски представи като екологията и опазването на околната среда са лукс, достъпен единствено на нашите развити индустриални държави.

Войната на старците

Автор: Джон Скалзи
Издател: Бард
Година: 2007

Приятна книга, а в края автора директно си благодари на Хайнлайн. И има за какво - това си е олекотена и леко модернизирана версия на "Звездните рейнджъри". Скалзи внимателни е заобиколил всякаква политика и философия и е наблегнал на незатормозяващ екшън. Само че усещам един прокрадващ се пацифизъм в духа на ерата на Плодния прилеп, а явно тази насока тепърва ще бъде развивана в следващите книги.
Иначе идеята за подбор на старци, които вече са изживели живота си, но все още са с всичкия си ми се вижда добра. Само дето не съм убеден, че човек с 70 и повече години зад гърба си ще се хвърля с ентусиазъм в близък бой, както го описват. Идеята за прехвърляне на съзнанието в друго тяло, както и за модификация на сменяемите тела съобразно предназначението им не е нова, само фотосинтезата чрез хлорофил в кожата ми се вижда интересна (но нещо ме съмнява практичността й).
Добрата част в книгата бяха размислите относно войната и армиите, и установявам, че в твъдението: "войната е скъпо занимание, затова армиите се изпращат на бойното поле с необходимия минимум оборудване" има много истина, поне що се отнася до масовите мобилизационни армии от XIX-ти и XX-ти век.
Баталните сцени в книгата бяха добре - достатъчно ясни, за да се схване идеята, и достатъчно кратки, за да не се изпада в подробности или в недомислици.
До колкото разбрах, втората книга вече публикувана и ако тази е имала търговски успех в началото на следващата година вероятно ще се появи на български.

Харесах:
Не ми липсва мъжът, а съпругът.

Ловци на кости

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2007

Очаквах повече от тази книга. Почти никаква нова информация за света и войната на боговете, бавно развитие в множеството показани сюжетни линии. А и боя между целия личен състав на Нокътя и Калам Мекхар беше излишно повторение на събития от втория том.
Стана ми забавно - толкова време не успях да се сетя кой е пърообраза на Карса Орлонг, чак при идиотското зарязване на оръжието при схватката с късоопашатия К'Чаин Че'Малле се сетих - добрия стар Конан, все същия упорит, своенравен и честолюбив кучи син.
Малко ме подразни пожара в Ю'гатан - зехтина се взривяваше и гореше съвсем като бензин. Май Ериксън е трябвало да си купи една бутилка от супермаркета и да се пробва да я подпали. Походът на оцелелите през пустинята, за да се появят Ловците на кости повтаряше прекалено създаването на Подпалвачите на мостове, за да ми хареса. Все пак натрапването на идеята, че живота е колело и всичко се повтаря е от поредицата на Джордан.
Откривам, че морантските муниции започват да ме дразнят - как пък само и единствено малазанската армия ги има, при целия бунт в Седемте града, измяната на Корболо Дом и Убийците на псета, избитите изненадващо гарнизони - и все пак нищо не попадна в ръцете на враговете на империята. Освен това експлозивите дават основа за сформиране на сапьорни отряди като Мостоваците и Ловците на кости, но пък развалят "класическите" фентъзи битки в стил меч&магия. Сапьорите пък са твърдоглави, гадни и изобретателни - много ми напомнят за моя клас в механото.
Единствената изненада за мен беше завръщането на Гъноуз Паран на служба, само че май нито той, нито Войнството ще служат повече на Империята.

Харесах:
Надути в самозаблуда.
***
Не е "опознай врага си". това е опростенческо и лековато. Не, правилото е "опознай враговете си". Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
***
Не е право, но кога ли е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.
***
Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този.
***
Не би се изненадала, ако всички богове са аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.
***
Ние си имаме пениси, в края на краищата. На кого му трябват думи, когато си има пенис?
***
Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ще ти рече: "Не ме питай". Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила.
***
Тъп и упорит - много неприятно съчетание.
***
Дисциплината е най-могъщото оръжие срещу самонадяността.
***
Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето.
***
Имаше стара поговорка: нищо не е хладнолръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник.

Среднощни приливи

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2006

Този път цялата история се пренесе малко назад във времето спрямо предната книга и на нов, съвсем непознат континент. Все пак не се започва съвсем ново разклонение на действието - Тайст Едур вече се включиха тук-там в действието, сега се обяснява от къде са се взели, какви са и за какво се борят. Хвърли се почвечко яснота къде са изчезнали К'Чаин Че'Малле (избити от обединените Тайст Андий и Тайст Едур), появиха се някакви сведения двата Тайст-народа как са попаднали в този свят (само не се разбира все още защо са се домъкнали), поизясни се Първата империя на хората каква е била и защо Т'лан Имасс са я унищожили.
Като цяло това е няй-стегнато и най-бързо развилата се история в поредицата, макар че за сега тя е неприключила. От новопоявилите се герои много харесах тандема Техол Бедикт и Бъг/Маел, станаха ми любими колкото и Калам Мекхар. Интересно беше включването на група бойци от Пурпурната гвардия - до сега тази частсе спомена само в първата книга, при това намека беше, че са местни, от континента Дженобакъз, някъде другаде се подмяташе, че командира й, принц К'азз Аводски е асцендент, действията тип "командос" на изпратената група в Даруджистан будеха уважение и толкова. Сега изведнъж се появиха повечко щрихи - Вречените от Пурпурната гвардия са някакъв тип неумиращи войни, подобни на най-първата група бойци на Келанвед на остров Малаз, при това за бойците от гвардията не е нещо необичайно да се справят с д'айвърс и соултейкън, а Вреченият Лоста се изправи срещи петима богове Тоблакай и се представи повече от впечатляващо, а той дори не е е най-добрия от Вречените (в шестата книга най-добрия Вречен, Скинър, го търси лично Войника от Дом Смърт, който приживе е бил Първи Сегюле - когато се срещнат ще е сблъсък за чудо и приказ). Надявам се, когато действието отново се въне на Дженобакъз да се разкаже повече за историята на Пурпурната гвардия.
Описанието на кралство Ледер и меркантилното му общество първоначално ме наведе на спомени за "Възхода на търговеца-принц" от "Войната на студенокръвните" на Реймънд Фийст - самодоволно и безскрупулно общество, в което парите са се превърнали в самоцел и смисъл на живота, човешкя живот е евтина стока, като всичко това е украсено във фентъзи стил и автора отчита задължителното за западен интелектуалец смътно негодуване от това неправилно обществено устройство. Обаче не познах - Стивън Ериксън действително е използвал Ледер за изказване на позиция спрямо очертаващото се обществено устройство в един свят, управляван само от парите. Нещо в общия дух ме навежда на мисълта, че той съвсем не е щастлив от съвременното американско общество, което се опитва да се самооткопира в глобален мащаб, поглъщайки и смилайки всички други култури и социални модели.
Като цяло - собра книга от добра поредица, но и в нея предимно се наслагват нови въпроси, вместо да се дават отговори на старите.

Харесах:
Точно в това е приклятието: че сме склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.
***
Жабата върху купчина монети не смее да скача.
***
Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падането на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е повластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството.

Дом на Вериги

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005

Стивън Ериксън в този том е решил да разчупи "епичната фентъзи традиция" и след стотици страници сюжетно развитие нищо не завършв по очакван начин. Не че има нещо лошо, някои от събитията просто нямат свястно обяснение за момента, но пък след 1-2 тома нямй-вероятно ще получат (тогава пък аз няма да се сещам вече какво точно се обяснява).
Все пак съм разочарован - след бясното кръвопролитие на въстанието на Вихъра във втория том очаквах подобаваща разплата за избитите цивилни и военни малазанци, а до момента това го няма. Ще чакам 6-ти том, действието сигурно пак ще е в Седемте града, тогава може би ще се осъществи имперската закана "всичко сторено ще се върне десеторно" - разпъването на кръст на 1300 деца си е деяние, плачещо за разплата. И ми е любопитно Песента на Танно какво общо има с възнасянето на Мостоваците (а това събитие само загиналите при Корал на Дженобакъз ли засяга, или всички?). Адюнктата Тавори Паран се очертва интересна, но в тази книга само я загатнаха като личност и способности, а тъй като вече започвам да свиквам на триковете на Ериксън, ще бъда потресен, ако наистина се окаже лебийка, както се намеква за нея. Предполагаемата й любовница се появи само веднъж, колкото да посили убеждението ми, че осовната й роля не е в кревата.
Почва да ми омръзва от Т'лан Имасс - преди стотици хиляди години са забърквали каши, чието разчистване са оставяли за някой друг път - естествено, всичите ще се изсипят в този времеви отрязък. Стана ми странно - във войните с Джагът има описани различни случаи на елиминиране на членовете на тази раса: и директно убийство, и натрошаване на костите и погребване все още живи, защото Т'лан Имасс нямат достатъчно мощ да ги убият. Няма обяснение кога кое и защо е възможно. Другото странно е връзка на баргастите и морантите с Имасс, в прав текст се казва, че някога са били една обща раса, а после Имасс на извършили ритуала на Телан, за баргастите се намеква че са се смесили с Теломен Тоблакай, а морантите са обменили познания с Тайст Едур и са заформили собствена затворена цивилизация. Едно обаче признавам - Т'лан Имасс са си убийци от класа, войната с всичко, изпречило се на пътя им е впечатляваща - Джагът, К'Чаин Че Малле, Тайст Андий, Тайст Лиосан, Форкрул Ассаил, Теломен Тоблакай, империята на соултейкън и д'айвърс, тия неживи и трудноумиращи копелета не придирят много, а и се справят впечатляващо добре.
Расата Теломен Тоблакай започва да ми става интересна - изглеждат ужасно корави противници, а в миналото явно са претърпели съкрушително поражение, след което са осатанали само деградирали останки на различните континенти. Е, сега си имат своя Атила, така де, Карса Орлонг от племето Урид на Теблор, Рицар на Дома Вериги (и предполагаема голяма грешка на Сакатия бог), така че жална му майка на света и континента Дженобакъз за начало, когато гигантите се развихрят извън своите планини.
Другите събития макар и разпръснати тук и там бяха по-интересни от кампанията в Седемте града. Картерон Кръст е жив и здрав, което дава много голяма вероятност и останалите "изчезнали" командири на император Келанвед да са се покрили дълбоко. Секретната организация от магове-убийци Ястребов нокът (във втория том я нарияха Демонски нокът), която някога е била на подчинение на Танцьора и се предполага, че е изтребена от Нокътя, подчинен на Въслата/Ласийн, се оказа съществуващ и много по-организиран и могъщ, от няколко оцелели ветерани и потомци на първите Ястребови нокти. За Повелилтел им бе представен Корболо Дом, Юмрукът-предател в Седемте града (и той - напанец, както Въслата, Картерон Кръст и брат му Урко, адмирал Нок, а бе тая нация е с повече от добри позиции в управлението на империята), само че той е прекалено некадърен за тази роля, освен ако не е поредния тарикат, играещ собствена игра и планирал ходовете си за 30 години напред. Самият Келанвед/Аманасс, както и неговия пръв помощник Танцьора/Котильон явно играят много дълбока и много оплетена игра, свързана с другите Домове и богове. Уверен съм, че Въслата/Ласийн всъщност никога не се е опитвала да ги убие и продължава да е част от екипа им, управлявайки империята Малазан и изчакваща - какво? Разбра се до тук, че един от Висшите магове на империята - Найтчил е богиня/асцендент, играеща собствена игра и унищожена преди да се докопа до меча Драгнипур(изкован от Древен бог, притежание на асцендент, съдържащ подвижен поратл и безчет движещи го души); че Тайсхрен никога не е бил враг на Дужек, Уискиджак и Мостовацитя; че смъртта на Татърсейл и Уискиджак са сред най-големите провали на имерията изобщо. Кой всъщност е Уискиджак - това не е истинското му име, бил е силен кандидат за Император, но не е поискал трона. В тази книга мимоходом се спомена за още един имперски генерал от класата на Дужек и Колтейн - Греймейн, който води кампания със своята армия на друг континент. На Малазанската империя яно амбиция и способни командири не й липсват. Искам да разбера кой е Главния интендант на империята - явно той е най-големия организиационен гений, измислян от автор до сега. Подозирам, че самата Малазанска империя е създадена не за добиване на власт, всяване на мир, ред и законност в покорените земи, а създаване на мощна армия и поддържаща я база в света на смъртните. Всичко това очертава голяма игра, но каква? Има намек, за кампания завземането на Троновете на различни Домове и тяхното неизползване от Келанвед/Аманасс с цел намаляване силите и техните противодействия в света. Само че защо?

Харесах:
Деца от черна къща избират избират сенчести пътеки.
***
Тайните имат сила, докато си остават тайни.
***
Майка, баща и дете - семейство във вечна свада... тепърва се включват сватовете и внуците. (Много добро описание на борбата между Тъмнината, Светлината и Сянката в поредицата)

Спомени от лед

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005

Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.

Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.

Дверите на Скръбния дом

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004

Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.

Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.