Автор: Андреас Ешбах
Издател: Атика
Година: 2006
Обобщено: 480 страници трилър, по-малко от 50 - фантастика. И според скромните ми познания по немски трябва да се преведе като "Видеозаписа на Исус" (явно е търсена умишлена разлика с "Шифърът на Леонардо", което пък води до още едно лошо преведено заглавие).
Фабулата никак не е лоша - при разкопки в Израел се открива скелет на 2000 години, лекуван със съвременна медицинска и зъболекарска технология, а до него - инструкция за експлоатация на камера, която ще бъде пусната в продажба след няколко години, като капак с нея е сниман самия Исус приживе. Разкопките се ръководят от малко тайнствен и доста странен археолог, финансират се от медиен магнат (или по-скоро борсов въжеиграч), а находката е открита от твърде нахакан студент, собственик на виртуална софтуерна компания. В реда на добрите традиции всеки има собствена цел, различаваща се от тази на останалите, появяват се немски писател-фантаст, ефикасен командос, красива еврейка с брат лаборант в археологически музей, ръководителя на ватиканското разузнаване, израелската армия, забравен сред пустинята манастир на отшелници. Разбира се, всички се забъркват в надпревара за камерата, придружена от куп удобни случайности за да не приключи всичко на 50-та страница. Краят беше сравнително предвидим.
Интерсна ми беше идеята за различното въздействие на записа с Исус - за едни беше като духовен катарзис, за други - скучно филмче с лошо качество. Много ми хареса и ръководителят на разузнаването на Ватикана (и член на съвременната Света инквизиция) - човекът без абсолютно никакви илюзии осъзнаваше, че Римкатолическата църква е организация, предлагаща илюзии и готови рецепти за поведение на около 1 000 000 000 християни по света, поради тази причина абсолютно безмилостно унищожи потенциалната заплаха за църкавата, каквато се явява видеозаписа на Исус. Много ми хареса и становището му - Исус в своето време е бил смутител на спокойствието и рушител на реда, ако живееше в днешно време, щеше да е обществен и църковен Враг N:1. Логично и брутално откровенно.
А може би Той има още куп синове и пророци, непрестанно бродещи сред нас в опит да ни предадат Неговата воля, но имунната система на човечеството във вид на Инквизиция, Осназ на ВЧК, Wafen-SS, хунвейбини, талибани и какви ли още не ги елиминира, преди да успеят да разбутат мравуняка?
сряда, май 30, 2007
събота, май 19, 2007
Враг на Империята
Автор: Антон Медведев
Издател: Летера Прима
Година: 2007
Издател: Летера Прима
Година: 2007
Максим Камерер работил в НКВД, един ден съвестта му се развихрила и той се разбунтувал, минал обучение за ниндзя и станал Щирлиц...
Шегата на страна, книгата не е лоша. Просто авторът е прекалено обсебен от идеята да измисли алтернативен разпад на СССР, при който някогашната Руска империя да не се разцепи на 15 различни държави, а самите руснаци да потънат за десетилетия в мизерия, престъпност и войни.
В едно далечно бъдеще (тук е най-сериозното омотаване на Медведев - хем изглежда само на десетилетия от нашето настояще, хем са минали векове или дори хилядолетие, не ми стана съвсем ясно) Земята е колонизирала поне 14 планети и се е превърнала в Империя тип СССР - има си Император, Департамент по Наказанията с милиони сътрудници и десетки милиони доносници, армия и безчет врагове. 4 планети са се отцепили под водачеството на принц Седрик, брата на Императора и воюват успешно с Империята, вътре в Империята има различни терористични групи, много от тях се считат за последователи на Седрик. На планетат Кара всичко е привидно както на другите светове, само дето планетата не участва във войните на Империята, а си просперира тихо и кротко - разковничето е в даргите, потомци на местна бунтовническа група, преоткрили методиките на ниндзя и оформили нещо средно между терористична организация и секта с една цел - Кара да добрува, като резултата се постига с внимателно подбрани намеси - убийства и дискредитирания на конкретни личности, понякога и по-сериозни кръвопролития.
На Земята младежа Ким Ремезов работи в Департамента по Наказанията, но никак не е доволен от работата си, а живота му е самотен и дистанциран от околните. Все пак привлича вниманието на Големия шеф (сър Чалми си е Берия на бъдещето) с потенциала си и започва да получава различни назначения. Първо е конвоиращ, после Изпълнител (изпълнява смъртните присъди), а накрая го пращат в Дознанието, отдел Алфа (политическата полиция - ГПУ названието си мени, методите не). Само че там вече нервите на Ким не издържат, по време на разпит с изтезания убива 2 офицери от Департамента и измъква изтезаваната терористка. Успява да избяга на друга планета, но няма идея какво да прави с живота си, пробва се при принц Седрик, установява че бунтовниците по нищо не се различават от Империята (осъден на смърт и измъкнат при екзекуцията от местна съпротивителна група - малко прилича на руските староверци), и се връща на Земята, където го залавят. Осъден на смърт, после "помилван" - изпратен е в екипа на смъртниците на звезден кръстосвач (добрите стари наказателни роти - ако оцелее година в непрестанни рейдове срещу бунтовници на различни планети, ще отиде при екипажа на кораба и ще служи още 5 години и ако пак оцелее - свободен е). Набързо е пристрастен към специален наркотик, който военните пробутват на смъртниците, за да предотваратят бунтове и бягства, преди бой получава "коктейл" от дроги, които го превръщат в безмилостна машина за убийства. За оказана съпротива и нападение над офицер е наказан с мозъчна промивка (миналото му е заличено, оства само откъслечни фалшиви сведения). Корабът е свален при поредния рейд, Ким е сред малцината оцелели, бунтовниците го лекуват от раните и пристрастяването към накотика, за да го разстрелят (в този момент логиката на Медведев куца - да, ако не се излекува от пристрастяването цялата история нататък загива, но защо бунтовниците, лоши колкото Империята ще се хабят толкова за един дишащ труп). По време на преместване Ким и останалите 3-ма оцелели успяват да се справят с охраната, после в добрата традиция на приключенските романи отвличат кораб и бунтовническия министър на пропагандата. Свален заедно с другите 2-ма смъртници на планета с много хлабав контрол и висока престъпност пак не успява да намери свестен живот и отива на Кара, за да се свърже с даргите, да наеме от тях убиец и да се разплати с шефа на Департамента. Даргите го приемат в сред тях и го обучават, като освен бойни техники, камуфлаж и мимикрия, обширни познания в различни области му предоставят и философията си за необходимата намеса срещу единици, за благото на общността. 4 години по-късно Ким се завръща на Земята с обучението на дарг и огромен финансов ресурс, предоставен му от даргите. Цел - да унищожи Империята, която счита за изхабена като форма на управление, и да я трансформира в доста по-хлабав Съюз, в който има по-добри условия за живот на гражданите (кхъм, познато звучи, само че ОНД не прокопса). Операцията върви много успешно, Ким се инфилтрира сред висшето общество и сравнително лесно елиминира Императора и принца-наследник. В тази ситуация шефа на Департамента се усеща и хвърля целия си ресурс в опит да открие убиеца. Ким обаче е прeкъснал всички следи към себе си, събрал е малкък собствен екип и успява да елиминира и принц Седрик, с което окончателно унищожава управляващата династия на Империята (много бегло е описана самата структура на Империята). Малко случайно Ким е идентифицаран от Деапртамента и започва лов за главата му. Доста ме изненадаха действията на Департамента - при цялата численост на апарата му няма засади или поне постоянно наблюдение около малкото контакти от миналото на Ким. На свой ред пък той разиграва сложна игра, шантажирайки втория човек в Департамента. Пак случайност и всичко отиде към финалния екшън - проникване в Департамента, измъкване на затворничка, убийство на големия шеф, бягство по въздуха.
Не е спестен и хепиенда - Ким и голямата любов на живота му си отглеждат децата на отдалечена планета, Империята е трансформирана в Съюз, Департамента по Наказанията - в Служба за Обществена Сигурност. Само на Кара Наставника на даргите смята, че Ким ще пожелае един ден да се завърне при него, за да изучи и по-горните нива в изкуството на даргите (духовните).
Много харесах:
Врагът никога няма да те предаде. А приятелят ще го направи. Това е разликата между приятелите и враговете. От едните винаги знаеш какво да очакваш, а от другите - не. Затова никога не изкушавай приятелите си, не ги поставяй в такива условия, в които биха могли да те предадат. Това е залогът на дългото и щастливо приятелство.
Шегата на страна, книгата не е лоша. Просто авторът е прекалено обсебен от идеята да измисли алтернативен разпад на СССР, при който някогашната Руска империя да не се разцепи на 15 различни държави, а самите руснаци да потънат за десетилетия в мизерия, престъпност и войни.
В едно далечно бъдеще (тук е най-сериозното омотаване на Медведев - хем изглежда само на десетилетия от нашето настояще, хем са минали векове или дори хилядолетие, не ми стана съвсем ясно) Земята е колонизирала поне 14 планети и се е превърнала в Империя тип СССР - има си Император, Департамент по Наказанията с милиони сътрудници и десетки милиони доносници, армия и безчет врагове. 4 планети са се отцепили под водачеството на принц Седрик, брата на Императора и воюват успешно с Империята, вътре в Империята има различни терористични групи, много от тях се считат за последователи на Седрик. На планетат Кара всичко е привидно както на другите светове, само дето планетата не участва във войните на Империята, а си просперира тихо и кротко - разковничето е в даргите, потомци на местна бунтовническа група, преоткрили методиките на ниндзя и оформили нещо средно между терористична организация и секта с една цел - Кара да добрува, като резултата се постига с внимателно подбрани намеси - убийства и дискредитирания на конкретни личности, понякога и по-сериозни кръвопролития.
На Земята младежа Ким Ремезов работи в Департамента по Наказанията, но никак не е доволен от работата си, а живота му е самотен и дистанциран от околните. Все пак привлича вниманието на Големия шеф (сър Чалми си е Берия на бъдещето) с потенциала си и започва да получава различни назначения. Първо е конвоиращ, после Изпълнител (изпълнява смъртните присъди), а накрая го пращат в Дознанието, отдел Алфа (политическата полиция - ГПУ названието си мени, методите не). Само че там вече нервите на Ким не издържат, по време на разпит с изтезания убива 2 офицери от Департамента и измъква изтезаваната терористка. Успява да избяга на друга планета, но няма идея какво да прави с живота си, пробва се при принц Седрик, установява че бунтовниците по нищо не се различават от Империята (осъден на смърт и измъкнат при екзекуцията от местна съпротивителна група - малко прилича на руските староверци), и се връща на Земята, където го залавят. Осъден на смърт, после "помилван" - изпратен е в екипа на смъртниците на звезден кръстосвач (добрите стари наказателни роти - ако оцелее година в непрестанни рейдове срещу бунтовници на различни планети, ще отиде при екипажа на кораба и ще служи още 5 години и ако пак оцелее - свободен е). Набързо е пристрастен към специален наркотик, който военните пробутват на смъртниците, за да предотваратят бунтове и бягства, преди бой получава "коктейл" от дроги, които го превръщат в безмилостна машина за убийства. За оказана съпротива и нападение над офицер е наказан с мозъчна промивка (миналото му е заличено, оства само откъслечни фалшиви сведения). Корабът е свален при поредния рейд, Ким е сред малцината оцелели, бунтовниците го лекуват от раните и пристрастяването към накотика, за да го разстрелят (в този момент логиката на Медведев куца - да, ако не се излекува от пристрастяването цялата история нататък загива, но защо бунтовниците, лоши колкото Империята ще се хабят толкова за един дишащ труп). По време на преместване Ким и останалите 3-ма оцелели успяват да се справят с охраната, после в добрата традиция на приключенските романи отвличат кораб и бунтовническия министър на пропагандата. Свален заедно с другите 2-ма смъртници на планета с много хлабав контрол и висока престъпност пак не успява да намери свестен живот и отива на Кара, за да се свърже с даргите, да наеме от тях убиец и да се разплати с шефа на Департамента. Даргите го приемат в сред тях и го обучават, като освен бойни техники, камуфлаж и мимикрия, обширни познания в различни области му предоставят и философията си за необходимата намеса срещу единици, за благото на общността. 4 години по-късно Ким се завръща на Земята с обучението на дарг и огромен финансов ресурс, предоставен му от даргите. Цел - да унищожи Империята, която счита за изхабена като форма на управление, и да я трансформира в доста по-хлабав Съюз, в който има по-добри условия за живот на гражданите (кхъм, познато звучи, само че ОНД не прокопса). Операцията върви много успешно, Ким се инфилтрира сред висшето общество и сравнително лесно елиминира Императора и принца-наследник. В тази ситуация шефа на Департамента се усеща и хвърля целия си ресурс в опит да открие убиеца. Ким обаче е прeкъснал всички следи към себе си, събрал е малкък собствен екип и успява да елиминира и принц Седрик, с което окончателно унищожава управляващата династия на Империята (много бегло е описана самата структура на Империята). Малко случайно Ким е идентифицаран от Деапртамента и започва лов за главата му. Доста ме изненадаха действията на Департамента - при цялата численост на апарата му няма засади или поне постоянно наблюдение около малкото контакти от миналото на Ким. На свой ред пък той разиграва сложна игра, шантажирайки втория човек в Департамента. Пак случайност и всичко отиде към финалния екшън - проникване в Департамента, измъкване на затворничка, убийство на големия шеф, бягство по въздуха.
Не е спестен и хепиенда - Ким и голямата любов на живота му си отглеждат децата на отдалечена планета, Империята е трансформирана в Съюз, Департамента по Наказанията - в Служба за Обществена Сигурност. Само на Кара Наставника на даргите смята, че Ким ще пожелае един ден да се завърне при него, за да изучи и по-горните нива в изкуството на даргите (духовните).
Много харесах:
Врагът никога няма да те предаде. А приятелят ще го направи. Това е разликата между приятелите и враговете. От едните винаги знаеш какво да очакваш, а от другите - не. Затова никога не изкушавай приятелите си, не ги поставяй в такива условия, в които биха могли да те предадат. Това е залогът на дългото и щастливо приятелство.
четвъртък, май 17, 2007
Тайната на Мъртвата урва
Автор: Стърлинг Лание и Роналд Колд
Издател: Орфия
Година: 2007
Прочетох тази книга до край само по една единствена причина - вече съм прочел предните 56 от серия Фантастика на изд. Орфия.
Това не е и роман само по себе си - това е разтегнат разказ или пролог към нова история в света, описан в романа "Пътешествието на Хиеро" (май беше първия ми прочетен роман на тема света след атомна война). Вкарват се нови герои, ама много подобни на предходните, нови части от Северна Америка, прекалено познато действие.
Книгата или е превеждана от руски език, илли си е руска - в библиографиите на Стърлинг Лание, издирени чрез Google, тази и предната книга - "Блатното войнство" (пак съавтор Роналд Кол) не фигурират. Почва да ми намирисва на ситуация, подобна на "Свят на смъртта" 4 и5 - "съавторство" на Хари Харисън и Ант Скалантис.
Издател: Орфия
Година: 2007
Прочетох тази книга до край само по една единствена причина - вече съм прочел предните 56 от серия Фантастика на изд. Орфия.
Това не е и роман само по себе си - това е разтегнат разказ или пролог към нова история в света, описан в романа "Пътешествието на Хиеро" (май беше първия ми прочетен роман на тема света след атомна война). Вкарват се нови герои, ама много подобни на предходните, нови части от Северна Америка, прекалено познато действие.
Книгата или е превеждана от руски език, илли си е руска - в библиографиите на Стърлинг Лание, издирени чрез Google, тази и предната книга - "Блатното войнство" (пак съавтор Роналд Кол) не фигурират. Почва да ми намирисва на ситуация, подобна на "Свят на смъртта" 4 и5 - "съавторство" на Хари Харисън и Ант Скалантис.
събота, май 12, 2007
Прах
Автор: Чарлз Пелегрино
Издател: Атика
Година: 2000
Много, много смущаваща книга. Послесловът с обяснителните бележки - още повече.
Фабулата е измамно проста - малко незабелязано от човечеството измират насекомите. На пръв поглед - нищо потресаващо, проблема е, че след това се срива екосистемата на сушата и част от морската. Резултат - 99,8% от човечеството е изправено пред смърт. Книгата завършва с млако насилен относително оптимистичен край. Според мен при така изложените факти ще е щур късмет, ако Homo sapiens оцелее като животински вид дори и 10 години след подобна катастрофа.
Има много пояснения за насекомите и тяхната роля в света ни (кореспондира си с "Мравките" на Вербер), има и не малко мрачни прогнози за потенциалните действия на човечеството при криза от подобен мащаб. Като се добавят и зловещо реалните сцени по улиците на умиращите мегаполиси - книгата става на моменти тежка за четене. Не на място е сюжетната линия с поболяващия се офицер в командния ракетен център, но подобно на чеховата "пушка на стената" трябваше да гръмне преди да падне завесата.
Притесняват ме описанията на "пророкът на хаоса", насъскващ тълпите с теории на конспирациите (до болка познатите "технологии от Розуел", скрити лекарства против рак, мутирали биооръжия) - толкова повсевместно се срещат тези теории, че вече са станали почти неразделна част от информацията на охлоса. Като добавка - колкото повече затъваме в информация, толкова по-голяма сила придобиват некомпетентността, незнанието, невежството и предубеждението. В последните страници на книгата се даваше пример с ловка манипулация на цифри с оглед раздухване на несъществуващ скандал и извличане на политическа изгода (3 милионни части биват трансформирани в 3000 пикоединици - а всеки е наясно, че 3000 е много сериозна цифра, каквото и да я замазват някакви си там учени). Страх ме е, че при една реална криза всички тези глупости, полуистини и откровенни лъжи ще експлодират във вид на улично насилие. Дори и на родната политическа сцена си имаме подобен "пророк", а след като той окончателно се дискредитира, ще го замени друг, редящ горе-долу същите приказки. Хареса ми една мисъл на Пелегрино: във всичките си приказки той почти никога не предлагаше решения на проблемите, но пък винаги изреждаше обширен списък с виновници и изкупителни жертви за кризата.
Страшно интересна беше частта от послеслова, обясняваща идеята за живот на "ледените планети" и особено ме впечатли прогнозата за шанс 1000:1 извънземния живот, с който се сблъскаме някой ден да произхожда точно от такъв свят.
Хареса ми:
На четири години: "Татко знае абсолютно всичко!", на седем години: "Татко знае доста, наистина знае много", после на десет години: "Баща ми не знае почти нищо.". На 12 се стига до прозрението: "Баща ми дори и това не знае", на 14: "Баща ми ли? Безнадеждни е изостанал", а на 21: "Ама този мъж е страхотно тъп, тъп като галош." После, някъде към 25: "Знае нещичко за това, но не много", 5 години по-късно: "Може би си струва да разбера какво мисли татко." На 35 години: "Не трябва да се втурвам презглава в тази работа. Нека първо чуя мнението на татко и после да реша." На 50 години: "Чудя се какво ли би казал татко за това. Беше изключително умен", и накрая, на 60: "Какво ли не бих дала татко да беше тук, за да обсъдя това с него. Този човек знаеше абсолютно всичко!"
***
-Струва ми се, че Джордж Оруел е схванал всичко погрешно. Не Големия брат наблюдава нас. Ние го наблюдаваме.
Издател: Атика
Година: 2000
Много, много смущаваща книга. Послесловът с обяснителните бележки - още повече.
Фабулата е измамно проста - малко незабелязано от човечеството измират насекомите. На пръв поглед - нищо потресаващо, проблема е, че след това се срива екосистемата на сушата и част от морската. Резултат - 99,8% от човечеството е изправено пред смърт. Книгата завършва с млако насилен относително оптимистичен край. Според мен при така изложените факти ще е щур късмет, ако Homo sapiens оцелее като животински вид дори и 10 години след подобна катастрофа.
Има много пояснения за насекомите и тяхната роля в света ни (кореспондира си с "Мравките" на Вербер), има и не малко мрачни прогнози за потенциалните действия на човечеството при криза от подобен мащаб. Като се добавят и зловещо реалните сцени по улиците на умиращите мегаполиси - книгата става на моменти тежка за четене. Не на място е сюжетната линия с поболяващия се офицер в командния ракетен център, но подобно на чеховата "пушка на стената" трябваше да гръмне преди да падне завесата.
Притесняват ме описанията на "пророкът на хаоса", насъскващ тълпите с теории на конспирациите (до болка познатите "технологии от Розуел", скрити лекарства против рак, мутирали биооръжия) - толкова повсевместно се срещат тези теории, че вече са станали почти неразделна част от информацията на охлоса. Като добавка - колкото повече затъваме в информация, толкова по-голяма сила придобиват некомпетентността, незнанието, невежството и предубеждението. В последните страници на книгата се даваше пример с ловка манипулация на цифри с оглед раздухване на несъществуващ скандал и извличане на политическа изгода (3 милионни части биват трансформирани в 3000 пикоединици - а всеки е наясно, че 3000 е много сериозна цифра, каквото и да я замазват някакви си там учени). Страх ме е, че при една реална криза всички тези глупости, полуистини и откровенни лъжи ще експлодират във вид на улично насилие. Дори и на родната политическа сцена си имаме подобен "пророк", а след като той окончателно се дискредитира, ще го замени друг, редящ горе-долу същите приказки. Хареса ми една мисъл на Пелегрино: във всичките си приказки той почти никога не предлагаше решения на проблемите, но пък винаги изреждаше обширен списък с виновници и изкупителни жертви за кризата.
Страшно интересна беше частта от послеслова, обясняваща идеята за живот на "ледените планети" и особено ме впечатли прогнозата за шанс 1000:1 извънземния живот, с който се сблъскаме някой ден да произхожда точно от такъв свят.
Хареса ми:
На четири години: "Татко знае абсолютно всичко!", на седем години: "Татко знае доста, наистина знае много", после на десет години: "Баща ми не знае почти нищо.". На 12 се стига до прозрението: "Баща ми дори и това не знае", на 14: "Баща ми ли? Безнадеждни е изостанал", а на 21: "Ама този мъж е страхотно тъп, тъп като галош." После, някъде към 25: "Знае нещичко за това, но не много", 5 години по-късно: "Може би си струва да разбера какво мисли татко." На 35 години: "Не трябва да се втурвам презглава в тази работа. Нека първо чуя мнението на татко и после да реша." На 50 години: "Чудя се какво ли би казал татко за това. Беше изключително умен", и накрая, на 60: "Какво ли не бих дала татко да беше тук, за да обсъдя това с него. Този човек знаеше абсолютно всичко!"
***
-Струва ми се, че Джордж Оруел е схванал всичко погрешно. Не Големия брат наблюдава нас. Ние го наблюдаваме.
петък, май 04, 2007
Разпръснати слънца
Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Брад
Година: 2007
Поредния том от сапунената космическа опера "Сага за Седемте слънца". Андерсън продължава да разтяга действието и да използва чеховската пушка на стената като основен похват.
Книгата не затормозява, чете се бързо, а сигурно дори си има и почитатели.
Издател: Брад
Година: 2007
Поредния том от сапунената космическа опера "Сага за Седемте слънца". Андерсън продължава да разтяга действието и да използва чеховската пушка на стената като основен похват.
Книгата не затормозява, чете се бързо, а сигурно дори си има и почитатели.
понеделник, април 30, 2007
Краят на дъгата
Автор: Върнър Виндж
Издател: Брад
Година: 2007
Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.
Основната фабула на книгата е от типа на сложните шпионски романи - разузнаването на Индо-европейския съюз случайно се натъква на данни за разработката и тестването на изключително опасна технология за поведенчески контрол над Homo sapiens. Официално посегателствата над свободната воля се преследват безмилостно от 3-те Велики сили, но света е твърде объркан - един могъщ играч от индийското разузнаване тайно разработва въпросната техниология в лаборатории на територията на Америка. Официално той контролира операцията за проникване във въпросните лаборатории, а неофициално играе двойна игра, опитвайки се да евакуира проекта си и да пробута на колегите си фалшиви данни за него. За целта наема мистериозна личност, известна като Заека - виртуозен мрежов организатор и манипулатор с неизяснена личност (абе май все пак си беше ИИ), който да организира проникването в лабораториите и прикритието на операцията. Как завърши историята - за мен има повече от едно обяснение.
Второто направление е семейство Гу - дядото Робърт е (бил) най-гениалния поет на своето време, преди да го удари болестта на Алцхаймер, а по-късно да се възстанови благодарение на съвременните медицински постижения; бабата Лена е психиатър, много дълго време е търпяла психическия тормоз на съпруга си, но накрая го е разкарала, а когато разбира, че той се оправя от заболяването, се оттегля в старчески дом и наблюдава оттам събитията; синът Боб - полковник от морската пехота, един от оперетивните командири на САЩ за специални операции (в този свят ядрените удари са възприето като крайно, но приемливо решение - има намеци за унищожени големи градове и изкуствено създадени епидемии от терористи и смахнати секти); снахата Алис - легендарна личност, анализатор, командир и каквото още се наложи; внучката Мири - хлапе с упорит характер и заложби, впечатляващи дори родителите си. Цялото семейство и останалите второстепенни герои са въвлечени в шпионската игра, а успоредно с това текат междуличностните им конфликти.
Интересна беше идеята за: Защитниците на личното - организирано вкарване на невярна информация в мрежата, за да бъде предпазен личния живот на отделния човек от факирите в употребата на Гугъл; вярващите кръгове - интернационални общности, споделящи обща мания и създаващи виртуален дизайн, превръщаш обкръжаващата действителност във визия, съответстваща на желанията им (имаше "напластявания" на хиляди визии върху всяко кътче от пейзажа, а битката беше да се привлекат и задържат потребители на този "канал"); мрежовите съдружия - създаване на работни екипи и подекипи от хора в света, за да разнищват определена задача; носенето - технология, в която дрехите са наблъскани с компютърна и комуникационна технкиа, поддържащи връзка с мрежата (коят не е просто глобална, а повсевместна - покрива всяко кътче от околността), осигуряват идентификация, визия и комуникация на потребителите си - толкова успешно, че ако не носиш автоматично ставаш аутсйдер.
Тази книги много си кореспондира с киберпънка на Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън, както и с футуристичните трилъри на Стив Пери, но си има собствен облик и доста добре изграден свят. За съжаление действието беше съсредоточено само в един район на САЩ от близкото бъдеще - Сан Диего, при това в много къс интервал - дни, така че имам доста въпроси, останали без отговор. Във всеки случай - книгата си струва, а Върнър Виндж определено се изкачи високо в личната ми класация на автори, въпреки че това е едва третата му книга, която съм чел.
Издател: Брад
Година: 2007
Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.
Основната фабула на книгата е от типа на сложните шпионски романи - разузнаването на Индо-европейския съюз случайно се натъква на данни за разработката и тестването на изключително опасна технология за поведенчески контрол над Homo sapiens. Официално посегателствата над свободната воля се преследват безмилостно от 3-те Велики сили, но света е твърде объркан - един могъщ играч от индийското разузнаване тайно разработва въпросната техниология в лаборатории на територията на Америка. Официално той контролира операцията за проникване във въпросните лаборатории, а неофициално играе двойна игра, опитвайки се да евакуира проекта си и да пробута на колегите си фалшиви данни за него. За целта наема мистериозна личност, известна като Заека - виртуозен мрежов организатор и манипулатор с неизяснена личност (абе май все пак си беше ИИ), който да организира проникването в лабораториите и прикритието на операцията. Как завърши историята - за мен има повече от едно обяснение.
Второто направление е семейство Гу - дядото Робърт е (бил) най-гениалния поет на своето време, преди да го удари болестта на Алцхаймер, а по-късно да се възстанови благодарение на съвременните медицински постижения; бабата Лена е психиатър, много дълго време е търпяла психическия тормоз на съпруга си, но накрая го е разкарала, а когато разбира, че той се оправя от заболяването, се оттегля в старчески дом и наблюдава оттам събитията; синът Боб - полковник от морската пехота, един от оперетивните командири на САЩ за специални операции (в този свят ядрените удари са възприето като крайно, но приемливо решение - има намеци за унищожени големи градове и изкуствено създадени епидемии от терористи и смахнати секти); снахата Алис - легендарна личност, анализатор, командир и каквото още се наложи; внучката Мири - хлапе с упорит характер и заложби, впечатляващи дори родителите си. Цялото семейство и останалите второстепенни герои са въвлечени в шпионската игра, а успоредно с това текат междуличностните им конфликти.
Интересна беше идеята за: Защитниците на личното - организирано вкарване на невярна информация в мрежата, за да бъде предпазен личния живот на отделния човек от факирите в употребата на Гугъл; вярващите кръгове - интернационални общности, споделящи обща мания и създаващи виртуален дизайн, превръщаш обкръжаващата действителност във визия, съответстваща на желанията им (имаше "напластявания" на хиляди визии върху всяко кътче от пейзажа, а битката беше да се привлекат и задържат потребители на този "канал"); мрежовите съдружия - създаване на работни екипи и подекипи от хора в света, за да разнищват определена задача; носенето - технология, в която дрехите са наблъскани с компютърна и комуникационна технкиа, поддържащи връзка с мрежата (коят не е просто глобална, а повсевместна - покрива всяко кътче от околността), осигуряват идентификация, визия и комуникация на потребителите си - толкова успешно, че ако не носиш автоматично ставаш аутсйдер.
Тази книги много си кореспондира с киберпънка на Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън, както и с футуристичните трилъри на Стив Пери, но си има собствен облик и доста добре изграден свят. За съжаление действието беше съсредоточено само в един район на САЩ от близкото бъдеще - Сан Диего, при това в много къс интервал - дни, така че имам доста въпроси, останали без отговор. Във всеки случай - книгата си струва, а Върнър Виндж определено се изкачи високо в личната ми класация на автори, въпреки че това е едва третата му книга, която съм чел.
вторник, април 24, 2007
Тъмната кула
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005
Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?
Издател: Плеяда
Година: 2005
Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?
понеделник, април 16, 2007
Изгубени гласове
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005
Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.
Издател: Плеяда
Година: 2005
Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.
събота, март 31, 2007
Песента на Сузана
Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2004
Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.
Издател: Плеяда
Година: 2004
Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.
сряда, март 28, 2007
Зло
Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998
В предната книга авторът ми даде надежда, че може би е средна ръка писач на хоръри, обаче в този попари очакванията ми. Книгата е с неубедителна фабула, клиширано действие и банална развръзка. Направи ми впечатление, че има някои сродни черти с "Лешояди" на Дан Симънс и "В името на Светлината" на Марион Зимър Брадли - не че е на нивото на тези книги (които пък не са от най-добрите на въпросните автори). Наистина ли има хора, дори и отвъд Атлантическия океан, които са склонни да вярват, че Холокоста е измислен и осъществен от адепти на Мрака, проводници на Злото или аморални нечовеци?
Издател: Брен
Година: 1998
В предната книга авторът ми даде надежда, че може би е средна ръка писач на хоръри, обаче в този попари очакванията ми. Книгата е с неубедителна фабула, клиширано действие и банална развръзка. Направи ми впечатление, че има някои сродни черти с "Лешояди" на Дан Симънс и "В името на Светлината" на Марион Зимър Брадли - не че е на нивото на тези книги (които пък не са от най-добрите на въпросните автори). Наистина ли има хора, дори и отвъд Атлантическия океан, които са склонни да вярват, че Холокоста е измислен и осъществен от адепти на Мрака, проводници на Злото или аморални нечовеци?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
