Отмъщението на Монца

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Бард
Година: 2011

Най-добрата книга на Абъркромби до сега.
Действието се развива в Стирия - страна/континент, отвъд морето и за Съюза, и за Гуркулската империя, където тече нескончаема война. В "Последният довод на кралете" великият Херцог Орсо от Талинс стана тъст на новоназначения крал Джизал и се появи с армията си в Адуа, за да участва в разгрома на гуркулските войски. Няколко години по-късно отново той е в завръзката на историята. При него служи наемническият отряд Хилядата меча под командването на Монцаро Муркато, изключително компетентен генерал и по съвместителство - красива жена. Нейният началник-щаб или по-скоро импресарио е по-малкият ѝ брат Бена. Поредица от победи на бойното поле са дали предимство на Орсо, стремящ се към короната на обединена Сирия, спрямо противниците му - Лигата на Осемте, рехава коалиция от амбициозни владетелли. След поредната победа двамата Муркато са поканени на аудиенция в резиденцията на работодателя си и стават жертва на типичната за Стирия неочаквана измяна, в резултат - Бена е мъртъв, Монцаро - почти. Спасена сякаш по чудо от странен чешит с необичайни хирургически методи, Монцаро оцелява и щом успява да стъпи на краката си (буквално), се измъква към един от тайниците си, за да започне Отмъщението на Монте Кристо Монца.
Купчина злато, придобита с пестъпление и скътана през успешните наемнически години, дава възможност на Монца да събере екип от най-способните убийци в Стирия. Отличен ход на Абъркромби е да включи сред тях няколко интересни второстепенни персонажи от предната поредица - бившият практик от Инквизицията Шило Витари; севернякът Тръпката - боецът, който отказа да забие нож в гърба на Логън/Кирвавия девет въпреки кръвната си вражда с него; наемническия командир Никомо Коска (отне ми време, докато се сетя кой е това - капитан Брабоса от "Карибски пирати"). Другите съучастници на Монца също си ги биваше, особено бившият затворник Дружелюбния, който е тотално обсебен от броенето, числата и тълкуването им. Има и един безкрайно противен образ - майсторът-отровител Кастор Морвийр, който си е брат-близнак на Круппе от "Малазанска книга на мъртвите". Появяваха се и други познати персонажи - банкерът Мотис от банка "Валинт и Балк"; Карлот дан Айдър, ръководител на бившата Гилдия на подправките от превзетия град Дагоска; ядачът (маг-канибал) Йору Сулфур - близък помощник на Първият магус Баяз; крал Джизал дан Лутар от Съюза. За мое съжаление Великият Инквизитор Санд дан Глокта само беше споменат, но не се появи лично. Стъпка по стъпка всеки един от 7-те участника в убийството биваше застигнат от мъстта на Монца, всеки по различен начин и при различни обстоятелства. Всъщност интерсната част бяха отношенията меду героите, както и бекрайният въртоп от събитития които предизвикваха или в които попадаха.
Абъркромби остава верен на своя стил: Монца и екипът ѝ не са "добрите", а само "нашите", като дори и това е спорно твърдение. Всеки един от героите влачи на плещите си собствената си история - убийства, измени, убийства, предателства, убийства, кръвосмешение, убийства...
Най-сериозно е работено по характера на Тръпката: в началото на романа той е ибягал от родния Север, където е Именуван мъж, воювал заедно и против най-големите водачи на своето време, опитващ се да скъса с битките и убийствата и да започне в далечна Стирия нов живот на честен мирен труд, изпълнен със състрадание и помощ към ближните. Неговата американска стириянска мечта си остава неосъществена, твърде бързо реалността му носи само разочарования и неуспехи в опита да се интегрира в живота на мирните хора и когато е на ръба на гладната смърт случйна среща с Монца го връща на добре познатия път на насилието. Само че вече не е в Севера, където понятието "чест" не е празна дума, а гадна бъркотия, наричана от местните Кървавите години, а Монцаро Муркато ненапразно всява ужас сред всички. Поредицата приключения вкарва Тръпката в безмилостна месомелачка, в която той губи какво ли не - чест, скрупули, око, разум, лоялност. помилван в края на историята той се отправя обратно към родния Север, пречистен от всички илюзии и опасен не по-малко от Логан/Кървавия девет или Дау Черния - двамата герои с най-лоша слава сред северняците.
Вторият сериозно разработван образ е Монцаро Муркато: чрез ретроспекции е проследена нейната лична история и мотивация. Родена на неподходящо място (гранична област на Талинс към съседно/враждебно владение) и в неподходящо време - началото на Кървавите години, твърде рано останала кръгъл сирак и при това отговорна за по-малкия си брат, тя е въвлечена отначало в набези и контранападения между селски опълчения в нейната област, по-късно постъпва наемник в Хилядата меча и е взета под опека от Никомо Коска. Тя просто има талант - за боравене с оръжие, за тактика, за стратегия, така че издигането сред наемниците е въпро на късо време. Един ден се оказва водач на собствената наемническа бригада, а в друг - основен военачалник на великия херцог Орсо. И през цялото време се оказва забъркана в нежелани от нея събития - предателство спрямо Коска; масово клане на мирни жеители; убийство на свръхбогат търговец - и всеки път любимият ѝ брат Бена е замесен активно. Дори и собствената ѝ вендета срещу херцог Орсо не протича по желания от нея начин - планираните убийства непрекъснато се израждат в масови кланета, личната ѝ мисия се оплита с политическите интриги на доскорошните ѝ противници и днешни несигурни съюзници и в края на историята тя се оказва там, където твърдо не е искала: на престола на разгромения Талинс, в началото на нова поредица войни в Стирия.
Верен на себе си Абъркромби и тук вкара събитията в основната си схема - многовековната война между Първия магус Баяз и Вторият магус Калул. Херцог Орсо и съюзниците му са финансирани от банка "Валинт и Балк", а Лигата - от Гуркулската империя. Като емисари се появяват двама близки помощници на Калул и Баяз - ядачите Ишри Източния вятър и Йору Сулфур. Интересният момент беше появата на ядач-ренегат - някогашен подчинен на Бая, който води собствена игра на разрушаване на планове. Неговата намеса успява да подреди последните непасващи парчета от историята на Монца.
Пак в свой стил Абъркромби завърта интриги, в които нищо не е както изглежда на пръв поглед и никой не е точно това, което изглежда. Много майсторски е създал сложни палнове, които в момента на реализация се провалят от почти случайна намеса на някой човек, оказал се на подходящо място в подходящ момент.
Големият плюс на книгите на Абъркромби са опита за реализъм - в характерите на героите, в описанията на света, в провеждането на обсадите, в развоя на битките. С интерес очаквам да се появи още нещо на автора, поредицата много приятно заприличва на "Черния отряд" на Глен Кук въпреки залитанията по преразказване на добре познати сюжети.

Харесах:
Числеността е без значение, ако са мързеливи, неподготвени и ги предвождат идиоти.
***
Неприятна кръстоска между наслада и отчаяние с превес на второто.
***
Такива сте оптимистите. Тъпи копелета, които никога не си вземат поука.
***
Хората предпочитат лидер, който изглежда велик, пред такъв, който наистина е.
***
човек трябва да се смее, докато е жив, защото след това определено ще му е трудно
***
Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.
***
Да го правиш и да го харесваш са различни неща.
***
Никога не съм бил много решителен. Склонен съм да мисля твърде много какво би се загубило, ако предприема дадено действие. Да гледам със съжалениезатварящите се врати, вместо да потърся възможности в тези, които трябва да отворя.
***
смъртта никога не е сигурна... а само крайно вероятна
***
колкото по-глупав е човек, толкова повече мрази да изглежда глупав
***
Но имаше проблем с това да сриеш нещо от себе си.
Винаги знаеш къде е.
***
Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам.
***
По-добре да се движиш бързо и да удряш здраво, вместо да говориш за това.
***
Каква е целта на мъртвите грои, ако не да подадат пленените флагове на по-благоразумните другари от задните редици?
***
Ще ти е много по-спокойно, ако вместо непрекъснато да предвиждаш заповедите ми, просто ги да ги изпълняваш. Това е най-простия военен принцип.
***
човек е по-склонен да прости всякакви прегрешения на красива жена, но не и на грозен мъж
***
Искам земята, не живота им. Мъртвите не могат да се подчиняват.
***
Ограниченията на цивилизацията не са толкова корави, колкото смятат нормалните хора.
***
Предпочитаха да вярват, че светът е пълен със зло, а не с лош късмет, егоизъм и глупост.
***
-Само малцина избират тежкия път, защото е правилен.
-Само малцина дори успяват да различат правилния път от грешния.
***
Лаком като патица, смел като гълъб, лоялен като кукувица.
***
Когато построиш живота си само върху едно нещо, обичаш само един човек, имаш само една мечта, рискуваш да загубиш всичко за миг.
***
Да изглеждаш богат е почти толкова полезно, колкото да си.
***
Понякога хората се променят за добро. Понякога за лошо. А често, много често, стига да имат време и възможност... се променят обратно.

Не бой се от нищо

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1999

Още едно от ширпотребните произведения на Кунц.
Поизтръскал е старото притеснение от тайните заигравки на военните с биооръжия - толкова тайни, че реално са безконтролни. Както винаги - пак един експеримент е изпуснат от свръхстрогосекретна лаборатория. В резултат - всички живи създания попадат под влиянието на модифициран ретровирус, променящ и разменящ ДНК. В резултат - хора придобиват животински инстинкти, животни - интелект. В жентъра на историята се щура сина на генетичката, разработила ретровируса, който не знае нищичко чак до смъртта на баща си, а после само за ден-два трябва да се приспособи към новите реалности на окръжаващия свят.
Принципно би могло да стане хубава история - може би като "Радиото на Дарвин" или "Бялата чума", но всъщност всичко е само леко загатнато, дори не е обърнато на екшън като в "Пазители".
Доста разочароваща книга като за Дийн Кунц.

Харесах:
надгробните плочи приличат на редици с книги с имената на зачеркнатите от страниците на живота
***
Здравомислещите разбират, че човешките същества са неспособни да довеждат до край широкомащабни конспирации, защото някои от по-характерните за нас отличителни качества като животински вид са подминаването на детайлите, склонността да изпадаме в паника и неумението да държим устата си затворена.
***
погледът може да има плътност
***
единственото място, където вижда здрав разум, е вътрешността на собствения му череп
***
Краят на света, който познаваме, не означава задължително края на света изобщо.
***
Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението.
***
-Стара риза или старинна - струва ми се едно и също.
-Едното е евтино, а другото не е.

Колорадеца

Автор: Стивън Кинг
Издател: Бард
Година: 2008

Безцелно упражнение по писане. Това беше първото, което ми хруман щом довърших историята. Просто защото история намаше. Би могло да мине за увод или фрагмент от по голямо произведение, но Послеслова уби и тази ми надежда.
А че беше майсторски разказана - спор няма. Двамата стари журналисти, учещи младата си стажантка на всичко, което знаят - от местния диалект, през начина на живеена на острова край Мейн и отразяването на местните събитя в също така местния вестник, та до местните мистерии от последния половин век. Най-странната от всички е Колорадеца - мтж, намерен мъртъв на плажа, задавил се до смърт с тривиална телешка пържола. Всичко би било банално, ако не беше без документи и по риза през ранна пролет на плаж недалече от Канада. Разследването им 2 години по-късно идентифицира жертвата - човек, който изчезва от офиса си по обяд и по-малко от 24 часа след това се оказва мъртъв на 3000 километра от там. Как и защо - това е загадката и сай Кинг любезно ни я оставя на нас.
Може би би ми допаднало като решение, ако бях в настроение да медитирам над този въпрос и кана червено вино.

Харесах:
Мъжете правят за жените много неща, на които обръщат гръб в мига, в който останат сами, неща, от които в девет от всеки десет случая биха избягали, даже да са пили и да ги подстрекават цяла тайфа приятели.
***
няма как да избързаш в история, която просто не съществува

Адвокат на дявола

Автор: Андрю Нидърман
Издател: Атика
Година: 1998

 Честно казано - очаквах повече от книгата заради филма.
А историята се оказа доста постна - млад адвокат погазва съвестта си, защитавайки учителка за сексуален тормоз над 10-годишна ученичка и успехът му води до неочаквано издигане като съдружник в неизвестна, но адски богата нюйоркска адвокатска фирма с харизматичен собственик. В началото всичко е екстра - лукс, пари, блъскав живот, жена му от провинциално момиче се превръща в светска кифла. Работата също е ОК - още в първото дело вместо очаквания крах се стига до изненадващ обрат в последния момент и един комарджия, убил богатата си съпруга-инвалид е обявен за невинен. Само дето нещо не е наред - нощем вижда отстрани сам себе си как чука страстно жена си, а побърканата съпруга на един от съдружниците му разказва за злото във фирмата. Леко ровене в базата данни води до още по-стряскащо откритие: има списък тежки престъпления, по които ще се работи през следващите 2 години, само че те още не са се случили. Амокът е ясен, особено когато съпругата се оказва бременна, но неясно от кого точно. Опита да се търси помощ от прокуратурата води до среща с възрастен свещеник, изследовател на сатанизма, а неговите съвети - до предумишлено убийство. Признат за виновен и изпратен за 25 години в строг затвор младият неуспял кариерист попада в собствен ад - камари затворници, очакващи да се бори за преразглеждането на присъдите им, иначе...
Всъщност книгата не е зле, но не е от класата на "Бебето на Розмари", а не успява да докара и нотката на тиха лудост на "Ангелско сърце". Обаче пък е стегнато написана и се чете бързо, а това за мен напоследък е огромен плюс.

Последният довод на кралете

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Бард
Година: 2011

Третата книга беше изцяло в руслото на очакваното - харадците гуркулите обсадиха Гондор Адуа, където обче ги чакаше в засада Гандалф Белия Първия магус Баяз. След много бой (предимно по добрите), дойдоха роханците стириянците в черните кораби, както и редовната армия на Съюза под предводителството на хобита маршал Уест и подкрепена от дунеданците северняците на Логън Деветопръстия. Назгулите Ядачите бяха унищожени почти изцяло, с което дългогодишната програма на Саруман Втория магус Калул за производство на юнити от висок левъл бъде опропастена. Тази битка остана неразрешена и отворена за нови томове: Баяз се оказа нещо като Палпатин - безмилостен тиранин, "отгледал" Съюза за противовес на Гуркулската империя на Калул; битката между двамата просто продължава, всеки един от тях загуби част от натрупания ресурс ръшвайки базата на другия, но без да претърпи твърде тежки щети. Това беше скучната част.
Готината част беше в Севера - войната, започната от срещу Съюза от крал Бетод (марионетка на Баяз, проявила собствено мнение) беше приключена от новоизлюпения маршал Уест и завърналия се в родния край Логън/Кървавия девет. Имаше отчаяни битки, стратегически ходове, грешки, магия и измама, както и неизбежния двубой между Кървавия девет и Страховития Фенрис (който се оказа останка от древни времена, създадена от Глъстрод, най-малкия син на Еуз, за войната му с по-големите братя).
По-интересна пък беше нишката на основния герой - инквизитор Санд дан Глокта. Движен от болката и ината да не се предаде той се влачеше през всички препятствия, лавирайки изумително умело между всички големи играчи и смъртоносни заплахи, успя да се справи с всичко, да оцелее и да получи наградата в края на играта - поста на Архилектор на Инквизицията, място във Висшия съвет на Съюза и неофициално - пълната власт в кралството като наместник на Баяз. Даже се уреди с брак с Арди, сестрата на стария си приятел Колем Уест и покрай това - с вече готово дете. За да има опции за нови интриги - бащата на детето е Лутар, поредната марионетка на Баяз, назначена за крал на Съюза.
Краят на книгата беше най-интересната част и от 3-те тома. Баяз не се поколеба почти да наруши Първия закон на Еуз; най-близкия му ученик също се оказа ядач (маг-канибал, нарушител на Втория закон); прецака един от другарите си от древността, затваряйки го вовеки с откачената дъщеря на Създателя Канедиас; според някои податки - Баяз е убил и Ювенс, и брат му Канедиас. Феро Малджин се сдоби с огромна мощ, откачи окончателно и тръгна към Гуркул за да продължи персоналната си война с империята. Логън спечели всички битки и загуби окончателно възможността да намери някакво място в Севера - всъщност направи самоубийствен скок от високо в река в опит да оцелее, точно както започна и поредицата. Тогава се сетих и с кого визуализирам образа: Улвърина от Х-мен.
Силно подозирам, че в "Отмъщението на Монца" пак ще се срещна с Логън, така че ще се опитам да я докопам в най-скоро време.
А Абъркромби става за четене - стилът е приятен, цветист, много далеч от сковаността на Толкин или инфантилизма на Едингс. След "Гобленът на Фионавар" това е най-добрата преработка на "Властелина на пръстените", която съм чел. Човекът е направил опит да вкара реализъм във фентъзито и доста е успял, макар и да си остава далече от Бърнард Корнуел и "Сказание за Артур".

Харесах:
колкото по-мижав човека, толкова по-напомпани претенциите му
***
Пътешествията носят мъдрост само на мъдрия. Невежата затъва още по-дълбоко в своето невежество.
***
Мрачната всекидневна, изглежда, бе обзаведена от човек с прекалено много пари, прекалено малко въображение и крайно недостатъчно площ, върху която да разпростре амбициите си.
***
Умът не е гаранция за разумно поведение.
***
Аз съм пословичен празноглавец. С умна жена до себе си ще изглеждам пълен идиот.
***
страховито оръжие е търпението
***
...мнозинството хора предпочитат да им се казва какво да правят, вместо сами да взимат решения. Подчинението е по-лесно.
***
Многото доверия прави човека небрежен.
***
Редките прояви на невъздържаност придават на човек страховитост. Честите го  карат да изглежда пълен смешник.
***
Единствената разлика между войната и обикноввеното убийство е в броя на мъртвите.
***
мъже на път към кървава зора
***
Най-лошият враг е най-близкият ти съсед.
***
Научил съм много от грешките си... Едно не научих само - как да спра да ги правя.
***
Време е за твърди решения, корави сърца и наточени остриета.
***
Който и да беше обзавеждал Бялата стая, беше дръзнал да премине отвъд строгата неприветливост и да навлезе смело в царството на пълното неудобство.
***
може и да не разбираше много от политика, но можеше да познае кога едни хора биват прекарвани от други
***
Първо идва гордостта. После идва болката. Веднага след нея напира смирението. А накрая идва покорството.

Преди да увиснат на въжето

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Колибри
Година: 2011

Запази се впечатлението ми от предишния том: това вече съм го чел. Горе-доу изплуваха и поредиците: "Властелина на пръстените" и преработката му в "Белгариада" на Едингс, както и "Божиите монархии" на Кирни. Остава да ми се губи руския източник на алюзии с ОГПУ/НКВД.
Иначе в този том нещата бяха наобратно: почти цялото развитие беше готино, без последните 50-на страници; до сега готините герои Логън/Кървавите девет и Феро изпаднаха в една очаквана и досадна любовна връзка; второстепенния хобит, пардон - полковник Колем Уест рязко изпъкна по време на кампания срещу Исенгард Севера; инквизитор Глокта ства все по-готин, заприличва на Ветинари.
Историята продълава да е предвидима - войната в Севера потръгва накриво и струва живота на престолонаследника ан Съюза (кретен, който собствената му охрана би трябвало да удави отдавна); войната на Юг след упоритата, но обречена съпротива на Дагоска срещу империята на Гуркул беше тръгнала към някакво утихване, но "изненадващото" убийство на другия принц на Съюза, гарнирано с публична екзекуция на гуркулския посланник, гарантира ескалация на конфликта. Един от най-досадните литературни герои във фентъзито - Джизал дан Лутар бе маркиран като новия крал на Съюза (явно освен Гандалф Баяз никой все още не го знае) и общо взето картите бяха раздадени за последното разиграване в тази ситория - сблъсъка на отколешните съперници Първи и Втори магус, техните школи от адепти, манипиулираните от тях империи и каквото още излезе от шапката на автора ще се състои за радост на читателите.
Смятам веднага да има дам шанс. :-)

Харесах:
Младежът беше малко над двайсетте, но се отличаваше с цялата интелигентност на преждевременно развит десетгодишен хлапак.
***
Някои хора са готови на всичко за пари, а повечто хора са готови на всичко за много пари.
***
Ако не друго, приятелят е един враг по-малко.
***
Уважението не струва нищо, а няма по-бърз убиец от собствената самоувереност.
***
Годините минават, немислимото става ежедневие, грозното става досада, а непоносимото - рутина.
***
Грешките от миналото не се погребват така лесно.
***
Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено.
***
Тогава бяха времена на велики мъже, които постъпваха както е редно... А сега са настанали времена на дребни хорица, които постъпват както се наложи. Малки хора с дребни мечти, тръгнали по стъпките на гигантите.
***
Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам.

Гласът на острието

Автор: Джо Абъркромби
Издател: Колибри
Година: 2010

По-голямата част от книгата пораждаше в мен усещането, че това вече съм го чел. В няколко варианта. Отделно - много разтегнато действие, едно 150-200 страници са си направо пълнеж. Обаче последните 50 ми показаха защо книгата има толкова добри отзиви. Иха!
Схемата си е класика - бели хора, считащи се за свободни, са обкръжени от империя на черни (реално управлявана от зли магьосници) от юг, и от новосъздаено кралство на свирепи грамадни мъжаги на север. Е, не са Ангмар и Харад, обаче пък ома орки, пардон - шанка, раса-биооръжие, останка от древна война между двама братя (не, не са Ерик и Коруин, поне от досегашната информация). Има и Първи магус, който си няма шапка, но пък е плешив, има и други магове от първата генерация, поне единия - много лош и живее на юг. Първият магус събира експедиция от шест човека (ето това е новаторско, обикновено са седем!), която да отиде на майната си и да намери всемогъщ артефакт, преди корумпираното кралство на свободните бели мъже да бъде прегазено от свирепи южняци, диви северняци и после останалите да ги изтрепят орките. Паердон, шанка.
Толкова с шегите.
До тук има няколко готино изградени образа - войнът-северняк Логън и берсеркерската му част Кървавите девет; отряда елитни бойци на Логън, които са изпаднали в немилост заедно с него и се скитат немили-недраги из Севера; Феро Малджин - превъртяла от ярост бивша робиня от дълбокия Юг, която живее единствено за да унищожи колко може от империята.
Силната част в книгата е Инквизицията - параноична организация, един от стълбовете на обществото, която адски прилича на НКВД под командването на Ежов или Ягода, даже си има собствен Гулаг в най-северните територии. Съчетавайки разузнаване, контраразузнаване, следствие и корупция, Инквизицията се опитва да опази полу-разпадналата се система на управление (епохата е като в ранния Ренесанс - аристокрацията запада от глупост, но все още е управляващата сила, буржоазията вече има икономическата сила, но все още не осъзнава какво може да постигне с нея), като се опитва да балансира между интересите на всевъзможни фракции най-общо в интерес на Държавата (кралят е сенилен идиот, а престолонаследника - млад идиот, абсолютната монархия е предимно фикция). Като добавка е инквизитор Санд дан Глокта - благородник, бивш военен, някога изключителен фехтовач, герой от последната война с империята на южняците (удържал сам един мост достатъчно дълго, за да спаси цяла армията), попаднал в плен и изтезаван внимателно и целенасочено 2 години до превръщането му в негоден за нищо инвалид, но проявил достатъчно инат да се хване ан работа в Инквизицията. Глокта е загубил каквото може да се губи, включително илюзиите и скрупулите, но пък е запазил здравия си разум и не се бои да го използва. В края на романа го метнаха в една безнадеждна мисия, така че директно започвам следващия том.

Харесах:
 имаш ли нещо за правене, по-добре приключвай бързо
***
Когато не ти е останало друго, трябва да си доволен и от малкото, което имаш.
***
Това е проблемът на здравите крака, склонен си непрекъснато да тичаш напред-назад. А когато имаш проблем с движението, много внимателно се замисляш и не помръдваш, докато не си напълно сигурен, че се налага.
***
Времето лекува разбитите сърца, но не и избитите зъби.

***
от повече редпазливост не се умира, докато без хич - да
***
Трябва да те е страх, за да проявиш смелост.
***
Кръвнишките погледи вършат работа само ако после можеш да се биеш като хората.
***
Вложи всичко от себе си, но то не беше много.
***
Разликата между приятния събеседник и непоправимия кретен е само няколко чаши  вино.
***
отнасяш ли се с някого като с куче, не след дълго ще те ухапе
***
онзи вече не му изглеждаше луд - беше просто човек, дошъл от един напълно побъркан свят
***
Невероятно до къде те докарва глупостта, ако не и обърнеш внимание навреме.

Ангелология

Автор: Даниел Трусони
Издател: Сиела
Година: 2010

Доста случайно попаднах на книгата - дори не бях разбрал за съществуването и, преди да я взема в ръце и малко след това да я купя.
Анотацията ме накара да очаквам, че ще е нещо в стил филма "Константин" - ангели/дяволи бродещи в нашия свят и разиграващи безкрайните си битки и интриги. Вместо това се сблъсках с поредния случай като  "Пропадането" - принципно интересна идея, с оползотворен потенциал около 50% и калпав превод за добавка.
Концепцията пак се базира на библейския отрязък с кръстосването на ангели и хора и техните наследници - исполините/нефилими, които лично Господ се опитал да изтреби чрез Потопа. Тук нефилимите са някак странни - не съвсем отделна раса и не точно свръххора, живеят много по-дълго от обикновените хора, имат крила (точно те са белег за мястото им в йерархията), разполагат с някои свръхсили и командват няколко други раси крилати създания от по-низш ранг. В добавка са натрупали огромни богатства и власт чрез брутална сила и задкулисни машинации. Срещу тях противостои рехавата организация на ангелолозите - учени от всички краища на планетата, изучаващи ангелите и нефилимите, опитващи се да предпазят човечеството от тиранията на нефилимите. В наше време и двете групи са в сериозен упадък: нефилимите се израждат генетично (с всяко следващо поколение човешкото генетично наследство се усилава за сметка на ангелското), а ангелолозите са загубили много от спонсорите си (отделно материализма е превърнал религията в атавизъм и хората масово не се интересуват от ангели и истината за тях). Ангелолозите така или иначе са в губещата позиция - нефилимите са много по-дълголети, много по-богати и ги шпионират от векове. Неясно защо обаче ги оставят да съществуват (имше някакво мъгливо обяснение, че на нефилимите им липсва искрата на гениалност и това ги прави зависими от хората за да прогресират).
До тук с интересната част. Около 400 страници са посветени на ретроспекции, с които се обяснява на порции гореизброеното. Има и нещо като шпионска интрига около събития по времето на Втората световна война - 2 млади ангелоложки (15 годишни?!) са въвлечени в сложна игра между членове на Съвета на ангелолозите и член на нефилимската фамилия Григори, а между това най-сетне успяват да пробият една хиладолетна загадка и да локализират затвора на падналите ангели (в Родопите). Експедицията до там се увенчава с успех - намерена е лирата на архангел Гавраил (некадърно преведен като Габриел), същата на която е свирил и Орфей (Голямо бонго!). Артефактът е неоценим - музиката от него притежава огромна сила да лекува, убива и може би дори да освободи падналите ангели. След картко взаимно мамене и куп трупове лирата достига в САЩ и попадайки в ръцете на г-жа Рокфелер (основен спонсор на ангелолозите) ичезва за 50 години. В наши дни интригата се подновява, като в центъра попада младата монахиня Еванджелин, внучка на едно от момичетата и въпросния нефилим Пърсифал Григори. Изследователят на историята на изкуството Верлен прави проучване по поръчка на Григори на връзките на г-жа Рокфелер в периода на изчезването на лирата, без да има представа за ангелолозите и нефилимите. Това пък тласва напред цяла поредица от събития довела до разгадаването местоположението на лирата и смърттта на повечето участници от двете врждуващи страни. В развръзката Еванджелин претърпява метаморфоза и се превръща в нефилим, което пък и дава възможност да унищожи лирата. Верлен открива своето призвание - ангелологията. Остава за следващата книга да се разбере накъде ще избие цялата интрига с увлечението на двамата, след като по подразбиране вече са на различни страни, макар че за Еванджлин тепърва предстои намирането на място в света.
Забавна беше частта, свързана с България (авторката е била тук) - стар български, на който "гяур" е друговоерец/неверник (думата трябва да е употребявана 400 преди османското завладяване на Балканите), още по-смешно беше разчитането на записани на фонетичен латински думи (автора е от X-ти век, при това е опсан като тракиец, живеещ в Рим) от българска селянка от първата половина на XX-век. Абстрахирам се от размотаването в американски  военен джип в Южните Родопи преез 1943г - на фона на последвалия полет от Гърция през Тунис до Турция това не беше нещо чак толкова странно. Абе за хамериканците Стария свят си остава доста смътен.
Трусони се е опитала да вкара нещичко от закодираните послания като при Дан Браун, но е на много по-ниско ниво. Отделно заделянето на 80% от  книгата за маловажни действия и иформации е лош подход. Останах с впечатление, че книгата добре се е продавала в САЩ, което вероятно ще доведе до продължение. Дано да е по-добро.

Харесах:
-Май имате доста за четене?
-...винаги има още нещо за четене.
***
неразумните действия са по-лоши от разумното въздържание
***
установих колко различен е животът на победителите от този на победените
***
Едно е да искаш мир, съвсем друго е да се преструваш, че войната въобще не съществува,
***
В един свят на Добро и Зло не можеш да избягаш от избора си.

Сакатият бог

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2011

Е, след хиляди страници историята стигна до края. Или до своя край. Или поне краят на безкрайния марш на Ловците на кости нанякъде.
Принципно готин свят е създал  Ериксън. С много история, много приключения, много от каквото се сетиш, и точно това се превръща в проблем н поредицата. Навръзването на купищата вражди и заговори в обща схема превърна поредицата в безумна въртележка от места, времена, личности и събития. За мен е трябвало да се разбие на по-малки истории. Но пък тогава щеше да прилича на много други поредици.
Най-после всичко свърши, безкрайните интриги на Сенкотрон и Котильон се увенчаха с успех, саможертвите бяха извършени, а Сакатия бог получи мир. Всичко това сред яростнио сражения на всякакви раси и фракции, измени и неочаквани съюзи.
Добър финал на една дълга поредица, даващ шанс да се разкажат още много, много истории в този свят.

Харесах:
Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си.
***
повечето от това, ковто наричаме "ухажване" се свежда просто до това да си наблизо
***
войната стимулира изобретенията и скоро след като едната страна подобри тактическата си позиция, другата бързо се приспособява да преодолее въпросното предимство - стига да има достатъчно време, за да го направи
***
Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката.
***
Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор - само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си.
***
търпението не отлага смъртта
***
Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя.
***
Очите могат да бъдат корави като броня.
***
всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано
***
човечество без смирение е опасна сила
***
Има майка в ноща
за дете изгубено в тъмното.
***
Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб.
***
не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма
***
Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.
***
ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен
***
В една война между фанатици и скептици, фанатиците печелят винаги.
***
Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.

***
Грозен и умен, Убийствено съчетание за мъж.
***
Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето.

P.S. Убийците

Автор: Джеймс Патерсън & Лиза Марклунд
Издател: Алто
Година: 2011

Приятен клиширан трилър. От гледна точка на авторите - развиващ се в екзотичен край на света - Швеция.
Старата история за хора, ценящи Изкуството (каквото и значение да влагат в тази дума) доста повече, отколкото човешкия живот. По тази причина се правят произведения/инсталации/нещоси чрез убиването на млади двойки в различни места на Европа, като аранжировката на труповете пресъздава някое извстно произведение.
Също така старият образ - нюйоркско ченге, баща на една от жертвите, води свое разследване и търчи след убийците на всяко следващо място. Докато в Швеция чрез една журналистка успява "да наруши кръга" и да извади убийците от анонимност.
Нататък всичко беше според очакванията - няколко обрата, малко преследване и финални изстрели.
Чете се много бързо, а единственото кофто е превода на заглавието - какво му е лошото на "Убийците с пощенските картички"?

Харесах:
човек може да стигне къде ли не с достатъчна липса на самокритичност
***
Хитлер - най-неуспелият художник в историята