Станция Пердидо

Автор: Чайна Миевил
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Интересен автор. Успява да редува неритмично моменти на насилие и екшън с протяжни и досадни описания почти без преход. Малко ми напомни за  "Джонатан Стрейндж и мистър Норел" - самата история няма бог знае какъв смисъл, но пък е увлекателно разказана. И е страхотен стийм-пънк! Хареса ми обобщаващото название ксенийци за всички нечовешки раси.
Най-голямото достойнство на книгата е разказваческия талант на Миевил. Почти всички автори на  фентъзи оставят в мен усещането, че световете има са доста маломерни (важи и за величие като Толкин, и за посредствени като Фийст и Едингс, и за слаби като Салваторе). Бас-Лаг на Миевил оставя впечатление за простор, макар че цялото действие на романа се развива в един мегаполис, подобно нещо съм изпитвал май самов историите за Маджипур на Силвърбърг.
Странен беше и края - не го разбрах, но от всички герои в книгата само прокудената гаруда Ягарек успя да ми хареса и грабне. А кметът Ръдгътър наистина прилича на архиканцлер Ридкъли - една рационална личнот в един смахнат град (само дето в Ню Кробузон няма и помен от веселяшкото добродушие на Анкх-Морпорк).
Подозирам, че бързо ще забравя съдържанието на книгата (не че има нещо за запомняне, освен Палголак), но определно пак ще чета Миевил, стига да го издадат.

Харесах:
Сякаш се намираше в кошмарна градина. Всяка стая съдържаше цвете от плът с дъх на мъчения.
***
В този извратен нощен капан, лошото беше лошо, а доброто - също лошо.
***
Непредсказуемото оръжие беше смъртоносно.
***
Той е по-скоро отсъствие с човешки вид.
***
Съвсем неочаквано заваля дъжд. Това бяха огромни, мудни капки, които падаха лениво и се пръсваха, тлъсти и топли като гной.