Левиатан се пробужда

Автор: Дениъл Ейбрахам & Тай Франк /Джеймс С.А. Кори/
Издател: Бард
Година: 2012

Като цяло, това вече съм го чел в историите на Лари Нивън за Джил Ръката и на Айзък Азимов за Лъки Стар. Поосъвременено е, писано е с повече размах и може би повече майсторство, но без  оригиналност.
Човечеството се е поразселило в Слънчевата система и са се оформили три групи: Земята, Марс и Пояса (разпръснати сред астероидите космически станции и инсталации). Формално Земята и Марс са в съюз, а Пояса се третира като крайградския катун, всъщност никой никому не се доверява и всеки има претенции към останалите. На фона на не особено стабилната обстановка няколко непредизвикани унищожавания на кораби, огласени от вечно измъкващ се на косъм идеалист (или идиот) предизвикват избухване на военен конфликт първо между Пояса и Марс, а после между Марс и Земята. 2/3 от книгата е посветена на бягане и криене по различни станции и бази на праведния идеалист и екипажа му, както и и на един силния образ в романа - депресивно ченге с разбит живот, преследващо собствена химера. В останалата 1/3 бяха набъркани извънземни от преди 2 000 000 000 години, тяхно биооръжие/биокомпютър/нещодруго, богата корпорация от социопати (не се сещам да съм чел книга, в която корпорациите да не са съставени от бездушни откаченяци), един земен офицер-ренегат (нещо като Джордж Вашингтон на Пояса) и разбира се - Щастливия Край. Край на първи том от щедро рекламираната поредица, разказваща за разселването на човечеството сред звездите. Другите не са написани, обаче пък договорите са подписани, явно не напразно Джордж Р.Р. Мартин е дружка с авторите.
Единственото достойнство на романът според мен е опита да се опише правдиво един потенциален недалечен свят и най-вече технологичната му част. Останалото е доста посредствено.

Харесах:
Говори каквото щеш за организираната престъпност, но тя поне е организирана.
***
Нищо не те сближава повече с началника от споделения расизъм.
***
Старо, познато и предсказуемо, като течаща надолу вода.
***
смъртта без предупреждение беше за предпочитане, тъй като не оставаше място за страха