Сделката на капитан Ворпатрил

Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард
Година: 2012

От много време съм сигурен, че най-подценявания герой в поредицата е Иван Ворпатрил. Наричан масово от околните "идиот", Иван всъщност е специалист по изплъзването от потенциално опасни ситуации. При положение, че Майлс го забъркваше в повечето си каши от бурната си младост, Иван се измъкваше основно с уплах. Е, и със сетаганданския еквивалент на бром в чая.
Най-после Бюджолд се прежали да напише книга за него, но се оказа лебедова песен. Приятна главоблъсканица, забъркана от избягал клан амбициозни собственици на джексънианска Къща, опитващи се да поизработят Иван Ворпатрил, Саймън Илян, Грегор Ворбара, ИмпСи и всички наоколо. Вместо зрелищен екшън като в "Огледален танц" романът беше предимно любовна история. Все пак имаше интриги, обрати и много от хапливия хумор на Бюджолд.
Явно бурните сблъсъци от началото на поредицата ("Бараяр", "Наемниците на Дендарии", "Игрите на Вор", "Огледален танц" и т.н.) окончателно са загърбени от Бюджолд за сметка на домошарско-дипломатическите истории ("Цивилна кампания", "Дипломатически имунитет" и т.н.). Не че не оценявам остроумието в тях, но ми липсва лудостта на адмирал Нейсмит.

Харесах:
Дизайнът трябваше да мине за абстрактен, но резултатът навеждаше на мисълта за банда купонясващи точки в ярки цветове, които са изпопадали в несвяст и алкохолно опиянение.
***
Никога не прекъсвай врага си, докато прави грешка.
***
Кискаше се като щастливо чайниче на горещ котлон.
***
липсата на доказателство не е доказателство за липса