Тайните фалити на комунизма

Автор: Христо Христов
Издател: Сиела
Година: 2007

Дълго и трудно четох тази книга. Вероятно ще трябва и да я препрочета.
Това е проучване на Дело N:4/1990 (за икономическата катастрофа). В него са публикувани данни за икономиката (инвестиции, резултати, салда, кредити, дългове и т.н.) и откъси от показанията на бивши "отговорни другари" воглаве с Тодор Живков (в някои случаи се прави сравнение с мемоарни публикации - нещо много се разминават думите на "другарите").
Че социализЪмът няма как да оцелее ми е ясно, след тази книга се чудя: Как е изкарал чак до 1989? (Всъщност и това е ясно - на кредити от СССР, Запада и СОБСТВЕНИЯ народ.)
От самият увод и цитати от показанията "бившите отговорни другари" се забелязва една основна концепция: възприема се желаното за възможно, а възможното - за реално и на тази база се изграждат плановете за действие. Набиват се в очи някои потресаващи с абсурдността си моменти:

• ръководство на страната на "петилетни планове", които се изготвят на база на миналия опит, а не на анализ с очакваното развитие , придружено с негодност за адаптиране към изменения в обстановката
• приемането със закон, че всяка година приходите в държавния бюджет надвишават разходите (т.е. няма дефицит) и съответно напасването на данните по това
• безсистемното печатане на пари "за вътрешна употреба" и същевременно отричането на наличието на инфлация
• ежегоден "ръст" на икономиката на всяка цена, без оглед на средствата и резултатите
• незинтересованост към парично-стоковите отношения като към нещо, което не касае държавата, въпреки че тя е практически едноличен собственик на цялата икономика
• наличието на условен "валутен лев", през който се прави корелацията между лева, долара, рублата и всички други валути, като курсовете се определят "отгоре" съобразно политическата целесъобразност, а не според реалното съотношение
• определяне на цените "отгоре", без връзка с реалните производствени разходи (особено брутално е разминаването, когато са намесени закупени срещу конвертируема валута материали/машини/технолигии), в резултат на което се появяват цели сектори, работещи перманентно на  планирана загуба, която се покрива с държавни дотации (най-плачевна е истината за "евтината храна")
• развитие на грандиозни производства без реална представа какво всъщност ще произвеждат и кой ще го купува 
• мащабна търговия на кредит с още по-бедни и от нас страни без оглед на рисковете и адекватни реакции на възникналите проблеми

Нещата са тръгнали на зле още през '60-те години, като кулминацията е тайничкото продаване на златния резерв на България, за да се покрият задълженията (основно към СССР). Вместо да се търси по-разумен подход, през '70-те се отпочва една индустриализация, едно развитие на чисто нови за страната отрасли...
По глави са проследени любимите митове на "другарите": селското стопанство (зарязан като "губещ отрасъл" и още в средата на '80-те започваме да внасяме храни), електрониката (безнадеждно изоставаща от световното производство), военно-промишление комплекс (след срива на петрола през '85-та изнасяме основно на кредит и голяма част от тия пари никога не ги получаваме); тежкото машиностроене (създаено без да има условия за това, погълнало огромни средства, недоизградено до край, губещо във всеки един ден на съществуването си).
Адски интересен е последния цитат в книгата: през 1987г. екзистенц минимума на едно лице в НРБ е 163 лева на месец. Всъщност още тогава част от населението вече е под прага на бедността, но все още не го знае.
Има още и още, и още неразумни, съмнителни и откровенно идиотски решения, описани в тази книга. "Кремиковци" стана нарицателно за цялата безумна "планова икономика", но като него проектите са още много, цената им все още се плаща дори и от хора, родени след 1989-та и ще се плаща може би и от родените през XXI-ви век.
А иначе "другарите" и до днес обясняват колко точно Българии са построили и колко прекрсно се е живеело в тях. Просто да се чудиш защо при първото отваряне на границите през '90-'91-ва 1 000 000 човека напуснаха страната.
Доста интересно впечатление ми прави позицията на БНБ: въпреки няколкото смени на ръководителите през годините, банката редовно отказва да финансира неоправдано разрастващи се производства като тежкото машиностроене или военно-промишления комплекс, чак докато не получи директна заповед от собственика на държавата - Политбюро. Ако шумкарите бяха слушали собствените си банкери, може би нямаше да затънем чак толкова.
Според мен тази книга би трябвало да бъде добавена като допълнителен материал, препоръчван към гимназиалния курс по най-нова история. Ама надали...

Харесах:
Социалистическата система не можа да доработи механизма на личната и колективна материална заинтересованост, а се опита да я замени със системата на принудата.
Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет на НРБ, 1991