Лунните градини

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004

След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.

Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.