Автор: Тери Пратчет
Издател: Джак Спароу Пъблишинг
Година: 2009
Или много ми е липсвал Пратчет в последните 2 1/2 години без издадена негова книга за Света на Диска, или тази е от добрите му творби. Тук Пратчет изпозлва идеята на Хари Харисън от серията за Стоманения плъх - пусни крадеца да хване крадеца. В случая Ветинари изпозлва блестящ мошеник като началник на Пощата (една отдавна неработеща организация), противопоставяйки го на майстор-мошенник, завладял с машниации семафорните кули и амбициран се да докопа всичко в Анкх-Морпорк (включително стола на Патриция). Оттам нататък е ясно - хаплив хумор, очаквани обрати и развръзка в стил 1:1 000 000. Много готин беше нагледния урок по PR и изграждане на положителен медиен образ. Особено актуална на фона на текущата финансова криза и изскачащите "далаверки" на момчетата с бели якички беше сравнението на финансовите машинации с игра на тука-има-тука-нема, само че с банки вместо карти. Хареса ми и Ветинари - като истински "тиранин" намира място в своята администрация за всеки способен човек (без значение дали човека има желание да се включи в администрацията му). Хареса ми и заиграването с компютърните маниаци (по-скоро образа на видиотения сисадмин, живеещ за и от входящите и изходящи съобщения от неговия възел на мрежата). Добро впечатление ми направи, че все пак се прави отчетлива разлика между тях и останалите инженери (с особен респект се отнася към солидните едри мъже в гащеризони, боравещи със стругове и шлайфове).
Харесах:
Странни същества са хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си герой или правителство.
***
Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи.
***
Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян.
***
Не можеш да пробутваш лъжи на един струг или да мамиш един чук.
***
винаги гледай на хората да им е удобно да ти дават парите си
***
Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.
неделя, март 29, 2009
събота, март 28, 2009
Нощни приказки
Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2009
Хубав сборник с къси разкази на ужаса и една повест. Много добра смяна на стилове и местоположения - "Канцерогенния каубой" би могъл да е на Стивън Кинг, а "Демонът на Петинджър" - на Лъвкрафт, обстановката варира от викторианска Англия до съвременните Съединени щати. Честно казано от "Дълбоко, тъмнозелено" ме побиха тръпки. Не ми хареса единствено "Ритуал на костите" - освен че беше предвидим, обосновката беше прекалено неубедителна (а може би за британец от низшите класи не е така). "Госпожица Фрум, вампир" пък е единствения разказ, в който усетих някакъв хумор, макар и черен.
Дължа благодарност на Андрея Илиев за препоръката да започна този автор, очертава се да ми допадне.
Харесах:
Лъжем, за да щадим децата, а лъжата ги излага на още по-големи опасности.
***
Игрите са без правила, а правилата - без принципи.
***
Защото палячовци не се създават.
Палячовците се раждат палячовци.
***
създание на злото - хищно в живота, ненаситно в смъртта
Издател: Прозорец
Година: 2009
Хубав сборник с къси разкази на ужаса и една повест. Много добра смяна на стилове и местоположения - "Канцерогенния каубой" би могъл да е на Стивън Кинг, а "Демонът на Петинджър" - на Лъвкрафт, обстановката варира от викторианска Англия до съвременните Съединени щати. Честно казано от "Дълбоко, тъмнозелено" ме побиха тръпки. Не ми хареса единствено "Ритуал на костите" - освен че беше предвидим, обосновката беше прекалено неубедителна (а може би за британец от низшите класи не е така). "Госпожица Фрум, вампир" пък е единствения разказ, в който усетих някакъв хумор, макар и черен.
Дължа благодарност на Андрея Илиев за препоръката да започна този автор, очертава се да ми допадне.
Харесах:
Лъжем, за да щадим децата, а лъжата ги излага на още по-големи опасности.
***
Игрите са без правила, а правилата - без принципи.
***
Защото палячовци не се създават.
Палячовците се раждат палячовци.
***
създание на злото - хищно в живота, ненаситно в смъртта
петък, март 20, 2009
Смъртта ще дойде боса
Автор: Андрея Илиев
Издател: Феникс Дизайн
Година: 2009
Андрея Илиев става все по-добър с всяка следваща книга. 156 страници съдържащи 2 сюжетни линии, здрав екшън, лична драма и куп страхотни лафове - определено си е в най-добрите традиции на pulp fiction. Адски харесвам стила на писане - стегнат, с кратки ярки описания, достоверна интрига, ясен изказ и майсторско преминаване на речника и светогледа между двамата герои - бандита-джентълмен Румен и скъперника-търгаш Калин. След няколко "включвания" на всяка гледна точка вече имаш доста точна представа кой какъв е и всичките им последващи действия отговарят на логиката на изградения образ.
Стана ми болно за Деков - готиния гаден милиционер-ветеран, сритващ всеки и всичко в родния "подземен свят", в този роман той вече е изхабен и примирен човек. Тъжно някак си, по-добре куршум, отколкото инфаркт и вила в неназована западноевропейска провинция. По същата причнина ми беше тъжно и за Хищника - куршум в престрелка би бил достоен край за топ-килър, а не острие в гърба от циганин покрай рекетьорска история. Румен ми хареса още в "Когато ангелите подивеят", а тук е истински единак - вироглав и непукист почти до финала. А и финалът беше разкошен.
Абсолютно убеден съм, че съм чел разкаказ, в който беше сюжетната линия на търговеца на имоти, само че не мога да го открия на сайта на Андрея Илиев.
Харесах:
той се бе изпарил като ракия на каруцарско парти
***
в очите му имаше констатация, обаче нямаше вина
***
Безопасна игла - това е бъдещето и на най-разгонения самец.
***
дъхът ми бе смъртоносен като китайски дракон в мензис
***
Не харесвам държавата България, но страшно обичам родината си България.
***
суровото му лице на гестаповец в акция
***
Новобранка. Още не е изпикал чая от столовата в Симеоново.
Издател: Феникс Дизайн
Година: 2009
Андрея Илиев става все по-добър с всяка следваща книга. 156 страници съдържащи 2 сюжетни линии, здрав екшън, лична драма и куп страхотни лафове - определено си е в най-добрите традиции на pulp fiction. Адски харесвам стила на писане - стегнат, с кратки ярки описания, достоверна интрига, ясен изказ и майсторско преминаване на речника и светогледа между двамата герои - бандита-джентълмен Румен и скъперника-търгаш Калин. След няколко "включвания" на всяка гледна точка вече имаш доста точна представа кой какъв е и всичките им последващи действия отговарят на логиката на изградения образ.
Стана ми болно за Деков - готиния гаден милиционер-ветеран, сритващ всеки и всичко в родния "подземен свят", в този роман той вече е изхабен и примирен човек. Тъжно някак си, по-добре куршум, отколкото инфаркт и вила в неназована западноевропейска провинция. По същата причнина ми беше тъжно и за Хищника - куршум в престрелка би бил достоен край за топ-килър, а не острие в гърба от циганин покрай рекетьорска история. Румен ми хареса още в "Когато ангелите подивеят", а тук е истински единак - вироглав и непукист почти до финала. А и финалът беше разкошен.
Абсолютно убеден съм, че съм чел разкаказ, в който беше сюжетната линия на търговеца на имоти, само че не мога да го открия на сайта на Андрея Илиев.
Харесах:
той се бе изпарил като ракия на каруцарско парти
***
в очите му имаше констатация, обаче нямаше вина
***
Безопасна игла - това е бъдещето и на най-разгонения самец.
***
дъхът ми бе смъртоносен като китайски дракон в мензис
***
Не харесвам държавата България, но страшно обичам родината си България.
***
суровото му лице на гестаповец в акция
***
Новобранка. Още не е изпикал чая от столовата в Симеоново.
вторник, март 17, 2009
Смъртоносни машини
Автор: Филип Рийв
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005
Книгата ме изненада приятно, може би основно защото не очаквах нищо особено.
Посткатастрофичен свят, подобен на "Небесните господари" с нещичко от "Универсален войник", в който огромни градове са изградени на платформи с двигатели и бродят сред Евразия, преследвайки се и унищожаващи се един друг. Срещу тях е "статичната" култура на Антитранспортната лига. Останалото е приключенска история по стар тертип - лошите са откачени, добрите побеждават, реморализацията застига всеки в най-подходящия момент. Книгата май все пак е детска, доколкото са детски "Коралайн" и "Тунели". Малко ми е неубедителна мотивацията на героите в книгата - твърде много необосновани изблици на благородство и хуманизъм. Не ми допадна и лудитската нотка в намеците, че инженерите са виновни за гибелта на Стария свят и касапниците в новия. Проблемът не е в техниката, а в хората на контролния пулт (поне докато не се появи Скайнет).
Харесах:
"Не пилей и не искай" -това е девизът на инженерите
***
Ти не си герой, а аз не съм красива и ние сигурно няма да заживеем щастливо до края на дните си.
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005
Книгата ме изненада приятно, може би основно защото не очаквах нищо особено.
Посткатастрофичен свят, подобен на "Небесните господари" с нещичко от "Универсален войник", в който огромни градове са изградени на платформи с двигатели и бродят сред Евразия, преследвайки се и унищожаващи се един друг. Срещу тях е "статичната" култура на Антитранспортната лига. Останалото е приключенска история по стар тертип - лошите са откачени, добрите побеждават, реморализацията застига всеки в най-подходящия момент. Книгата май все пак е детска, доколкото са детски "Коралайн" и "Тунели". Малко ми е неубедителна мотивацията на героите в книгата - твърде много необосновани изблици на благородство и хуманизъм. Не ми допадна и лудитската нотка в намеците, че инженерите са виновни за гибелта на Стария свят и касапниците в новия. Проблемът не е в техниката, а в хората на контролния пулт (поне докато не се появи Скайнет).
Харесах:
"Не пилей и не искай" -това е девизът на инженерите
***
Ти не си герой, а аз не съм красива и ние сигурно няма да заживеем щастливо до края на дните си.
четвъртък, март 12, 2009
Легендата
Автор: Робърт Дохърти
Издател: Бард
Година: 2005
Слава Богу - свърши се! Още една книга, написана само защото може да се пласира покрай другите, а материала е сбиран почти изцяло от вече разказаните истории в предните томове. Не че отричам правото на всеки автор и издател да доизстиска кактвото може от пазара, но все пак не е лошо да се спира овреме - най-малкото за да не разваля впечатленията на читателите (почти съм сигурен, че имаше противоречия с датировката и описанията на същите събития в предните томове, но нямам желание да ровя отново, за да сравнявам).
Като цяло поредицата до 7-ма книга си е добър екшън с малко фабула наоколо, последните 2 книги са в стил "окрупнените бележки под линия". А специално "Легендата" би трябвало подобно на "Сянката на Ендър" да обясни всъщност какво и защо се случва в основното действие. Уви, вместо това има една схематична и недовършена история.
Харесах:
Повечето хора са като овце. Радват се, когато дойде време за паша, и оставят боговете да взимат решенията вместо тях.
Издател: Бард
Година: 2005
Слава Богу - свърши се! Още една книга, написана само защото може да се пласира покрай другите, а материала е сбиран почти изцяло от вече разказаните истории в предните томове. Не че отричам правото на всеки автор и издател да доизстиска кактвото може от пазара, но все пак не е лошо да се спира овреме - най-малкото за да не разваля впечатленията на читателите (почти съм сигурен, че имаше противоречия с датировката и описанията на същите събития в предните томове, но нямам желание да ровя отново, за да сравнявам).
Като цяло поредицата до 7-ма книга си е добър екшън с малко фабула наоколо, последните 2 книги са в стил "окрупнените бележки под линия". А специално "Легендата" би трябвало подобно на "Сянката на Ендър" да обясни всъщност какво и защо се случва в основното действие. Уви, вместо това има една схематична и недовършена история.
Харесах:
Повечето хора са като овце. Радват се, когато дойде време за паша, и оставят боговете да взимат решенията вместо тях.
четвъртък, март 05, 2009
Носферату
Автор: Робърт Дохърти
Издател: Бард
Година: 2004
Една от важните преценки е кога да спреш. На Дохърти му е убягнал удачния момент или пък е решил да доизцеди каквото може от поредицата, написвайки една излишна книга. Историята е в страни от цялото досегашно действие (макар че имаше податки от преди това). Според мен е била резервна сюжетна линия, коят все пак не е била употребена, та автора се е захванал да я осребри след написването на основната история.
Става дума за "неживите" (странно, съвсем живи си бяха и още как) - мелези между аирлианците и хората, съществували от много хилядолетия, намесващи се в човешката история и все пак изненадващо наивни до края. Всъщност точно екшън-финала в последните 30 страници горе-долу спасяват книгата от пълен провал. Не е лошо авторите с претенции да пишат за изминали епохи на различни места от Земята поне малко да се поинтересуват какви са били, вместо директно да екстраполират настоящето с подобаващо понижаване на технологиите.
Издател: Бард
Година: 2004
Една от важните преценки е кога да спреш. На Дохърти му е убягнал удачния момент или пък е решил да доизцеди каквото може от поредицата, написвайки една излишна книга. Историята е в страни от цялото досегашно действие (макар че имаше податки от преди това). Според мен е била резервна сюжетна линия, коят все пак не е била употребена, та автора се е захванал да я осребри след написването на основната история.
Става дума за "неживите" (странно, съвсем живи си бяха и още как) - мелези между аирлианците и хората, съществували от много хилядолетия, намесващи се в човешката история и все пак изненадващо наивни до края. Всъщност точно екшън-финала в последните 30 страници горе-долу спасяват книгата от пълен провал. Не е лошо авторите с претенции да пишат за изминали епохи на различни места от Земята поне малко да се поинтересуват какви са били, вместо директно да екстраполират настоящето с подобаващо понижаване на технологиите.
понеделник, март 02, 2009
Истината
Автор: Робърт Дохърти
Издател: Бард
Година: 2003
Първата в поредицата, която не ми хареса повече от предишните. Въпреки това е добра, най-малкото защото Дохърти не се е подлъгал да търси поредния happy end на историята. "Нашите" победиха в един том всички - двата клана аирлиалнци и Гъмжилото, в добавка научиха собствената си история - човечеството е клон на аирлианците, само че с понижени умствени възможности и намален интелектуален потенциал. Нещо ми убягна - как това ще превърне хората в свястно пушечно месо за безкрайната война с Гъмжилото (времетраене - последните 500 000 години, военна зона - 12 галактики)? Загинаха поредната порция първостепенни, и епизодични герои, но поне има някаква логика в действието. Само във второкласните книги командосите масово оцеляват по време на опасни операции, а влюбените се натискат на финала сред труповете на враговете. Както и да е, сега остава да разбера какво е успял да намести втора в последните 2 книги от поредицата - тук беше идеалното място за край, макар и отчасти отворен.
За пореден път страхотно се дразня от смяната на преводачите - пак има нови транскрибции на имена, както и нови преводи на названия. Толкова ли е трудно преводача и редактора на поредната книга от серия да прочететат предходните, за да напаснат частите? В случая дори става дума за книги по 300 страници. Определено е дразнещо.
Харесах:
Винаги има проблем... Руснаците още от малки са научават да приемат това.
***
Няма еднакви истини.
***
Бяха спечелили войната, ала бяха изгубили настъпилия след нея мир.
***
остров на нещастие сред море от мъка
***
не съществува такова нещо като най-добър план, освен да си останеш в къщи и да се завиеш през глава
Издател: Бард
Година: 2003
Първата в поредицата, която не ми хареса повече от предишните. Въпреки това е добра, най-малкото защото Дохърти не се е подлъгал да търси поредния happy end на историята. "Нашите" победиха в един том всички - двата клана аирлиалнци и Гъмжилото, в добавка научиха собствената си история - човечеството е клон на аирлианците, само че с понижени умствени възможности и намален интелектуален потенциал. Нещо ми убягна - как това ще превърне хората в свястно пушечно месо за безкрайната война с Гъмжилото (времетраене - последните 500 000 години, военна зона - 12 галактики)? Загинаха поредната порция първостепенни, и епизодични герои, но поне има някаква логика в действието. Само във второкласните книги командосите масово оцеляват по време на опасни операции, а влюбените се натискат на финала сред труповете на враговете. Както и да е, сега остава да разбера какво е успял да намести втора в последните 2 книги от поредицата - тук беше идеалното място за край, макар и отчасти отворен.
За пореден път страхотно се дразня от смяната на преводачите - пак има нови транскрибции на имена, както и нови преводи на названия. Толкова ли е трудно преводача и редактора на поредната книга от серия да прочететат предходните, за да напаснат частите? В случая дори става дума за книги по 300 страници. Определено е дразнещо.
Харесах:
Винаги има проблем... Руснаците още от малки са научават да приемат това.
***
Няма еднакви истини.
***
Бяха спечелили войната, ала бяха изгубили настъпилия след нея мир.
***
остров на нещастие сред море от мъка
***
не съществува такова нещо като най-добър план, освен да си останеш в къщи и да се завиеш през глава
неделя, март 01, 2009
Екскалибур
Автор: Робърт Дохърти
Издател: Бард
Година: 2002
Най-накрая "нашите" започнаха да действат по единствения въможен начин - с рогата напред, като се опитват да ударят едновременно всички потенциални цели, вместо да се съсредоточават върху една. В резултат най-сетне отбелязаха първите си попадения в мача, на който до тази книга бяха само зяпачи. Само дето се появи и Гъмжилото - древния враг на аирлианците, така че всичко тепърва ще започва в по-голям мащаб.
В тази част на поредицата се появяват брутални нотки и по-сериозно разиграни батални сцени.
Приятна тенденция е всяка следваща книга да е по-добра от предходната и да си остава кратичко написана.
Харесах:
когато някой посегне на човешката вяра, заплашва самото съществуване на хората
Издател: Бард
Година: 2002
Най-накрая "нашите" започнаха да действат по единствения въможен начин - с рогата напред, като се опитват да ударят едновременно всички потенциални цели, вместо да се съсредоточават върху една. В резултат най-сетне отбелязаха първите си попадения в мача, на който до тази книга бяха само зяпачи. Само дето се появи и Гъмжилото - древния враг на аирлианците, така че всичко тепърва ще започва в по-голям мащаб.
В тази част на поредицата се появяват брутални нотки и по-сериозно разиграни батални сцени.
Приятна тенденция е всяка следваща книга да е по-добра от предходната и да си остава кратичко написана.
Харесах:
когато някой посегне на човешката вяра, заплашва самото съществуване на хората
Абонамент за:
Публикации (Atom)