неделя, декември 27, 2009

Циркът на прокълнатите

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Някак си тази история продължава предходното приключение на Анита Блейк и същевременно е различна. Не толкова гадна в подробностите, с повечко драма на морално ниво. Беше любопитно, как Анита трябваше да се обърне решение, което в срещу стратегически план съвпада напълно с нейното виждане относно легализацията на вампирите и даването им на граждански права, просто защото цената на прокарването му се различава драстично със собственото и правило "не давай човек на чудовищата". Предполагам, че в бъдеще и това ще бъде разрешено по някакъв начин.
Вече съм чел следващата, така че за сега ще спра с поредицата за Екзекуторката (има още една издадена на български, ако ме хване абстиненцията - ще я нагъна).

Харесах:
Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш.
***
Вината е извънредно популярно чувство.
***
Тялото ти реагира на ритми, по-стари от мисълта.
***
Светлите му очи бяха широко отворени, втренчени в нищото. Мъртъвците винаги са слепи…
***
Когато имам да обяснявам нещо, може и да не се държа мило, но поне съм настоятелна.   
***
Някои хора наистина имат таланта да те превъзхождат.  
***

Сигурно е бил истински трън в задника приживе, но дори и гадните хора от време на време заслужават съжаление.
***
Беше един от онези застинали мигове, когато секундите се точат като в кошмар от катран.
***
Той беше на двадесет. Помнех какво е. На двадесет знаех всичко. Трябваше ми цяла година да разбера, че всъщност не знам нищо. Все още се надявах да науча едно-друго, преди да стана на трийсет, но вече не горях от надежда. 
***
Не бях виждала толкова много усмивки, откакто си купих последната употребявана кола.

петък, декември 25, 2009

Усмихнатият труп

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005

Приятна книга. Непретенциозна, доволно забавна, приемливо гадна и с добър черен хумор.
Малко разбъркано чета серията за Антита Блейк - сега се върнах на 2-рата история. Дребната хлевоуста съживителка се оказва в епицентъра на събития, забъркани от откчаен богат инвалид и безскрупулна вуду-жрица, плюс разбира се сложната взаимовръзка с Господаря на града. Признавам си, имаше почти всички парчета от загадката на видимо място, но не успях да я сглобя по правилен начин.
Малко ме подразни развръзката - никога не съм си падал по измъквания в последната секунда благодарение на нелепия шанс и Неговата воля.
Имах нужда от подобно четиво за разтоварване в края на годината, само не съм решил дали да започвам следващата книга.

Харесах:
 Камъчетата бяха толкова бели, че приличаха на ръчно натрошена каменна сол.
***
Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално.
***
 Искам да знаеш какво виждаш, а не какво съм ти казал, че трябва да видиш…
***
 Би убил човек като стой, та гледай. Без да трепне. Но не по нужната причина. По аматьорски повод. Разбира се, мъртвецът пак ще си остане мъртъв…
***
Подозрението е здравословно. Пази те жив.
***
Долф беше полицай, той трябваше да се грижи за закона. Аз се грижех за по-прости неща, от рода на оцеляването.
***
Дори курвите си имат стандарти.
***
Застинахме като в илюзорните секунди, които траят с години. 
***
Има клади, които траят цяла вечност. Клади, пред които напалмът изглежда като временно неудобство. Тя щеше да гори цяла вечност, и това бе наполовина по-кратко, отколкото й се полагаше.
***
Чувствах се като лайно, но щастливо лайно. 
***
Той не разбираше. Бе досущ като всички други богаташи. Бъркаха парите с властта. А това изобщо не е едно и също.  

сряда, декември 16, 2009

Състояние на страх

Автор: Майкъл Крайтън
Издател: Бард
Година: 2005

Отдавна не бях чел Крайтън и пределено бях забрави стила му. Напразно, човекът е добър писател и има навика да замаскира много сериозни въпроси под формата на трилъри.
В тази книга се е захванал с глобалното затопляне и по-скоро с липсата на сериозни доказателства за това. Приликите с вече отминалите масови увлечения по евгениката на Запад и лисенковщината в СССР са повече от обезпокоителни. В добавка историите за ефекта от спирането на употребата на ДДТ срещу маларийните комари (обявен е за канцерогенен и е забранен, в резултат маларията се завръща отново на сцената, оценка на жертвите до сега е 30-50 000 000 души), на местенето на далекопроводи в отделни трасета извън жилищни райони (магнитното поле е обявено за канцерогенно, доказателства няма, само в САЩ разходите са $20 000 000 000), на управлението на Йелоустоунския резерват (най-старият резерват в света, но управителите в един момент се захващат с регулиране на популациите в опит да съхранят вида му, в резултат - жестоки поражения сред фауна и флора и големи изменения) предизвикват повече от въпроси.
Болезнен беше и в коментарите си след романа - само те си струват четеното като съвсем отделен обект на размисли.
Искаше ми се да копирам целия раздел за ППМ (Политико-Правно-Медийния) конгломерат, създаващ умишлено състояние на страх сред обществото. Целта е проста - политиците харчат пари на воля, правистите водят нескончаеми дела и ръководят все по-вече и по-големи фондации и агенции, а медиите вдигат рейтинга си с постоянни публикации за катастрофални събития (сякаш преди в края на '80-те да се заговори за причинено от човека глобално затопляне никога не е имало суши, горещини, урагани и т.н. опостушителни събития). Отказах се - блогът ми е за книгите които чета, а не за личните ми убеждения и основанията за тях.
Мога единствено горещо да препоръчам книгата - чете се лесно и дава много основания за размисли.

Харесах:
ние сме в състояние на война - глобална война на информацията срещу дезинформацията
***
глобалното затопляне е в най-добрия случай недоказано, а в най-лошия - чиста фантазия
***
Едно от първите неща, които студентите научаваха в правните факултети беше, че правото не винаги съвпада с истината.
***
Ако има нещо по-лошо от либерал, който се вози в лимузина... това е природозащитник в "Гъфстрийм". (модел малък луксозен реактивен самолет)
***
колко се е обезценило мъжкото рамо за съвременните жени
***
Винаги ще има наводнения, снежни бури, циклони и урагани. тези събития винаги ще се появяват по телевизията и на първаите страници на вестниците. И във всеки отделен случай ти можеш да твърдиш, че случилото се е пример за рязка климатична промяна, породена от глобалното затопляне. И всеки път посланието ти ще звучи все по-убедително.
***
Какво общо има логиката с това? На нас ни стига медиите да го отразяват.
***
Заплахата от глобално затопляне ... на практика не съществува. Дори да беше реално явление, то най-вероятно би облагодетелствало по-голямата част от света.
***
Загрижеността няма нищо общо. Желанието да вършиш добро няма нищо общо. Единственото важно са знанието и резултатите.
***
На никого не му стиска да разреши проблемите - защото решението може да се окаже в противоречие с философията ти, а за повечето хора сляпото придържане към убежденията е по-важно от реалния успех.
***
Една иформирана догадка си е само догадка.
***
Смятам, че е странно хората все още да вярват в надвисналата заплаха от изчерпване на ресурсите, след като в продължение на двеста години ни засипват с фалшиви тревоги за тази опасност. Не знам дали подобни убеждения в днешно време следва да се обяснят с непознаване на историята, със склерозирал догматизъм, нездравословна любов към малтусианството или с обикновено скудоумие, но те очевидно са се вгнездили дълбоко в човешкото мислене.
***
Светът се променя. Идеолозите - не.
***
Имаме нужда от повече учени и от много по-малко адвокати.

неделя, декември 13, 2009

Жътварите

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2009

Това е май първия чисто екшън роман на Конъли - липсват препратките към сенките и Злото, историята е за наемни убийци, престъпници и безименен служител в малко известна държавна агенция. Освен това са разменени ролите - главния герой е Луис, а Чарли Паркър е само в поддържащ персонаж. Много наподобяваше романите на Дейвид Морел - обичайните игри отвъд ръба на закона, убийци със собствено мнение, богати бандити, изобщо добре познатото, макар че братята Фулси както винаги внасят колорит в действието.
Честно казано, беше прекалено шаблонна история и не ме впечатли особено. Очаквам роман за Чарли Паркър и сблъсъците му с несъвсем естественото Зло.

Харесах:
Василий беше песимист или по-скоро реалист - шефът му не можеше да реши кое по-точно.
***
мязал на дебел Купидон от бедняшка честитка за свети Валентин
***
Да се сражаваш за религия за мнозина е въпрос на чест... Сама тя не им е толкова скъпа, по-важното е какво могат да вършат в нейно име.
***
човек трябва да чуе и шума, за да оцени тишината

сряда, декември 09, 2009

Спектър

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Ако това не е най-добрата книга на Лукяненко, то поне не отстъпва на "Нощен патрул".
И първият том беше обещаващ, но още с 5-тата история от препускането на Мартин подир Ирина (странно - всеки път ми изглеждаше различна, аз най-много харесах 6-тата) и най-важната тайна на света летвата скочи много нагоре. Всичките размисли за същността на доверито и формите на проявлени си струват самостоятелно четене. Темата за разликата между разсъдъка и разума - също. Само братя Стругатски са успявали да ме запленят така.
Какво да кажа, освен че историята е майсторка и много, много добре разказана.
Дали изводана Мартин е правилния - е, читателя сам си решава и подобно на историите за Максим Камерер с годините ще има възможност да преосмисля позицията си.

П.П.
Мисля, че Lazy е изпитвал истинско удоволствие от превода. :-)

Харесах:
между нашите желания и реалността има пропаст
***
Какво може да откаже от запой здрав мъж, при това ерген, изпитващ към алкохола твърдо положителни емоции, нямащ проблеми с парите, намиращ се в лошо настроение и получил от свой роднина - може да се каже дори наставник - съвет да се напие?

***
чудесата не се повтарят, за това са и чудеса
***
Никой от хората няма монопол над абсолютната истина. И ние се доверяваме с мярка. Така че неоправданото доверие да не ни навреди твърде много. И цялата история на човечеството по своята същност е намаляване на потребността от доверие. Ние сме заменили личното доверие с обществени закони и обичаи.
***
Омръзна ми да вярвам на безспорните истини - те са прекалено скучни.
***
разаплатата за абстрактното любопитство е прекалено конкретна
***
Ако не можем да променим нищо - защо да си изясняваме истината?
***
За нея светът още беше ярък и млад, постъпките не изискваха обяснение, нито пък глупостта - оправдание.
***
Той се позанимава с тази идея, предпазливо, като с крехък и същевременно хлъзгав предмет, например обилно насапунисана кристална ваза.
***
опитния експерт прекрасно разбира каква информация е готов да изслуша и да приеме работодателят, и каква ще бъде отхвърлена
***
Няма нищо по-добро за изплашения мъж от това да намери до себе си изплашена жена - веднага чувства прилив на мъжество.
***
пожарът, побран в един единствен миг, е взрив
***
секретната руска формула: времето за разпивка е равно на задушевността на разговора, разделено на количеството изпит алкохол
***
Никога не се напивайте като свиня, ако на другия ден ви предстоят велики дела.
***
Да се мсили е трудно. Да се мисли е болезнено и опасно. Ако в света няма неизвестни опасности - изобщо не ти е необходимо да мислиш.
***
Може и чукът да не иска да забива пирони, но кой го пита.
***
Бедата е там, че не можем да си представим нещо различно. Дори когато си мечтаем за вечността...
***
Това не беше логика - добрата стара логика, най-добрия приятел на разума. Не беше и интуиция - сигурната патерица на разсъдъка.

събота, декември 05, 2009

Дребнио волен народ

Автор: Тери Пратчет
Издател:
Година:

Първо и основно - моя най-дълбок поклон към преводача! Ако някой ден се запознам - че го черпавам, нема лабаво!
Наистина, би могло да се пипне мъничко по езика на Нак Мак Фийгъл (някак по-врачански или по-пернишки трябва да звучат), но си личи, че е работено с кеф и желание.
На Пратчет най-много харесвам серията за Стражата, но и Вещиците не са за изхвърляне - всъщност нищо от Света на Диска не е за изпускане. Тази история малко напомня за "Господари и Господарки", макар че се развива с участието не на баба Вихронрав и леля Ог (появяват се само в епилога), а главна героиня е едно 8 годишно момиченце, открило в себе си дарбата да бъде вещица (Първото зрение - да вижда нещата такива, каквито са, а не такива, каквито се очаква да бъдат, и Втория акъл - така лиспващия здрав и непредубеден разум). Останалото си е Пратчет - много забавна история с доста сериозен втори пласт в нея.
Не мога да не спомена пак (и отново) за Нак Мак Фийгъл - пиктситата, кръстоска от шотландските бойци в "Смело сърце" и смърфовете. Другото е ясно - краднене, пиеньие, тепаньие и пцувни. Готина беше закачката - единствения им страх е от адвокати, затова мечовете им светят в синьо, когато има адвокати наблизо. Другата много забавна шега беше гонагъла (боен поет) - Нак Мак Фийгъл вярват в силата на думите, затова свирнята и поезията  могат да пръскат ушите (и не само) на противника (кой знае защо все се сещах за барда от филмите за Астерикс).
Лична вметка: това е първата книга, която прочетох на четеца си. Добре е, макар че ако не ме мързеше да преконвертирам pdf-а щеше да е още по-добре. Надявам се по-скоро Вузев да я издадат на хартия, за да си попълня колекцията на рафта.

Харесах:
Те изглеждаха като калайджии, но нито един от тях не ще може да калайдиса котле. Това, което правеха те бе да продават невидими неща. Като ги продадяха, те продължаваха да си ги имат. Те продаваха нещо, от което всеки има нужда, но рядко го иска. Те продаваха ключа от вселената на хора, които изобщо не подозираха, че вселената била заключена.
***
Вещицата намира удоволствие в дребните подробности. Вещицата вижда отвъд нещата и  покрай нещата. Вещицата вижда повече от останалите. Вещицата знае къде и кога е тя.
***
— Добре. Значи... ако вярваш в себе си...
— Да?
— ... и ако държиш на мечтите си...
— Да?
— ... и ако следваш звездата си...
— Да?
— ... пак ще те победят хора, използвали тяхното време да работят здраво и да учат неща и които не са били толкова мързеливи.

***
Не че беше лъжа. Всъщност си беше съвсем вярно, макар да не беше съвършено точно.
***
убаво нещо е голема мома, ма ха земе момъко да я гушне, че требе да бележи с тебешир доде е стигнал предишнио ден
***
Секи дето не е сфанал, че ми сфане ботушо!
***
Страхът беше влажна студена каша, но гневът имаше остър ръб.
***
по-добре да си на място, където не ти е мястото, отколкото да не си на място там, където някога си си бил на мястото и си спомняш това
***
бяха в настроение за битка и, за да не губят време, се биеха помежду си, за да понаберат скорост
*** 
Фея кръстница отпуска на една моя клиентка три желания - стандартния пакет от здраве, богатство и щастие, а когато веднъж моята клиентка се събужда една мрачна сутрин не особено щастлива, тя ме ангажира да заведа иск за нарушаване на договора. Безспорно безпрецедентен случай в историята на феите кръстници. За съжаление безпрецедентно беше и превръщането на тъжителката в малко джобно огледало, а на нейния адвокат, както виждате пред себе си, в жаба. Мисля, че най-лошата част беше, когато съдията изръкопляска. Крайно обидно, ако ми позволите да изразя мнението си.
***
Може да прекараш цял ден съзерцавайки едно цвете и изумявайки се колко чудесно е то, но това няма да ти помогне с доенето.

сряда, декември 02, 2009

Спектър

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Първата част на очертаващ се силен роман на Лукяненко. Както обикновено - има доста препратки и закачки с други съветски и руски фантасти (както винаги - най-вече с братя Стругатски). Идеята с телепорталите под контрола на една единствена раса не е новост, както не са новост и повечето случки и раси в книгата.
НО - до сега не съм срещал раса като дио-дао - подобни на кенгуро хермафродити с живот около 6 месеца и възможност да предават поне частичнко споментите си на своите деца. Както е типично за Лукяненко - хем бяха обрисувани с щрихи, хем описанието създава илюзия за пълнота на образа им: култура, която предпочита усъвършенстванията пред нововъведенията (нямат време, затова не се занимават с излишни дейности); наследствени професии, като поне едно от децата приема професията на родителя с колкото поеме от професионални му опит и този на предците му; религия, която е едновременно тяхна и ничия, затова възприемат пламенно всички религии в галактиката и си остават дио-дао.
Силно сев надявам втория том с останалите 3 истории с издирванията на Мартин да са на същото ниво, а завършека да е изненадващ, както Лукяненко умее.

Харесах:
Вие мъж ли възпитавате, или естраден певец?
***
тук не беше трудно да се оцелее, но беше невъзможно да се забогатее
***
всяка религия е много по-агресивно настроена към еретиците, отколкото към хората, които не вярват изобщо
***
Когато те оскърбяват с думи, не си струва да вадиш меча... Трябва да убивш врага с думи.
***
Предсказуемите същества обожават собствениците си.
***
Когато животът е толкова кратък - няма смисъл да бързаш.
***
изглеждаха неуместни и наивни, като детска игра на войници насред изпепелено полесражение
***
Бял воал върху лика на небето, сякаш плахитебеширени  щрихи  върху черната дъска в класната стая...
***
Възрастните хора закимаха толкова енергично и с разбиране, че веднага стана ясно - ни най-малко не му вярваха.
***
няма нищо по-нелепо от гола жена, която се оптва да скрие голотата си с длани

петък, ноември 27, 2009

Време на презрение

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Както винаги - Сапковски е великолепен. Пестелив в описанията, немногословен в диалозите, силен във въздействието. Накратко: майстор.
За разлика от предния роман тук нещата вече истински се заплитат - заговори и контразаговори, интриги, измени и предателства се сблъскват едно с друго и се омотават в ръбата, грозна и правдива картина - аналогята с началото на Втората световна война са неизбежни.
описанията на събора ан магьосниците си ги биваше, един ден ако филмират романите би могло да е страхотна сцена - показно красиви жени, надменни мъже, зашеметяващи тоалети, изискана обстановка и много ритане по кокалчетата.
Бандата на Плъховете беше тъжна, но много истинска история за съдбата на хората, пометени от военни конфликти - с унищожено минало, болезнено настояще и без бъдеще.
Гералт най-сетне си намери майстора в ръкопашния бой, при това неочаквано и това май беше най-голямата изненада в сюжета.
Другата приятна изненада беше, че най-накрая попадам на автор, който разбира от средновековни войни - в разрез с модерния "епичен" стил с размотаване на 6 цифрени армии по картата, тук имаше включване на размислите на интендант относно очакваните загуби в успешно развиваща се кампания (боеве, болести и инциденти - има-няма 2/3 от личния състав), цената на въоръженията, подвоза на оборудване и извозване на плячката. Заедно с краткия епизод на биещи се без правила рицари (никакви красоти, маневри и пируети, директно млатене докато някой падне от седлото), това вдигна много стойността на автора в очите ми.
Разбира се, въпросите отново са повече от отговорите, но поне вече се очертават ръбовете скритата картина.
Ако се запази темпото, догодина ще излязат и останалите части и като нищо ще си спретна един общ прочит, за да проследя разхвърляните парчета информация и заплетените сюжетни нишки.

Харесах:
Опастността е тиха. Не чуваш как долита със сивите си пера.
***
вече не веднъж се беше убеждавал, чене съществуват безпогрешни механизмми и че всеки от тях понякога действа дори когато не би трябвало
***
Бедняците никога не могат да си позволят нищо и именно за това са бедняци.
***
Добрият метал звънти, когато го удариш.
***
жестоката, разоражаваща откровеност на млад човек
***
В това се състои същността на поезията, Цири. Да говориш за това, за което другите мълчат.
***
Не презирам шпионите. Презирам шпионирането. И презирам презрението.
***
Ако имаш приятели и въпреки това загубиш всичко, очевидно и приятелите ти имат вина. За това, което са направили, и за това, което не са направили. за това, което не са знаели, че трябва да направят.

вторник, ноември 24, 2009

Станция Пердидо

Автор: Чайна Миевил
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Интересен автор. Успява да редува неритмично моменти на насилие и екшън с протяжни и досадни описания почти без преход. Малко ми напомни за  "Джонатан Стрейндж и мистър Норел" - самата история няма бог знае какъв смисъл, но пък е увлекателно разказана. И е страхотен стийм-пънк! Хареса ми обобщаващото название ксенийци за всички нечовешки раси.
Най-голямото достойнство на книгата е разказваческия талант на Миевил. Почти всички автори на  фентъзи оставят в мен усещането, че световете има са доста маломерни (важи и за величие като Толкин, и за посредствени като Фийст и Едингс, и за слаби като Салваторе). Бас-Лаг на Миевил оставя впечатление за простор, макар че цялото действие на романа се развива в един мегаполис, подобно нещо съм изпитвал май самов историите за Маджипур на Силвърбърг.
Странен беше и края - не го разбрах, но от всички герои в книгата само прокудената гаруда Ягарек успя да ми хареса и грабне. А кметът Ръдгътър наистина прилича на архиканцлер Ридкъли - една рационална личнот в един смахнат град (само дето в Ню Кробузон няма и помен от веселяшкото добродушие на Анкх-Морпорк).
Подозирам, че бързо ще забравя съдържанието на книгата (не че има нещо за запомняне, освен Палголак), но определно пак ще чета Миевил, стига да го издадат.

Харесах:
Сякаш се намираше в кошмарна градина. Всяка стая съдържаше цвете от плът с дъх на мъчения.
***
В този извратен нощен капан, лошото беше лошо, а доброто - също лошо.
***
Непредсказуемото оръжие беше смъртоносно.
***
Той е по-скоро отсъствие с човешки вид.
***
Съвсем неочаквано заваля дъжд. Това бяха огромни, мудни капки, които падаха лениво и се пръсваха, тлъсти и топли като гной.

вторник, ноември 17, 2009

Парфюмът. Историята на един убиец

Автор: Патрик Зюскинд
Издател: Христо Г. Данов
Година: 1988

Много отдавна се "точа" на Зюскинд и специално на този роман. Съвсем случайно се сдобих с първото издание от времето на социализЪма - с кофти печат, груба хартия, подвързана с плат твърда корица и задължителния встъпителен 25-страничен литературен анализ, коментар или каквото се води сред литераторите.
В началото се почувствах попаднал отново в романите на Александър Дюма за Париж и Франция от XVIII-век - описанията на града предизвикаха това това усещане, но само до тук. Оттам насетне се сблъсках с едно много силно и жестоко начало на историята (раждането и детството на Жан-Батист Грьонуй), много протяжно развитие (пребиваването му при Балдини, пещерата и работата в Грас) и един напълно отнесен нанякъде край (убийствата, бягството от екзекуцията и смъртта обратно в Париж).
Беше ми адски тежко за четене, за щастие романът е къс, иначе нямаше да успея да се преборя. Моето собствено обоняние е доста слабо, така че целия сюжет, основан на аромати ми беше меко казано фантастичен, макар и добре описан. За сценката с оргията в Грас, предизвикана от въздействието на "парфюма" от красиво миришещи девойки на Жан-Батист над тълпата съм склонен да повярвам (за действието на феромоните се знае и много, и недостъчно).
Стилът и начинът на разказване са на майстор, но на мен м бяха трудни - сякаш се сблъсквах с комбинация на "Долорес" на Кинг и "От кръвчицата ти" на  Стърджън.
Склонен съм да се пробвам с още някой роман на Зюскинд, но подозирам, че мей не е "мой тип".

Харесах:
Баща люлее своя син на колене, люлии-лю - това бе гледка, прастара като света и в същото време - вечно нова и пребъдна.
***
по-скоро предчувствие за аромат, отколкото действителност

четвъртък, ноември 12, 2009

Кафенето на лунатиците

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Странни са книгите за Анита Блейк. Стилът много ми допада, интригата е на ниво, действието е стегнато, света е добре напаснат и в момента, в който наистина се прехласна по проклетата хлевоуста съживителка на зомбита, разтоварваща стреса с плюшени пингвини в леглото (не, наистина не искам да знам), и нещо прещраква на авторката в резултат на което Анита Блейк се превръща в изпаднало от викториански любовен роман малолетно девойче от дълбоката провинция. Направо стресираща трансформация и то без магия.
Романът си го биваше - върколаци на тълпи, насилие на талази, герои лоши, по-лоши и истински злодеи, заплетени и преплетени загадки. Обаче и либуфта се лееше като от следобедна сапунка - Анита е в любовен триъгълник с господстващия вампир на града и с алфа-върколак (според мен - тя е много тъпия ъгъл). Другите персонажи с мераци да я изчукат или пречукат за да не я чукат и т.н. ми бяха в повечко.И наистина, откъде на Лоръл Хамилтън и е текнала идеята за алфа-върколак с морала на Мери Попинз - не знам, обаче отношенията им с Анита са направо странни и много лигави. Пак благодаря, че в този том спести сватбената рокля (не знм защо, но в един момент очаквах накрая Анита да е в някаква сатенена многоетажна простоия пред олтара до любимия върколак).
Смятам в скоро време да прочета и другите 3 романа, определено стават , макар че с по-малко розово ще е по-добре.

Харесах:
Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.
***
онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността
***
Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.
***
Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти.
***
В повечето случаи хората виждат това, което искат да видят.
***
Чувствах се като пиле на събрание на койоти.
***
Така и не бях разбрала какво означава неутрален до този момент. Тези бледи очи се взираха в мен и изчакваха. Ако го заплашех, щеше да нападне. Ако го оставех на мира, щеше да се махне. От мен зависеше. На вълка не му пукаше кое ще избера.
***
Смехът изчезна от лицето му, но остана да се носи в очите като приятна мечта.
***
Шефът ми обещава много неща, госпожо Дрю. Повечето от които не му се налага да осигурява лично.
***
Все едно да наблюдаваш цъфтенето на цвете. Виждаш ефекта, но никога не успяваш да видиш самото действие.
***
Беше твърде мъжествен, за да е красив, и твърде перфектен, за да е реален.
***
единственото, което разделяше телата им, бе един дъх
***
Беше като покоя преди съзиданието. Осъзнаваш, че престои нещо голямо, просто не знаеш какво.
***
Има повече начини да се превърнеш в чудовище, отколкото мнозинството хора осъзнават.
***
Ако бях на негово място, щях да се зарежа.
***
Големите му ръце оформиха още по-големи юмруци.
***
Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.
***
Човешките същества не лазят грациозно.

неделя, ноември 08, 2009

И няколко червени рози

Автор:Джефри Дивър
Издател: ЕРА
Година:2009

Отдавна се зазяпвам по книгите на Дивър, но досега не бях чел нито една. Е, започнах с най-новата. Надявам се, че другите са поне малко по-добри. Не че тази е лоша, просто резюметата на другите ме карат да очаквам един интересен автор на трилъри, а тази не беше много впечатляваща.
Склонен съм да отдам разочарованието си на 2 неща: тази е поредния роман от дълга поредица и в него има куп препратки към отминали събития и вече напреднали взаимоотношения, които за мен са непознати;. второ - преводът май куца тук-там, отделно или автора не разбира  от MMORPG, социални мрежи, блогове и изобщо комуникации в Интернет (комай са му разказвали за какво става дума), или е писал като за хора, които никога не са се срещали с изброеното.
Иначе интригата не беше лоша - както се и очакваше, основното търсене беше погрешно, изненадата в развръзката беше добра, а и съпитстващите лични драми не бяха претупани.
Играта "Дайменшън куест" не съществува, но ако някой ден се появи ще трябва много да внимавам да не я започвам - звучи като виртуален свят, който чудесно ще ми пасне, до степен на пълно поглъщане.
За сега Дивър не влиза в списъка ми с фаворити, но определено ще прочета още нещо от него.
Терминът "екскрибиционист" (човек, споделящ твърде много за себе си в Интернет) е нов за мен. Обаче звучи готино.

Харесах:
-Как  ги наричате - улики или доказателства?
-И броколи да им казваш, важното е да помогнат да открием престъпника.
***
Онлайн света е огромен, но и малък.
***
ако човек иска деца, не е зле да има и жена
***
Полицаите разговарят с въоръжени заподозрени само по филмите и сериалите - при това в долнопробните.

вторник, ноември 03, 2009

Дарвиния

Автор: Робърт Чарлз Уилсън
Издател: Бард
Година: 2009

Харесвам всички книги на автора, въпреки малко странния му маниер на писане - героите са изцяло въвлечени в историята, но някак в страни от главното действие.
"Дарвиния" е разделена на 3 части: приключенски роман, в който нашата Европа изчезва и е заместена от различен свят без хора, на Марс също има изменения (има не една и две директни препратки към романи на Бъроуз); виртуална реалност, в която се води война между Разума на живите ноосфери и самовъзпроизвеждащ се и самоусъвършенстващ се машиен код, заразил като вирус Архива (последния проект в края на времето, когато всички разумни ноосфери се обединяват, за да опишат целия живот за да надживее ентропийния край на Вселената), много напомнящ ми за "Книгата на всички часове" на Хал Дънкан; директен сблъсък между Старите (Разума) и псионите (вируса) - почти еднакъв с "Легионът на времето" на Джак Уилямсън.
Много четиван книга, без да е нещо потресаващо.

Харесах:
предварително заявени очаквания за възхищение, чиято липса ще бъде приета за кръвна обида
***
"чудо" е дума, която използваме за да прикрием невежеството си
***
Суеверия... са онези чудеса, които не одобряваме.
***
Войната се превърна в екология.
***
Размениш ли два атома, цели планети ще се сблъскат.
***
Души като тебеширен прах.

***
Стареенето,..., е като да излежаваш присъда. Не само е неизбежно, но трябва и да присъстваш на него.

неделя, ноември 01, 2009

Бягащият ловец

Автор:Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Издател:Бард
Година: 2009

Очаквах доста повече от Мартин и Дозоа (Ейбрахам не ми говори нищо). За съжаление се оказа доста семпла история, коят по-скоро трябва се свие до разказ.
Бард са се пооляли с раздуването на обема - освен обичайния едър шрифт, големи междуредови разстояния и празни полета, този път са отпечатали на много дебела хартия - почучава се парадокса, че тази книга с 303 страници е чувствително по-дебела от следващата в поредицата, която е с 334.
Както казах - разочарование, но поне не беше много досадна.

Харесах:
Т и имаш функция: следователно съществуваш.
***
Беше изкарал дълъг ден след низ от дълги дни.
***
луда за връзване, дори когато бешпе със всичкия си 

неделя, октомври 25, 2009

Станция Пердидо

Автор: Чайна Миевил
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Доста пъти съм чувал armydreamer да споменава за Чайнa Миелвил. Е, най-сетне прочетох първата част на негов раоман. Едновременно съм очарован и разочарован.
Действието се развива в света Бас-Лег (различен от Земята, населен с хора и много други разумни раси, за момента има само бегли фрагменти от история), в град Ню Кробузон (стийм-пънк кръстоска на Мос Айсли и Анкх-Морпорк). Поредната история, в която учен-бунтар търси нов път в науката на фона на едно общество, разпадащо се от бедност, престъпност, корупция, расизъм и несправедливост. Втората част се очертава да е посветена на развръзка, детерминирана от случайни съвпадения. Дано не съм прав, но е малко изтъркано.
Очарованието на книгата е в амосферата. Миевил е изградил свой колоритен свят, в който небрежно е вкарал в непротиворечаща си взаимовръзка всичко, за което се е сетил- наука, магия, приказни създания, ришатра, бандитизъм, полицейщина, дори синдикални борби като от XIX век. Другият огромен плюс е стилът и езикът на автора - успява да наслагва прилагателни без да претрупва фразата, с което създава адски колоритни словосъчетания: жизнерадостна похотливост; здравословна измършавялост; енергична агресивност.
По някаква причина кметът на Ню Кробузон и неговите помощници адски ми напомнят за архиканцлер Ридкъли и преподавателите от Невидимия университет. Хареса ми и системата на милицията - цивилни и прикрити в тълпата, до момента да нанесат удар по престъпници или бунтовници. Тактиката и техническите им средства бяха много добре описани.
Май си намерих моя бог - Палголак, бог на водниците (раса на нещо като водни елементали) - бог, почитащ знанието и с вярващи, които са превърнали храмовете си в библиотеки, отворени към всички (почитат познанието дори пред бог Палголак) и четящи непрестанно (каквото научи вярващия, научава го и Палголак).
Мога само да се надявам втората част да ме изненада приятно.

Харесах:
безмълваната еротика на младите хора
***
декадентска, изобретателна, вманиачена, фетишизирана плътска поквара и извратеност
***
контрол чрез децентрализизран страх

неделя, октомври 18, 2009

Пергаментът

Автор: Хал Дънкан
Издател: 2007
Година: ИнфоДАР

Да кажа, че книгата е странна, е все едно да кажа, че водата е мокра. Почти от година (след "Здрач" на Глуховски) не съм чел нещо, което да е поне близо до подреденото безумие на тази книга. Принципно винаги съм мразел книгите, в които сюжета е не просто нелинеен, ами и прескача без маркировка към различни гледни точки, сюжетни и хронологични линии. Е, тази е изключение - почти безпроблемно се следи омотаното действие на различните герои по целия Пергамент. Богатият език на автора също е от полза.
Книгата ми напомня едновременно за "Вселените на Правдивия" на С.П. Сомтоу, "Донърджак" на Роджър Зелазни и "Тъмната кула" на Стивън Кинг, като същевременно си остава уникално странно четиво за мен. Дали я харесах е сложно да си отговоря - подобно на "Прераждането на Исус" на Джеймс Босеньор всичко ще зависи от края на историята (не че третата от поредицата за клонирания Исус ще излезе в обозримо бъдеще). "Пергаментът" е базирана на фрагменти от древните митове на Месопотамия и Финикия, преплетени с апокрифите на Стария завет и събития от 20 век, всичко това поднесено през гледните точки на 7-8 герои-безродници (едновременно свръх-хора, метахоми, ангели, богове и демони), преживяващи трансформации в различните епохи и светове от Пергамента (цялата възможна Вселена). Идеята за Напева, който формира света и древния истински език, в който форма, съдържание и емоция са едно и може да служи като инструмент за промяна или разрушаване на на реалността съм я срещал и друг път, но тук е адски ъъ, релефна? Гей-любовната история на двама от безродниците ми се струва набутана основно заради личните сексуални предпочитания на автора, поне до момента не обогатява с нещо историята, но пък и не я затлачва с нищо.
Сложничко е за четене, но вечер Theater of Tragedy и бутилка мерло доста подпомагат процеса.
Ще направя пауза и се захващам с "Мастилото", любопитно ми е какъв Апокалипсис си представя Дънкан.

Харесах:
Погледнах единия, после другия, всички бяхме опиянени от алкохол и мъка, и почувствах, че това е един от онези изключително важни мигове, когато си сигурен, че току-що си разбрал нещо значимо и си го забравил на мига.
***
Щом ще влизаш в Ада, добре е да имаш резервен план.
***
за да достигнеш до изкуствения интелект, трябва да преминеш през изкуствения идиотизъм
***
Всяка достатъчно усъвършенствана форма на магия не може да бъде различена от технологията.
***
Той е по-ясен, по-прецизен от математиката, по-поетичен от песните на хората. Той е езикът, на който е написан света.
***
оголвайки зъбите си в гримаса, която бе твърде мила, за да е подигравка и твърде студена, за да е усмивка
***
да си мъртъв не е кой знае какъв живот
***
Децата имат къса памет, а възрастните имат богат опит в самоизмамата, но аз помня.
***
Бъдещето се гради върху руините на миналото и е обитавано от неговите призраци.
***
Всички чуваме гласове, докторе. Само че повечето хора намаляват звука им почти до край.
***
Миналото е новото бъдеще. Утрешният ден много прилича на миналата година.

петък, октомври 09, 2009

Третият смъртен грях

Автор: Лорънс Сандърс
Издател: Колибри
Година: 1994

Сиво и грапаво - това усещане ми остави книгата. Принципно романите за разследване на серийни убийства са ми интересни, а стилът на автора доста напомня на Франк Арнау и Ед Макбейн, само че атмосферата беше потискащо монотонна. И убийцата и полицаите изглеждаха скучни до болка. Може би и умората си казва своето, но определено трудно я прочетох.

Харесах:
Защо да купува човек крава, когато млякото е толкова евтино?
***
Цифрите нямат нито съвест, нито трески за дялане.
***
Не можеш да продадеш нещо на човек, който наистина не иска да го купи. Поне не на човек с твоя инат.
***
Една избеляла блондинка с цици до коленете. С тяло без край и мозък без начало.
***
Когато се погледна в огледалото, видя крехка, слаба и уязвима жена. С наточен нож в чантичката си.

понеделник, септември 21, 2009

Царства на нощта

Автор: Алън Кол & Крис Бънч
Издател: Бард
Година: 2009

Понякога е добре да се спре преди да се доразвали една нелоша история, както се получава с продълженията на "Далечно царство".
Фабулата с появата на правнучката на Дженъс Грейклок при остарелия Амалрик Антеро с предложението да намерят истинското Далечно царство беше доста насилена. Приключенията бяха толкова клиширани, че на моменти ми идеше да прескачам по 50-100 страници. Дори и обичайно свежия език на авторите беше доста еднообразен. Определено в света на "Антеро" има достатъчно материал, но не и разказван по този начин. А накрая с преминаването в един по-добър свят толкова ми напомни за "Хрониките на Нарния" и "Братята с Лъвски сърца", че се зачудих точно в кой раздел трябва да попадне тази книга.

Харесах:
макар малцина да вярваха на градската управа, всички се отнасяха с подозрение към жреците
***
животът е поредица от пропуснати възможности
***
неусетно натрупваш годинки и в един момент се оказва, че познаваш повече хора в гробището, отколкото по улиците
***
най-честният човек остава честен дотогава, докато не му бъде предложена подходящата сделка
***
точех лиги от радост като дръвник, който най-после е спечелил едно хвърляне на заровете
***
Не е много умно да спориш с цар, ноне ако не си напълно сигурен, че разстоянието между теб и трона му е по-голямо от твоето нахалство.
***
Познава се, че вие двамата сте по-опитни ловци от мен. Най-малкото защото измислихте лъжите си по-бързо.
***
най-страхотната компания за маса - там, където много се говори и малко се казва
***
Мъдростта е разсъждение върху чужди наблюдения.

четвъртък, септември 10, 2009

Когато дойде паякът

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Колибри
Година: 1994

Случайно поаднах на една от ранните книги на Патерсън за Алекс Крос. За съжаление - вече бех гледал филма. Стилът на историята доста се различава от обичайния - имаше епизоди на съдебен трилър в стила на Гришъм и еротични сцени на ръба на хард-класификацията. За сметка на това пък го нямаше безкрайното мънкане и самосажъление на Крос към себе си и личния си живот. Заради подмятанията в другите книги очаквах Гари Сонеджи да е някоя доста по-зловеща фигура.

Харесах:
той всичко вършеше почти, но никога до край
***
На никой не му пука за тях.
Нищо ново, Алекс. На никой не му е пукало за тях, докато са били живи. защо очакваш някой да се развълнува от смъртта им?
***
Да, аз съм избухлив. Не, няма да позволя на това лайно да се ебава с мен.
***
Голяма страна, много шантави на свобода.
***
Никога не пропускам възможността да си държа устата затворена.
***
ако не можеш да изтърпиш наказанието, не извършвай престъплението

неделя, септември 06, 2009

Отмъщение от отвъдното

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2009

Когато един автор го бива, слаби работи не се пишат. Книгата е 250 страници ретроспекция на събитията отпреди раждането на Чарли Паркър до самоубийството на баща му 16 години по-късно и само 60 страници история в настоящето. Ами добре беше. Страхотен разказ, образен език, чудесно подбран ритъм и смяна на гледните точки.
Продължава да не е ясно кой или какво е Чарли Паркър, но пък противниците му определено не са хора. Този път на сцената се появиха двама "григори" - от библейските исполини, предизвикали гнева Господен, Потопа и падението на ангелите. Въпросната двойка преследва Чарли Паркър още отпреди да бъде заченат (съвсем в стила на "Пророчеството" с Кристофър Уокън), действаща по заповед на Добромил (явно Сатаната ще се появи собственолично в един момент).Срещу тях действа анонимна група хора (поне за други не се споменава), условно наричащи се (или прикриващи се като) Пети отдел. Бих казал, че са от добрите, но това не е много сигурно, помощта за Чарли Паркър всъщност е странична функция на дългогодишната им опреация, в която той е примамка за изроди и зли сили, а те просто прибират и елиминират влезлите в капана. В епилогът беше маркирана потенциална връзка между Чарли Паркър и младата полицайка от "Зли хора". Все още не схващам мястото на Колекционера/Кушиел - тъмен, светъл, инквизитор?
Единственото което мога да направя, е да стискам палци за скорошната поява на следващата книга и да очаквам да е от калибъра на "Черният ангел".

Харесах:
Недостатъците му бяха незначителни, прегрешенията - простими.
***
живот, пълен с вино, жени и песни, до едно в умерени количества, но от добра реколта
***
Така постъпваме с любимите си хора - лъжем, за да ги предпазим. Не всяка истина е желана.
***
Винаги ми е харесвало да гледам как живеят ирландците. Става ми по-добре, че не съм един от тях.
***
Можеш да си мислиш, че си запомнил най-важното, но си спомняш само онова, което не си забравил - важно или не.
***
-Боже, откъде се сдоби с такива приятели?
-Не знам точно, но Бог едва ли има нещо общо.
***
Изкушавам се да те попитам дали това ти звучи налудничаво, обаче знам твърде много за теб, за да ти повярвам, ако ми кажеш "не".
***
беше толкова грозно, че чак беше красиво, или пък толкова красиво, че нямаше място на този свят
***
Хайде да пием, за да си спомним и за да забравим!

понеделник, август 31, 2009

Няма да се уплаша от злото

Автор: Робърт Хайнлайн
Издател: Бард
Година: 2009

Някои книги на Хайнлайн ги прочитам на един дъх и понякога ме удрят като чук по главата. Други едвам ми вървят и честно казано - забравям ги много бързо. Тази е от втория тип. Подобно на "Отвъд залеза" и тук цялото повествование е пропито от протяжни размисли на жена (имам резерви за правдоподобността) и разврат (доста самоцелен, но пък вероятно в духа на '60-те години на XX-ти век плюс нещо като Джей от филмите на Кевин Смит).
Историята е за трансплантацията на мозъка (и личността) на престарял финансов магнат (разбира се - най-богатия човек на Земята и пак разбира се, много широко скроен чешит) в донорско тяло (по стечение на ред обстоятелства - на неговата лична асистентка, изключително красива и е%#&ва млада дама). Само дето нейната личност си е останала вътре и започва да му дава наставления как да стане жена (основни теми - облекло и съблазняване). Подобно на "Странник в странна страна" пак се появява стария привлекателен умник ала "Джубал Харшо", който трябва да бъде успешно прелъстен след упорита съпротива (кхъ, кхъ, ако имаше виагра по онова време не ми се мисли на къде щеше да се отплесне творчеството на Хайнлайн), пак се отприщва разврат във всички посоки. Върха на всичко беше в края, когато и стария умник се намърда в донорското тяло и стана съвсем сложно да се проследяват "вътрешните" разговори. Все пак някои, ъъ, "забежки" от "Отвъд залеза" бяха спестени.
Единственото, което спасява отчасти книгата е хапливия и забавен език на Хайнлайн и обичайните му проповеди на тема "толерантност" (май все още не съм достатъчно узрял за тях), както и обичайните саркастични коментари за държавните администрации. Интересни ми бяха вметките тип кратка новинарска емисия, чрез която се обрисува света (подобен похват използва и Флип Дик в "Юбик") - днес, 40-годи по-късно има и някои близки попадения, но като цяло - нищо познато.
Обощено - доста съм разочарован.

Харесах:
Да изглеждаш добре най-често е наследствено, за останалото трябва да се погрижиш сам.
***
най-грозното нещо, появило се на тоя свят след кастрирания шопар
***
Сълзите са смазочното масло на душата.
***
лекарите рядко виждат пациентите си в най-добрата им светлина
***
не обичам да се наемат хора за опасна работа дори когато те са съгласни
***
Понякога ме изненадваш, понякога ме изумяваш, но най-често общуването с теб ми доставя удоволствие.
***
Това е като с данъците. Колкото и да ги плащаш, само стават повече.
***
нека първо да приключим с душевния стриптийз
***
не е никак лесно да управляваш феодално царство насред излязла от контрол демокрация
***
Програмата ми е като на проститутка в деня за получаване на заплата.
***
Всеки завършващ студент може да чертае красиви графики и да прави неграмотни заключения, основавайки се на недостатъчни факти.
***
Някой ден може би ще преборим смъртта, но се съмнявам когато и да било да премахнем данъците.
***
Никога не съм правила малки грешки - само големи.
***
с пари можеш да постигнеш всичко, което е физически възможно

събота, август 15, 2009

Ватерлиния

Автор: Александър Громов
Издател: Бард
Година: 2009

Силна книга. Принципно е военен екшън (не си падам по военно-морските истории, но тази беше добра), смесен с шпионска история. Имаше по нещичко от "Зов за завръщане" и "Звезден лабиринт", но основата си остават братя Стругатски - практически книгата е вариация на "Обитаемия остров" и "Бръмбар в мравуняка". Громов е отишъл малко по-далече с предположението, че сред потомците на метахомите ще има и атавистични индивиди, които е желателно да бъдат върнати обратно сред хората, за да изживеят там живота си (а и евентуално да помогнат на човечеството да не изпадне в ступор). За мое съжаление Ореола беше само загатнат (но и с людените на Стругатски е така - няма смисъл да се напъваш с описания на същества извън обхвата на възприятията ни).
Адски ме впечатли езика - кратък, стегнат и много въздействащ (а може би просто съм пристрастен къ старата руска школа с нейния суров, пестелив, цинично-сантиментален изказ).

Харесах:
Сходството не е равенство.
***
Не се съгласявай да умираш заради чужди игри.
***
Аз съм стар човек и мразя войните, които не могат да бъдат спечелени.
***
Да ги убеждаваш е безполезно, а ги унищожиш - безсмислено, ще дойдат други.
***
да си организираме някой тупаник, стига да сме сигурни, че няма да ядем бой
***
Не е удивително, че резултатите от правилни решения са са солидни и дълговечни. Отдавна никой не се удивлява и на обратното - много по-често, отколкото ни се иска, резултатите от погрешни решения са още по-солидни и дълговечни. Не ни учудва дори това, че понякога се оказват полезни.
***
това, което го няма тук и днес, може да се появи другаде и утре
***
Единственият начин да победиш в нашия подл свят е да станеш по-подъл от него.
***
Все пак сме хора. Където има подлост - там сме и ние.
***
Дори в очите на чироз може да има някакви чувства.
***
сърдечни разговори и гадня пиячка
***
Тишината, която заплашва да се взриви, се струва оглушителна и тревожна само постфактум и само на онези, които са оживели.
***
Да искаш и да решиш - това са различни неща.
***
историята не трябва да се чете, а да се прави
***
Не учи кокошката, яйце...
***
братска могила на хиляди несретници, непознали приживе вкуса на братството

събота, август 08, 2009

Пепел от светове

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Бард
Година: 2009

Ура, другари! Дочетох най-сетне "Сага за седемте слънца"! Упорито стигнах до края на поредната отегчителна книга с предизвестен край, а сега отивам да пия бира с надеждата по-бързо да я забравя.

Харесах:
Все едно колко ще скимти, всяко старо куче може да научи нови номера
***
толова често се прибира с подвита опшка, че са му излезли мазоли на задника
***
-Има си име за хората, напускащи потъващия кораб, нали знаете? Наричат се плъхове.
-Или оцелели.
***
въпреки възпитанието, което беше получило, момчето имаше меко сърце и дебела глава
***
колебанията на дългосрочно планиране - криволичеща верига от параноя и нечовешко търпение
***
живей в небето и умри в небето
***
Все едно сме пуснали вълка да ни брани срещу бясно куче.
***
Лошото планиране е лоша тактика.
***
Прибързаното втурване в битка често е план за сигурно поражение.
***
Хората, които имаха прекалено много време и твърде малко ум, бяха готови да тръгнат след всеки харизматичен водач, обещал да промени живота им към по-добро.

неделя, август 02, 2009

Лицето над водата

Автор: Робърт Силвърбърг
Издател: Бард
Година: 2009

Силвърбърг винаги ми е бил труден за четене, с изключение на историите за Маджипур (може би защото ги четох доста отдавна). Най-много ме тормози основната му тема - търсенето на себе си и осмислянето на съществуването си през протяжни пътешествия и монотонни размисли. Тази книга не се различава от другите, само че вмест в планина или пустиня действието се развива на кораб, плаващ в окена на чужда планета. Останалото - общия разум на планетата, унищожената от Слънцето Земя, приключенията на героите са само за фон.
За пореден път усещам недобре обмислени елементи в историите на иначе уважавани автори. Примерно "полуживи микроорганизми" не мога да си го представя що за чудо на природата трябва е. Отделно не разбирам на планета, обхвната от общ разум, каква роля играят хищниците. Както и да е, явно прекалявам с взирането в маловажните детайли.

Харесах:
Безмълвни като нарисуван кораб върху нарисувано море.
***
Наоколо сновяха тъмни фигури - сомнамбули или мечтатели.
***
Докторът може да е абсолютен копелдак, когато не е на работа, стига да се грижи добре за пациентите си.
***
-...Превръщаш се в жив мъртвец.
-Пак по-добре, отколкото да си мъртъв мъртвец.

неделя, юли 26, 2009

Третата магия

Автор: Уелуин Кац
Издател: ЖАР&Симолини
Година: 2005

Вече загубих броя на прочетените истории, свързани с крал Артур. Тази не е нещо потресаващо, но е кратка, семпла и приятно написана. Противоборството между Кръгът (жените) и Линията (мъжете) - строго обособени групи със специфични облекла и сили доста ми напомни за "Не е време за дракони" на Перумов&Лукяненко, но тази е доста по-ранна. Стилът ми напомняше малко за Гай Гавриел Кай, а се оказа, че и Уелуин Кац е канадец.

Харесах:
Беше часът на тишината, когато цветовете се губят. Сиви руини, сиви скали, сиво море, сива земя и сиво море.
***
Който хваща вълка за врата, без да държи тояга в другата ръка, трябва да е безразсъдно храбър.
***
Недовършената игра не е загубена.
***
Когато единствения смисъл на животат ти си ти самият, смъртта е тежка.

събота, юли 25, 2009

Небесни материи

Автор: Ричард Гарфинкъл
Издател: Бард
Година: 2009

След "Roma eterna" на Силвърбърг това е друг опит да се напише алтернативна история. В случая става дума за свят, подобен на нашия, но с различни физически закони (или поне така го разбирам), в който световното господство се оспорва в безкрайна 900 годишна война между елинистичната цивилизация (комбинираща науката на Атина с военщината на Спарта) даоистката Поднебесна империя.
Не е блестяща, а като фабула е достатъчно клиширана, но поне авторът много се е постарал да пише в стил, наподобяващ на "Илиадата" (на моменти почти очаквах боговете да се появят лично, вместо само да осеняват героите с присъствия).

Харесах:
С изключение на препускането с камила през неравен терен по време на пясъчна буря, пътуването с лунна шейна е най-неудобния начин на придвижване, изобретяван някога от човека.
***
Небето устоява, Земята оцелява.
***
Подходящия човек е по-велик от подходящия меч.
***
бойни другари от детинство

понеделник, юли 20, 2009

Земно ядро

Автор: Скот Сиглър
Издател: Бард
Година: 2009

Напоследък прочетох няколко подобни книги - "Тунели" и "Пропадането" също са истории за подземни цивилизации, враждебни към нашата на повърхността, а "Докосване до султана" е сходна с нелогичния екшън и дървеняшкия стил на разказване.
От години Бард са занемарили подборката на книгите в поредицата "Избрана световна фантастика", така че тази дори не е най-слабата в нея. Просто на тоя насилен екшън с елементи на фантастика мястото е в "Кралете на трилъра".
Много ме подразни клиширания финал - експлозия на вулкан, но достатъчно бавана, за да може последните оцелели герои да се измъкнат на косъм. А епилогът с мачисткия реваншизъм и плановете за ксеноцид ми прозучаха по-фалшиво и от родния конкурс за Евровизия.
Все пак имаше един интересен момент - технологията за пробиване на километрични вертикални тунели чрез изпаряване на скалата с лазер и изсмукване на парите с вакуум. Проблемът беше, че опита да си представя как ще стане това за описания период все ме навеждаше на мисълта, че вместо дизелови генератори в лагера би трябвало да има ядрен реактор. Идеята за корпуса на космически кораб като шина за данни и захранване едновременно беше интересна, но не успях да си представя като как ще стане. Май инженерната деформация почва да ми се отразява все повече.

Харесах:
Ако може да мисли само за мръсотията по килима си, значи заслужава нещо още по-лошо.
***
лудо алено и смъртоносно жълто
***
Културата им е военна. Ще умрат, но няма да се признаят за победени.

неделя, юли 12, 2009

Метален рояк

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Бард
Година: 2008

Книга, писана в традиционния за Андерсън "епичен"стил - 450 безсмислени страници последвани от 150 посредствени (за пръв път се промъкват по-сурови нотки и "добрите" вече не успяват да се докопат до разврръзките 1:1 000 000). Подължава се бясното разтягане на локуми, подробно проследяване на незначителни сюжетни линии и като за капак - Андерсън не се посвени да задълбае в посока "единния вселенски разум".
Много ме забавляваха натруфените лафове, особено "незаконно въстание" и "церемониален боен кораб". Дали понякога посредстените авторите на многотомни поредици обмислят какво всъщност пишат за попълване на обема?
Честно казанао, най-много ме дразни почти непрекритата пропаганда на старата идея за Краля-слънце (Батюшка-самодържец и т.н.) - добър, умен решителен, благороден, който сам ще оправи всичко, стига само лошите министри да не му пречат. Смешното е, че противовеса му е точно "самодържец" - председателя на Ханзата, действащ като типичен диктатор (а реално нищо не се казва за политическото устройство на земната Ханза, освен че има председател, склонен към еднолична власт).
Добрата вест е, че остана само един последен том.

Харесах:
Като контролирам информацията, мога да контролирам настроенията, а като контролирам настроенията, мога да променя реалността.
***
тънката разлика между информация и знание
***
В най-добрия от възможните светове умният човек прави разумен избор и умните хора го следват. по-често обаче поне ено от трите не е вярно.
***
Има разлика между това да си оптимист да си идиот.
***
сразен но не и унищожен, разбит, но все пак оцелял
***
Разполагаш с цялото време на света... пет, десет секунди... колкото ти трябват.

понеделник, юли 06, 2009

Дан на Хрътките

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2009

Много се заричах да не започвам поредици, които не са доиздадени или поне донаписани. Изкуших се да започна тази в разрез с намерението си и вече съжалявам. Поредицата е адски интересна, във всеки том има податки към други събития, които е много забавно да наместваш една към друга, уви - на мен почти половината книга ми трябваше, за да си поприпомня кой, къде, кога, кому, защо...
Отделно е твърдото ми убеждение, че Ериксън пише няколко книги в една обща вселена едновременно и за по-лесно ги събира в общи томове.
Този том беше може би най-тъжния. През цялото време витаеше усещане за обреченост и краят беше подобаващ - Аномандър Рейк се принесе в жертва на Драгнипур за да прекъсне най-сетне цялото безумие. Умряха още Подпалвачи на мостове в никому неясна схватка (това явно ще остане за другия том, както и поръчката към Карса Орлонг за убийство на бог). Завръщането на недоумрели действащи лица вече не ми прави впечатление, дори когато става дума за Древен бог или убития бог на смъртта. Дивото пътуване на Маппо Рънт през световяе и селения с впряг на Търговска гилдия Тригали към Икариум също ще завършва в другия том. От останалите събития имам повече въпросителни, отколкото ясни идеи какво и защо се случва. В стила на Ериксън - ще разбера в 10-тия том, ако все още си спомням какво ме е озадачило (освен историята за войната на цялата раса Джагът срещу Смъртта).
Изказът на Ериксън продължава да ме очарова - на места семпъл, на места - пищен, но винаги адски колоритен.
А, да: мразим Круппе, любезни, мразим го! Пак съм доволен, че Ериксън го засече с в обща сцена с Искарал Пъст само за една страница, иначе съвсем щях да лудна от литаниите двамата противни олигофрени.

Харесах:
отричането на отказа
***
кафявите й очи бяха големи като на просяче
***
Винаги си щедър с моите пари.
***
Стражи без нищо, което да пазят.
***
Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.
***
Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.
***
Нямаше повече полза, отколкото тупването на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач.
***
Живите нивга не слушат мъртвите... И правилно. Ако бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи.
***
Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.
***
Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.
***
-Вие сте луд!
-Не оспорвам мнението ви. Въпросът е дали вие сте нормална.
***
Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново!
***
Можда се идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.
***
Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.
***
Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш.
***
Простите същества не са прости. Те са различни.
***
Дойде ли смъртта, душата чака.
***
Скръбта е най-самотното от всички чувства.
***
нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв
***
Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност.
***
Неврози, изваяни в камък.
***
трикрако псе, подгонило зайци в полето
***
Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.

четвъртък, юни 25, 2009

Първородните

Автор: Артър Кларк & Стивън Бакстър
Издател: Бард
Година: 2008

Старата школа в действие - тежък стил, слаби образи, тромаво повествование и много наука (адски е забавно как се опитват да останат в рамките на разбираемото за "масовия читател", а същевременно ги тегли към публиката с поне един докторат по физика).
Струва си четенето най-малкото, защото очаквам част от описаните технологии да са в употреда преди 2050-та година. Особено космическите елеватори.
Отново се появяват типичните за късните произведения на Артър Кларк социо-политически прогнози, но са на много по-ниско ниво от "10-та по Рихтер", "Светлината на бъдния ден" и "Спусъкът".
Логиката в действията на Първородните доста куца според мен.
Пише, че е последната книга, но историята определено не завършва. Може би някой ден Бакстър отново ще се върне към нея.

Харесах:
Аномална геометрия, построена върху друго уравнение за пи.
***
Неизбран водач, син на водач. Мирише ми на династия.
***
имате повече мнения, отколкото сте

понеделник, юни 22, 2009

Първият милион

Автор: Георги Величков
Издател: Аргус
Година: 2006

Малко случайно и напълно безвъзмездно се сдобих с тази книга. "Шамар да е - аванта да бъде" доста точно описва как се чувствам.
Сборник с къси криминални разкази, които биха могли да са чувствително по-добри, стига автора не се напъваше толкова отчаяно да вкарва някакъв псевдо-жаргон за лошите (бандити и ченгета) и свръхархаичен български за добрите (бедни филолози, изкушавани от Тъмната страна).
Харесах "Старци за справедливост" (само дето илюстрацията издава развръзката и с това убива "неочаквания край") и "Първият милион" (историята с имитацията на отвличане не е новаторска, но пък беше разказана с достатъчно хумор). "Разумни компромиси" ми напомни за криминалетата на Андрея Илиев, но само бегло се доближава до тях. За сметка на това повестта "Уважаеми господа съдии" е адски зле - единственото разумно обяснениени за присъствието и в сборника е, че запълва 20% от 160-те му страници.

Харесах:
Човешкият живот има цена само докато си жив.
***
на пикник до тоалетната
***
Трогателно себеотрицание овладя госпожа Любенова да не изфучи злобно.
***
хайдутлукът също е занаят, пипе трябва и за него

вторник, юни 16, 2009

Време на огън и мрак

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Бард
Година:

След 4 книги размотаване и увъртане в един том Андерсън форсира рязко действието - "форсира рязко" като за досегашните лакърдии.
Венталите и верданите се върнаха с гръм и трясък, хидрогите бяха смазани, кликиските роботи - наритани, хората съвсем се омотаха в собствените си противостояния, а илдирийците почти заприличаха на истински същества вместо бутафорен реквизит. Уви, човека има план за изпълняване и в края забърка нова история между илдирийците и фероуите, отделно организира завръщане на кликисите по старите им планети, заети днес от хората. Нито едно протъркано клише не е спестено, патетиката ескалира, лубофта разцъфва, а на фона на това за пореден път се пласира приказката за "добрия крал", който собственоръчно ще спаси народа си (ако ще и за галактически мащаб да става дума).
Така че Сагата продължава с пълна сила към окончатения happy end. Има-няма 2 тома и къде 1000 страници до там. Рискът от диабет си е за сметка на читателя.

Харесах:
Някои са заблудени фанатици, придържат се към неправилни идеи и вярвания. Други са егоистични и жадни за власт. А някои са просто глупави.
***
Истински войник, а не някое чучело с пагони или още по-лошо, политик.
***
Точното записване на събитията е толкова важно, колкото и самите събития. Общество, което не помни, не си заслужава да бъде запомнено.
***
-Хм, хем романтичен, хем практичен. Я ми напомни защо изобщо се разведохме?
-Защото по него време не се понасяхме.
***
Никога не съм мислил, че успехът ще е също толкова разочароващ като провала.
***
Когато хората започнат да купуват напълно безполезни вещи, значи икономиката се развива.
***
Надеждата е важна част от войнишкия живот, но прагматизмът е по-важен.
***
Монументално клане!

четвъртък, юни 11, 2009

Нечестивци

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2007

Странна ми беше тази книга - едновременно мудна и напрегната, скучна и грабваща, раздута и претупана. Някак си след "Черния ангел" очаквах повече, а това беше стъпка назад към старите истории на Чарли Паркър. Единствено последната среща с Колекционера/Кушиел и подмятанията за действителната самоличност на детектива кореспондираха с подхърления преди намек, че Чарли Паркър е един от падналите ангели и все още изкупва в болка своя бунт срещу Бог.
Разследването на групата педофили, действаща успешно години наред не беше нещо особено като фабула. За сметка на това Конъли става все по-добър в изграждането на угнетяваща атмосфера в книгите си, на моменти много ми напомняше за "Сейлъмс лот" и "То" на Стивън Кинг. Не разбрах защо в резюмето на книгата Франк Мерик е посочен като сериен убиец - той е професионален убиец, при това много добър. Самият Джон Конъли го е създал като някакъв вид "тъмна половина" на Чарли Паркър (зловеща личност, в която би могъл да превърне) - именно и затова му "даде шанс" да умре, спасявайки чрез едно почти случайно убийство развръзката на историята (така де, пак имаше отвъдна намеса). Краят на романа ми беше доста мъгляв - Чарли получава нов шанс за нормален живот със семейството си (като че ли този път най-накрая наистина скъса с призраците на първото си семейство), или окончателно затъва в зоната на здрача (на моменти и "Черният ангел", и "Нечестивци"звучат като мемоари на ветеран, разкавани много по-късно и през призмата на още по-лоши изживявания). Кат че ли и самият автор не е решил все още.
Джон Конъли не за първи път откровенно посочва "дупките" на иначе прехвалената правораздавателна система в САЩ, позволяващи на много отрепки да се измъкнат от наказания. Повече ме изненадаха твърденията, че в голяма част от Мейн около 20% от населението живее в пълна мизерия (дори и от наша гледна точка) - и то преди финансовата криза и последвалият икономически срив. Май американската мечта наистина е мъртва, но пък рекламата все още работи добре.

За добро или зло това е последната книга на Джон Конъли, така че ще имам време до следващата, за да ми поолегнат преценките, в момента май съм достигнал личната си граница между "пристрастен" и "отегчен".

Харесах:
Светът е претоварен с опостушени неща: разбити сърца, нарушени обещания, разсипани хора.
***
човек без име, баща без дете
***
Хайде да говорим сериозно. Законът от истина нужда няма, трябва му само някакво нейно подобие.
***
И тя си тръгна, а аз я оставих да си отиде.
***
Какво е това човешката съвест, освен шум в главата? Реална досада, разсева те, на работата и пречи.
***
Фасада без реално покритие, арогантност върху най-обикновена наглост.

четвъртък, юни 04, 2009

Мрачни времена

Автор: Глен Кук
Издател: Лира Принт
Година: 2009

Имам слабост към мрачните фентъзи истории. Към Глен Кук - много голяма.
Това беше най-обърканата му книга (разказът се води от човек, пропадащ в миналото в произволни моменти от действието), като добавка - разказана от гледната точка на нов Летописец - Мъргън (който до сега се споменаваше епизодично тук-там).
За мое съжаление историята на дръпва много напред, дори не успява да разкаже най-важните за действието събития - измените на Могаба и Кинжала, просто защото Мъргън не е бил там и все още никой не му е разказал какво точно се е случило. Въпреки всичко това книгата е адски интересна, защото дава подробности от modus operandi на Черния отряд - смесицата от параноя, рутина, предвидливост, труд, кураж и наглост, които са го превърнали в кошмар за различни противници през вековете. Като добавка - черен хумор, сбит изказ и цветисти диалози.
Единственото което мога да искам е следващия том. И по-скоро, ако може.

Харесах:
За членовете си Отрядът е семейство. Отрядът е дом. Отрядът е народ от прокуденици, сами срещу цели свят.
***
Като повечето военачалници и той не позволява на реалността да му пречи да прави каквото си поиска.
***
никой от нас нямаше да се измъкне жив от този живот
***
Човешка слабост, стара като света - да се карате, докато до вас къщата ви гори.
***
Тревожни знаци следваха лоши поличби.
***
живее в центъра на торнадо от параноя
***
сериозен като копие в корема
***
Мирисът на кръв те завладява, убива съзнанието ти, умъртвява душата ти и не ти оставя нищо човешко.
***
пусна усмивка, която можеше да разтопи и броня

сряда, май 27, 2009

Кръвта на елфите

Автор: Анджей Сапковски
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009

Първият "цялостен" роман за Гералт от Ривия. Както до сега - изключително ярък, макар и немногословен език, тъга и черен хумор с лек оттенък на цинизъм.
Действието изглежда и просто, и адски омотано - Сапковски се опитва да покаже взаимовръзките между всички раси, събития и процеси в неговия свят. До някъде ме изненада, че в съзвучие с "каноните" на жанра и тук се появява могъща империя, опитваща се да завладее света и отново има предсказания за края на света и негото възраждане. От друга страна - все още няма достатъчно информация, а при Сапковски рядко нещата са каквито изглеждат на пръв поглед.
Пешките бяха наместени на изходните позиции: Гералт и другарите му Лютиче и Йенефер (всеки играещ и собствена игра) се опитват да укрият, опазят и обучат Цири, Предопределението на вещера (принцеса Цирила от окупирана Цинтра, надарена с могъща дарба на Извор); кралете на Севера замислят комбинация от геноцид за нехората и война с Нилфгард; магьосниците се правят, че не знаят нищо и изчакват; нилфгардската империя под командването на своя император (Белия пламък, който ще изгори света) се реорганизира усилиено в подготовка за следващия сблъсък; лудите глави сред живеещите заедно с хората елфи, джуджета, гноми и полуръстове разгръщат мащабна партизанска война срещу човешките кралства.
Само се надявам следващия том да излезе по-бързо.

Харесах:
тази светиня на съмнителната наслада и сигурния трипер
***
Там, където днес се извисяват планинни, някога е имало морета, там където днес се вълнуват морета, някой ден ще има пустини. А глупостта ще си остае глупост.
***
Ако баба ми имаше мустаци, щеше да стане войвода.
***
по-добре да се числиш към малцината, отколкото към всички
***
стария войнишки принцип: "Спи когато можеш, ставай когато те будят."

неделя, май 24, 2009

Докосване до султана

Автор: Хакан Йел
Издател: Сиела
Година: 2009

Тръгнало ми е на трилъри, в които главния герой е надарен със свръхспособности. Макар че Селим Текин не е Чарли Паркър (в единия има джин, а другия е разкаял се паднал ангел).
Авторът доста амбициозно се е опитал да напише политически трилър с голям размах. Фабулата не блести с оригиналност, но пък не е лоша: открай време в Османската империя е имало тайна група от 20 заклети мъже, чиято цел е оцеляването на султана. След революцията на Ататюрк и свалянето на султана тези мъже се захващат да работят за възстановяването на монархията. В наши дни те са се внедрили на високи нива в различни организации и подготвят класическия сценарий - чрез една ислямска секта да предизвикат серия от терористични актове, да изкарат тълпите по улиците, а в това време пропагандата да набие в главите на обществото, че падишахът е единствения изход от кризата.
Както може да се очаква - срещу този план се включва секретен отдел на турските служби за сигурност, който според традициите в жанра винаги изсотава с поне 1 ход от фанатиците. Разбира се, тогава всичко преминава в ръцете на Единака - в този случай е цивилен, надарен със свръхестествени възможности: пътуване извън тялото, намиране на търсен обект, трансформация в чудовище. Съвсем случайно той се натъква на операция на фанатиците, после отново и отново - според автора всичко е според плана на Всевишния. Отдавна не бях чел книга, в която толковада се кърпи сюжета чрез намеса свише. Практически през цялото време съвпаденията движеха намесата на Селим в историята.
Забавна беше авторовата представа да действия в извънредни ситуации - фанатиците са вкарали в страната куп оръжия и започват серия нападения срещу властите с предполагаема по-голяма мишена. Като отговор полицията извършва безредни арести и после пускат арестуваните, а жандармерията организира КПП-та през 5 (пет) километра по пътищата. Мдаа, ефективно и ефикасно.
МОСАД бяха намесени с няколко епизодични появявания, колкото да има причина да бъдат посочени в резюмето на обложката.
През цялото време се натрапваше самоцелното проповядване на национализма - с повод и без повод се редяха размисли и диалози на тема важността на държавата и гордостта от нея. Малко ми беше досадно, израстнах с книги, в които с повод и без повод се хортуваше за комунизма и световната революция.

Харесах:
Всяка новина, която нямаше никакво значение за човека от улицата, се преекспонираше в печата и дни наред заемаше неподходящот място като главен акцент.

четвъртък, май 14, 2009

Книга за изгубените неща

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2007

Най-четивната книга на Джон Конъли. Освен това - най-меланхоличната.
Като цяло - приказка за възрастни, които все още помнят какво е да си дете в труден период. Класическата история - любящата майка починала и дошла мащехата с природеното братче. Депресираното момченце избягва в друг свят, подмамено от зъл магьосник, и тръгвайки на пътешествие през него попада в сюжетите на няколко класически истории. Oбаче дотук с класиката - нищо не е такова, каквото се очаква да бъде и момченцето научава това по болезнен начин, като се принуждава бързо да израсте и преоцени собствения си светоглед.
През цялото време в мен се пораждаха асоциации с други подобни книги - "Хрониките на Нарния" на Клайв С. Луис; "Братята Лъвски сърца" на Астрид Линдгрен; "Очите на дракона", "Талисманът" и "Тъмната кула" на Стивън Кинг; "Снежанка и седемте самураи" на Том Холт; "Вещерът" на Анджей Сапковски; "Тамзин" и "Последната еднорога" на Питър Бийгъл.
Донякъде съм приятно изненадан (чудесно разказана позната ми вече схема), до някъде - разочарован от книгата (очаквах поредната история за Чарли Паркър).

Харесах:
човек е винаги син на баща си, без значение на каква възраст е

сряда, май 06, 2009

Черният ангел

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2005

Това е книгата на Конъли, която ме грабна най-много. Може би защото кръстосва сюжети от два любими ми филма - Sin city и The Prophecy. Освен това разсейва съмненията за полудяването на Чарли Паркър, които ме бяха обзели в края на "Белият път" (гарваните над затвора с Проповедника, цялата работа с Китим - демона в човешко тяло), падналите ангели наистина ги има и наистина бродят сред човечеството. Ще взема да се прежаля някой ден и ще се пробвам с "Книга на Енох" - този апокриф е основата на куп филми и книги.
Другата забележима разлика с предните книги е наличието на загадка. До сега книгите бяха ясни (с изключение на самоличността на Пътника във "Всяко мъртво нещо"), а тук Конъли вкарва няколко загадки - човешката самоличност на Асмодей и местонахождението на пленения Имодей. Развръзката също е най-добрата до тук. Историята за победата на цистерциански монах над Имодей и последвалото през вековете дебнене и издирване между цистерсианците и Вярващите (придобилите плът паднали ангели - или поне вярващи в това хора) на фона на хусистките войни, Реформацията, френската революция, Втората световна война направо си плаче за отделна книга (нещо подобно на "Сянката на Ендър").
Джон Конъли не изпада в обичайната за поредиците грешка - или да "консервира" или бясно да развива героите си (често това води до изместване на фабулата на романа на 2-ра позиция). Чарли Паркър, Ейнджъл, Луис, Рейчъл, Уолтър Кол - всеки един от тях се променя по малко във всяка следваща книга, същеременно без да се разделя с основните черти на характера си.

Харесах:
Повечето престъпници са тъпи и тъкмо за това са престъпници.
***
древно и вехто като света
***
Винаги съм се надявал безсмъртието да дойде по сигурния начин - като не умирам.

четвъртък, април 30, 2009

Зли хора

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2003

Има нещо гнило в Дания, пардон, в щата Мейн. Цяла камара романи на Стивън Кинг се развиват там, сега и тези на Джон Конъли. Явно нещо в атмосферата предразполага към създаването на зловещи истории с насилие и свръхестествени създания.
Това е първият роман на Конъли, в който главния герой не е Чарли Паркър (макар че се появява епизодияно и се споменава негово издирване на педофил-полицай). Сякаш Конъли е взел "Часът преди мрака" на Дъглас Клег, пресътворил я е в стила на "Кучета в резерв" на Куентин Тарантино и е добавил край като "Завръщането на Краля" на Толкин.
Преразказано по-просто, на необикновен остров от крайбрежието на Мейн (сцена на някогашно клане и място, на което злодеите им се случват мистериозни, но сигурни кончини) се е укрила под фалшива самоличност съпругата на безмилостен убиец (тя го е предала на полицията и е офейкала с $800 000 в брой). Злодеят се измъква с помощта на високопрофесионалния си екип убийци и психопати, след което потегля на поход за разплата. Проливайки доста кръв стигат до острова, където там ги чакат пробудилите се духове на отдавна избитите колонисти, които въздават своето възмездие в една според мен прекалено протяжна развръзка.
Честно казано - много ми харесваше до последните 50 страници. За пръв път Конъли вкарва свръхестествени създания като действащи лица в историите си, а някак си не е fair paly - дори и изродите като Молох и Уилард (най-зловещите серийни убийци до тук в романите на Конъли) нямат шанс срещу тях. Някак си се губи от очарованието на предните книги.

Харесах:
бездуховни престъпници, облечени с вкуса на влечуги

събота, април 25, 2009

Белият път

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2002

Признавам си - пристрастих се към Джон Конъли. Или поне не откривам на рафта "за прочит" нищо по-привлекателно от книгите му.
Чарли Паркър ще става баща, но това не му пречи да продължава с газенето в кръв. Макар че точно в този случай беше въвлечен в многопосочна интрига от стария си враг - Проповедника, не без помоща на стар приятел от полицейския период в Ню Йорк. Все пак Чарли и редовната му компания в "почистването" - Луис&Ейнджъл успяха да се справят с омотаната сган от Ку-клукс-клан, неонацисти, християнски фундаменталисти, богаташи, ченгета, бели психопати и черни откачалки. Малко не ми допадна края - трябваше или да оставят Проповедника да се самоубие (смъртен грях в християнството), или да оставят Ейнджъл индивиуално да го екзекутира и евентуално да се пребори с кошмарите си.
Конъли все повече го избива на паранормални видения и събития, но поне за сега успява да се удържи от прекалено залитане в тази насока.
Тъжна беше историята на бившия затворник Мечо - най-накрая успя да започне да вкарва живота си в някакво русло извън дребните престъпления и последващите присъди, и точно тогава загина направо нелепо, макар че успя да прояви изненадваща доблест и човечност.
Любопитно ми е до колко великолепния разказ е дело на Конъли и до колко - заслуга на преводача.

Харесах:
Може да е приветлив и приятелски настроен, но тъп съвсем не е.
***
Огънят е във формата на човек, болката е във формата на огън.
***
човек, чието бъдеще е останало в миналото
***
Гадно му е пиянството, ама пък в негова полза може да се каже, че и като трезвен също е гаден.
***
Тебе и в рая да те пуснат, ти и там всичко ще осереш.

сряда, април 15, 2009

Родени да убиват

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2001

Май започвам да акумулирам света на Чарли Паркър - интригите в него са семпли и доста познати, но пък разказът е великолепен.
Този път Чарли Паркър се сблъсква челно с група масови убийци, самоопределили се за религиозни съдници над грешниците в старозаветен стил. Притеснителни са паралелите с действителни събития в САЩ - религиозните фанатици с времето все по "щедро" се възползват от свободата си и постепенно се превръщат в огледало на талибаните и останалите ислямски фанатици. Може би наистина не е далече времето, когато "неандерталците с библии" (Ричард Морган, "Вариант 13") ще станат достъчно могъщи, за да предизвикат разцепление в Северна Америка.
Все още не мога да реша за себе си дали виденията на Чарли Паркър ми допадат или не - ако дава "ключ за палатката" щяха да ме дразнят, но те само подпомагат грокването на случая. От друга страна - нарушават реалистичността на събитията. Хареса ми проповедника - също "виждащ", само че тълкуващ тези свои видения през собствената си призма (малко ми напомни за прераждащият се сериен убиец от "Игра на живот" на Кен Гримуд).
Продължавам с "Белия път" - прилепчива се оказва тази поредица.

Харесах:
Миналото никога не умира истински.
***
-...Сам ли живеете?
-Сам с егото си.
-Представям си. Сигурно сте много щастливи заедно.

събота, април 11, 2009

Дарк холоу

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2000

Странно - харесах книгата повече и по-малко от предната. Повече - защото историята беше общо взето една, по-малко - защото същинското развитие на историята зарочва след първата 1/3 от текста.
Конъли отново вкарва "в играта" старата италианска мафия, 2 независими групи серийни убийци и обичайното покрепление на Чарли Паркър - Ейнджъл&Луис. Действието отново не блести с някакви иновации, но пък стилът на разказване е по-ошлайфан. Действието е дори по-брутално от "Всяко мъртво нещо", макар и не много.
Продължавам с поредицата, с идеята, че три романа ще определят равнината на автора.

Харесах:
-А тези хора - те заслужават ли да умрат?
- Сигурен съм, че не заслужават да живеят.
- Това не е едно и също.
***
всеки свестен служител на закона би ми се изсмял, но пък ти не си нито свестен, нито служител на закона

неделя, април 05, 2009

Всяко мъртво нещо

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2000

Андрея Илиев позна - книгата ми хареса и то много. Съдържа нещо от злокобния стил на Томас Харис от "Черна неделя", "Червения дракон" и "Мълчанието на агнетата", както и добрата смес от загадка и трилър в ранните книги за Алекс Крос на Джеймс Патерсън.
Всъщност книгата се състои от две самостоятелни истории за разследвания на Чарли Паркър. Първата е по-слабата, неритмично се редуват напрегнати увлекателни моменти със скучни до заспиване пасажи. Втората част - издирването и сблъсъка между Чарли Паркър и Пътника е поне класа отгоре.
Малко може би ме поразочарова, че в първата история бързо открих слабото място в първоначалната теория, а оттам и се насочих правилно към истината (серийни убици - мъж и жена, отвличат, изтезават, изнасилват и убиват деца; пъровначално заподозрения мъж е безобиден хомосексуалист и е доказано невинен - оттам беше лесно). Във втората история още по средата си имах списък от 2-3 възможни имена и в края на книгата развръзката по кодекса на трилърите не можа да ме изненада.
Джон Конъли е много добър разказвач - цялото действие е оформено в бруталния стил на роман noire, като в историята за преследване на серийни убийци майсторски бяха вплетени епизоди с участието на старата италианска мафия в Ню Йорк (всичко беше издържано в стила на "Кръстника") и на сблъсък между безогледно брутални банди в Луизиана (с особено зрелищна престрелка в гробище и нощно нападение над бандитско имение), като същевременно фокуса си оставаше неизменно върху Чарли Паркър и неговия опит да извоюва изкупление от самия себе си.
Ще се изкуша да наруша първоначалния си план и без пауза да продължа с "Дарк холоу", само се надявам да не получа разочарование/пренасищане както със серията за Алекс Крос на Джеймс Патерсън.

Харесах:
Накрая всеки от нас остава сам срещу останалите.
***
Ако мъртвите можеха да говорят, щяха да ни кажат да чукаме повечко приживе, защото после е късно.
***
Абе ти си прекалено остроумен за човек, който чука психоложка. Защо просто не си плащаш 80 зелени на час, както всички останали?

неделя, март 29, 2009

Пощоряване

Автор: Тери Пратчет
Издател: Джак Спароу Пъблишинг
Година: 2009

Или много ми е липсвал Пратчет в последните 2 1/2 години без издадена негова книга за Света на Диска, или тази е от добрите му творби. Тук Пратчет изпозлва идеята на Хари Харисън от серията за Стоманения плъх - пусни крадеца да хване крадеца. В случая Ветинари изпозлва блестящ мошеник като началник на Пощата (една отдавна неработеща организация), противопоставяйки го на майстор-мошенник, завладял с машниации семафорните кули и амбициран се да докопа всичко в Анкх-Морпорк (включително стола на Патриция). Оттам нататък е ясно - хаплив хумор, очаквани обрати и развръзка в стил 1:1 000 000. Много готин беше нагледния урок по PR и изграждане на положителен медиен образ. Особено актуална на фона на текущата финансова криза и изскачащите "далаверки" на момчетата с бели якички беше сравнението на финансовите машинации с игра на тука-има-тука-нема, само че с банки вместо карти. Хареса ми и Ветинари - като истински "тиранин" намира място в своята администрация за всеки способен човек (без значение дали човека има желание да се включи в администрацията му). Хареса ми и заиграването с компютърните маниаци (по-скоро образа на видиотения сисадмин, живеещ за и от входящите и изходящи съобщения от неговия възел на мрежата). Добро впечатление ми направи, че все пак се прави отчетлива разлика между тях и останалите инженери (с особен респект се отнася към солидните едри мъже в гащеризони, боравещи със стругове и шлайфове).

Харесах:
Странни същества са хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си герой или правителство.
***
Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи.
***
Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян.
***
Не можеш да пробутваш лъжи на един струг или да мамиш един чук.
***
винаги гледай на хората да им е удобно да ти дават парите си
***
Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.

събота, март 28, 2009

Нощни приказки

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2009

Хубав сборник с къси разкази на ужаса и една повест. Много добра смяна на стилове и местоположения - "Канцерогенния каубой" би могъл да е на Стивън Кинг, а "Демонът на Петинджър" - на Лъвкрафт, обстановката варира от викторианска Англия до съвременните Съединени щати. Честно казано от "Дълбоко, тъмнозелено" ме побиха тръпки. Не ми хареса единствено "Ритуал на костите" - освен че беше предвидим, обосновката беше прекалено неубедителна (а може би за британец от низшите класи не е така). "Госпожица Фрум, вампир" пък е единствения разказ, в който усетих някакъв хумор, макар и черен.
Дължа благодарност на Андрея Илиев за препоръката да започна този автор, очертава се да ми допадне.

Харесах:
Лъжем, за да щадим децата, а лъжата ги излага на още по-големи опасности.
***
Игрите са без правила, а правилата - без принципи.
***
Защото палячовци не се създават.
Палячовците се раждат палячовци.
***
създание на злото - хищно в живота, ненаситно в смъртта

петък, март 20, 2009

Смъртта ще дойде боса

Автор: Андрея Илиев
Издател: Феникс Дизайн
Година: 2009

Андрея Илиев става все по-добър с всяка следваща книга. 156 страници съдържащи 2 сюжетни линии, здрав екшън, лична драма и куп страхотни лафове - определено си е в най-добрите традиции на pulp fiction. Адски харесвам стила на писане - стегнат, с кратки ярки описания, достоверна интрига, ясен изказ и майсторско преминаване на речника и светогледа между двамата герои - бандита-джентълмен Румен и скъперника-търгаш Калин. След няколко "включвания" на всяка гледна точка вече имаш доста точна представа кой какъв е и всичките им последващи действия отговарят на логиката на изградения образ.
Стана ми болно за Деков - готиния гаден милиционер-ветеран, сритващ всеки и всичко в родния "подземен свят", в този роман той вече е изхабен и примирен човек. Тъжно някак си, по-добре куршум, отколкото инфаркт и вила в неназована западноевропейска провинция. По същата причнина ми беше тъжно и за Хищника - куршум в престрелка би бил достоен край за топ-килър, а не острие в гърба от циганин покрай рекетьорска история. Румен ми хареса още в "Когато ангелите подивеят", а тук е истински единак - вироглав и непукист почти до финала. А и финалът беше разкошен.
Абсолютно убеден съм, че съм чел разкаказ, в който беше сюжетната линия на търговеца на имоти, само че не мога да го открия на сайта на Андрея Илиев.

Харесах:
той се бе изпарил като ракия на каруцарско парти
***
в очите му имаше констатация, обаче нямаше вина
***
Безопасна игла - това е бъдещето и на най-разгонения самец.
***
дъхът ми бе смъртоносен като китайски дракон в мензис
***
Не харесвам държавата България, но страшно обичам родината си България.
***
суровото му лице на гестаповец в акция
***
Новобранка. Още не е изпикал чая от столовата в Симеоново.

вторник, март 17, 2009

Смъртоносни машини

Автор: Филип Рийв
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005

Книгата ме изненада приятно, може би основно защото не очаквах нищо особено.
Посткатастрофичен свят, подобен на "Небесните господари" с нещичко от "Универсален войник", в който огромни градове са изградени на платформи с двигатели и бродят сред Евразия, преследвайки се и унищожаващи се един друг. Срещу тях е "статичната" култура на Антитранспортната лига. Останалото е приключенска история по стар тертип - лошите са откачени, добрите побеждават, реморализацията застига всеки в най-подходящия момент. Книгата май все пак е детска, доколкото са детски "Коралайн" и "Тунели". Малко ми е неубедителна мотивацията на героите в книгата - твърде много необосновани изблици на благородство и хуманизъм. Не ми допадна и лудитската нотка в намеците, че инженерите са виновни за гибелта на Стария свят и касапниците в новия. Проблемът не е в техниката, а в хората на контролния пулт (поне докато не се появи Скайнет).

Харесах:
"Не пилей и не искай" -това е девизът на инженерите
***
Ти не си герой, а аз не съм красива и ние сигурно няма да заживеем щастливо до края на дните си.