Автор:
Адриан Лазаровски
Издател:
Софтпрес
Година:
2011
Адриан продължава гаврата с милата родна картинка .
Великите Древни, дошли да превземат планетат ни продължават да се държат като комуистически функционери от епохата на Брежнев - колкото и да са им неадекватни вижданията за света, те не отсъпват дори и на милиметър от тях и с радост приемат всеки нелеп план, обещаващ чудодейна окончателна победа. Групировките на родните мутри са все така плачевни, а политиците ни - недостатъчно абсурдни на фона на реалните персонажи. Вкарването на руските "играчи" внесе допълнителна доза майтапи и каламбури - Дъскан Пиронович Хлопанин ми е любимия от всички.
Похилих се доста, но някак не ме грабна колкото предходната, въпреки новата доза преки попадения по "публичните личности" у нас.
Харесах:
Това не ви е някакъв цирк... колкото и да ви прилича на такъв!
***
Най-добре се смее оня, който плаче последен в S-класата.
***
Едно е да си имаш работа с тарикати и мошеници и съвсем друго - с умопобъркани тарикати и мошеници.
***
от собствен опит знаеше, че простотията няма долна граница
***
Ама освен уродлива, изглежда жена му беше и проста. Или по-скоро не толкова проста, колкото хитра.
***
Философите преди Накомаркс искали да изравнят хората по най-богтите, умните и красивите, ама това никак не се харесвало на бедните, простите и грозните, защото трябвало да започнат яко да бачкат, да се образоват и да спортуват.
***
жената наистина беше интелигентна, макар че според завистливите езици интелектът и стоял малко над таланта и, който пък никакъв го нямало
***
Муха и банка се убиват с вестник.
***
на никой не му трябва армия от летящи българки, понеже на Земята и бездруго има предостатъчно вещици
сряда, декември 28, 2011
понеделник, декември 12, 2011
Хотел При загиналия алпинист
Автор:
Аркадий и Борис Стругацки
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009
Старата ми слабост - братя Стругацки и старата ми болка: до колко успявам да ги разбера.
Като че ли този път са седнали да напишат криминален роман по класическа рецепта: полицай в отпуска; забутан хотел със странни гости; паднала лавина отцепва района; мистериозни събития и потенциални престъпления започват да се застъпват...
Само че братята са хванали стария сюжет и вместо обичайния детектив са вкарали една по-улегнала версия на Максим Камерер, който все още е склонен да изповядва Синдрома на Сикорски, но пък му лиспва силата на някогашен идеалист от Групата за далечно търсене. Всъщност се отплесвам - инспектор Глебски не е нито Екселенц, нито Мак Сим, просто един изморен застаряващ чиновник, занимаващ се с документни престъпления. А ваканцията му вместо ски&скука се обръща в близка среща с извънземни. На всичкото отгоре трябва да вземе решение - да им даде ли случайно попадналия в него "акумулатор" за да избягат, или да не го прави...
Някак си повече като упражнение по писане в непривичен жанр стои книгата, може би защото винаги очаквам от братя Стругацки НЕЩО, а не просто роман.
Харесах:
По природа не съм злорад, просто обичам справедливостта.
***
в очите на началството, пък и в очите на подчинените също, винаги по-добре изглежда добросъвестният тъпак, отколко блестящият, гонещ върховете талант
***
Навярно цялата работа е в това, че те са прилетели не навреме и са се срещнали не с хората, с които би следващо да се срещнат. Попаднали са на гангстери и полиция. Е, добре. А ако бяха се срещнали с контраразузнаването и с военните?
Издател: ИнфоДАР
Година: 2009
Старата ми слабост - братя Стругацки и старата ми болка: до колко успявам да ги разбера.
Като че ли този път са седнали да напишат криминален роман по класическа рецепта: полицай в отпуска; забутан хотел със странни гости; паднала лавина отцепва района; мистериозни събития и потенциални престъпления започват да се застъпват...
Само че братята са хванали стария сюжет и вместо обичайния детектив са вкарали една по-улегнала версия на Максим Камерер, който все още е склонен да изповядва Синдрома на Сикорски, но пък му лиспва силата на някогашен идеалист от Групата за далечно търсене. Всъщност се отплесвам - инспектор Глебски не е нито Екселенц, нито Мак Сим, просто един изморен застаряващ чиновник, занимаващ се с документни престъпления. А ваканцията му вместо ски&скука се обръща в близка среща с извънземни. На всичкото отгоре трябва да вземе решение - да им даде ли случайно попадналия в него "акумулатор" за да избягат, или да не го прави...
Някак си повече като упражнение по писане в непривичен жанр стои книгата, може би защото винаги очаквам от братя Стругацки НЕЩО, а не просто роман.
Харесах:
По природа не съм злорад, просто обичам справедливостта.
***
в очите на началството, пък и в очите на подчинените също, винаги по-добре изглежда добросъвестният тъпак, отколко блестящият, гонещ върховете талант
***
Навярно цялата работа е в това, че те са прилетели не навреме и са се срещнали не с хората, с които би следващо да се срещнат. Попаднали са на гангстери и полиция. Е, добре. А ако бяха се срещнали с контраразузнаването и с военните?
понеделник, декември 05, 2011
Тя е тъмата
Автор:
Глен Кук
Издател: Лира принт
Година: 2011
Много смесени чувства ми останаха: от една страна поредицата ми е стара тръпка, от друга - действието с много труд се придвижи още стъпка към Катовар и същината на Черния отряд и свърши романа.
Имам чувството, че май и Глен Кук не е бил съвсем сигурен накъде се развива историята след първите книги за войната в Империята на Господарката на север, оттам всички книги за пътя на Черния отряд на юг към Катовар и собственото миналото изглеждат някак по-мудни, а смяната на разказвачите на моменти оставя впечатление повече за разхвърляност, отколкото за различни гледни точки.
Пак си припомних какво ме заплени в поредицата - немногословния, но адски интересен разказ на автора и дарбата му само със щрихи да изгражда история на свят, не по-малко запленяващ от този в Хрониките на Амбър или Малазанска книга на мъртвите.
Май когато един ден излезе и последния том, ще седна и ще си препрочета всичко от самото начало. Тъкмо ще проверя дали и тогава ще ми хареса толкова, колкото в началото.през 2002-ра.
Харесах:
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
***
Като всеки добър войник, щом псува, значи е наред.
***
Обикновено щефът успяваше да различава желаното от възможното, независимо от собствените си чувства.
***
Войниците се препъваха мрачно напред, кълнейки хапещия вятър, като си напомняха един на друг, че генералите рядко са здравомислещи и с неопетнено потекло.
***
моята съвест си има слепи места
***
Цялата работа изглеждаше безсмислена, което не и пречеше да работи.
***
Разрушиха някои прегради завинаги, вместо да ги отстранят временно. Започнеш ли да бъзаш, обикновено се прецакваш.
***
Където има само пукнатина, животът ще пусне корен.
***
дори параноиците понякога срещат някой, опитващ се да ги намушка в гърба
***
Едноокия е от типа хора, които ти го връщат предварително.
***
Смъртта ще намери начин. Мракът ще открие своя път. Тъмнината идва винаги.
***
Винаги оставяйте някой друг глупак да свърши работата, щом настоява.
***
Хората искат да вярват в това, което искат - добро, лошо или неутрално, а не да ги объркват с факти.
***
Те не можеха да си представят бъдеще, по-мрачно от миналото си.
***
Всеки път, когато протестирате, просто ви затрупват с още работа.
***
Единственото нещо, което хората винаги са в състояние да правят е да те изненадват.
Издател: Лира принт
Година: 2011
Много смесени чувства ми останаха: от една страна поредицата ми е стара тръпка, от друга - действието с много труд се придвижи още стъпка към Катовар и същината на Черния отряд и свърши романа.
Имам чувството, че май и Глен Кук не е бил съвсем сигурен накъде се развива историята след първите книги за войната в Империята на Господарката на север, оттам всички книги за пътя на Черния отряд на юг към Катовар и собственото миналото изглеждат някак по-мудни, а смяната на разказвачите на моменти оставя впечатление повече за разхвърляност, отколкото за различни гледни точки.
Пак си припомних какво ме заплени в поредицата - немногословния, но адски интересен разказ на автора и дарбата му само със щрихи да изгражда история на свят, не по-малко запленяващ от този в Хрониките на Амбър или Малазанска книга на мъртвите.
Май когато един ден излезе и последния том, ще седна и ще си препрочета всичко от самото начало. Тъкмо ще проверя дали и тогава ще ми хареса толкова, колкото в началото.през 2002-ра.
Харесах:
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
***
Като всеки добър войник, щом псува, значи е наред.
***
Обикновено щефът успяваше да различава желаното от възможното, независимо от собствените си чувства.
***
Войниците се препъваха мрачно напред, кълнейки хапещия вятър, като си напомняха един на друг, че генералите рядко са здравомислещи и с неопетнено потекло.
***
моята съвест си има слепи места
***
Цялата работа изглеждаше безсмислена, което не и пречеше да работи.
***
Разрушиха някои прегради завинаги, вместо да ги отстранят временно. Започнеш ли да бъзаш, обикновено се прецакваш.
***
Където има само пукнатина, животът ще пусне корен.
***
дори параноиците понякога срещат някой, опитващ се да ги намушка в гърба
***
Едноокия е от типа хора, които ти го връщат предварително.
***
Смъртта ще намери начин. Мракът ще открие своя път. Тъмнината идва винаги.
***
Винаги оставяйте някой друг глупак да свърши работата, щом настоява.
***
Хората искат да вярват в това, което искат - добро, лошо или неутрално, а не да ги объркват с факти.
***
Те не можеха да си представят бъдеще, по-мрачно от миналото си.
***
Всеки път, когато протестирате, просто ви затрупват с още работа.
***
Единственото нещо, което хората винаги са в състояние да правят е да те изненадват.
Абонамент за:
Публикации (Atom)