сряда, февруари 29, 2012

Тайните фалити на комунизма

Автор: Христо Христов
Издател: Сиела
Година: 2007

Дълго и трудно четох тази книга. Вероятно ще трябва и да я препрочета.
Това е проучване на Дело N:4/1990 (за икономическата катастрофа). В него са публикувани данни за икономиката (инвестиции, резултати, салда, кредити, дългове и т.н.) и откъси от показанията на бивши "отговорни другари" воглаве с Тодор Живков (в някои случаи се прави сравнение с мемоарни публикации - нещо много се разминават думите на "другарите").
Че социализЪмът няма как да оцелее ми е ясно, след тази книга се чудя: Как е изкарал чак до 1989? (Всъщност и това е ясно - на кредити от СССР, Запада и СОБСТВЕНИЯ народ.)
От самият увод и цитати от показанията "бившите отговорни другари" се забелязва една основна концепция: възприема се желаното за възможно, а възможното - за реално и на тази база се изграждат плановете за действие. Набиват се в очи някои потресаващи с абсурдността си моменти:
  • ръководство на страната на "петилетни планове", които се изготвят на база на миналия опит, а не на анализ с очакваното развитие , придружено с негодност за адаптиране към изменения в обстановката
  • приемането със закон, че всяка година приходите в държавния бюджет надвишават разходите (т.е. няма дефицит) и съответно напасването на данните по това
  • безсистемното печатане на пари "за вътрешна употреба" и същевременно отричането на наличието на инфлация
  • ежегоден "ръст" на икономиката на всяка цена, без оглед на средствата и резултатите
  • незинтересованост към парично-стоковите отношения като към нещо, което не касае държавата, въпреки че тя е практически едноличен собственик на цялата икономика
  • наличието на условен "валутен лев", през който се прави корелацията между лева, долара, рублата и всички други валути, като курсовете се определят "отгоре" съобразно политическата целесъобразност, а не според реалното съотношение
  • определяне на цените "отгоре", без връзка с реалните производствени разходи (особено брутално е разминаването, когато са намесени закупени срещу конвертируема валута материали/машини/технолигии), в резултат на което се появяват цели сектори, работещи перманентно на  планирана загуба, която се покрива с държавни дотации (най-плачевна е истината за "евтината храна")
  • развитие на грандиозни производства без реална представа какво всъщност ще произвеждат и кой ще го купува 
  • мащабна търговия на кредит с още по-бедни и от нас страни без оглед на рисковете и адекватни реакции на възникналите проблеми

Нещата са тръгнали на зле още през '60-те години, като кулминацията е тайничкото продаване на златния резерв на България, за да се покрият задълженията (основно към СССР). Вместо да се търси по-разумен подход, през '70-те се отпочва една индустриализация, едно развитие на чисто нови за страната отрасли...
По глави са проследени любимите митове на "другарите": селското стопанство (зарязан като "губещ отрасъл" и още в средата на '80-те започваме да внасяме храни), електрониката (безнадеждно изоставаща от световното производство), военно-промишление комплекс (след срива на петрола през '85-та изнасяме основно на кредит и голяма част от тия пари никога не ги получаваме); тежкото машиностроене (създаено без да има условия за това, погълнало огромни средства, недоизградено до край, губещо във всеки един ден на съществуването си).
Адски интересен е последния цитат в книгата: през 1987г. екзистенц минимума на едно лице в НРБ е 163 лева на месец. Всъщност още тогава част от населението вече е под прага на бедността, но все още не го знае.
Има още и още, и още неразумни, съмнителни и откровенно идиотски решения, описани в тази книга. "Кремиковци" стана нарицателно за цялата безумна "планова икономика", но като него проектите са още много, цената им все още се плаща дори и от хора, родени след 1989-та и ще се плаща може би и от родените през XXI-ви век.
А иначе "другарите" и до днес обясняват колко точно Българии са построили и колко прекрсно се е живеело в тях. Просто да се чудиш защо при първото отваряне на границите през '90-'91-ва 1 000 000 човека напуснаха страната.
Доста интересно впечатление ми прави позицията на БНБ: въпреки няколкото смени на ръководителите през годините, банката редовно отказва да финансира неоправдано разрастващи се производства като тежкото машиностроене или военно-промишления комплекс, чак докато не получи директна заповед от собственика на държавата - Политбюро. Ако шумкарите бяха слушали собствените си банкери, може би нямаше да затънем чак толкова.
Според мен тази книга би трябвало да бъде добавена като допълнителен материал, препоръчван към гимназиалния курс по най-нова история. Ама надали...

Харесах:
Социалистическата система не можа да доработи механизма на личната и колективна материална заинтересованост, а се опита да я замени със системата на принудата.
Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет на НРБ, 1991

неделя, февруари 26, 2012

Чудакът Томас

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 2005

Една от най-добрите книги на Дийн Кунц.
В самото начало книгата е завладяващо странна, после става гротескно-смеша, тихомълком се превръща в пълноценен ттрилър и завърши като истинска драма. Всичко това в 340 страници.
Историята доста съвпада на "Шесто чувство" - младеж в малък град някъде в пустинята Мохаве  вижда мъртвите, които по някаква причина са останали като духове в нашия свят, разбира ги и понякога им помага да изчистят сметките си, за да намерят покой. Освен това вижда и нещо по-притеснителни - духове не от нашия свят, които се струпват карй места на масови трагедии и сякаш се хранят или забавляват от страданието на хората. Именно тези духове (бодак) го привличат към странен мъж, настанил се отскоро в градчето. Неофициалното посещение да домът показва наличието на много пари и притеснителен интерес към масови и серийни убийци. Привличането на вниманието на шерифа и започването на дискретно полицейско проучване стартира насилието. Както става в трилърите: добрият супергерой успя да предотврати касапницата, но понеже това е книга Кунц - не съвсем и на кофти цена...
Веднага започвам "Брат Од" - определено имам какво да се очаква от тази поредица романи.

Харесах:
движенията му бяха бавни като разрастването на плесен
***
последователното загряване и охлаждане закалява металите. но размеква човешкия мозък
***
През двайсетте години на живота си съм бил на много тъмни места: в някои нямаше светлина, в други - надежда.
***
сънища, напомнящи гъста сметана, при събуждането се превръщат в обезаслено мляко
***
Д седиш като на тръни не е като да си бдителен.
***
Известията, които донесе, не бяха нито толкова мрачни, колкото се опасявах, нито пък толкова хубави, колкото ми се искаше.

събота, февруари 25, 2012

Братството на руните

Автор: Михаел Пайнкофер
Издател: Сиела
Година: 2009

Книгата притежава 2 що-годе дорби неща: корица и резюме. Останалото е нискокачествена дестилация на стари произведения.
Хер Пайнкофер се е пробвал да напише роман, като "боцне" за главен герой сър Уолтър Скот и вплете това-онова от филма "Смело сърце". Само че е действал с демо-версия на random-генератора за "исторически трилъри" и му се е паднало: омагьосан меч, друиди, тайно братство, черна магия, шаолински монаси, зъл лорд, беден поет, красива девица. После с тесла и едра тропоска всичко това е съединено накуп. Резултатът щеше да е отчайващо плачевен, ако авторът не беше толкова демонстративно непретенциозен.
Не знам как някой се е навил да го издаде, но пък явко за всеки трамвай си има пътници.

Харесах:
За различните набюдатели истината е различна.
***
няма да решиш проблема, ако отричаш съществуването му
***
тук нямаше никкави ромаси от камък и хоросан,това си беше надгрона песен от зидария
***
Прогресът рядко бива справедлив.
***
късно не значи непременно твърде късно

петък, февруари 10, 2012

Гарнизон Василиск

Автор: Дейвид Уебър
Издател: Бард
Година: 2011

Това вече съм го чел - в поредицата за Воркосиган на Бюджолд.
Свръхспособен офицер - почитаемата капитан Хонър Харингтън, се оказва в ролята на трън в очите на по-висши офицери и в резултат заедно с корабът си се оказва в най-забутаният пост на звездно кралство Мантикора. Хиперпространственият възел Василиск е анексиран, за да подсигури прехода между Мантикора и агресивно разрастващата се империя на Народна република Хейвън, но наличието на разумен живот на планета в него и сложни вътрешни компромиси между различните политически фракции превръщат анексията в един доста хлабав контрол. Ключов за него е участието на Мантикорския космически флот, а неговият ръководител е превърнал службата на Василиск в еквивалента на кошче за офицерски отпадъци. Поне до изпращането на капитан Хонър Харингтън. Тук вече действието се провлачи твърде много около семплата фабула. Просто Хейвън подготвя "народно въстание" на аборигените, съпроводено с клане на инопланетяни, а 3 бойни ескадри случайно щяха да се окажат достатъчно близо, за да "въстановят реда и да осигурят сигурността". Както става при сложните операции - графикът се обърка, а Харингтън реагира твърдо и с наличните ресурси успя да смаже бунта (не че 10 000 дрогирани аборигени с примитивни винтовки е голяма сила) и да унищожи тежковъоръжен "търговски" кораб на Хейвън. Последва подобаващо повишение, награди и разбира се - нов, по-голям кораб. Хип-хип - ура!
Поредицата се очертава пълно клише - момиче от народа си пробива с талант пътя нагоре в аристократична система, обаче пък е приятно написана и има някои щрихи от "старат школа" (поне беше опитано да се даде  правдоподобно изглещждащо описание на хиперпространствения транспорт и използваните технологии). Определено е класи над "Стен" или "Кобра".

Харесах:
Ако някой от нейните офицери се нуждаеше от порицание, щеше да го получи задължително насаме - също както похвалите се получаваха задължително на всеослушание.
***
моят дълг не зависи от онова, което другите правят или не правят, за да пренебрегнат своя
***
никога не е зле да прехвърлиш част от заслугата (и от отговорността) на по-широки рамене

четвъртък, февруари 02, 2012

Високи залози

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2011

Ако наистина Патерсън е написал лично тази книга - силно съм разочарован. Ширпотреба, при това банална.
Отникъде се появява племенница на Алекс Крос, която не е виждал от 20 години. При това - в чувал, мината през месомелачка. Бързо се стига до факта, че е била скъпа проститутка. Успоредно с това Секретната служба (некадърно преведена порди липса на познания) по заповед на вицепрезидента започва разследване на информация тайнствена личност с псевдоним Зевс, която е с дебели връзки в Белия дом и е затънала в нещо гнусно (това е слабия момент - "разузнавателна" информация като посочената или няма да привлече внимание, или трябва да съдържа доста повече от смътни подозрения). Двете разследвания сравнително бързо се събират - Зевс е клиент на скъп бардак, в който е поработвала и г-ца Крос. По същото време малък екип от бивши агенти бързо и ефикасно "почиства" следите към Зевс. Естествено, Провидението си имаше своя скрит коз и въпреки всичко и всички Алекс Крос стигна до истината. Всъщност точно тази сценка беше единствения силен момент в романа - агент-ветеран не се поколеба да екзекутира публично Зевс, за да го премахне преди да изригне най-гадния скандал в историята на Белия дом, при това с ясното съзнание че тълпата въоръжени агенти и полицаи наоколо ще го надупчи преди жертвата му да падне.
Цялото това постно и клиширано действие беше допълнено за обем с безкрайно разтакаване на Алекс Крос около болничното легно на престарялата му баба. А за да не се губи съвсем читателския интерес свръх-злодея Кайл Крейг се обади на Крос за да го информира, че продължава го наблюдава отблизо и смята да изиграят още един рунд.
Ама друг път.

Харесах:
по-луд от плъх на амфетамини