понеделник, април 25, 2011

Книга за гробището

Автор: Нийл Геймън
Издател: ПроБук
Година: 2011

Разкош!
Отлична история, хубав превод на Nousha, хубав печат, корица и оформление - направо разкош!
Нийл Геймън си е майстор - в 220 страници е разказал поредната си призрачно-приказна-зловещо-фантастична история. По-слаб автор би се нуждал от поне 2 пъти повече страници и надали би постигнал и половината атмосфера на книгата.
Трудно ми е да резюмирам историята - принципно е за могъщ древен орден, борещ се със самосбъдващо се предсказание, за убийство и отмъщение, за израстване от детство към юношество, за необикновеното в сянката край нас. Просто трябва да се прочете.
Страшно много харесах Сайлъс - никъде не се казва направо че е вампир, но всичко в описанието му сочи натам (обаче пък при Геймън обикновено нищо не е това, което се очаква). Адски ми напомняше за аналога си във Вещерът на Сапковски, а пък другите светове до нашия и Почетната стража, пазеща границите ми напомни за част от "Реваншът на Тангра"  на Андрея Илиев. Интересна беше концепцията за върколаците - благодарни на Бог за своя дар те се възприемат като Божии хрътки и преследват Злото чак до Ада. Изобщо бликат толкова възможности за още истории, че друг не би устоял на изкушението, но пък Нийл Геймън никога е си е падал по доизцеждането на потенциала.
Единственото, за което съжалявам е, че не проетох тази книга във влажен и мрачен есенен ден, щеше да подхожда на атмосферата на гробището на хълма на Стария град.

Харесах:
Някои умения се постигат с обучение, други - с упражнения, а трети - с времето.
***
Това беше град, построен само за да бъде изоставен. В него бяха издялани от камък страхът, лудостта и погнусата на построилите го същества.
***
Те са като онези хора, които смятат, че непременно ще са по-щастливи, ако се преместят да живеят на друго място. Но като се преместят разбират, че почти нищо не се е променило. Където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си...
***
-Какво е маскировка?
-Когато нещо толкова много прилича на нещо друго, че хората, които го гледат, не знаят какво точно гледат.
***
Оставаш си все същият и това не се променя, но всъщност непрекъснато се променяш и нищо не може да се направи по въпроса.
***
животът се пропилява в живеене

неделя, април 24, 2011

Тамплиерът магьосник

Автор: Пол Дохърти
Издател: Еднорог
Година: 2010

Пол Дохърти е автор, който от години уважавам и въпреки това последователно пропускам да чета. Нямам логично обяснение, най-малкото защото неговите книги винаги много са ми харесвали - чудесна смес от история и криминална интрига, с лек език и чудесен разказ.
С тази книга се сдобих покрай отличната инициатива Разменям... Мое за Твое - възможност да размените своя книга за нечия друга. Аз подходих малко скептично, но така или иначе имах допълнителни бройки на "Телепорт" и "Килн хора", а пък на място изборът се оказа иненадващо голям. Честно казано - очарован съм, това би трябвало да стане поне ежегодно събитие.
Романът се оказа втори от поредицата "Тамплиерите" (с първия вече се снабдих, тия дни ще го прочета и него). В Светите земи се случва нещо недобро - изглежда в Йерусалим се практикува черна магия с човешки жертвоприношения, а следите водят към тамплиерите. В Триполи сякаш от асасините е убит владетелят на града, което става повод за клане на населението от страна на кръстоносците. Един рицар от рода дьо Пайен е навсякъде и не успява да разбере какво става, тъй като дори и собствения му Велик магистър го ползва като пионка, пращайки го на дипломатическа мисия сред асасините без реална информация. След куп битки и обсадата на Ашкелон странна група тамплиери и придружители отива в Англия по следите на неуловим отстъпник от Ордена на Храма, за да се натресе в гражданската война там - хем не взимайки страна, хем опитвайки се да разшири влияните на тамплиерите. Там вече нещата стават по-очаквани - горски засади, улични схватки, отровителства. В един момент се досетих какво става и кой кой е, което не ми развали удоволствието от развръзката - не бях отчел висшата политика, провеждана подмолно от страна на папата.
Отново се сблъсквам с очарованието на историята на тамплиерите - 200-годишната им история е стрхотна смес от подвизи, глупост, величие и недалноводност, а падението им - жестоко и неочаквано. Понякога се замислям, че тяхната организация е в известен смисъл е била предходник на днешния ЕС - наднационална, осигуряваща свободен трансфер на капитали през границите, с единни правила в различните краища, собствена дипломация, икономика и военна мощ. И разбира се - обект на омраза от от страна на всички локални вождове, усещащи по-силната конкуренция. А може би само така ми се струва.
Хубава книга на добър атвор.

Харесах:
Само защото една жена има мамещи очи, това не значи, че е уличница.
***
Ще следваме безмилостния мъж с жестоко минало и кратко бъдеще.
***
Няма нищо по-опасно от идеалист, който се е пробудил, за да види суровата реалност на живота.

понеделник, април 18, 2011

Шепнещите

Автор: Джон Конъли
Издател: Прозорец
Година: 2011

Конъли пак  се е върнал към поредицата за Черли Паркър и злото. Този път детектива и подкреплението му се сблъскват с контрабандна операция на ветерани от Ирак, прехвърлящи крадени антики през канадската граница за черния пазар в САЩ. Всичко в тази насока върви  лошо и става все по-зле. Намесват се местните контрабандисти, които нямат идея какво става, но се чувстват прецакани, намесва се Чарли Паркър, пуснат по неясна следа, а самите ветерани се самоубиват един след друг. Оказва се, че фракция на иракската съпротива е хързулнала на американските войници първообраза на кутията на Пандора, в която все още е затворено нещо - Шепнещите, древни демони, които от много, много време се държат в изолация в Месопотамия, но е въпрос на време, желание и познания да бъдат пуснати на свобода. На сцената има зомби с особено чувство за справедливост, в огледалата се отразява самото Зло, а до Чарли се изправя за равновесие Колекционера/Кушиел.
Книгата е с много добро темпо - никакво време за Паркър да вземе инициативата, той просто търчи из северния край на Мейн в опит да разбере какво става. Много добре са описани и сцените на конфронтация между различните фракции - никакви протяжни планове, никакви сложни схеми и измъквания на косъм, само брутално насилие.
Конъли доста говори на една вече познта тема - посттравматичните разстройства на ветераните. Изглежда американците правят някакви опити да не се повтори "виетнамския синдром", но май единствената разлика ще е в мащаба на самоубийствата сред ветераните.
Книгата е от добрите истории за Чарли Паркър, но аз все още чакам да се придвижи напред неговата собствена история.

Харесах:
Човек свиква с необходимостта да жертва малко от достойнството си, за да продължи да живее както му се иска.
***
Човек разбира че е рухнал, само когато рухне.

петък, април 15, 2011

Тъмните реки на сърцето

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 2000

Дийн Кунц пак ме изненада. Само че не със стил, а със съдържание.
Принципно не е много по-различна от останалите му книги - маниаци преследват непримирими жертви. По-различното е посланието във втория слой, което след средата на книгата директно си изпува в цели пасажи, а за особено тъпите е изложено в послеслова.
Идеята на романа си е от теориите на конспирацията - безименна нелегална агенция се занимава с прикриване на незаконни операции на "легалните" правителствени агенции, а с течение на времето се захваща със собствени съвсем противозаконни дейности - изнудване, кражби, убийства. Ядрото на цялата операция е технологията - софтуеристи и свръхкомпютър, галено наречен "Мама", осигуряват достъп до всяка база данни, до всяка система на американска държавна или частна организация, а чрез тях и  инфилтрираните "задни врати" - и до голяма част от световните мрежи. Каквото си иска човек - информация в реално време от спътници, банкови данни, полицейски досиета, търговски архиви, при това не просто като възможност да информация, а за коригиране на данни и контрол на съоръжения.
Положението е допълнително усложнено от наличието на социопати сред персонала на агенцията, за които безпричнинното убийство е просто акт на съчуствие, а съсипването на нечий живот по маловажен повод - съвсем нормално действие.
Лошата част е, че за много от това Кунц се позовава на действителни операции и практики на американски федерални агенции. Тази част вече е плашеща - книгата е писана достатъчно години преди 11.09.2001 и последвалата вълна разнопосочно насилие от страна на правителството на САЩ.
Фигурира и задължителната "светлинка в тунела" - нелегална група граждани, измъкнали се от удари на агенцията благодарение на умения и късмет, които се организират в някаква форма на предимно мирна съпротива. Обаче поне на мен тази част ми изглеждаше като зле пришита кръпка.
Както казах, Кунц ме изненадва с позиция и предупреждения, които май не са твърде далеч от възможното или дори реалното.

Харесах:
епохата беше заразена от социална безотговорност
***
изглеждаше крехка като цвете и решителна като армейски генерал
***
големите корпорации или правителства, когато в ръцете им се съсредоточи огромна власт, някои стават чудовища, макар и с добри намерения
***
Правителството се интересуваше най-вече от пари - особено от онези, на които не можеше да сложи ръка.
***
само достатъчно силните правителства престават да играят по правилата на правосъдието, по чиито закони са съставени
***
Има толкова много закони, написани от толкова много идеалисти с различни представи за утопията, че никой не може да изкара нито ден, без несъзнателно да наруши десетина от тях.
***
достъпът до информация е същността на свободата
***
Знанията трябва да бъдат първото и осносвното оръжие на всяка съпротива.
***
ние живеем в епоха, която ражда ново племе фашисти

вторник, април 05, 2011

Кърваво наказание

Автор: Джеймс Патерсън & Майкъл Ледуидж
Издател: Хермес
Година: 2011

Първата книга на Патерсън извън серията за Алекс Крос, която чета. Кратка, четивна, ненатоварваща и издържана в стила на посредствените трилъри - много зрелище в преследването, много сляп късмет в развръзката.
Сюжетът е прост - един добре обучен бивш войник с много пари започва да убива по предварително изготвен план. Подир него хуква цялата полицейска сила на Ню Йорк начело с бивш агент на ФБР - вдовец, отглеждащ сам 10 (десет) осиновени деца (май Патерсън има някаква натрапчива мания на тема самотни силни мъже, които преследват психопати за отмора от отглеждането на глутница хлапета). На няколко пъти убиеца се измъква на косъм в стил "Владо Шофьора" (точно - стреляйки с пистолети в двете ръце). Прецакан в ендшпила (ченгето все пак успява да рабере кои са последните мишени и да ги "покрие"), психопата посяга на многолюдната челяд и взима самото ченге за заложник, в опит да довърши мисията си в стил "последно 10". Естествено - отчаянието и Господ си дават своя принос и Голиат е победен дори и без прашка. Като за 270 страници - съвсем приемлива история. Дори и бяха направени опити да бъде вкаран малко модерен стил - смартфони, чат-рум, жаргон. Досетих се какво всъщност става покрай наскоро изплувалите спомени за "Шепоти" на Дийн Кунц.
Единственото, което наистина ме забавляваше беше полицаят - овдовял преди година, претрупан от работа, смазан от непрестанни грижи за децата и въпреки това инатящ се и непредаващ се. И съвсем разбираемо - всяка жена наоколо му се виждаше между привлекателна и много хубава. Вица за поручик Ржевски ще го пропусна. :-)

Харесах:
единствената  панацея за мрачната реалост по улиците е освежаваща студена бира, душ и легло
***
Парите са отпадъчна хартия с напечатанивърху нея цифри.
***
да си богат е много скъпо удоволствие

петък, април 01, 2011

Зеленият път

Автор: Стивън Кинг
Издател: Бард
Година: 2000

Реших да посегна отново към романите на Стивън Кинг. Някак си като пристратяване са - знам, че съм отминал фазата, в която изчитах всичко в седмицата на излизане, знам че с години мога да не посегна към тях, и все пак остава винаги неясния копнеж дали отново ще изпитвам същата тръпка както в ученическите си години.
Е, никога не е същото, но пък романът не е лош. И дори не е близо до добрите му.
Историята за затворник и изкупление беше прекрасно развита в "Изкуплението в Шоушенк". Това някак напомня като супа от кокалите, след като мръвката е отишла във фурната. Колкото и да е странно, единственото хубаво за мен е мишката - всички останали герои в историята са ужасно предвидими и праволинейни. Добрият затворник е Добър, лошият - Лош, надзирателите са очаквано посредствени, а подлецът е здраво прецакан. На моменти нещо в разказът на стршият надзирател събуждаше спомени за "Долорес" (според мен най-гадната книга на Стивън Кинг), но за щастие няма по-сериозни прилики.
Честно казано , книгата става за четене, но не и за запомняне. Определено авторът е писал много по-добри книги.

Харесах:
пикаенето на открито е едно от удоволствията на живота в провинцията, което което поетите никога не успяват съвсем да проумеят
***
Съжителството с него беше все едно да се опитваш да свалиш детонатора на бомба, докато някой зад гърба ти бие чинели.
***
беше гений в откриването на работа, която да не свърши
***
на света няма канал, който да си спомня, че водата е текла по него, след като дъждът е спрял
***
не се страхуваше от това, че нарушава правилата - боеше се единствено да не го хванат, като ги нарушава