понеделник, декември 31, 2007

Честта на вещицата

Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006

Последна книга, в която автора не се старае да приключи всичко с фойерверки и вселенско спасение - приятно разнообразие от "традициите" в жанра. Опасявам се, че хамериканизираните няма да я разберат. Да не говорим за богатия език на авторката, великолепно пресъздаден от Невена Кръстева (силно подозирам, че такъв стил не подлежи на превод).
И така, вещицата Фернанда/Моркадис има да изиграе мач-реванш с Моргус, а Древния дух чака своя момент на разплата. Всичко е издържано по правилата на жанра - Моргус е неуязвима за магия, оръжи и отрова, а новопоявилият се Лукас (Люк) е вероятно преродената душа на Рафарл (голямата любов на 16-годишната Фернанда, загинала с Атлантида), така че ситуацията е омотана бенадеждно. Моите почитания към авторката, успя да разреши цялата плетеница елегантно просто, без да прибягва към любимите трикове на слабите писатели (deus ex maсhina, "чеховска" пушка или най-обикновен късмет тип "едно на милион"). Хареса ми липсата на щастлив край - просто не би подхождал на стила на историята. Макар че края е отворен, подозирам че Фернанда няма да намери много щастие до края на вече обикновения си живот.
Аманда Хемингуей определено се е забавлявала, вкарвайки паралелно препратки към Шекспир, артурианските истории и същевременно подхърля някой и друг паралел към съвремието, всичко това - без обяснения (любопитно - преводачката и редакторката също не са давали обяснения под линия, надали не са се сетили, май по-скоро са "подкрепили" авторката). Какво пък - sapienti sat. Отдаванeто на чест на Толкин ме развълнува - вмъкнатата мимоходом история за старо познанстов на Рагинбоун с учен от Оксфорд, занимаващ се с езици и мечтаещ да създаде митология, на когото се представил с едно от италианските си имена - Габандолфо. Другото, което ми хараеса, беше паралела между омъжената за крал, но обичаща друг мъж Гуиневиър, с една съвременна история за принцеса като "свещ на вятъра". (Признавам си, не ги разбирам тия романтични душици, кото изкараха принцеса Даяна някакъв трагичен образ. Мдамата става известно само и единствено заради брака си с грозноватия по-възрастен престолонаследник, а после почва да кръшка наляво и надясно, демонстрирайки на света колко е нещастна, но възпозвайки се с пълна сила от лукса, осигурен от мъжа й. Всички й съчувстваха, а когато пияния шофьор на поредното й гадже я размаза, обвиняваха принца в заговор. Оказа се, че принц Чарлз цял живот е обичал една единствена, по-възрастна и доста грозна жена (абе любовта вярно е сляпа), само че си е траел и е понасял всички изцепки на съпругата си - може би защото е знаел смисъла на думата достойнство.)
Не знам какво точно не ми достигна в книгите на Аманда Хемингуей, за да я вкарам в личния ми списък "да се прочете веднага", но е много близо до тази "категория" автори.

Харесах:
Пред него стоеше типична лондончанка, повече жена, отколкото момиче, с дискретно излъчване за положение, елегантно симпатична, хладна, дотолкова загадъчна и непроницаема, че изглеждаше едва ли не мила.
***
...съвпадения не съществуват, има модели.
***
Нека обобщим: мъжете са безрасъдни и малодушни, жените са разсъдливи и храбри, мъжете са силни в ръцете, жените са силни в сърцето, мъжете са глупави и лукави, жените са проницателни и неискрени. Мъжете са себелюбиви и мекушави създания, които се крият зад гръмки слова и прибързани дела. Жените са самоотвержено до безразсъдство и твърди до край.
***
Преди няколко поколения хората са познавали свещеника. Днес познаваме банкера си.
***
Сред най-ужасните й кошмари бе как влиза в огромна зала, пълна с дискретно разговарящи хора, и осъзнава, че е облечена в ярко червено.
***
Сила плюс уединение е равно на откъсване от реалността.
***
-Вещиица съм.
-В рекламния бизнес?
-Точно така. Продавам напълно безполезни стоки на хора, които нямат нужда от тях. За това са нужни магьоснически умения.
***
Днес Парите са веруюто на човека и неговия Граал. Боговете ги няма. Мястото им е заето от дребнни хорица с едри банкови сметки.

сряда, декември 26, 2007

Вариант 13

Автор: Ричард Морган
Издател: Бард
Година: 2007

Брутална - това е най-краткото описание, което мога да дам на тази книга.
Ричард Морган ме грабна още с Altered carbon, тази книга е поне толкова добра.
Морган е писал без да се съобразява с "политическата коректност", хуманизма, псевдосвенливостта, християнския морал и каквито общоприети норми мога да се сетя. Прогнозите му за бъдещето на света (особено на САЩ), вижданията му за човешката цивилизация, прогнозите му за технологичния напредък - всичко е мрачно и цинично описано. Само не знам защо отмества действието 100 години напред - всичко изглежда не по късно от средата на XXI-ви век. Особено ми допадна израза преживни по адрес на човечеството (все пак охлос ми допада още повече). Стилът е както и в другите му книги - модерен черен роман.
Нещото, което не разбирам напълно е идеята за създаването на варинат 13 - генетично модифицирани мъже, в които са подсилени атавистични поведенчески реакции (за които Морган развива теория, че са били "изчистени" преди 20 000 години при зараждането на уседналата цивилизация чрез изтребването на "приносителите" на съответния генетичен материал), като всичко това ги превръща в яки, издържливи, гадни, безмилостни, брутални, своенравни, непокорни бойци. Но поне според мен не стават за войници - не можеш да създадеш глутница от единаци, берсеркерите са опасни, но стената от щитове ги помита винаги. Това е едно от 2-те слаби места в идеите на Морган. Другото беше накрая, когато умиращата 13-ка навиваше "нашата" да излезе и покаже на разкапаната цивилизация на преживните какво е да си "свободен" (ако правилно съм схванал - да се прегазва всички ограничаващи правила, да взима каквото пожелае и да прави каквото му хрумне). Честно казано, това не е свобода, дори не е и анархия, а долнопробен бандитизъм.
Въпреки резервите ми към част от идеите на Морган, страшно харесах романа. Криминалната интрига е на нивото на добрите книги на Лъдлъм (да не кажа, че сюжета все едно е взет от негова книга и е преработен леко). Бойните сцени на доста натурални - особено при ръкопашните схватки, а секс-сцените се доближават да тези от фентъзи трилогията на Крис Бънч за краля-маг (макар че не са на чак толкова детайлно порнографско ниво). Героите са от обичайните - единакът, коравото ченге (в случая - с дълги крака и големи гърди, освен това - туркиня, може би за да оправдае едноименна секс-техника, приложена на истанбулска улица), честен аристократ, ниндзя, злодеи от всякакъв вид. Действието е изпълнено с търчане, бой и ебане, развръзката е интересна (просто почти до края няма данни, за да се досети читателя какво става), а финала - изваден от "Буч Касиди и Сънданс Кид".
Най-добрата част е прогнозата за бъдещето на Северна Америка (с всички последици от него). Разпадането на САЩ на 3 части: високотехнологичен тихоокеански Ръб (с преобладаващо азиатско-латиноамериканско население), Севрноатлантически съюз (иронично - Съединени канадски щати, високодемократична зона в тесни връзки с ООН, включваща по-голямата частот Източното крайбрежие и Канада) и Конфедеративна република (презрително наричана Джизъсленд - старите щати от Юга плюс библейския пояс в средния Запад). Въпросния разпад е апроксимация на база резултатите от президентските избори в САЩ, на които Джордж Буш спечели втория си мандат (т.е. обезпокоително скорошни и реални данни) - до момента тези избори са най-яркия пример за набиращата сила морална криза в американското общество. Разпадът е провокиран от поредица кризи - военни пораблеми в ислямските страни (няма точно описание, но се намеква за постоянни омиротворителни операции в цяла ислямска Азия, плюс акции в Аржентина и Боливия), срив сред гражданския морал - никой вече не желае да служи в армията, а обществото е обезверено от несекващите конфликти (което дава ход на проектите за създаване на вариант 13 - генномодифицираните войници, които да спечелят войните на правителствата си), вътрешни безредици (смъртоносна епидемия, която изглежда е пренасяна от китайците, споменава се за масови линчове на китайци в САЩ) и външна намеса (изглежда един нов могъщ Китай е "тропнал по масата" и Запада не е имал възможност, сила и желание да се противопостави). Както казва един от героите на Морган: "позволихме на неандерталци с библии да разрушат страната ни". Резултата - Съюза заедно с ЕС участва в КОЛИН (Колониална инициатива на Западните нации - въпреки названието си става дума за всемогъща мултинационална корпорация) и колонизира Марс в конкуренция с Китай, Ръба развива бясно технологии и производството, а Джизъсленд деградира към крайно бедно расистко общество под доминацията на християнските църкви, с висока улична престъпност и насилие, а обществената система е или неработеща, или в ръцете на частни корпорации, изпълняващи спечелени на търг обществени поръчки (все пак интересното е, че в Джизъсленд данъците непрекъснато се понижават, което пък води до перманентна липса на средства в обществените институции). Почти смешното е, че в този свят бедни бели емигранти пресичат нелегално границата на Ръба, за да търсят препитание, а Средния Запад се изпозва като бунище в Третия свят от Ръба и Съюза.
Технологиите са предимно маркирани, без твърде много обяснения (добър ход на автора - разказвайки от гледна точка на героите той приема света за даденост, без да се оплита в обяснения). Все пак е са ясни големите развития спрямо нашето време: нанотехнологии с огромно приложение в строителство и медицина; виртуална реалност и възможност за "влизане" на човешкото съзнание в нея ("гмуркане в Дълбината", но с по-сложни и по-правдоподобни методи); морско базирана промишленост - подводни ферми, плаващи промишлени комплекси (самостоятелни юридически субекти, принципно необвързани с национални структури); изкуствени интелекти (или нещо много подобно на тях, наречено н-джин); междупланетни полети (колонизацията на Марс е в ход, а Марстех е източник на най-високотехнологичните продукти във всяка област, като вноса и разпространението им подлежи на строг контрол от страна на КОЛИН); генетика - генномодифициране на всичко, включително хора (докато Запада изпитва морални скрупули в тази насока, Китай работи с пълна пара и явно така е осигурил превъзходството си). Точно генетично модифицираните хора предизвикват грандиозен морално-политически трус в Запада (поне в САЩ и ЕС) - страхът, че потомците на генномодифицираните ще изместят обикновенни хора (особено силен е страхът от 13-ките, вече доказали своето индивидуално превъзходство на бойното поле). В следствие е създадена АГЛОН (Агенция за генетични лицензиране на ООН), 13-ките заминават или на Марс, или са интернирани в охранявани лагери без право да ги напускат (не става ясно дали същото се отнася за първите два вида генномодицирани - хиберноидите и бонобосите). Бегълците се преследват от всички власти плюс специални агенти на АГЛОН (сред тях 13-ката Карл Марсалис, нашия, ъъ, човек) и или се връщат в лагерите, или ги убиват. Не се разрешава на 13-ките да имат деца (това е още едно слабо място на логиката - като могат да ги модифицират, защо не са създадени стерилни). Интерсни са първите 2 създадени генномодифицирани подраси: хиберноидите - проспиват в условията на хибернация 1/3 от годината, в останалото време не спят и са активни и работоспособни (изглежда са създадени за колонизирането на Марс); бонобо - живи секс-кукли, създадени за радост на елита или на който му паднат (споменава се, че една бонобо действа на мъжкото либидо както голяма доза чист кокаин на съзнанието). Морган не дава информация дали мерките на АГЛОН със заточението важат и за тях, фанатиците със сигурност ги преследват. За други обособени групи не се споменава, макар че през Тихия океан в Ръба пристигат доста бегълци от китайските черни лаборатории. Обобщено: елита на човечеството създава 3-те типа необходими му изпълнители - бачкери, бойци и курви, само дето остатъка от "преживните" се усеща и се надига на бунт, та се налага стройната схема да бъде зарязана (може би). Повтарям - според мен Морган прекалено отдалечава времето, в което може да се развият тези събития, според мен ще са възможно до средата на този век.

Харесах:
Не мога насила да съжаля, че се е случило.
***
Възмездие се носи по вятъра.
***
Американските медии вече повече от сто години предпочитат сензациите пред фактите, а отцеването само засили тази тенденция.
***
Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.
***
Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.
***
Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.
***
Страхът е бил обединяваща сила. Тогава е било възможно чрез ксенофобия да направиш една страна силна. Това е стария модел, нацията като крепост. Само че не можеш да живееш в крепост, когато целият ти начин на живот зависи от глобализирана взаимосвързаност и търговия. Стигне ли се до там, склонността към ксенофобия се превръща в пречка - или в неадаптивна тенденция според терминологията на Грумбридж.
***
Разпитът направи още няколко пълни оборота, от спокоен разговор до средна телесна повреда и обратно, но по неспасяемо низходяща спирала.
***
Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш в последствие.

неделя, декември 09, 2007

Укротителят на дракони

Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006

Аманда Хемингуей има страхотен език (описателен, без да е претрупан), което пък за пореден път ме кара да изпитвам уважение към преводачката Невена Кръстева. Особено добре е преведена речта на гоблина Брадахин - докарана е архаична, но без да се изпада в типичните за родните преводачи турцизми и псевдостаринен диалектен български.
Нещо в усещането от книгата ме кара да си мисля, че съм попаднал на езотерична книга, позамаскирана като фентъзи - адски ми е сходна с "Приказки за боговете" на Беа Нади (не успях да я прочета, но някой ден пак ще се опитам).
Началото на новата история беше меко казано изненадващо - бърза препратка към историята за крал Артур (е, трябва да си изчел поне няколко от вариантите й, за да схванеш бързо имената и алюзиите, авторката ги подхвърля мимоходом и без поясненния). Без повече пояснения пролога свършва и се започва основното действие - отново сързано с Фернанда Капъл. Този път тя е в кома, а душата й е замъкната отвъд Времето, в подножието на Дървото (и това ми хареса - първото Дърво, някога давало ябълките на познанието за добро и зло, а днес на него се прераждат във вид на "плодове" главите на извършилите грехове, които не могат да преминат дирекно през Дверите на смъртта. Интересна идея - Райската градина, превърнала се в Чистилище). Там я чакат два митични персонажа в плът и кръв - Моргус (от артурианските истории) и Сиселор (друг прочит на Цирцея от одисеята). Двете вещици се нуждаят от трета, за да могат чрез нейната сила отново да се завърнат в света на хората. Ферн е подложена на интензивно промиване на мозъка, а паралелно с това получава обучение, за да може да изпозлва Дарбата си. В реалния (или поне нашия) свят брата на Ферн, нейната приятелка и Рагинбоун/Каракандал започват разследване на поредния план на Древния дух, тъй като считат него за злодея в текущата история ( а пък и Древния дух никога не е невинен). В течение на това разследване се сблъскват с последния дракон на света - чрез сложни манипулации в продължение на векове Древния дух се опитва да установи контрол над него. Ферн успява да се измъкне с помощта на Калибан - чудовищния син на Моргус, минава през Подземния свят и на брега на Лета се сблъсква с преследващите я Моргус и Сиселор. Сиселор е изпепелена на място, а Моргус рухва във водите на Лета с жестоки изгаряния. Вече като истинска вещица, владееща Дарбата, Ферн се появява в нашия свят навреме, за да се включи в схватката за контрола на дракона. Както винаги победата е на страната на добрите (или поне на нашите), дракона е освободен и изпратен отвъд нашия свят, а в епилога се загатва, че Моргус може би си е съвсем жива и много бясна.
Поредицата ми допада не толкова с оригиналността на идеите, а с езика образите, които създава авторката. Различните герои имат своя индивидуалност, макар че може би малко прекалява с позитивния подход на Фернанда/Моркадис към всяка страхотия на пътя й.

Харесах:
-...Отдава не съм срещал аз злочестини. Ожидате ли още?
-Как да ти кажа, нищо на този свят не приключва завинаги, не е ли така?
***
Всички бяха облъхнати от тъмнина - хем застрашителна, хем илюзорна.
***
-Сатаната е понятие, използвано за удобство - поклати глава той. - Нека само ти припомня, че ако Христос се беше върнал няколко века по-късно и беше видял какво се прави в негово име - кръстоносните походи, Инквизицията или дори най-обикновения разкол и еретиците, изгаряни на клда заради различието в мненията, - вероятно щеше тутакси да зареже всякакви религиозни бръщолевения. Атеистът, познат някога под името Христос. Може би дори би преценил, че е най-добре да развали и унищожи човешкия род, вместо да прахосва време в опити да го спасява. Всеки получава боговете, които заслужава.
***
Виното я стопли, нощта я омагьоса.
***
Цял живот съм живял в страх. Свикнал съм с него. Смелостта е заблуда, присъща на младите. Бъдете смели.
***
Слушай сега да ти разкажа за любовта. Любовта е заблуда на ума, недостиг, роден в гладно сърце. Да обичаш означава да си вечно празен и неудовлетворен.
***
Дотук с рицарските истории. А сега ти ми предлагаш не някаква подла сделка, а доблествен договор. Аз давам, ти вземаш и хоп, наричаме го приятелство.
***
Аз съм мъртъв. Ялов плод на ялово дърво. Аз съм глас без гърло, разум без сърце. Глад без стомах. Може би това не е точно смърт, а междинно състояние - нито жив, нито мъртъв. Гангренясване на плътта. Пречистване на душата.

понеделник, ноември 19, 2007

Ключът към Дверите

Автор: Аманда Хемингуей (под псевдонима Джан Сийгъл)
Издател: Прозорец
Година: 2006

Авторката има собствен стил на писане и създава особена атмосфера в романа си (може би най-близо като усещане ми е "Тамзин" на Питър Бийгъл). Едновременно нещата са обикновенни и свръхестествени, злокобни и ежедневни. Преводът и подвързването на книгата също са много над обичайните, за което "Прозорец" заслужават адмирации.
Фабулата не блести с особена оригиналност - в древността Атлантида наистина е съществувала, била е могъща империя, доминираща над целия познат й свят, а в нея са властвали Даровитите - мутирали хора, които са придобили паранормални способности (абе направо магия) вследствие на контакта си с Магнита (артефакт от друго измерение - има форма и размери на яйце, и предполагаемо съдържа цяля чужда вселена), а също така са предали уменията си на следващите поколения (останах с впечатление, че не всички деца на Даровитите притежават лично Дарбата, но могат да я предадт нататък в поколенията). С течение на времето Даровитите са престанали да се смесват с чужденци, за да не премине Дарбата в други народи и да застраши хегемонията на Атлантида, а с поколенията браковете сред близки роднини са довели до израждане. Последната кралица е могъща магьосница, но е напълно луда - решава да премине жива през Дверите на смъртта, за да се върне обратно и да придобие безсмъртие и власт над всички възможни светове и измерения. Концепцията беше интересна - разрушаване на Магнита, за да се използва парче от него за ключ към Дверите, а след като се придобие ключ се изработва ключалка към него и физически аналог на Дверите към ключалката. Подхода е нов за мен - по принцип всички се мъчат по обратния ред: определяне същността на даден обект, откриване на уязвимото му място и изработване на инструмент за въздействие върху него. Естествено, всичко се оплесква напълно и Атлантида е унищожена от предизвикания катаклизъм.
Втората времева и сюжетна линия е в нашето време - потомка на Атлантида получава покрай баща си в наследство от далечен и непознат роднина къща в английската провинция. В къщата се намира наново открития ключ, тя е под наблюдение на друг потомък на Даровитите (загубил силите си, но не и безсмъртието си), става обект на интервенция на изключително могъща и също толкова откачена Даровита и един могъщ и враждебен Древен дух. Накрая момичето се връща в последните дни на Атлантида, за да затвори Дверите преди целия свят да бъде унищожен и успява да се завърне, прецаквайки манипулиращия я Древен дух, но и губейки току-що откритата си любов (че как иначе, причинно-следствените връзки трябва да се запазят).

Започвам втората книга и се надявам освен отговори на някои отоворени въпроси, да получа усещането за пълнокръвен свят - в тази книга някак солипсистки всичко е оформено единствено около главната героиня, останалите герои и събития съществуват само когато са ситуирани около нея.

Харесах:
...безотговорно арогантна, което беше най-характерната й човешка черта.
***
Ала съзнанието на вещицата беше празно - дупка, от която бе избягала дори пустошта.
***
Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ.
***
-След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? - намеси се Рафарл.
-Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове - отвърна Ферн.
***
Еднорозите обичат ревниво, не са готови да делят с друг.

понеделник, ноември 05, 2007

Последната битка

Автор: Клайв С. Луис
Издател: Труд
Година: 2005

Накратко: най-добрата книга за Нарния, макар че не е много детска. Чудесно описание как една страна се срива, когато съществуването й се обезсмисли и се превърне просто в навик на обитателите й. Описанието на манипулациите на дърта стара маймуна и задграничните й съюзници просто сринаха Нарния, в която дори и Говорещите животни бяха забравили какво означава да си свободен и да си гражданин, а лозунгът "Джуджетата са си за джуджетата!" и последвалите действия на малките копеленца болезнено ми напомниха за нашата скъпа Татковина.
Може би не чак толкова изненадващо, Нарния се оказа съсед на Нангияла.

Харесах:
...да помните, че всички светове имат край и че благородната смърт е съкровище, което никой не е прекалено беден, за да си купи.
***
И да не мога да спра да цивря, няма да си намокря тетивата!
***
Прекара всичките си училищни години в желание да достигне сегашната си възраст и ще пропилее целия си останал си живот в опити да остане на тази възраст. Идеята й е да се втурне с всички сили към най-празноглавите години в човешкия живот, а после да се закотви в тях колкото може по-дълго.
***
Избрали са хитростта, вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени.

неделя, ноември 04, 2007

Убийствени сънища

Автор: Айрис Йохансен
Издател: Калпазанов
Година: 2007

И такаа, една млада лекарка с афинитет към ученето искала да помогне на любимия си баща, който от години сънувал тежки кошмари, съсипващи съня му. Лечението нарекла РЕМ-4, само че нейния работодател - зъл гаден социопат, открил и друго приложение - промиване на мозъка и пълен контрол над личността, a после направил комбина с още няколко гада от ЦРУ и Пентагона. Тя естествено се разбунтувала, била отстранена, оцеляла от подмолен опит за убийство, намерила верни сподвижници в лицето на един много красив убиец, който не искала да чука, друг - не толкова красив, ама мнооого мъжествен и сексапилен, и един старомоден шотландски лендлорд с много връзки. Накрая веселата дружина успяла да победи лошите в дръзка битка на един остров нейде край Южна Америка и да спаси света от зараждащото се зомбиране. Всичко това онема около 60 страници от действието на 319-страничния екшън-трилър с елементи на мелодрама. Забравих да кажа, че докторката е руса, стройна и млада въпреки 2-та доктората и 10-годишния си син.
Остатъка е зает с протяжни диалози между докторката и секси-мачо-килъра. Същината е, че той ѝ предлага в прав текст да я изплющи като прасе в срутена кочина, а тя се двоуми дали да му пусне. Резултата е ясен от самото начало, но все пак след много гушканье, малко ейкшан и куп безсмислени страници най-накрая избухва изпепеляващата истинска любов и двамата вече с чиста съвест могат да се онождат наволя точно в критичните моменти на взаимното преследване с лошите момчета.
Единственото забавно нещо в книгата е погледа към клиширания хамерикански екшън, отправен от женската гледна точка (или може би по-скоро от гледната точка на затаряваща и зверски скучаеща домакиня). Един автор би наблегнал на престрелки, гонки с коли и хай-тек шпионски играчки в опит да прикрие жалкото съдържание на историята си, авторката забива яко в мелодрама като за латиноамерикански сериал.
И като чета такива бози се чудя за пореден път: Защо за Бога не доиздадоха "Чун куо"!?!

Все пак ми допадна:
Беше красив като зората и смъртоносен като пепелянка.

четвъртък, октомври 25, 2007

Звезден прах

Автор: Нийл Геймън
Издател: Бард
Година: 2007

Имах големи очаквания към книгата: първо, автора ми е от любимите; второ - филма с Пишел Пфайфър и Родбърт де Ниро ми хареса много (наруших едно от правилата си - да гледам филм след прочитането на книгата). За моя радост - не останах разочарован (макар че книгата е далеч от Neverwhere), а сценария на филма е много добра преработка на иначе семплото действие в книгата (ролята на де Ниро - ихаааа!; играта на Мишел Пфайфър - ухаа!). Хм, видях Геймън сред сценаристите на новия "Беоулф", като се добави и трейлъра с Анджелина Джоли по оскъдно облекло - да го пускат, там съм!
Историята вероятно е замисляна като приказка за тинейджъри - между нашия свят и съседен свят на магията съществува проход, който се намира в едно английско затънтено селце. На определен период от време от едната и или другата страна на прохода се организира панаир, на който се стичат всевъзможни странни субекти и от двата свята за търговия. По време на един панаир английски момък врътва бърза свалка с хубавица от другия свят, резултата го получава за отглеждане след година. Момчето си е нормално хлапе и когато стига до тинейджърска възраст както си е редно дава невъзможно обещание на местната красавица. В резултат на проявената глупост минава в другия свят, за да търси паднала звезда (тя пък е живо същество в света на магията и парче камък в нашия). Забавното беше, че звездата е свалена от камък, символизиращ властта над могъщо владение с център замък на висок връх, в който властва дълголетен род с малко особена традиция на наследяване - властта се поема от последния оцелял син. Камъка го метна чрез магия 81-вия владетел на Бурелом в пристъп на разочарование от изроденото му поколение - от 7-те му сина все още 3-ма бяха живи, така че който иска властат - да си намери камъка. Родовата традиция също беше интересна - братята се избиват един друг както могат, но ако някой бъде убит от външен противник, отпочват вендета. (Геймън май съвесем съзнателно си е направил шегичка с "Хрониките на Амбър".) Както във всички добри истории, има и още един играч - древна вещица, търсеща падналата звезда, за да изтръгне сърцето й - източник на младост. Оттук нататък историята си е стандартна, младия Тристан първи стига до звездата (младо русо момиче) и почва да я влачи през огромно разстояние към прохода за нашия свят, братята се гонят и трепят докато приближават търсения камък, вещицата устройва колкото може капани с цената на оставащите си сили, случайни личности дообъркват преследването. Накрая всичко е ОК - младежа осъзнава, че не обича истински селската хубавица; звездата се очовечава достатъчно, за да омае похитителя си; вещицата се проваля; братята загиват и не спечелват трона. В хепиенда Тристан намира майка си и се оказва последния наледник на Бурелом, жени се за звездата и всички заживяват щастливи, доколкото могат. Обаче Геймън в негов си стил остави в мен впечатлението, че ставаше дума повече за прогресирал стокхолмски синдром, а не за изпепеляваща любов.
Книгата е приятно написана, подава достатъчно нишки за още истории (примерно тайното братство на Крепостта), същевременно действието завършва и всички сюжетни линии са удовлетворително приключени.

Харесах:
И понежа беше твърде невеж, за да го е страх и твърде млад, за да се впечатлява, Тристан Торн пое отвъд познатите ни земи...
***
Не е трудно да си собственик на нещо. Или на всичко. Трябва само да знаеш, че е твое, след като го пуснеш да си отиде.
***
Много години изминаха, откакто бях достатъчно девствена, че да докосна еднорог и много години изминаха, откакто не съм виждала еднорог по тези места...
***
Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.
***
Сестрите ми ще бъдат справедливи, но жестоки.

вторник, октомври 23, 2007

Часът преди мрака

Автор: Дъглас Клег
Издател: Прозорец
Година: 2005

Според рекламата - това е автора, детронирал Стивън Кинг. Ако това не е най-слабата му книга - дори не е близо до сай Кинг.
Психо-трилър с приятен стил на повествование и никаква загадка. Извършено е убийство, което е провокирано от забравено старо убийство, а убиецът е ясен за всеки, помнещ Шерлок Холмс и неговия дедуктивен метод: Когато елиминираш невъзможното, това което остава е истината, дори и да изглежда невероятна.Има нещо сбъркано в романа - споменава се, че покойния баща е бил военнопленник на японците през Втората световна война, измъкнал е свои другари с хеликоптер, без да е обучен за пилот и е бил на 58, когато е починал, а само седмици след смъртта му се споменва за разрушаването на Световния търговски център в Ню Йорк на 11.09.2001 като минало събитие. Излиза, че бащата е роден най-рано през 1943, според мен става дума за виетнамската война, но не разбирам кой е оплескал нещата - авторът или преводачът.
Не бих си взел друга книга на Дъглас Клег, а и няма да съжалявам, ако бързо забравя тази.

Харесах:
Вярвам, че Абсолютното зло е с човешко лице.
Абсолютната чистота пък е сестра на Злото.
***
Любовта е затвор и единственото спасение е сам да си отвориш вратата и да побегнеш.

сряда, октомври 10, 2007

Натюрморт с гарвани

Автор: Дъглас Престън, Лий Чайлд
Издател: Коала
Година: 2003

Клиширан трилър - това е най-краткото описание на книгата, за което мога да се сетя. Градче в Канзас, забутано сред царевичните полета, необикновенно убийство, последвано от още няколко също толкова странни, странен аристократичен агент на ФБР, появил се от нейде, самоуверен шериф-селяндур, местно момиче-бунтар, загадка с очевидни решения, незпомнена буря - всичко необходимо за стандартна холивудска история, дори и второто появяване на убиеца след предполагаемото му елиминиране. Като цяло действието тече сравнително сбито (много ми напомняше за Стивън Кинг, "Децата на царевицата"), но все пак може да се поорежат 50 излишни страници. Любопитно - във всички американски книги от сорта откачения убиец е надарен със свръхчовешка сила и бързина, дори когато става за дума за 51 годишен мъж, прекарал целия си живот в пещера (тук пък нещо ми напомняше за "Шепоти" на Дийн Кунц).
Останах с впечатлението, че тази книга е част от поредица, при това - странична спрямо основното действие (май става дума за сблъсък между странния, но свръх ерудиран и способен агент на ФБР и брат му - предполагам социопат и сериен убиец с аналогични способности), като добавка имаше подмятания за стара къща в Ню Йорк, съхраняваща огромна колекция от "чудатости", която още поне век не може да бъде показана на широката публика плюс няколко затворени помещения с тайнствено съдържание.
Може би бих пробвал още някоя книга от поредицата, но не бих платил пълната корична цена за това удоволствие.

Харесах:
Ако искаш да оцелееш в една война, нищо няма да ти помогне толкова, колкото ако си побелял от шубе страхливец.

неделя, октомври 07, 2007

Сребърният стол

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1998

Честно казано - книгата е лишена от какъвто и да е смисъл. Или ако има такъв, аз съм го пропуснал.

Харесах:
Дори и в нашия свят само най-глупавите деца изглеждат най-малки, както и най-глупавите възрастни - големи.
***
След това приятелите на директорката разбраха, че тя не е подходяща за тази длъжност. Повишиха я в училищен инспектор, за да контролира работата на другите директори. А когато откриха, че и за това не я бива особено, я в караха в Парламента, където преживя дълго и щастливо до края на дните си.
(Годината е 1958, страната - Англия.)

сряда, септември 26, 2007

Плаването на "Разсъмване"

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1998

В света на Нарния е настъпила епохата ан Великите географски открития. Малолетен крал и екипажа му се размотават по разни странни места в компанията на деца от нашия свят. Всичко свършва добре, защото няма как иначе да свърши.
Допадна ми сблъсъка с тъмата в която се сбъдват сънищата - не мечтите, а сънищата. Не е лошо да се запомни, че има разлика между двете.

Харесах:
-...Нима нямате представа от прогрес, от развитие?
- Виждал съм и двете в яйцето - каза Каспиан. - В Нарния го наричаме вмирисване.

понеделник, септември 17, 2007

Когато едим мъж е на колене

Автор: Андрея Илиев
Издател: Аргус
Година: 2007

Трябва да си призная, че Андрея Илиев е един от любимите ми автори. Този сборник се състои от 2 разказа и една повест. (Първото издание на "Когато един мъж е на колене" е под заглавието "Левкемия".)

  • "Когато те наливаха основите" - хубав, къс, стегнат разказ, описващ сблъсък между бригада борци от затънтено провинциално градче и доста по-рафинирани столични мутри, превземащи района им. Хареса ми интригата, вкарана чрез намесата на бивше ченге и екипа му в цялата каша.
  • "Когато гарванът заграчи" - много, много добър разказ. Отново бившето ченге Деков и неговите помощници - бившия затворник Крушата и също бившето ченге и настоящ наемен убиец Иван Хищника/Стрелеца са забъркани в действие, в което нищо не е каквото изглежда. Честно казано идеята за изпълняване на "мокри поръчки" от отряд бивши и настоящи полицаи, добре покрити с "чадър отгоре," ми е хрумвала и на мен - убийствата на едри бандити у нас се извършват почти без грешки и без жертви сред цивилното население. Много харесах издирването на "Ерик" - Деков успя да стигне до него без нелепи случайни съвпадения или почти магически добита информация от лабораториите, просто хвана всички възможни нишки и достатъчно от тях започнаха да се разплитат. Може би само хепи енда разваля малко разказа.
  • "Когато един мъж е на колене" - винаги съм смятал, че това е най-силното произведение на Андрея Илиев. Не успях да го препрочета, стигнах до раковото отделение за деца и спрях, прекалено силно ме удари под лъжичката. Много харесвам описанията на действието - никакви странни техники, специални оръжия и сложни планове, всичко е безмислостно и просто, а поради това - непредвидимо и безотказно. Смъртта на Таралежа си беше откровенно избавление.

петък, септември 14, 2007

Принц Каспиан

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

Добре де, книгите настина са детински и наивни, но са приятни за четене.
Обаче има един добър размисъл какво ще стане, ако хората започват да озверяват и как ще можеш да различиш веровете от човецитв. Много добър въпрос, ще ми се да му намеря отговора.

неделя, септември 09, 2007

Брий и неговото момче

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

Приятна детска книга, стегнат ясен разказ - трябва да се дава като задължително четиво в курсовете за начинаещи фентъзи автори.

петък, август 31, 2007

Лъвът, вещицата и дрешникът

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

Приятна и семпла детска книга. Всичко е ясно и просто - добрите са Добри, лошите са Лоши, а водата е мокра.
Има някакво разминаване - в първата книга се описва създаването на Нарния от нищото, сега се оказва, че лъва Аслан е син на Презморския император и въпросния император също има магическа власт в Нарния.

Харесах:
срещнете ли същество, което ще стане човек, а сега не е, или трябва да е човек, а не е, отваряйте си очите и се оглеждайте за брадвичката си.

неделя, август 26, 2007

Племенникът на магьосника

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

С доста години закъснение се захващам да наваскам с тази поредица. Поне първата книга е доста семпло написана, но е съвсем достъпна за деца на 10-на години. Историята всъщност е като пролог и обхваща откриването на пътешествията в други светове, създаванесто на Нарния, попадането на Джейдис в там и изработването на дрешника от вълшебно дърво.
Интересен беше отговорът на момчето Дигъри на предложението за безсмъртие - искам да изживея полагащия ми се живот и после да отида в Рая. Явно живота през 50-те години на ХХ-ти век в Англия е бил доста по-ясен и прост, отколкото съм подозирал.

вторник, август 21, 2007

Хладна кожа

Автор: Алберт Санчес Пиньол
Издател: Колибри
Година: 2006

Най-доброто в книгата е превода. Може би заради допълнителната субсидия, а може би защото Колибри държат на нивото на книгите си, но в книгата не попаднах на дразнещ словоред или правописни грешки, а напоследък май свикнах на такива "явления" в четивата.
Сюжетът е смес от историите за Инсмут на Лъвкрафт, приключенската "Фарът на края на света" и дневник на човек с влошаващо се тежко психическо заболяване. Стилът на автора до някъде смекчава липсата на що-годе свежа идея в книгата, но само толкова. Урсула ле Гуин се е справила много по-добре в "Светът се нарича дъбрава" с опита да се определи къде една чужда ни раса спира да е животно и започва да е разумно същество. За душевните терзания и полудяването Достоевски е изписал повече.

Харесах:
Единствената характеристика на правоъгълника са правите му ъгли.
***
Преди мъжете криеха оръжия, сега оръжията криеха мъже.
***
Най-лошото на военните е, че са като децата и цялата полза от войните им се свеждадо едно: да има какво да разправят.

***
Никога не бях допускал, че адът може да е нещо тъй просто - като часовник без стрелки.
***
Но кой не би променил гледната си точка, когато животът и бъдещето зависят от погледа, отправен към врага?
***
...тяло, нападнато със щик, няма време да се безпокои от възможен пристъп на апедицит.
***
Скулестото лице не евреина обаче имаше изражението на човек, чел прекалено много безсъдържателни книги.

понеделник, август 20, 2007

Песента на Кали

Автор: Дан Симънс
Издател: Бард
Година: 2007

Много мрачна история, в която кошмара и действителността се препокриват прекалено често. Романът е в съзвучие с "Кухият човек" и "Лешояди". Което ме навежда на една мисъл: в "Кухия човек" основата беше Новия завет, в "Песента на Кали" - хиндуизма, в Хиперионите и Илион&Олимп основата е от "Кентърбърийски разкази", "Илиада", творби на Шекспир, Кийтс, Пруст. Дан Симънс да не се е захванал да претвори каквото е чел и харесал в хорър-фантастчни романи?
Описанията на Калкута бяха откровенно зловещи - комбинацията от бедност и пренаселване в един мегаполис води до страховити гледки. Дали това ще е реалността на 21-ви век - над половината от непрестанно нарастващото население ще живее в големите градове, а бедността и неграмотността се завръщат дори в развитите страни.
Темата за капаликите - сектата убийци, поклонници на Кали, е вече с повече от 100 годишна давност, но явно продължава да буди интерес. През 1985 Дан Симънс пише тази книга, като предизвестие за епоха, в която ужасът и насилието шестват по света - е, 22 години по-късно един преглед на криминалната хроника в който и да е вестник сочи, че не е бил далече от истината, просто не е дооценил мащабите на лудостта.

Харесах:
На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват.
***
Дадох си сметка, че такива широкообхватни философски представи като екологията и опазването на околната среда са лукс, достъпен единствено на нашите развити индустриални държави.

петък, август 17, 2007

Войната на старците

Автор: Джон Скалзи
Издател: Бард
Година: 2007

Приятна книга, а в края автора директно си благодари на Хайнлайн. И има за какво - това си е олекотена и леко модернизирана версия на "Звездните рейнджъри". Скалзи внимателни е заобиколил всякаква политика и философия и е наблегнал на незатормозяващ екшън. Само че усещам един прокрадващ се пацифизъм в духа на ерата на Плодния прилеп, а явно тази насока тепърва ще бъде развивана в следващите книги.
Иначе идеята за подбор на старци, които вече са изживели живота си, но все още са с всичкия си ми се вижда добра. Само дето не съм убеден, че човек с 70 и повече години зад гърба си ще се хвърля с ентусиазъм в близък бой, както го описват. Идеята за прехвърляне на съзнанието в друго тяло, както и за модификация на сменяемите тела съобразно предназначението им не е нова, само фотосинтезата чрез хлорофил в кожата ми се вижда интересна (но нещо ме съмнява практичността й).
Добрата част в книгата бяха размислите относно войната и армиите, и установявам, че в твъдението: "войната е скъпо занимание, затова армиите се изпращат на бойното поле с необходимия минимум оборудване" има много истина, поне що се отнася до масовите мобилизационни армии от XIX-ти и XX-ти век.
Баталните сцени в книгата бяха добре - достатъчно ясни, за да се схване идеята, и достатъчно кратки, за да не се изпада в подробности или в недомислици.
До колкото разбрах, втората книга вече публикувана и ако тази е имала търговски успех в началото на следващата година вероятно ще се появи на български.

Харесах:
Не ми липсва мъжът, а съпругът.

петък, август 10, 2007

Ловци на кости

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2007

Очаквах повече от тази книга. Почти никаква нова информация за света и войната на боговете, бавно развитие в множеството показани сюжетни линии. А и боя между целия личен състав на Нокътя и Калам Мекхар беше излишно повторение на събития от втория том.
Стана ми забавно - толкова време не успях да се сетя кой е пърообраза на Карса Орлонг, чак при идиотското зарязване на оръжието при схватката с късоопашатия К'Чаин Че'Малле се сетих - добрия стар Конан, все същия упорит, своенравен и честолюбив кучи син.
Малко ме подразни пожара в Ю'гатан - зехтина се взривяваше и гореше съвсем като бензин. Май Ериксън е трябвало да си купи една бутилка от супермаркета и да се пробва да я подпали. Походът на оцелелите през пустинята, за да се появят Ловците на кости повтаряше прекалено създаването на Подпалвачите на мостове, за да ми хареса. Все пак натрапването на идеята, че живота е колело и всичко се повтаря е от поредицата на Джордан.
Откривам, че морантските муниции започват да ме дразнят - как пък само и единствено малазанската армия ги има, при целия бунт в Седемте града, измяната на Корболо Дом и Убийците на псета, избитите изненадващо гарнизони - и все пак нищо не попадна в ръцете на враговете на империята. Освен това експлозивите дават основа за сформиране на сапьорни отряди като Мостоваците и Ловците на кости, но пък развалят "класическите" фентъзи битки в стил меч&магия. Сапьорите пък са твърдоглави, гадни и изобретателни - много ми напомнят за моя клас в механото.
Единствената изненада за мен беше завръщането на Гъноуз Паран на служба, само че май нито той, нито Войнството ще служат повече на Империята.

Харесах:
Надути в самозаблуда.
***
Не е "опознай врага си". това е опростенческо и лековато. Не, правилото е "опознай враговете си". Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
***
Не е право, но кога ли е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.
***
Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този.
***
Не би се изненадала, ако всички богове са аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.
***
Ние си имаме пениси, в края на краищата. На кого му трябват думи, когато си има пенис?
***
Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ще ти рече: "Не ме питай". Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила.
***
Тъп и упорит - много неприятно съчетание.
***
Дисциплината е най-могъщото оръжие срещу самонадяността.
***
Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето.
***
Имаше стара поговорка: нищо не е хладнолръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник.

събота, август 04, 2007

Среднощни приливи

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2006

Този път цялата история се пренесе малко назад във времето спрямо предната книга и на нов, съвсем непознат континент. Все пак не се започва съвсем ново разклонение на действието - Тайст Едур вече се включиха тук-там в действието, сега се обяснява от къде са се взели, какви са и за какво се борят. Хвърли се почвечко яснота къде са изчезнали К'Чаин Че'Малле (избити от обединените Тайст Андий и Тайст Едур), появиха се някакви сведения двата Тайст-народа как са попаднали в този свят (само не се разбира все още защо са се домъкнали), поизясни се Първата империя на хората каква е била и защо Т'лан Имасс са я унищожили.
Като цяло това е няй-стегнато и най-бързо развилата се история в поредицата, макар че за сега тя е неприключила. От новопоявилите се герои много харесах тандема Техол Бедикт и Бъг/Маел, станаха ми любими колкото и Калам Мекхар. Интересно беше включването на група бойци от Пурпурната гвардия - до сега тази частсе спомена само в първата книга, при това намека беше, че са местни, от континента Дженобакъз, някъде другаде се подмяташе, че командира й, принц К'азз Аводски е асцендент, действията тип "командос" на изпратената група в Даруджистан будеха уважение и толкова. Сега изведнъж се появиха повечко щрихи - Вречените от Пурпурната гвардия са някакъв тип неумиращи войни, подобни на най-първата група бойци на Келанвед на остров Малаз, при това за бойците от гвардията не е нещо необичайно да се справят с д'айвърс и соултейкън, а Вреченият Лоста се изправи срещи петима богове Тоблакай и се представи повече от впечатляващо, а той дори не е е най-добрия от Вречените (в шестата книга най-добрия Вречен, Скинър, го търси лично Войника от Дом Смърт, който приживе е бил Първи Сегюле - когато се срещнат ще е сблъсък за чудо и приказ). Надявам се, когато действието отново се въне на Дженобакъз да се разкаже повече за историята на Пурпурната гвардия.
Описанието на кралство Ледер и меркантилното му общество първоначално ме наведе на спомени за "Възхода на търговеца-принц" от "Войната на студенокръвните" на Реймънд Фийст - самодоволно и безскрупулно общество, в което парите са се превърнали в самоцел и смисъл на живота, човешкя живот е евтина стока, като всичко това е украсено във фентъзи стил и автора отчита задължителното за западен интелектуалец смътно негодуване от това неправилно обществено устройство. Обаче не познах - Стивън Ериксън действително е използвал Ледер за изказване на позиция спрямо очертаващото се обществено устройство в един свят, управляван само от парите. Нещо в общия дух ме навежда на мисълта, че той съвсем не е щастлив от съвременното американско общество, което се опитва да се самооткопира в глобален мащаб, поглъщайки и смилайки всички други култури и социални модели.
Като цяло - собра книга от добра поредица, но и в нея предимно се наслагват нови въпроси, вместо да се дават отговори на старите.

Харесах:
Точно в това е приклятието: че сме склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.
***
Жабата върху купчина монети не смее да скача.
***
Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падането на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е повластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството.

събота, юли 28, 2007

Дом на Вериги

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005

Стивън Ериксън в този том е решил да разчупи "епичната фентъзи традиция" и след стотици страници сюжетно развитие нищо не завършв по очакван начин. Не че има нещо лошо, някои от събитията просто нямат свястно обяснение за момента, но пък след 1-2 тома нямй-вероятно ще получат (тогава пък аз няма да се сещам вече какво точно се обяснява).
Все пак съм разочарован - след бясното кръвопролитие на въстанието на Вихъра във втория том очаквах подобаваща разплата за избитите цивилни и военни малазанци, а до момента това го няма. Ще чакам 6-ти том, действието сигурно пак ще е в Седемте града, тогава може би ще се осъществи имперската закана "всичко сторено ще се върне десеторно" - разпъването на кръст на 1300 деца си е деяние, плачещо за разплата. И ми е любопитно Песента на Танно какво общо има с възнасянето на Мостоваците (а това събитие само загиналите при Корал на Дженобакъз ли засяга, или всички?). Адюнктата Тавори Паран се очертва интересна, но в тази книга само я загатнаха като личност и способности, а тъй като вече започвам да свиквам на триковете на Ериксън, ще бъда потресен, ако наистина се окаже лебийка, както се намеква за нея. Предполагаемата й любовница се появи само веднъж, колкото да посили убеждението ми, че осовната й роля не е в кревата.
Почва да ми омръзва от Т'лан Имасс - преди стотици хиляди години са забърквали каши, чието разчистване са оставяли за някой друг път - естествено, всичите ще се изсипят в този времеви отрязък. Стана ми странно - във войните с Джагът има описани различни случаи на елиминиране на членовете на тази раса: и директно убийство, и натрошаване на костите и погребване все още живи, защото Т'лан Имасс нямат достатъчно мощ да ги убият. Няма обяснение кога кое и защо е възможно. Другото странно е връзка на баргастите и морантите с Имасс, в прав текст се казва, че някога са били една обща раса, а после Имасс на извършили ритуала на Телан, за баргастите се намеква че са се смесили с Теломен Тоблакай, а морантите са обменили познания с Тайст Едур и са заформили собствена затворена цивилизация. Едно обаче признавам - Т'лан Имасс са си убийци от класа, войната с всичко, изпречило се на пътя им е впечатляваща - Джагът, К'Чаин Че Малле, Тайст Андий, Тайст Лиосан, Форкрул Ассаил, Теломен Тоблакай, империята на соултейкън и д'айвърс, тия неживи и трудноумиращи копелета не придирят много, а и се справят впечатляващо добре.
Расата Теломен Тоблакай започва да ми става интересна - изглеждат ужасно корави противници, а в миналото явно са претърпели съкрушително поражение, след което са осатанали само деградирали останки на различните континенти. Е, сега си имат своя Атила, така де, Карса Орлонг от племето Урид на Теблор, Рицар на Дома Вериги (и предполагаема голяма грешка на Сакатия бог), така че жална му майка на света и континента Дженобакъз за начало, когато гигантите се развихрят извън своите планини.
Другите събития макар и разпръснати тук и там бяха по-интересни от кампанията в Седемте града. Картерон Кръст е жив и здрав, което дава много голяма вероятност и останалите "изчезнали" командири на император Келанвед да са се покрили дълбоко. Секретната организация от магове-убийци Ястребов нокът (във втория том я нарияха Демонски нокът), която някога е била на подчинение на Танцьора и се предполага, че е изтребена от Нокътя, подчинен на Въслата/Ласийн, се оказа съществуващ и много по-организиран и могъщ, от няколко оцелели ветерани и потомци на първите Ястребови нокти. За Повелилтел им бе представен Корболо Дом, Юмрукът-предател в Седемте града (и той - напанец, както Въслата, Картерон Кръст и брат му Урко, адмирал Нок, а бе тая нация е с повече от добри позиции в управлението на империята), само че той е прекалено некадърен за тази роля, освен ако не е поредния тарикат, играещ собствена игра и планирал ходовете си за 30 години напред. Самият Келанвед/Аманасс, както и неговия пръв помощник Танцьора/Котильон явно играят много дълбока и много оплетена игра, свързана с другите Домове и богове. Уверен съм, че Въслата/Ласийн всъщност никога не се е опитвала да ги убие и продължава да е част от екипа им, управлявайки империята Малазан и изчакваща - какво? Разбра се до тук, че един от Висшите магове на империята - Найтчил е богиня/асцендент, играеща собствена игра и унищожена преди да се докопа до меча Драгнипур(изкован от Древен бог, притежание на асцендент, съдържащ подвижен поратл и безчет движещи го души); че Тайсхрен никога не е бил враг на Дужек, Уискиджак и Мостовацитя; че смъртта на Татърсейл и Уискиджак са сред най-големите провали на имерията изобщо. Кой всъщност е Уискиджак - това не е истинското му име, бил е силен кандидат за Император, но не е поискал трона. В тази книга мимоходом се спомена за още един имперски генерал от класата на Дужек и Колтейн - Греймейн, който води кампания със своята армия на друг континент. На Малазанската империя яно амбиция и способни командири не й липсват. Искам да разбера кой е Главния интендант на империята - явно той е най-големия организиационен гений, измислян от автор до сега. Подозирам, че самата Малазанска империя е създадена не за добиване на власт, всяване на мир, ред и законност в покорените земи, а създаване на мощна армия и поддържаща я база в света на смъртните. Всичко това очертава голяма игра, но каква? Има намек, за кампания завземането на Троновете на различни Домове и тяхното неизползване от Келанвед/Аманасс с цел намаляване силите и техните противодействия в света. Само че защо?

Харесах:
Деца от черна къща избират избират сенчести пътеки.
***
Тайните имат сила, докато си остават тайни.
***
Майка, баща и дете - семейство във вечна свада... тепърва се включват сватовете и внуците.
(Много добро описание на борбата между Тъмнината, Светлината и Сянката в поредицата)

сряда, юли 18, 2007

Спомени от лед

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005

Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.

Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.

четвъртък, юли 05, 2007

Дверите на Скръбния дом

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004

Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.

Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.

четвъртък, юни 28, 2007

Лунните градини

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004

След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.

Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.

понеделник, юни 25, 2007

Облакът

Автор: Рей Хамънд
Издател: Бард
Година: 2007

Слаба книга, нелогична и досадна. 366 страници, посветени на несвързана пропаганда срещу създаването на Изкуствени интелекти, 'щото ша ни поробат.
Сюжет: Интелигентно извънземно оръжие - огромен космически облак, насочващ се по радио-вълни (според автора - универсалното комуникационно средство за всяка цивилизация) се изтърсва в Слънчевата система и обгръща Земята, като първоначално предизвиква топлинен удар, а после тотално замръзване на планетата. Подмамен от кораб-примамка го подмамва в преследване извън пределите на Слънчевата система малко преди човечеството съвсем да пукне. Естествено, само след няколко години обстановката се е нормализирала поти изцяло. Айде бе - в рамките на седмици студа на повърхността сковава дори океаните, а биосферата се измъква от тоя шок само за няколко години, по-голямата част на населението на белите държави оцелява. Има втора сюжетна линия, прекалено неубедително свързана с първата, в която доблестните Хакери на свободата се борят срещу незаконните ИИ-та в Мрежата и дори успяват да победят изперкулясал военен свръхразум (а пък описанията на действията им развесели дори и узер като мен - то бива хакерски "легенди", ама чак толкова...).
В книгата има един персонаж, удивително приличащ на сър Артър Кларк, само дето е някакъв своенравен дементен старец, живеещ на коралов остров в Големия бариерен риф. А и така не успях да разбера - тоя чешит хубаво си инсталира 200 мегаватов радиопредавател, а как го захранваше това чудо на малкото островче - ядрен реактор ли е имал, що ли?

Харесах:
Поради богатия си опт в борбата със студа, руснаците бяха добавили към провизиите и шест каси водка.

неделя, юни 17, 2007

Последен патрул

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Май това е първата книга за Патрулите, в която успях да се досетя за решението на загдката преди Антон Городецки. Всъщност в тази книга Антон макар и Висш маг се държеше на моменти като малоумник. За съжаление липсваше обичайния разбор в кабинета на Хесер в Епилога, за да потвърдя подозренията си, че Антон пак беше използван като марионетка от старите тарикати Хесер и Завулон.
Лукяненко ми е слабост, за това не виждам смисъл да обяснявам, че и тази негова книга ми е харесала. Интригата беше твърде семпла (на фона на предните книги от поредицата), липсваше обичайната моралнана буря в душата на Антон, следствие на осъзнаването че Тъмни и Светли изобщо не значи Добри и Зли. Липсваше ми Лас - очаквах той и Семьон да са веселата част в тази книга. За сметка на това Афанди от Самркандския нощен патрул беше много свеж поглед към службата в Патрула, а неговото единствено заклинание в битката на Платото на демоните си беше образец за ефикасен удар по значително превъзхождащ маг - 77 поредни нелечими случая на импотентност си е шут по егото дори и за Висш. Получих разяснение на някои бегли размисли на тема "Как хората да бъдат използвани във войната на Различните?" - всъщност китайския дистанционноуправляем стрелкови автомат с омагьосани куршуми надмина очакванията ми, както и елегантното решение на кражбата на Руната на Мерлин от гроба на Мерлин през всички магически бариери и капани - чрез дистанционноуправляем багер. Както се усети Антон - сега вече ще трябва да се захванат с измислянето на заклинания срещу машини. (А добрия стар Роджър Зелазни, още коя година измисли Дяволския чекрък...)

Харесах:
-Не трябва да се фукаш пред момичетата в колата, а в леглото.
***

Изглеждаше така, че би му подхождало да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличност свеж красавец, на когото би му прилягала значка с надпис "Готов за разврат!"
***
-Лас - изрече с леден глас Борис Игнатиевич. - Не мога да се начудя как си станал Светъл.
-Тогава бях в добро настроение - призна си Лас. - Сънувах, че съм малък и яздя пони...

***
Семьон ме погледна със съчувствиe. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията - който го е предложил, той го изпълнява.

***
Но преките пътища се отличават от дългите точно по това, че за тях се взима пътна такса. А на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.

***
Те вършиха злини, които бяха злини, и добрини, които се превръщаха в злини.

четвъртък, юни 14, 2007

Законът повелява

Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004

Почти до края на книгата не разбирах откъде идва заглавието (оригиналното е Gone Baby Gone). Но пък явно е едно от малкото удачни "преименувания" на книги.
Фабулата беше добра - няколко преплитащи се случая, изглеждащи като един единствен. Разрешаването на загадката беше повече заради нагласената "случайност", отколкото заради действията на героите.
Добър пример беше полицейския ескадрон, раздаващ собствена справедливост - срещу едрите "играчи" тактиката с незаконно унищожаване на дрога и оборудване е неефективна, а поради незаконните действия няма как персонала да бъде окошарен. Другата интересна част бяха размислите дали годността да създадеш дете е равностойна на годността да отгледаш това дете - Закона не прави разлика, за съжаление реалността дава адски много примери за противното (нямам предвид само романа, всеки желаещ може да отвори произволен вестник, новинарски сайт, телевизионен канал при това в произволен ден и да се натъкне на ужасяващи случаи).
Дилемата, която поставя Лихейн накрая е адски тежка - кое е по-добре, да се наруши Закона (и да се осигури щастлив живот на едно дете), или да се спази Закона (като следствие няколко ако не добри, то поне не лоши хора отиват в затвора, а един детски живот е опропастен)? Героите на Лихейн взимат своите решение и както подобава заплащат цената за решението си. Силна беше репликата на едно ченге, започнало да нарушава Закона в името на Справедливостта: Моята работа пък е да защитавам и да служа на хората, тъпако. Другата силна сцена беше посещението на Патрик Кензи при върнатото на майка му момиченце и осъзнаването, че тази жена не се е променила и няма да се промени, ще си остане алкохоличка, наркоманка и курва, а детето не го очаква нищо добро. Като имам предвид какво струваше на Кензи връщането на това момиченце, просто частния детектив явно има нерви от стомана -на негово място аз бих застрелял майката или себе си.
Не мога да не спомена моя любимец Буба Роговски - Терминатора са го правили по негов блед образ и подобие. Сцената с броенето на парите в къщата на педофилите може да стане класика сред екшън-филмите.

Харесах:
Такъв си е Буба. Негодниците, които ужасяват обикновените хора, му хранят кучетата.
Буба кимна, сякаш бях казал: "Бижутата на баба ми." Би реагирал така, дори да бях рекъл: "Доказателства за съществуването на извънземни." Той трудно се впечатлява, освен ако не му уредиш среща с Джейн Сиймур.

неделя, юни 10, 2007

Нищо свято

Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004

Трябва да почерпя една бира Митко Риков, заради чиято препоръка започнах да чета Денис Лихейн. Pulp fiction винаги ми е бил слабост, а качествен съвременен ми попада рядко.
Като сюжет книгата не е много оригинална - по-голямата част от интригата вече съм я срещал в "Долината на ужаса" на Артър Конан Дойл, както и в романите на Дашиъл Хамет. Въпреки това ми беше приятно да прочета поредното приключение на Патрик Кензи и Анджела Дженаро. За съжаление Буба Роговски се появява само за малко в първата половина на книгата, обаче затвърди мнението ми - няма друг такъв изрод в графа "от нашите"!

Много харесах:
Аз съм слаб духом. Освен това съм и мъж.

Изгубени в превода:
млечносиво - не бях срещал този нюанс до сега
ариани - силно подозирам, че става дума за арийци (или поне за бръснатите глави в американските затвори)
Ай Ем Пей, който след няколко страници се оказва архитекта И. М. Пей

петък, юни 08, 2007

Мери, Мери

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2007

Признавам си - за сега съм почитател само на Алекс Крос, а не Джеймс Патерсън. Само че нещо д-р Крос почва да ми става досаден (или поне визията на позастаряващ негър от вашингтонското гето, лепващ "необикновенна" жена в почти всяка книга и отдаден единствено на децата си).
Този роман за разлика от предните не е зареден с екшън и всемогъщи социопати, за сметка на това Патерсън се е опитал да се върне към загадката в книгите. Лошото е, че от самото начало на историята дава прекалено много жокери, за да се "хване" читателя на междинния финиш. Другото лошо нещо е баналния финал по хамерикански - сред цялата комуникация на този свят и всички служители на ФБР, работещи по случая, развръзката отново е Лошия срещу Добрия, очи в дуло и т.н.
Приятна книга, но не е на нивото на "Целуни момичетата" и "Теменужките са сини".

сряда, юни 06, 2007

Престъпни удоволствия

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005

Това беше първата ми среща с Анита Блейк - съживител на зомбита и убиец на вампири (когато съдът издаде разпореждане за екзекузия). Романът е с добре създадена мрачна атмосфера, в която познатото ежедневие е преплетено със свръхестествени създания и мистични събития. Лошото е, че много неща от този свят са споменати мимоходом, останах с впечатление, че има и други произведения преди това. Вампирите и върколаците признати като равноправни граждани, съживяването на зомбита - законен бизнес, вампирска църква, предлагаща гарантирано безсмъртие - света на Хамилтън е интересен, макар и доста зловещ. Вампирите-повелители ми изглеждат толкова могъщи, че не мога да разбера кой или какво ги удържа от пълната власт над човечеството, явно има още парчета от света, неспоменати в този роман. Нещо в описанията на вампирите адски ми напомня на героите от книгите на Ан Райс - дали студените загадъчни красавци с потенциално горещи чувства са романтичната женска представа за вампирите, за разлика от мъжката - гадни кръволоци за трепане? Обаче идеята за употреба на бойна огнепръскачка срещу вампир си е новаторска, поне за мен. Допадна ми и стилът на изразяване на авторката, нещо средно между черния хумор на коравите частни ченгета от pulp fiction и остроумно-заядливите дърдорковци от съвременните холивудски екшъни.
Не мога да кажа, че сюжета беше неочакван, но пък книгата е лека за четене и приемливо кратка. При случай ще си взема още нещо на Хамилтън, но поне за сега не попада в списъка ми "Всичко и веднага!".

Много харесах:
Всеки има своите слабости. Някои хора пушат. Аз събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.
Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс.

сряда, май 30, 2007

Видео Исус

Автор: Андреас Ешбах
Издател: Атика
Година: 2006

Обобщено: 480 страници трилър, по-малко от 50 - фантастика. И според скромните ми познания по немски трябва да се преведе като "Видеозаписа на Исус" (явно е търсена умишлена разлика с "Шифърът на Леонардо", което пък води до още едно лошо преведено заглавие).
Фабулата никак не е лоша - при разкопки в Израел се открива скелет на 2000 години, лекуван със съвременна медицинска и зъболекарска технология, а до него - инструкция за експлоатация на камера, която ще бъде пусната в продажба след няколко години, като капак с нея е сниман самия Исус приживе. Разкопките се ръководят от малко тайнствен и доста странен археолог, финансират се от медиен магнат (или по-скоро борсов въжеиграч), а находката е открита от твърде нахакан студент, собственик на виртуална софтуерна компания. В реда на добрите традиции всеки има собствена цел, различаваща се от тази на останалите, появяват се немски писател-фантаст, ефикасен командос, красива еврейка с брат лаборант в археологически музей, ръководителя на ватиканското разузнаване, израелската армия, забравен сред пустинята манастир на отшелници. Разбира се, всички се забъркват в надпревара за камерата, придружена от куп удобни случайности за да не приключи всичко на 50-та страница. Краят беше сравнително предвидим.
Интерсна ми беше идеята за различното въздействие на записа с Исус - за едни беше като духовен катарзис, за други - скучно филмче с лошо качество. Много ми хареса и ръководителят на разузнаването на Ватикана (и член на съвременната Света инквизиция) - човекът без абсолютно никакви илюзии осъзнаваше, че Римкатолическата църква е организация, предлагаща илюзии и готови рецепти за поведение на около 1 000 000 000 християни по света, поради тази причина абсолютно безмилостно унищожи потенциалната заплаха за църкавата, каквато се явява видеозаписа на Исус. Много ми хареса и становището му - Исус в своето време е бил смутител на спокойствието и рушител на реда, ако живееше в днешно време, щеше да е обществен и църковен Враг N:1. Логично и брутално откровенно.
А може би Той има още куп синове и пророци, непрестанно бродещи сред нас в опит да ни предадат Неговата воля, но имунната система на човечеството във вид на Инквизиция, Осназ на ВЧК, Wafen-SS, хунвейбини, талибани и какви ли още не ги елиминира, преди да успеят да разбутат мравуняка?

събота, май 19, 2007

Враг на Империята

Автор: Антон Медведев
Издател: Летера Прима
Година: 2007

Максим Камерер работил в НКВД, един ден съвестта му се развихрила и той се разбунтувал, минал обучение за ниндзя и станал Щирлиц...
Шегата на страна, книгата не е лоша. Просто авторът е прекалено обсебен от идеята да измисли алтернативен разпад на СССР, при който някогашната Руска империя да не се разцепи на 15 различни държави, а самите руснаци да потънат за десетилетия в мизерия, престъпност и войни.

В едно далечно бъдеще (тук е най-сериозното омотаване на Медведев - хем изглежда само на десетилетия от нашето настояще, хем са минали векове или дори хилядолетие, не ми стана съвсем ясно) Земята е колонизирала поне 14 планети и се е превърнала в Империя тип СССР - има си Император, Департамент по Наказанията с милиони сътрудници и десетки милиони доносници, армия и безчет врагове. 4 планети са се отцепили под водачеството на принц Седрик, брата на Императора и воюват успешно с Империята, вътре в Империята има различни терористични групи, много от тях се считат за последователи на Седрик. На планетат Кара всичко е привидно както на другите светове, само дето планетата не участва във войните на Империята, а си просперира тихо и кротко - разковничето е в даргите, потомци на местна бунтовническа група, преоткрили методиките на ниндзя и оформили нещо средно между терористична организация и секта с една цел - Кара да добрува, като резултата се постига с внимателно подбрани намеси - убийства и дискредитирания на конкретни личности, понякога и по-сериозни кръвопролития.
На Земята младежа Ким Ремезов работи в Департамента по Наказанията, но никак не е доволен от работата си, а живота му е самотен и дистанциран от околните. Все пак привлича вниманието на Големия шеф (сър Чалми си е Берия на бъдещето) с потенциала си и започва да получава различни назначения. Първо е конвоиращ, после Изпълнител (изпълнява смъртните присъди), а накрая го пращат в Дознанието, отдел Алфа (политическата полиция - ГПУ названието си мени, методите не). Само че там вече нервите на Ким не издържат, по време на разпит с изтезания убива 2 офицери от Департамента и измъква изтезаваната терористка. Успява да избяга на друга планета, но няма идея какво да прави с живота си, пробва се при принц Седрик, установява че бунтовниците по нищо не се различават от Империята (осъден на смърт и измъкнат при екзекуцията от местна съпротивителна група - малко прилича на руските староверци), и се връща на Земята, където го залавят. Осъден на смърт, после "помилван" - изпратен е в екипа на смъртниците на звезден кръстосвач (добрите стари наказателни роти - ако оцелее година в непрестанни рейдове срещу бунтовници на различни планети, ще отиде при екипажа на кораба и ще служи още 5 години и ако пак оцелее - свободен е). Набързо е пристрастен към специален наркотик, който военните пробутват на смъртниците, за да предотваратят бунтове и бягства, преди бой получава "коктейл" от дроги, които го превръщат в безмилостна машина за убийства. За оказана съпротива и нападение над офицер е наказан с мозъчна промивка (миналото му е заличено, оства само откъслечни фалшиви сведения). Корабът е свален при поредния рейд, Ким е сред малцината оцелели, бунтовниците го лекуват от раните и пристрастяването към накотика, за да го разстрелят (в този момент логиката на Медведев куца - да, ако не се излекува от пристрастяването цялата история нататък загива, но защо бунтовниците, лоши колкото Империята ще се хабят толкова за един дишащ труп). По време на преместване Ким и останалите 3-ма оцелели успяват да се справят с охраната, после в добрата традиция на приключенските романи отвличат кораб и бунтовническия министър на пропагандата. Свален заедно с другите 2-ма смъртници на планета с много хлабав контрол и висока престъпност пак не успява да намери свестен живот и отива на Кара, за да се свърже с даргите, да наеме от тях убиец и да се разплати с шефа на Департамента. Даргите го приемат в сред тях и го обучават, като освен бойни техники, камуфлаж и мимикрия, обширни познания в различни области му предоставят и философията си за необходимата намеса срещу единици, за благото на общността. 4 години по-късно Ким се завръща на Земята с обучението на дарг и огромен финансов ресурс, предоставен му от даргите. Цел - да унищожи Империята, която счита за изхабена като форма на управление, и да я трансформира в доста по-хлабав Съюз, в който има по-добри условия за живот на гражданите (кхъм, познато звучи, само че ОНД не прокопса). Операцията върви много успешно, Ким се инфилтрира сред висшето общество и сравнително лесно елиминира Императора и принца-наследник. В тази ситуация шефа на Департамента се усеща и хвърля целия си ресурс в опит да открие убиеца. Ким обаче е прeкъснал всички следи към себе си, събрал е малкък собствен екип и успява да елиминира и принц Седрик, с което окончателно унищожава управляващата династия на Империята (много бегло е описана самата структура на Империята). Малко случайно Ким е идентифицаран от Деапртамента и започва лов за главата му. Доста ме изненадаха действията на Департамента - при цялата численост на апарата му няма засади или поне постоянно наблюдение около малкото контакти от миналото на Ким. На свой ред пък той разиграва сложна игра, шантажирайки втория човек в Департамента. Пак случайност и всичко отиде към финалния екшън - проникване в Департамента, измъкване на затворничка, убийство на големия шеф, бягство по въздуха.
Не е спестен и хепиенда - Ким и голямата любов на живота му си отглеждат децата на отдалечена планета, Империята е трансформирана в Съюз, Департамента по Наказанията - в Служба за Обществена Сигурност. Само на Кара Наставника на даргите смята, че Ким ще пожелае един ден да се завърне при него, за да изучи и по-горните нива в изкуството на даргите (духовните).

Много харесах:
Врагът никога няма да те предаде. А приятелят ще го направи. Това е разликата между приятелите и враговете. От едните винаги знаеш какво да очакваш, а от другите - не. Затова никога не изкушавай приятелите си, не ги поставяй в такива условия, в които биха могли да те предадат. Това е залогът на дългото и щастливо приятелство.

четвъртък, май 17, 2007

Тайната на Мъртвата урва

Автор: Стърлинг Лание и Роналд Колд
Издател: Орфия
Година: 2007

Прочетох тази книга до край само по една единствена причина - вече съм прочел предните 56 от серия Фантастика на изд. Орфия.
Това не е и роман само по себе си - това е разтегнат разказ или пролог към нова история в света, описан в романа "Пътешествието на Хиеро" (май беше първия ми прочетен роман на тема света след атомна война). Вкарват се нови герои, ама много подобни на предходните, нови части от Северна Америка, прекалено познато действие.
Книгата или е превеждана от руски език, илли си е руска - в библиографиите на Стърлинг Лание, издирени чрез Google, тази и предната книга - "Блатното войнство" (пак съавтор Роналд Кол) не фигурират. Почва да ми намирисва на ситуация, подобна на "Свят на смъртта" 4 и5 - "съавторство" на Хари Харисън и Ант Скалантис.

събота, май 12, 2007

Прах

Автор: Чарлз Пелегрино
Издател: Атика
Година: 2000

Много, много смущаваща книга. Послесловът с обяснителните бележки - още повече.
Фабулата е измамно проста - малко незабелязано от човечеството измират насекомите. На пръв поглед - нищо потресаващо, проблема е, че след това се срива екосистемата на сушата и част от морската. Резултат - 99,8% от човечеството е изправено пред смърт. Книгата завършва с млако насилен относително оптимистичен край. Според мен при така изложените факти ще е щур късмет, ако Homo sapiens оцелее като животински вид дори и 10 години след подобна катастрофа.
Има много пояснения за насекомите и тяхната роля в света ни (кореспондира си с "Мравките" на Вербер), има и не малко мрачни прогнози за потенциалните действия на човечеството при криза от подобен мащаб. Като се добавят и зловещо реалните сцени по улиците на умиращите мегаполиси - книгата става на моменти тежка за четене. Не на място е сюжетната линия с поболяващия се офицер в командния ракетен център, но подобно на чеховата "пушка на стената" трябваше да гръмне преди да падне завесата.
Притесняват ме описанията на "пророкът на хаоса", насъскващ тълпите с теории на конспирациите (до болка познатите "технологии от Розуел", скрити лекарства против рак, мутирали биооръжия) - толкова повсевместно се срещат тези теории, че вече са станали почти неразделна част от информацията на охлоса. Като добавка - колкото повече затъваме в информация, толкова по-голяма сила придобиват некомпетентността, незнанието, невежството и предубеждението. В последните страници на книгата се даваше пример с ловка манипулация на цифри с оглед раздухване на несъществуващ скандал и извличане на политическа изгода (3 милионни части биват трансформирани в 3000 пикоединици - а всеки е наясно, че 3000 е много сериозна цифра, каквото и да я замазват някакви си там учени). Страх ме е, че при една реална криза всички тези глупости, полуистини и откровенни лъжи ще експлодират във вид на улично насилие. Дори и на родната политическа сцена си имаме подобен "пророк", а след като той окончателно се дискредитира, ще го замени друг, редящ горе-долу същите приказки. Хареса ми една мисъл на Пелегрино: във всичките си приказки той почти никога не предлагаше решения на проблемите, но пък винаги изреждаше обширен списък с виновници и изкупителни жертви за кризата.
Страшно интересна беше частта от послеслова, обясняваща идеята за живот на "ледените планети" и особено ме впечатли прогнозата за шанс 1000:1 извънземния живот, с който се сблъскаме някой ден да произхожда точно от такъв свят.
Хареса ми:
На четири години: "Татко знае абсолютно всичко!", на седем години: "Татко знае доста, наистина знае много", после на десет години: "Баща ми не знае почти нищо.". На 12 се стига до прозрението: "Баща ми дори и това не знае", на 14: "Баща ми ли? Безнадеждни е изостанал", а на 21: "Ама този мъж е страхотно тъп, тъп като галош." После, някъде към 25: "Знае нещичко за това, но не много", 5 години по-късно: "Може би си струва да разбера какво мисли татко." На 35 години: "Не трябва да се втурвам презглава в тази работа. Нека първо чуя мнението на татко и после да реша." На 50 години: "Чудя се какво ли би казал татко за това. Беше изключително умен", и накрая, на 60: "Какво ли не бих дала татко да беше тук, за да обсъдя това с него. Този човек знаеше абсолютно всичко!"
***
-Струва ми се, че Джордж Оруел е схванал всичко погрешно. Не Големия брат наблюдава нас. Ние го наблюдаваме.

петък, май 04, 2007

Разпръснати слънца

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Брад
Година: 2007

Поредния том от сапунената космическа опера "Сага за Седемте слънца". Андерсън продължава да разтяга действието и да използва чеховската пушка на стената като основен похват.
Книгата не затормозява, чете се бързо, а сигурно дори си има и почитатели.

понеделник, април 30, 2007

Краят на дъгата

Автор: Върнър Виндж
Издател: Брад
Година: 2007

Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.
Основната фабула на книгата е от типа на сложните шпионски романи - разузнаването на Индо-европейския съюз случайно се натъква на данни за разработката и тестването на изключително опасна технология за поведенчески контрол над Homo sapiens. Официално посегателствата над свободната воля се преследват безмилостно от 3-те Велики сили, но света е твърде объркан - един могъщ играч от индийското разузнаване тайно разработва въпросната техниология в лаборатории на територията на Америка. Официално той контролира операцията за проникване във въпросните лаборатории, а неофициално играе двойна игра, опитвайки се да евакуира проекта си и да пробута на колегите си фалшиви данни за него. За целта наема мистериозна личност, известна като Заека - виртуозен мрежов организатор и манипулатор с неизяснена личност (абе май все пак си беше ИИ), който да организира проникването в лабораториите и прикритието на операцията. Как завърши историята - за мен има повече от едно обяснение.
Второто направление е семейство Гу - дядото Робърт е (бил) най-гениалния поет на своето време, преди да го удари болестта на Алцхаймер, а по-късно да се възстанови благодарение на съвременните медицински постижения; бабата Лена е психиатър, много дълго време е търпяла психическия тормоз на съпруга си, но накрая го е разкарала, а когато разбира, че той се оправя от заболяването, се оттегля в старчески дом и наблюдава оттам събитията; синът Боб - полковник от морската пехота, един от оперетивните командири на САЩ за специални операции (в този свят ядрените удари са възприето като крайно, но приемливо решение - има намеци за унищожени големи градове и изкуствено създадени епидемии от терористи и смахнати секти); снахата Алис - легендарна личност, анализатор, командир и каквото още се наложи; внучката Мири - хлапе с упорит характер и заложби, впечатляващи дори родителите си. Цялото семейство и останалите второстепенни герои са въвлечени в шпионската игра, а успоредно с това текат междуличностните им конфликти.
Интересна беше идеята за: Защитниците на личното - организирано вкарване на невярна информация в мрежата, за да бъде предпазен личния живот на отделния човек от факирите в употребата на Гугъл; вярващите кръгове - интернационални общности, споделящи обща мания и създаващи виртуален дизайн, превръщаш обкръжаващата действителност във визия, съответстваща на желанията им (имаше "напластявания" на хиляди визии върху всяко кътче от пейзажа, а битката беше да се привлекат и задържат потребители на този "канал"); мрежовите съдружия - създаване на работни екипи и подекипи от хора в света, за да разнищват определена задача; носенето - технология, в която дрехите са наблъскани с компютърна и комуникационна технкиа, поддържащи връзка с мрежата (коят не е просто глобална, а повсевместна - покрива всяко кътче от околността), осигуряват идентификация, визия и комуникация на потребителите си - толкова успешно, че ако не носиш автоматично ставаш аутсйдер.
Тази книги много си кореспондира с киберпънка на Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън, както и с футуристичните трилъри на Стив Пери, но си има собствен облик и доста добре изграден свят. За съжаление действието беше съсредоточено само в един район на САЩ от близкото бъдеще - Сан Диего, при това в много къс интервал - дни, така че имам доста въпроси, останали без отговор. Във всеки случай - книгата си струва, а Върнър Виндж определено се изкачи високо в личната ми класация на автори, въпреки че това е едва третата му книга, която съм чел.

вторник, април 24, 2007

Тъмната кула

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?

понеделник, април 16, 2007

Изгубени гласове

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.

събота, март 31, 2007

Песента на Сузана

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2004

Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.

сряда, март 28, 2007

Зло

Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998

В предната книга авторът ми даде надежда, че може би е средна ръка писач на хоръри, обаче в този попари очакванията ми. Книгата е с неубедителна фабула, клиширано действие и банална развръзка. Направи ми впечатление, че има някои сродни черти с "Лешояди" на Дан Симънс и "В името на Светлината" на Марион Зимър Брадли - не че е на нивото на тези книги (които пък не са от най-добрите на въпросните автори). Наистина ли има хора, дори и отвъд Атлантическия океан, които са склонни да вярват, че Холокоста е измислен и осъществен от адепти на Мрака, проводници на Злото или аморални нечовеци?

понеделник, март 26, 2007

Вълците от Кала

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2003

Доста време ми отне да прочета тази книга (нетипично за мен, но така се случи). След мудните и почти лишени от действие първи 3 части и интересната, но ретроспективна 4-та книга започнах 5-тата част от поредицата с малко предубеждения. Обаче за моя огромна изненада магията на Кинг-разказвача отново ме "хвана", както в тинейджърските ми години. Въпреки че виждах паралелите с "Великолепната седморка" (самия Кинг ги посочва в Послеслова) историята в Кала ме грабна. Податките към "Звездни войни" и Хари потър в края започват да ме карат да очаквам още по-амбициозна 6-та част, забъркваща в едно различните светове (или нива на Кулата).
Свга ми остава само да сваля "Песента на Сузана" от рафта с чакащите за прочит книги и да проверя какво е сътворил Стивън Кинг.