сряда, август 18, 2010

Изгубени в космоса

Автор: Джоан Д. Виндж
Издател: Слънчо
Година: 1998

Имам уважение към Джоан Виндж заради "Снежната кралица" (хм, може би ще е поредната книга, която днес не би ми допаднала). Затова не се и поколебах да захвана и това книжле.
Пълно разочарование. Виндж сигурно е писала преди сутрешното кафе, по спомени за юношеските приключенски роамни от нейното детство.
Действието е плоско и предвидимо, а някои от техническите детайли - повече от смехотворни.
За сметка на това пък книгата е много кратка и се чете адски лесно. Сигурен съм, че ще я забравя още по-бързо.

Харесах:
фанатизмът никога не е рационален
***
Който не може да мисли, се бие.

неделя, август 15, 2010

Списъкът на седемте

Автор: Марк Фрост
Издател: Бард
Година: 1995

Приятна книга.
Авторът се е вдъхновил от историите за Шерлок Холмс и д-р Уотсън, и е създал роман, в който главен герой е доктор Арър Конан Дойл, а действието е много подобно на оригиналните истории, само че кръстосани с мотиви и атмосфера като от Лъвкрафт. Беше забавно - тук доктора не е страничен наблюдател и регистратор на на гениалните прозрения на партньора си, а е почти равен по наблюдателност, макар и отстъпващ  му по ерудиция.
Тандемът от бедния шотландски лекар и тайнстения гениален детектив Джек Спаркс се намесва в една свръхестествена конспирация, в която група богатши със страст  към окултното се опитват да върнат в нашия свят същество, известно като Луцифер. Водачът на групата е брат на Спаркс и откровен аналог на професор Мориарти, поне равностоен и напълно безмилостен противник. След много гоненици, маскаради, битки със зомбита и измами лошите са долу-горе победени (повечето загиват или поне така изглежда). Във финалния сблъсък двамата братя падат във водопад и сякаш това е краят (е, челите Артър конан Дойл знаят кой ще се завърне), а доктора се заклева лично пред кралица Виктория да пази в тайна цялата история. Все пак намира пролука в обещанието и се захваща да пише роман за своя вече покоен гениален другар и тяхната битка със злото.
Забавни бяха вметките в романа - имаше обяснение кой е Джек Изкормвача и защо убива, като епизодичен герой се появява Брам Стоукър, а на последната страница - едно бебе с необикновени очи на име Адолф (мързи ме да ровя, но ако не бъркам има несъответствие с реалната история).
Добра е за четене, макар че има какво да се желае.

Харесах:
лишен от суетност, но способен да се почувства неудобно, когато ограничените средства му налагаха да се изправи със замърсена яка пред по-добре облечени от него
***
Когато предлагат да ти отворят прозорец към другия свят, трябва да си готов да пожертваш няколко тухли.

***
изразяваш с епиграматична прецизност фундаменталната трагедия на съвременния човек
***
всеки автор с някакви претенции трябва да посреща с достойнство критиката
***
Никога не задавам въпроси, ако не искам да знам отговора им.
***
ако човек  с вярната идея срещне човек с необходимите пари, те заедно могат да променят света
***
Великите пирамиди не са построени от комитети, а от фараони

събота, август 07, 2010

Клонинги. Клонингите се завръщат

Автор: Весела Люцканова
Издател: Весела Люцканова
Година: 1996
 
2 романа, първият до колкото знам е писан през 1971. Темата е общо взето сходна - клонирането. Само че разликата е 25 години, то там идват и още доста отлики.
Първата история започва по позната до болка схема - оцелели нацисти продължават с експерименталните разработки в секретна подземна лаборатория с надежда за реванш. Този път се работи по клониране - споменава се за производство на войници, но фокуса на историята е върху група от 100 клонинга, възпитавани по подобие на прототипа си като учени-биохимици и генетици. Схемата и разказът много напомнят за "Къртицата" на Любомир Николов. Всичко е сиво и депресиращо, а субектите - параниочни и безлични. Все пак високоинтелигентите клонинги малко по малко успяват да разберат кои са и заедно със самоосъзнаването започват и съпротива. В краен резултат двама клонинги успяват да се измъкнат на свобода и да разкажат на света. Само дето някой в света заличва всичко и всеки, свързан с клонингите, включително и съзнанието на единия беглец. В другата част на романа е разказана историята на нацисткия лекар, ръководещ операцията. Тук за мен беше по-добрата история - неговите кошмари и съмнения, личната му трагедия със смърттта на децата му след бомбардировка, мъртвороденото му момче, рухването на жена му. Първите успешни клонинги са именно неговите собствени деца, но жена му окончателно се прекършва от това, а с нейното оттегляне в себе си се къса всичко, свързвало младия учен със света и човечността. На моменти ми се появяваха аналогии с "Понякога те се завръщат" на Стивън Кинг, но приликите са само бегли.
Вторият рома е писан доста по-късно - май през 1996-та. Вместо нацистите тук лош е един безскрупулен лекар, превърнал клонирането в скъпоплатен бизнес с изкуствено забременяване, изкараните пари - във власт, а придобитата власт - в безнаказаност. В най-добрите традиции на соц-романизма въпросният доктор Нилсън е описан като саможив параноик, недопускащ никого до себе си, обсебен от желанието да се размножи и откопира до безкрай (колкто може от пациентките запложда лично, а всички клонинги са от негоив материал). Всичко това е подсилено от поредица поръчкови убийства на всеки сътрудник, узнал твърде много или преценен като недостатъчно надежден, както и незнайно, но предполагаемо голямо число жертви на ранните експерименти - включително наемни майки на клонинги. Във втората част се разказва историята на антипода му - клонинга от тайната база, посветил живота си в дебнене и събиране на доказателства с цел да разобличи цялата касапница и да извоюва пълна забрана на клонирането (това е най-слабата част от книгите - клонирането е определено като лошо, защото е зло, а клониращите са зли, защото са лоши, само дето по пътя на логиката на злодеите твърде малко ще им пука от законовата забрана на клонирането). Развръзката беше съвсем по старото клише - злодея умира от сърце, а дъщеря му, идейна другарка на нашите разкрива на ужасения свят цялата корумпирана схема.
Честно казано - очаквах доста повече от тези романи, от друга страна - далеч не са най-лошото от родната фантастика, с което съм се сблъсквал. За пореден път се разочаровам от множеството пропуснати възможности - нито е дълбано сериозно в размисли какво би причинило клонирането на обществото, нито в психологическите портрети и душевни драми имаше нещо интересно. В скоро време смятам да прочета и 3-тия роман - "Клонингите си отиват", за да видя как ще приключи всичко. Поне книгите са малки като обем и стилът на писане е поносимо монотонен.

Харесах:
вечно променливи очи, които пазеха в зениците тъмни мисли и много тайни
***
Усетих мириса на пари. На много пари. На власт. На много власт. И си представих съвсем ясно оня затворен кръг - пари, пари, пари, власт, власт, власт, пари, пари, власт, власт, пари, власт, и така... до безкрайност.
***
успехът днес, не утре и не вчера, ако е утре, още не те забелязват, ако е вчера, вече са те забравили

неделя, август 01, 2010

Корабът на чумата

Автор: Клайв Каслър & Джак дю Брул
Издател: Бард
Година: 2009

Най-хубавото в книгата е, че се чете много бързо.
Поредният екшън, в който пенсионирани спец-бойци, спец-агенти, спец-пилоти и т.н. спецове започват работа под дълбоко прикритие за своя сметка и печалба, но с високи морални цели - да обезопасят света.
Докато крадат руски торпеда от иранска база по поръчка на американското правителство, Корпорацията (няма майтап, така се казва организацията) се натъква на кораб-гробница, който потъва направо в ръцете им. Започналото разследване ги сблъсква с поредната малтусианско-апокалитпична секта, решила да спаси човечеството чрез стерилизацията на 50% от населението. Принципно историята не е от най-лошите като идея (нищо, че Гор Видал много отдавна публикува "Калки") и дава надежда за не лош екшън. Д, ама твърдо нье! Съдържанието е пропито с фактологични грешки, а любителския превод допълнително стъжнява играта (моите уважения, но все пак е по-добре преводачите на този род литература да правят разлика между различните системи за определяне на калибъра, отделно малко познания за отношението на морските мили и скоростта във възли спрямо метричния километър би спестило някои нелепости, да не говорим за отчайващия превод на описанията на генератори, тръбопроводи и т.н. машини и съоръжения). Особено ме покърти главния герой - председателя (няма майтап, това му е титлата) Хуан Кабрило - ветеран, прехвърлил 50-те, еднокрак! (бойната му протеза е като извадена от "Кобра" на Тимъти Зан - чак до вградената в петата едрокалибрена пушка) , който през цялото врем скача от хеликоптери, плува с акваланг, в движени се мята в/от превозни средства и е по-хуманен дори от майка Тереза (или от друга гледна точка е отчайващо тъп - покъртителна бе сценката, в който диверсионната група закъса срещу нискоразредни охранители, защото имаха само по 1 /един/ пълнител с някакъв аналог на стоп-патрони - напълно безполезни срещу бронирани жилетки). Аз съм си фен на стария Дик Марчинко и определено се забавлявах от нелепата му пародия. Разбира се, лошите действат съгласно Кодекса на злодеите - тъпо, клиширано и безкрайно некадърно, въпреки това сляпата съдба се намесваше на всяка четна страница, за да се добута историята до победен край. Естествено, не се мина пак без сянката нацистите и японските касапи, но пък какво е един екшън без достатъчно шарения по картата.
За мен не е странно, че се пишат подобни книги - те са си като сценарии на нискобюджетни екшън-сериали (то може и от там да идват), странното е колко много хора им се радват.

Харесах:
-Питала ли си се някога защо, когато загубиш нещо, винаги го намираш на последното място, което погледнеш?
-Защо?
-Защото спираш да го търсиш, след като го намериш. Следователно търсеното винаги е на последното място, което претърсиш.