неделя, март 27, 2011

Пророчество

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 2006

Дийн Кунц ме изненада приятно - стилът на тази книга се различава драстично от всичко друго, което съм му чел.
По принцип това е трилър в който опасни маниаци години наред тровят живота на един мъж и семейството му. Обаче всичко е изкривено и предадено през пародийно-гротескна призма и на моменти направо ме втрещяваше като сюжетно развитие.
Умиращ пекар прави на смъртния си одър предсказание за живота на раждащия му се в този момент внук, като посочва 5 дати, на които ще преживее ужасни събития. Веднага след това се почва - заедно с това дете се ражда още едно - на акробатка и клоун. Акробатката умира, а клоуна застрелва лекаря и една акушерка и избягва с детето. Оттам натък всичко безумно се случва общо взето на въпросните дати по много странни начини. Всъщност - става думи за изблици на алогично насилие, но предадени по абсурден начин. На моменти се чудех кой е по-откачения клан - цирковия или на пекарите.
Другата голяма изненада за мен беше пищния език на романа. По спомен Кунц не блести особено с такива умения, така че тук получих другата много приятна изненада.
Май ще пробвам още нещо негово, макар че на всяка харесала ми негова книга имам по две, които считам за загубено време.

Харесах:
Смехът е венчелистчето на цветето на надеждата, а надеждата цъфти на лозата на вярата.
***
Нямам проблеми с ходенето, мога да бягам когато се налага, даже танцувам, макар и да не умея.
***
сбъдната младежка мечта от най-чист вид - да чуеш от красива жена, че имаш опасни очи
***
Изглеждаше като блян, а говореше като кошмар.
***
Не съм страхливец. Просто съм отговорно предпазлив.
***
Едно парти никога не е по-интересно от хората които са на него.
***
Когато балансираш бутилка нитроглицерин върху острието на сабя, никога не усложнявай задачата, като се опитваш да танцуваш степ.
***
Зимната нощ беше вампир с крила от мрак и зъби от студ.
***
Всяка история има по две страни, а някои имат и по десет.

сряда, март 23, 2011

Последната тайна на Дома Господен

Автор: Пол Зюсман
Издател: Бард
Година: 2005

Въпреки помпозния превод на заглавието, книгата се оказа много приемлив трилър.
Основата пак е обичайната - тайна от езотеричен характер с произход Соломоновия храм, загубена или укрита по време на потушаването на еврейското въстание през I-ви век сл.Хр. После директно се скача на края на Третия райх - нацистите скриват нещо някъде и разстрелват носачите-концлагеристи. И се започва вече в наше време - Близкия изток началото на XXI-ви век. Това е и най-добрата част на романа, описанието на кървавата касапница между евреи и палестинци, която се е превърнала в нерешим ребус - всеки е загубил много и няма на къде да отстъпва според собствените си виждания. Детонират бомби и свисят куршумми, а мъртвите отдавна не се делят на добри и лоши, само на свои и техни.
Няколко сюжетни линии се движат и засичат в романа - полицай в Египет, разследващ смъртен случай в пустинята и старо убийство; полицай в Йерусалим, помагащ му безкрайно неохотно; палестинска журналистка, разказваща на света гледната точка на своя народ; потенциален атентатор-самоубиец; еврейски ектремист, опитващ се да прогони арабите от Светите земи; като индиректен участник е тайнствен паластински водач на неуловима фракция, организираща безкрайна поредица самоубийствени атаки с много жертви. Всеки има своите демони от миналото, които му тровят и настоящето, и всеки на свой ред допринася за хаоса в района според силите си. Всички се оказват заплетени в преследване на Менора - древния еврейски светилник със 7 рамена, символ на юдаизма още от времето на Мойсей, изченал при разрушаването на Храма и открит от нацистите, за да изчезне отново през 1945-та.
Интригата е интересно зададена, някои парчета като старите нацисти лесни за разгадаване, с гордост отбелязвам, че успях да идентифицирам палестинския терорист без жокер още в средата на книгата. Въпреки това в развръзката имаше изненада за мен, само да не беше баналната престрелка и изсмукания от пръстите епилог щеше да е чудесна книга. При все това авторът не се беше посвенил да прибегне до обичайния набор случайни съвпадения, за да не се напъва излишно със сюжета.
Откъсът, в който се разказваше личната история на евреинът от йерусалимската полиция (тромав  и грозноват мъж с дарба за детектив, загубил годеницата си при самоубийствен атентат и после започнал да пие) като усещане ме върна отново към края на "Платформата" на Мишел Уелбек. Имаше го същото усещане за безнадеждност толкова голяма, че дори желанието за самоубийство липсва.
Другото адски забавно разбира се беше подсещането за "Шовинист" на Тери Пратчет - полицаите египтятнин и израелец бяха изпълнени с предубеждения и неприязън един към друг, което не им попречи да бъдат безукорни професионалисти. Е, не се казваха Сам и Ахмед, а Ариех и Юсуф, но останалото си беше съвсем същото. :-)

Харесах:
Невъзпитан, невеж, противен. Но не и тъп.
***
възхитителната тухлена експлозия на базиликата
***
моето вечно наказание: да живея в свят, където единствените хора, които искат да чуят думите ми, сатези, на които най-малко искам да ги кажа

петък, март 18, 2011

Кучешко сърце

Автор: Михаил Булгаков
Издател: Народна култура
Година: 1989

Две повести, които ми напомниха отново за сарказма в сборника "Пияният локомотив". Булгаков изобщо не се церемони с малоумието на болшевиките и подритва в наред. Не съм изненадан, че ОГПУ е конфискувало ръкописите му. Честно казано - направо е странно, че не е станал една от жервтите на "чистките" през 30-те.
"Кучешко сърце" е страхотно забавна история, за експеримент, при който възрастен професор (60-годишен :) присажда на помияр хипофиза и тестиси от починал мъж. В резултат кучето започва да се превръща в човек. Може би заради донора, а може би заради "революционната" обстановка очовечаващия се помияр се превръща в поредния пролетарий - нагъл, прост, и непочтен лумпен. И както се очаква - в един момент се опитва да "ухапе" ръката на благодетеля си. Е, за разлика от очакванията ми всичко завърши кротко - просто професора и асистента му върнаха кучето в изходното състояние.
"Лъчът на живота" - професор по биология прави откритието на живота си: случасйно открива вариант, чв който светлината от електрическа крушка минаваща през система от лупи на микроскоп предизвика ускорен растеж и възпроизводство на всеки осветен организъм, но и увеличена агресия. Опитната установка по усмотрение на соц-ръководството е пратена в совхоз, за да се възстанови по бързо изтребената от острозаразна болест популация на кокошки в Русия. Заради грешка на доставените образци в колхоза са доставени яйца на щрауси, анаконди и алигатори. От там насетнезапочва бедствието: огромни влечуги и птици заповат да се размножават с висока скорост и да изяждат всичко и всички наоколо. Изпратените войски постепенно губят битката с настъпващите към Москва орди от животни и само изненадващия студ (-18 градуса през август) успява да спре настъплението и даде шанс на хората да ликвидират опасността. За да се "реваншира", тълпата лумпени линчува професора, който всъщност няма никаква вина за последвалата поредица от малоумия. Като оставя настрана приликата с "Храната на боговете" на Хърбърт Уелс, просто ми се набиха куп съвпадения: крахът на германското настъпление през 1941; сценарият филмът "Анаконда" и продълженията му; птичият грип. А историята е писана през 1925...
Харесвам Булгаков - той не се опитва да рови в бездънната човешка душа, за да открие и оцени доброто и злото в нея, той просто лепва на лумпена табелката и го прескача като локва на тротоара. Както и трябва да бъде - хора има много, човеците са малко.

Харесах:
Да се учиш на четмо е съвсем излишно, когато месото и без друго си мирише от цял километър.
***
Дамата се улаши и чак пребледня под кората от козметика.
***
когато си избие от главата разните халюцинации и се заеме с метенето на дворовете, тоест с пряката си работа, разрухата ще изчезне от само себе си
***
на човек без документи строго му се забранява да съществува
***
съвети от космически мащаб и не по-малко космическа глупост

вторник, март 15, 2011

Каменната маймуна

Автор: Джефри Дивър
Издател: Ера
Година: 2002

Първата книга на Дивър, която не ми хареса. Добре написана, с интересна интрига, няколко обрата и въпреки това - предвидима.
Този път групата Райм-СаксСо разследва трафика на хора от Китай в САЩ и по-точно един бандит с прякора Призрака, който има навика да оставя трупове по пътя си. За да е по-забавно, в играта са едновременно нюйоркската градска полиция, ФБР и Имиграционната служба (винаги ме е впечатлявала безумната американска система от купища организации на локално, щатско и федерално ниво, които си дублират функциите и се бъркат в работата една на друга). Още първия сблъсък е неудачен за службите - пристигащия кораб е взривен, а повечето нелегални емигранти - издавени. Оттук нататък се започва едно преследване между оцелелите китайци, Призрака и полицията, в което свистят куршуми и се валят трупове. Появява се и вироглав китайски полицай под прикритие, който си има собствена методика и разбиране за света и службата (всъщност - най-готиния персонаж в романа). Проблемът е, че действието би трябвало да е бясно надбягване във времето между различните личности и групи, защото всичко се развива само в рамките на няколко дни, а вместо това е накъсано и на моменти - почти несвързано. Опитът да се вкара международна политико-икономическа нишка в епилога до някъде обясни не особено свързаната завръзка и развитие на романа, но честно казано - разочарова ме още повече. И още един брилянтен социопат отиде в затвора, за да чака своя час за реванш срещу Раймс и Сакс.
За сега смятам да спра с Дивър - не е лош автор, а явно вече съм му свикнал и започвам да се отегчавам.

петък, март 11, 2011

Една нощ през самотния октомври

Автор: Роджър Зелазни
Издател: Весела Люцканова
Година: 1994

Натъкнах се в блога на Алвин на публикация за препрочитане на книгата. Рекох да хвърля и аз едно око - този век не съм я препрочитал, та само да си поприпомня това-онова. И взех, че я прочетох още веднъж. Не че се срамувам, ама бях позабравил някои подробности - примерно че Смрък накуцва.
За пореден път ме грабна атмосферата на историята - принципно проста фабула, в която едно необикновено куче разказва една необикновена история за група необикновенни участници в съдбоносна Игра. Обаче открих и още нещо - когато я четох през '90-те все още не бях чел почти нищо на Лъвкрафт, сега много от препратките към Старите богове ми станаха значително по-ясни. И отново ме заплени историята, в която участват най-ранните популярни герои такива, каквито биха могли да бъдат.
Дължа едно на Алвин - сам не бих се навил да прочета отново книга, при камарите чакащ мат'риял.

П.П.
Интересно, и тази книга, и "Списъкът на седемте" на Марк Фрост излизат през 1993-та. Дали е съвпадение, или са имали общ източник на вдъхновение за история, в която Шерлок Холмс се засича с лъвкрафтовия свят на Ктхулу и компания?

четвъртък, март 10, 2011

Фаетон

Автор: Петър Бобев
Издател: Христо Г. Данов
Година: 1988

Петър Бобев си е единствения роден автор, който си е струвало някога да бъде промотиран по света. Книгите му са леки, четивни, интерсни и в някои случаи изпреварили страхотни световни бестселъри (в "Каменното яйце" ставаше дума за реконструкцията на динозаври на базата на вкаменено ДНК :-)
Тази книга е кратичък клиширан роман - в джунглата на Индонезия няколко човека се срещат с оцелелите от Фаетон (предполагаемата планета, от която е се е образувал днешния астероиден пояс), които са унищожили някога своя свят, а днес имат желание да превземат нашия. Забавното беше, че ги предвождаше Свръхразум - биокомпютър. Разбира, нашият (българин-биолог с мераци за генно модифициране на съществуващия живот) се възползва от своя шанс 1:1 000 000 000 и направо ги матира с пешка в един ход.
Абе класика :-)

Харесах:
интелектът не е разум, а негово качество

събота, март 05, 2011

Рожби на разума

Автор: Клифърд Саймък
Издател: Орфия & Камея
Година: 1995

Саймък има дарбата да пише добри, но посредствени неща. Разбира се, има си и своите върхове като "Резервата на таласъмите" и "Градът", но повечето му творби не са нещо особено.
Книгата съдържа романа "Рожби на разума" и разказът "Силата на въображението".
Романът е слабичък - отово е любимата му тема за свръхестественото на една ръка от нас, този път - следващото стъпало в еволюцията: идеите, придобиващи материя. Създадените от нас мисловни концепции са придобили истинска сила, но живота им е обвързан с нашите представи - стига достатъчно много хора да повярват в една концепция и тя става реална в техния свят: 3-те изпитания, след преодоляването на които героя става недосегаем; Дявола; Дон Кихот и т.н. Само че през XX-ти век има взерив на нови образи и концепции, които благодарение на масмедиите достигат огромни маси хора и този свят започва да се затлачва с нелепи герои на Уолт Дисни и други нововъзприети митове, а разкриването на съществуването на този свят вече води до бунт на Дявола, опитващ се да принуди хората да прочистят съзнанието си от идиотизми и да се върнат към удобния стар модел на добри и лоши. Принципно не лоша идея, но с доста слаба реализация.
Разказът пък е публикуван и на други места през годините - непретенциозна история, в която Земята продава на космическото общество само един продукт - въбражението на своите автори. Процеса на писане е индустриализиран и таланта изглежда като атрофирал елемент, докато главния герой не се сблъсква с истината, че въображението е необхватно и машината за съчаняване реално не е необходима, стига да тръгнеш из Вселената, за да си намираш сюжети и вдъхновение.

Харесах:
Повечето мерзвци, които човек среща, са станали такива, защото не са отделяли време за почивка. Те непрестанно са под пара и през цялото време тичат. Мислят си, че преследват нещо, но в повечето случаи просто бягат от себе си.
***
Изобщо нямаше да се говори за онеправдани, ако всички имаха желание да работят и притежаваха поне капчица здрав разум.