сряда, декември 31, 2008

Имението на Фарнъм

Автор: Робърт Хайнлайн
Издател: Сиела
Година: 2008

За мен книгите на Хайнлайн са 2 вида: велики и незапомнящи се. Тази е от вторите.
Вдъхновена от стреса по времето на Карибската криза и страха от ядрена война, историята се отплесва и в края на краищата нито е постапокалиптична, нито алтерантивно-историческа. Идеята за черните, наследили света след гибелта на Северното полукълбо не е нелогична, но пък цялата японско-китайска култура на феодални имения и обяснението, че се практикува модифициран ислям успоредно с ежедневен канибализъм, никак не успяха да ми се свържат.

Харесах:
нито едно правителство до сега не е успяло да отмени законите на природата, въпреки че непрекъснато опитват
***
Ако възможностите не са равни, то най-добре да си на върха!

неделя, декември 28, 2008

Последната битка

Автор: Роман Злотников
Издател: Лира Принт
Година: 2008

Последната и най-добра книга за Грон. Почти до края Злотников спазва най-добрите традиции на приключенския роман, забърквайки интриги и контраинтриги, вярност, чест, измяна, манипулация, любов, малоумие. Накрая разбира се не издържа на изкушението да изкара армия от пустинни войни, чакащи Преродения дракон, пардон, Променения (200 000 примитивни конни войни накуп, ехаа!), вкара Грон в контакт с абсолютно непозната технология и той моменталически я грокна и хакна, но най-хубавото е, че успя да го засили към следващата люспа на Змията (и сега Казимир "Грон" Пушкевич подобно на герой на Фармър поема на странстване през световете, за да открие кой ги е направил и подобно на Коен Варварина да му се реваншира за стореното).
Бива, ама патетиката ми е в повече, или пък аз съм поостарял.
В редакцията има какво да се желае - най-набивашото се на очи е, че един второстепенен герой ту е Кремъка, ту Кремен. Отделно ГРУ означава Главно Разузнавателно Управление (на РККА), а не Държавно (государствено). Както и да е.

Харесах:
...другите ги оценяваме сравнително спокойно и горе-долу безпристрасно, а собствените си деца ги гледаме през призмата на любовта и надеждата. И влагаме в тях всички нереализирани надежди и мечти.
***
по-добре да си жив параноик, отколкото безгрижен мъртвец

петък, декември 26, 2008

Звездната сянка

Автор:  Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008

Сергей Лукяненко има странната дарба да ми показва вече прочетени и обмисляни от мен идеи от нов и неочакван ъгъл. Доброто му е, че не се опитва да ми "даде" своите виждания, а ме кара отново да се замисля и да преоценя стари виждания. Полезно занимание.
Във втората част на историята Лукяненко използва познатата фабула от "Обитаемия остров" на братя Стругатски плюс нещичко от "Светът на Реката" на Фармър. Хареса ми. Особено забавен беще епизода с първата планета на Сянката, на която хората-технократи бяха вкопчени в безкрайна война с немашнна еко-цивилизация на адаптирани хора (абе Лукяненко никога не е крил, че черпи вдъхновение от компютърните игри, в тоя период май е играл StarCraft). Преминаванията/прераждания в различните светове на Сянката ми хареса - шанс за всеки да попадне където ИСКА, за да може да се наиграе на воля, докато узрее за следващото ниво на развитие. Адски примамлива идея. Историята за Келос (Плай дорсай!) и Кристалния алианс е преработена в серията "Звезден лабиринт".
Сериозната част беше в последните 50 страници, когато трябваше да се предложи и извърши избор на бъдеще за Земята. Развръзката беше добра - доволно спорна и "грапава", за да не оставя остатъчен вкус на захарен памук, а да предизвика няколко "преигравания" в главата ми. Подобно на края на "Бръмбар в мравуняка" всеки вариант беше добър, но не и единствено правилен. При все това приемането на Земята сред силните раси си остава пресилено за мен.
Както всички книги на Лукяненко и тази е тъжна и самокритична. Много елегантно беше решението на проблема с изкуствения интелект - просто да накараш ИИ да се мисли за свободен (и единствено реален във Вселената) ПРЕДИ да се е самоосъсъзнал (и евентуално освободил). Изненада ме отношението към децата (особено в сравнение със "Звезден лабиринт"). Ако той е отнася към своите както проповядва в тази книга, то неговите са късметлии.

Харесах:
Ние гледаме света през очила с дебели криви стъкла, които са ни сложили в детството. Тези очила са възпитанието, културата, манталитета.
***
Последната дума винаги остава за онзи, чиито ръце не са завързани.
***
Тръгнахме да търсим другите, преди да сме намерили себе си.
***
Да се вършат глупости не е престъпление. Но да не се довеждат до край е вече престъпно!
***
Ти не си съвсем свой и не си съвсем чужд.
***
Строго зададения вектор може да бъде тактически печеливш, но стратегически рано или късно е обречен на провал.
***
оръжието прибрано за по-сигурно и изясняване на отношенията с юмруци
***
Нали има един такъв безпоаден наркотик - любовта.
***
Пред мен стоеше чудовищно същество - орангутан, свърнал по време на еволюцията си в посока на крокодилите...
***
Доброволно робство и принудителна свобода.
***
Ние отдавна сме се научили да постъпваме не така, както ни се иска, а така, както трябва - и в това сме намерили истинската си свобода.
***
Не бива да вярвам, че по-старите поколения са по-мъдри, не бива да вярвам, че по-младите поколения са непредубедени.
***
Винаги е трудно да убиеш нечия чужда мечта. Особено ако е била и твоя... в някаква степен.
***
винаги ли обичаме само това, от което се нуждаем ?

вторник, декември 23, 2008

Здрач

Автор: Дмитрий Глуховски
Издател: Сиела
Година: 2008

Анотацията на книгата беше обещаваща. Самата книга - изключително трудна за четене, идеята неособено оригинална. Не знам дали автора наистина си е мерил амбицията с Дан Браун и Стивън Кинг, но е далече и от двамата.
Загадката на рухването на цивилизацията на маите привлича много автори на какви ли не спекулации. Теорията на Глуховски (ако е негова собствена) за раса, дотолкова вярваща в предопределението, че когато е дошъл предречения свършек на света е зарязала сама градовете и кулурата си и е отишла да измира в джунглата е меко казано странна. А добавката е, че света на разказвача се намира в главата на умиращ от рак старец, като всички нелепи събития са резултат от морфина. Солипсизмът е великолепна идея, която дава простор за доста размисли, но тази книга не ми допадна като разработка ("Звезден лабиринт" на Лукяненко беше доста по-добра и ненатрапчива).
Бих прочел и "Метро 2033" за да си изградя някаква по-пълна предства за Глуховски, но за момента не съм очарован.

Харесах:
Който няма постоянна работа, той няма нужда да се оправдава пред работодателя си заради отсъствията си по болест, а значи - няма и сериозна причина да ходи на лекар.
***
Названията на блюдата ласкаеха окото, а цените не разваляха приятното впечатление.
***
Знанието е присъда.
***
гримирани старици изглеждат зле на пропагандни плакати
***
състоянието на душата не може да бъде запазено в формалин

сряда, декември 17, 2008

Крос

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2008

Повече от година не бях чел нищо от серията за Алекс Крос, така че подходих с ентусиазъм към тази книга. Лошо - или Патерсън вече се е "изтъркал", или аз съм претръпнал. Книгата си беше поредното добро криминале, но не предизвика тръпката от четенето на "Големия лош вълк", "Целуни момичетата", "Танцът на Невестулката" и "Теменужките са сини".
Алекс Крос най-сетне напуска ФБР и естествено веднага се оказва забъркан в разследване на поредния сериен убиец и изнасилвач, който е и топ-килър на мафията. Касапина би трябвало да предизвиква ужас с навика си да транжира и обезобразява жертвите, но прекалено скоро изгледах серията филими "Убийствен пъзел" (Saw), така че не ме впечатли. Почва да ми става досадна непрекъснатата поредица изключителни жени от негърското гето, които преминават през живота на Крос и се оттеглят нейде. А историята за разследването на старото убийство на жената на Крос пък вече беше съвсем клише.

Харесах:
Пази се от гнева на търпеливия.
***
Мога да се променя. Но много пъти съм се лъгал в това.
***
животът е това, което ти се случва, докато си твърде зает да кроиш планове

понеделник, декември 15, 2008

Призракът на Сталин

Автор: Мартин Крус Смит
Издател: Прозорец
Година: 2008

"Паркът Горки" ми беше оставил отлични впечатления от автора. Този роман ги потвърди. Криминалната интрига е на много добро ниво, а стилът - "черен роман" от класа.
Историята забърква един упорит следовател с група бивши спецназовци - "герои" от касапницата в Чечения. Не липсва нищо - предателства, корупция, задкулисни игрички в Кремъл, военни престъпления, убийства, масови гробове от Втората световна, съспенс, трупове, американски PR-манипулатори, любовен триъгълник. Но всъщност разказът е само и единствено за Аркадий Ренко - следовател с провалена кариера и опостушен личен живот, който упорито отказва да бъде нещо различно от самия себе си.
Авторът ме изнедава с познанията си за оръжия.
Само мога да се надявам, че и останалите няколко книги ще излязат в обозримо бъдеще.
Докато четях последните 50 страници в главата ми упорито се въртеше I walk alone на Таря Турунен.

Харесах:
В Москва където и да забиеш кирката, току-виж изскочило нещо неприятно.
***
чудесата стават само по заповед отгоре
***
Тъничкият лъч на фенерчето пълзеше по пода като струйка надежда по дъното на кладенец.
***
В някои ситуации пистолетът вместо в помощник се превръща в проблем. Чудите се, безпокоите се дали да го вадите или не, кога да го използвате и как. И вместо вие той ви управлява.
***
при такава силна комбинация на патриотизъм с домашно правен алкохол току-виж Сталин се появил наистина

събота, декември 13, 2008

Изабел

Автор: Гай Гавриел Кай
Издател: Лира Принт
Година: 2008

Най-хубавата книга на Кай, която съм чел до сега. Този автор е уникален - историите му не са новаторски, нито има някакво особено действие в тях, но за сметка на това направо окупират вниманието ми.
Историята на многократно прераждащия се любовен триъгълник не е толкова впечатляваща (Кай се е изхитрил да направи само намеци към най-драматичните епизоди от историята на френската област Прованс, но почти без да определя точните роли на участниците в продължение на 2 600 години). Впечатляващи са образите на героите, особено тези на преродените Изабел (фаталната жена в най-буквалния смисъл на това понятие), Кадел (харизматичният боен вожд) и Фелан (прагматичният интровертен чужденец), които са изградени от гледната точка на страничния наблюдател Нед Маринър (хм, дали Кай осъзнато е използвал парадокса на шрьодингеровата котка). Развръзката също бе очаквана, което не я прави по-малко въздействаща (особено начина, по който Кадел и Фелан слизаха от сцената - последният инстинктивен порив топлина срещу студена реплика и обмислено действие за следтова).
Дискографиите на Nightwish и Within Temptation на random прекрасно ми допълниха усещането от книгата.
В тази история участват двама герои от трилогията "Гобленът на Фионавар", макар че книгата спокойно се чете и отделно. Приятна изненада беше саркастичничт хумор на канадците от наше време. Бях останал с впечатление, че Кай умее да придава на героите си само сурово-меланхоличен характер.

Харесах:
хобитка със светломер
***
Хората вършат чудесни неща поради много сложни причини.
***
Гневът, с който живееше, страхът, тъп като болка, твърд, като мазол в сърцето.
***
онова, което се връща, не е същото като отнетото
***
Човек задава много въпроси в живота си, но не получава същия брой отговори.

сряда, декември 03, 2008

Камуфлаж

Автор: Джо Холдеман
Издател: Бард
Година: 2008

Интересна книга. Според мен Холдеман е обмислил основно историята на измечнивия (извънземно същество, безсмъртно и променящо свободно формата, масата и материята си, живеещо на Земята около 1 000 000 години), а в последствие е добавил хамелеона (още един безсмъртeн преобразяващ се, по-бърз, но с възможност да бъде само мъж). Разликата в двете нишки е огромна - хамелеона е поредния социопат, забавляващ се както си иска, а изменчивия е бързоочовечаващ се индивид с неподправен интерес към всичко.
Установих, че книгата ме поттиква към адски много размисли без да дава отговори, а това е признак на високо качество.

Харесах:
ароматна самоанска проститутка
***
...чукал си извънземна. Това може да е незаконно на Самоа.
***
отново заедно за първи път
***
В момента само законите и обичаите ни спират да се заемем със собствената си еволюция.