Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005
Стивън Ериксън в този том е решил да разчупи "епичната фентъзи традиция" и след стотици страници сюжетно развитие нищо не завършв по очакван начин. Не че има нещо лошо, някои от събитията просто нямат свястно обяснение за момента, но пък след 1-2 тома нямй-вероятно ще получат (тогава пък аз няма да се сещам вече какво точно се обяснява).
Все пак съм разочарован - след бясното кръвопролитие на въстанието на Вихъра във втория том очаквах подобаваща разплата за избитите цивилни и военни малазанци, а до момента това го няма. Ще чакам 6-ти том, действието сигурно пак ще е в Седемте града, тогава може би ще се осъществи имперската закана "всичко сторено ще се върне десеторно" - разпъването на кръст на 1300 деца си е деяние, плачещо за разплата. И ми е любопитно Песента на Танно какво общо има с възнасянето на Мостоваците (а това събитие само загиналите при Корал на Дженобакъз ли засяга, или всички?). Адюнктата Тавори Паран се очертва интересна, но в тази книга само я загатнаха като личност и способности, а тъй като вече започвам да свиквам на триковете на Ериксън, ще бъда потресен, ако наистина се окаже лебийка, както се намеква за нея. Предполагаемата й любовница се появи само веднъж, колкото да посили убеждението ми, че осовната й роля не е в кревата.
Почва да ми омръзва от Т'лан Имасс - преди стотици хиляди години са забърквали каши, чието разчистване са оставяли за някой друг път - естествено, всичите ще се изсипят в този времеви отрязък. Стана ми странно - във войните с Джагът има описани различни случаи на елиминиране на членовете на тази раса: и директно убийство, и натрошаване на костите и погребване все още живи, защото Т'лан Имасс нямат достатъчно мощ да ги убият. Няма обяснение кога кое и защо е възможно. Другото странно е връзка на баргастите и морантите с Имасс, в прав текст се казва, че някога са били една обща раса, а после Имасс на извършили ритуала на Телан, за баргастите се намеква че са се смесили с Теломен Тоблакай, а морантите са обменили познания с Тайст Едур и са заформили собствена затворена цивилизация. Едно обаче признавам - Т'лан Имасс са си убийци от класа, войната с всичко, изпречило се на пътя им е впечатляваща - Джагът, К'Чаин Че Малле, Тайст Андий, Тайст Лиосан, Форкрул Ассаил, Теломен Тоблакай, империята на соултейкън и д'айвърс, тия неживи и трудноумиращи копелета не придирят много, а и се справят впечатляващо добре.
Расата Теломен Тоблакай започва да ми става интересна - изглеждат ужасно корави противници, а в миналото явно са претърпели съкрушително поражение, след което са осатанали само деградирали останки на различните континенти. Е, сега си имат своя Атила, така де, Карса Орлонг от племето Урид на Теблор, Рицар на Дома Вериги (и предполагаема голяма грешка на Сакатия бог), така че жална му майка на света и континента Дженобакъз за начало, когато гигантите се развихрят извън своите планини.
Другите събития макар и разпръснати тук и там бяха по-интересни от кампанията в Седемте града. Картерон Кръст е жив и здрав, което дава много голяма вероятност и останалите "изчезнали" командири на император Келанвед да са се покрили дълбоко. Секретната организация от магове-убийци Ястребов нокът (във втория том я нарияха Демонски нокът), която някога е била на подчинение на Танцьора и се предполага, че е изтребена от Нокътя, подчинен на Въслата/Ласийн, се оказа съществуващ и много по-организиран и могъщ, от няколко оцелели ветерани и потомци на първите Ястребови нокти. За Повелилтел им бе представен Корболо Дом, Юмрукът-предател в Седемте града (и той - напанец, както Въслата, Картерон Кръст и брат му Урко, адмирал Нок, а бе тая нация е с повече от добри позиции в управлението на империята), само че той е прекалено некадърен за тази роля, освен ако не е поредния тарикат, играещ собствена игра и планирал ходовете си за 30 години напред. Самият Келанвед/Аманасс, както и неговия пръв помощник Танцьора/Котильон явно играят много дълбока и много оплетена игра, свързана с другите Домове и богове. Уверен съм, че Въслата/Ласийн всъщност никога не се е опитвала да ги убие и продължава да е част от екипа им, управлявайки империята Малазан и изчакваща - какво? Разбра се до тук, че един от Висшите магове на империята - Найтчил е богиня/асцендент, играеща собствена игра и унищожена преди да се докопа до меча Драгнипур(изкован от Древен бог, притежание на асцендент, съдържащ подвижен поратл и безчет движещи го души); че Тайсхрен никога не е бил враг на Дужек, Уискиджак и Мостовацитя; че смъртта на Татърсейл и Уискиджак са сред най-големите провали на имерията изобщо. Кой всъщност е Уискиджак - това не е истинското му име, бил е силен кандидат за Император, но не е поискал трона. В тази книга мимоходом се спомена за още един имперски генерал от класата на Дужек и Колтейн - Греймейн, който води кампания със своята армия на друг континент. На Малазанската империя яно амбиция и способни командири не й липсват. Искам да разбера кой е Главния интендант на империята - явно той е най-големия организиационен гений, измислян от автор до сега. Подозирам, че самата Малазанска империя е създадена не за добиване на власт, всяване на мир, ред и законност в покорените земи, а създаване на мощна армия и поддържаща я база в света на смъртните. Всичко това очертава голяма игра, но каква? Има намек, за кампания завземането на Троновете на различни Домове и тяхното неизползване от Келанвед/Аманасс с цел намаляване силите и техните противодействия в света. Само че защо?
Харесах:
Деца от черна къща избират избират сенчести пътеки.
***
Тайните имат сила, докато си остават тайни.
***
Майка, баща и дете - семейство във вечна свада... тепърва се включват сватовете и внуците. (Много добро описание на борбата между Тъмнината, Светлината и Сянката в поредицата)
събота, юли 28, 2007
сряда, юли 18, 2007
Спомени от лед
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005
Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.
Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.
Издател: Бард
Година: 2005
Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.
Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.
четвъртък, юли 05, 2007
Дверите на Скръбния дом
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004
Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.
Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
Издател: Бард
Година: 2004
Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.
Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)