Автор:
Иън К. Есълмонт
Издател:
Артлайн Студиос
Година: 2014
Може би най-добрата книга от света на Малазанската империя.
Историите, намеквани тук-там в поредицата на Ериксън тук са в центъра на събитията.
Старият екип, създал Малазанската империя и направил Келанвед император наистина не е мъртъв, а само се е скатал зад кулисите по време на управлението на съратничката им Ласийн/Въслата. Нейните действия до толкова не им харесват, че Урко, Ток-старши, Амарон, Чос и цял куп други ветерани организират метеж на континента Кюон, съчетан с инвазия на корпус от Фалар и Златните моранти. Срещу тях се изправят останките на гарнизона в Ли Хън, привидно рехавата Четвърта армия и събирани набързо регионални милиции. Самата Ласийн продължава да бъде привидно пасивна и дистанцирана от събитията, оставяйки Малик Рел, джисталския жрец на Маел, да продължава да обсебва властта в империята. Понеже нищо не става просто, Пурпурната гвардия решава да се завърне на Кюон след повече от век изгнание. Завързват се серия от сражения, в които тактика и подготовка се пресичат с инат и случайност, за да се стигне до неочаквани съюзи. За да е още по-сложно, отделение на Пурпурната гвардия извършва блестящ набег и измъква от мините за отататрал стотина магове, враждебни на малазанската империя. Само че плановете се обръщат наопаки, когато озлобен маг от Седемте града решава да отвори портал към Хаоса, за да опостуши целия континент Кюон и да си отмъсти за окупацията на родината му. Победата е с цената на изчезването на Върховния маг Тайсхрен, което опасно оголва Империята за в бъдеще. Смъртта на Ласийн и докопването на Малик Рел до трона беше изненада за всички.
Както винаги се появяват и изчезват загадъчни странници с могъщи сили, гледащи на битките в империята като на детска неразбория в пясъчника. Останаха множество отворени линии, които явно ще се развиват в бъдеще: Пътника и неговото отмъщение; изменника Скинър и постъпването му в Дом на вериги; младият Кайл с мечът на Лиоссеркал; избутването на Риландарас надалеч от сетите; бъдещето на Пурпурната гвардия след завръщането на принц К'азз и помиряването с Империята; съдбата на оцелелите ветерани от старата гвардия на Келанвед; и какво ли още не.
Не ми хареса недостатъчната работа на редактора. Знам, че Бард е съвсем отделно издателство, но все пак те издадоха 12 книги от света на Малазанската империя и поне за мен техните преводи на имената са станали разпознаваеми (вероятно е имало и по-добри решения, но все пак това е). Примерно чак след края на книгата се сетих, че ренегата Сивогрив всъщност до сега е споменаван като Греймейн - един от най-добрите пълководци на Империята редом с Дужек и Колтейн. Поне за мен е много досадно.
Харесах:
съвършената безполезност на враждите, продължавани и отвъд живота
***
Раболепието и подчинението могат да бъдат наложени със сила. Разбирането и приемането не могат.
***
Как можеха да се надяват да освободят гражданите от управниците им, след като те толкова явно не желаеха да бъдат освободени?
***
Мъдростта съществува само със задна дата.
Показват се публикациите с етикет Малазанска книга на мъртвите. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Малазанска книга на мъртвите. Показване на всички публикации
сряда, юни 25, 2014
неделя, януари 20, 2013
Следва кръв. Подветрията Накрай смеха. Здравите мъртъвци
Автор:
Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2013
Между многото томове на поредицата Ериксън е отделял време и за разкази в страни от основното действие. В едно томче Бард са събрали първите 3, посветени на некромантите Бочълайн и Корбал Броуч. И техния слуга, Емасипор Рийзи, известен като Манси Каръка. На дебела хартия, с щедри междуредови отстояния и големи полета.Все пак 290 страници трябва да приличат на книга, заслужаваща си скромната цена от 18 лева.
Приятни разкази, наподобяващи историите на Фриц Лейбър за Фафърд и Сивия Мишелов или на Саймън Грийн за Хоук и Фишер. Само че тук героите не са от добрите. Фсъщност - Корбал Броуч е откачен евнух, изживяващ се като магически еквивалент на д-р Франкенщайн, а партньора/покровителя му Бочалайн е много по-страшен.
Приключенията на триото са гадни, кървави, но показани през призмата на черен хумор с дебелашки уклон. Техният егоизъм (или социопатия) всъщност по странен начин дори са полезни за част от околните. По един доста особен начин.
Подозирам, че ако Ериксън напише 6-ти, ще видим още един сборник на български. До тогава - историите на Есълмонт.
Харесах:
проблемът ти не е просто, че говориш много, а че освен това си и тъп
***
...редеше някакъв безобразен декламаторски буламач, чиято гениалност беше толкова възвишено дълбока, че само той имаше ум да я схване. Или поне се преструваше, че я схваща, което на този свят и на всички други беше общо взето едно и също, да.
***
Желанието за доброта... води до искреност. Искреността на свой ред води до чувство за свята праведност, която поражда нетърпимост, от която бързо следва строга нетърпимост, от която бързо следва строга присъда, налагаща сурово наказание, предизвикващо всеобщ ужас и параноя, което евентуално кулминира в бунт, водещ до хаос, после до разпад и оттам - до край на цивилизацията.
***
Благодеянията се измерват чрез противопоставяне.
***
не беше мъж, когото жените ще гонят, освен ако не открадне нещо от тях
***
истински отрудените хора не се интересуват от гимнастика
Издател: Бард
Година: 2013
Между многото томове на поредицата Ериксън е отделял време и за разкази в страни от основното действие. В едно томче Бард са събрали първите 3, посветени на некромантите Бочълайн и Корбал Броуч. И техния слуга, Емасипор Рийзи, известен като Манси Каръка. На дебела хартия, с щедри междуредови отстояния и големи полета.Все пак 290 страници трябва да приличат на книга, заслужаваща си скромната цена от 18 лева.
Приятни разкази, наподобяващи историите на Фриц Лейбър за Фафърд и Сивия Мишелов или на Саймън Грийн за Хоук и Фишер. Само че тук героите не са от добрите. Фсъщност - Корбал Броуч е откачен евнух, изживяващ се като магически еквивалент на д-р Франкенщайн, а партньора/покровителя му Бочалайн е много по-страшен.
Приключенията на триото са гадни, кървави, но показани през призмата на черен хумор с дебелашки уклон. Техният егоизъм (или социопатия) всъщност по странен начин дори са полезни за част от околните. По един доста особен начин.
Подозирам, че ако Ериксън напише 6-ти, ще видим още един сборник на български. До тогава - историите на Есълмонт.
Харесах:
проблемът ти не е просто, че говориш много, а че освен това си и тъп
***
...редеше някакъв безобразен декламаторски буламач, чиято гениалност беше толкова възвишено дълбока, че само той имаше ум да я схване. Или поне се преструваше, че я схваща, което на този свят и на всички други беше общо взето едно и също, да.
***
Желанието за доброта... води до искреност. Искреността на свой ред води до чувство за свята праведност, която поражда нетърпимост, от която бързо следва строга нетърпимост, от която бързо следва строга присъда, налагаща сурово наказание, предизвикващо всеобщ ужас и параноя, което евентуално кулминира в бунт, водещ до хаос, после до разпад и оттам - до край на цивилизацията.
***
Благодеянията се измерват чрез противопоставяне.
***
не беше мъж, когото жените ще гонят, освен ако не открадне нещо от тях
***
истински отрудените хора не се интересуват от гимнастика
сряда, септември 05, 2012
Нощ на ножове
Автор: Иън К. Есълмонт
Издател: Артлайн Студиос
Година: 2012
Подобно усещане за завръщане в познат свят съм имал само в поредицата за Бараяр.
Есълмонт е създал кратка и малка по обем книга в сравнение с Ериксън, но не по-лоша. Всъщност - липсваха безкрайните маршове отнякъде наникъде, както и повтарящите се диалози. Лошото - става дума само за една единствена нощ, изпълнена със събития: възнесението на Келанвед и Танцьора като повелители на Върховен дом Сянка; самоповишението на Въслата от Регент в Императрица; осуетения опит за пробив на затворените в Скръбния дом (Азат) на свобода; отблъснат опит за пробив на север на Ездачите на бурите. Всичко беше свързано с всичко и всеки участваше в повече от едно събитие, както е обичайно за събитията в Малазанска книга на мъртвите. Лошото е, че аз съм позабравил малко взаимовръзките и някои неща ми убягнаха.
Въпреки това - не лош дебют на Есълмонт и обещание за още добри истории от същия свят.
А сега - време за оплакване: Издателството не си е поиграло да осигури редактиране на имената, така че да съвпадат с "придобилите гражданственост" от книгите на Бард. Въпреки щедрите отстояния и едрия шрифт, обема е едва 350 страници, а са отпечатани на дебела хартия и подвързани с твърди корици, за да придава усещането за обем. И накрая - "скромната" цена от 20 лева?!?
Харесах:
Беше осъзнала, че се оплаква на човека, на когото изобщо не му пука.
***
Бяха прахосали първата и най-добра възможност.
Издател: Артлайн Студиос
Година: 2012
Подобно усещане за завръщане в познат свят съм имал само в поредицата за Бараяр.
Есълмонт е създал кратка и малка по обем книга в сравнение с Ериксън, но не по-лоша. Всъщност - липсваха безкрайните маршове отнякъде наникъде, както и повтарящите се диалози. Лошото - става дума само за една единствена нощ, изпълнена със събития: възнесението на Келанвед и Танцьора като повелители на Върховен дом Сянка; самоповишението на Въслата от Регент в Императрица; осуетения опит за пробив на затворените в Скръбния дом (Азат) на свобода; отблъснат опит за пробив на север на Ездачите на бурите. Всичко беше свързано с всичко и всеки участваше в повече от едно събитие, както е обичайно за събитията в Малазанска книга на мъртвите. Лошото е, че аз съм позабравил малко взаимовръзките и някои неща ми убягнаха.
Въпреки това - не лош дебют на Есълмонт и обещание за още добри истории от същия свят.
А сега - време за оплакване: Издателството не си е поиграло да осигури редактиране на имената, така че да съвпадат с "придобилите гражданственост" от книгите на Бард. Въпреки щедрите отстояния и едрия шрифт, обема е едва 350 страници, а са отпечатани на дебела хартия и подвързани с твърди корици, за да придава усещането за обем. И накрая - "скромната" цена от 20 лева?!?
Харесах:
Беше осъзнала, че се оплаква на човека, на когото изобщо не му пука.
***
Бяха прахосали първата и най-добра възможност.
неделя, октомври 02, 2011
Сакатият бог
Автор:
Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2011
Е, след хиляди страници историята стигна до края. Или до своя край. Или поне краят на безкрайния марш на Ловците на кости нанякъде.
Принципно готин свят е създал Ериксън. С много история, много приключения, много от каквото се сетиш, и точно това се превръща в проблем н поредицата. Навръзването на купищата вражди и заговори в обща схема превърна поредицата в безумна въртележка от места, времена, личности и събития. За мен е трябвало да се разбие на по-малки истории. Но пък тогава щеше да прилича на много други поредици.
Най-после всичко свърши, безкрайните интриги на Сенкотрон и Котильон се увенчаха с успех, саможертвите бяха извършени, а Сакатия бог получи мир. Всичко това сред яростнио сражения на всякакви раси и фракции, измени и неочаквани съюзи.
Добър финал на една дълга поредица, даващ шанс да се разкажат още много, много истории в този свят.
Харесах:
Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си.
***
повечето от това, ковто наричаме "ухажване" се свежда просто до това да си наблизо
***
войната стимулира изобретенията и скоро след като едната страна подобри тактическата си позиция, другата бързо се приспособява да преодолее въпросното предимство - стига да има достатъчно време, за да го направи
***
Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката.
***
Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор - само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си.
***
търпението не отлага смъртта
***
Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя.
***
Очите могат да бъдат корави като броня.
***
всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано
***
човечество без смирение е опасна сила
***
Има майка в ноща
за дете изгубено в тъмното.
***
Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб.
***
не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма
***
Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.
***
ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен
***
В една война между фанатици и скептици, фанатиците печелят винаги.
***
Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.
***
Грозен и умен, Убийствено съчетание за мъж.
***
Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето.
Издател: Бард
Година: 2011
Е, след хиляди страници историята стигна до края. Или до своя край. Или поне краят на безкрайния марш на Ловците на кости нанякъде.
Принципно готин свят е създал Ериксън. С много история, много приключения, много от каквото се сетиш, и точно това се превръща в проблем н поредицата. Навръзването на купищата вражди и заговори в обща схема превърна поредицата в безумна въртележка от места, времена, личности и събития. За мен е трябвало да се разбие на по-малки истории. Но пък тогава щеше да прилича на много други поредици.
Най-после всичко свърши, безкрайните интриги на Сенкотрон и Котильон се увенчаха с успех, саможертвите бяха извършени, а Сакатия бог получи мир. Всичко това сред яростнио сражения на всякакви раси и фракции, измени и неочаквани съюзи.
Добър финал на една дълга поредица, даващ шанс да се разкажат още много, много истории в този свят.
Харесах:
Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си.
***
повечето от това, ковто наричаме "ухажване" се свежда просто до това да си наблизо
***
войната стимулира изобретенията и скоро след като едната страна подобри тактическата си позиция, другата бързо се приспособява да преодолее въпросното предимство - стига да има достатъчно време, за да го направи
***
Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката.
***
Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор - само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си.
***
търпението не отлага смъртта
***
Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя.
***
Очите могат да бъдат корави като броня.
***
всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано
***
човечество без смирение е опасна сила
***
Има майка в ноща
за дете изгубено в тъмното.
***
Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб.
***
не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма
***
Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.
***
ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен
***
В една война между фанатици и скептици, фанатиците печелят винаги.
***
Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.
***
Грозен и умен, Убийствено съчетание за мъж.
***
Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето.
четвъртък, ноември 18, 2010
Прах от мечти
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2010
Стивън Ериксън тоя път се е увлякъл, та се е олял - тазо книга е над 1000 страници и е първата част на двутомен роман!
От друга страна - за мен е най-добрата книга в поредицата до тук. Освен това си е за рейтинг 18+ - не че в предните нямаше секс и насилие, просто тук е доста в повече и доста по-, хм, натуралистично поденсено.
Една от основните причини, за да ми хареса книгата е тоталното отсъствие на Круппе и Искарал Пъст. За сметка на това имаша военни кампании - къде планирани, къде импровозирани, сражения с различен мащаб и размах, камара богове и все повече загадки във всички посоки. Участва отново моя любим тандем - крал Техол и Бъг/Маел, както и почти толкова забавната двойка капитан Кайндли - лейтенант Поурс.
Лошото е, че всъщност нищо не се случи до край - просто картите бяха разбъркани, сечени и раздадени (това-онова поизпадна от масата), а анонсирането и разиграването ще остане за следващата книга - "Сакатия бог".
Тресе ме ентусиазма за още от света на "Малазанска книга на мъртвите", само стискам палци Бард да се решат да издават и другия автор.
Харесах:
Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.
***
Властта е измамна илюзия, балсам за лекомислената надменност.
***
смирението идва винаги неканено, събаря врати и разбива стени
***
не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани
***
Отчаянието носи отровни съвети.
***
Искаха, каквото искаха и щяха да направят каквото е необходимо, за да си го получат.
***
Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането и винаги се оказва удавено в невинна кръв.
***
Ние палим огньове, но тъмнината остава - в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.
***
дисциплината на малцина може да надвие множество
***
И генните са тъпи по някога.
***
Не съществуват никакви пречки за растеж в службата, освен компетентността...
***
всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно
***
нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие
***
Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост от хлъзгави камъни.
***
войната е средството, не целта
***
Врагът носи хиляда маски, но всички се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти.
***
Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата, понякога с дни, понякога с години.
***
Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.
***
Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието - смирение.
***
Ти може да искаш всичко.
Аз искам само теб.
***
простотата не означаваше непременно глупост
***
Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем.
Издател: Бард
Година: 2010
Стивън Ериксън тоя път се е увлякъл, та се е олял - тазо книга е над 1000 страници и е първата част на двутомен роман!
От друга страна - за мен е най-добрата книга в поредицата до тук. Освен това си е за рейтинг 18+ - не че в предните нямаше секс и насилие, просто тук е доста в повече и доста по-, хм, натуралистично поденсено.
Една от основните причини, за да ми хареса книгата е тоталното отсъствие на Круппе и Искарал Пъст. За сметка на това имаша военни кампании - къде планирани, къде импровозирани, сражения с различен мащаб и размах, камара богове и все повече загадки във всички посоки. Участва отново моя любим тандем - крал Техол и Бъг/Маел, както и почти толкова забавната двойка капитан Кайндли - лейтенант Поурс.
Лошото е, че всъщност нищо не се случи до край - просто картите бяха разбъркани, сечени и раздадени (това-онова поизпадна от масата), а анонсирането и разиграването ще остане за следващата книга - "Сакатия бог".
Тресе ме ентусиазма за още от света на "Малазанска книга на мъртвите", само стискам палци Бард да се решат да издават и другия автор.
Харесах:
Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.
***
Властта е измамна илюзия, балсам за лекомислената надменност.
***
смирението идва винаги неканено, събаря врати и разбива стени
***
не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани
***
Отчаянието носи отровни съвети.
***
Искаха, каквото искаха и щяха да направят каквото е необходимо, за да си го получат.
***
Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането и винаги се оказва удавено в невинна кръв.
***
Ние палим огньове, но тъмнината остава - в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.
***
дисциплината на малцина може да надвие множество
***
И генните са тъпи по някога.
***
Не съществуват никакви пречки за растеж в службата, освен компетентността...
***
всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно
***
нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие
***
Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост от хлъзгави камъни.
***
войната е средството, не целта
***
Врагът носи хиляда маски, но всички се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти.
***
Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата, понякога с дни, понякога с години.
***
Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.
***
Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието - смирение.
***
Ти може да искаш всичко.
Аз искам само теб.
***
простотата не означаваше непременно глупост
***
Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем.
понеделник, юли 06, 2009
Дан на Хрътките
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2009
Много се заричах да не започвам поредици, които не са доиздадени или поне донаписани. Изкуших се да започна тази в разрез с намерението си и вече съжалявам. Поредицата е адски интересна, във всеки том има податки към други събития, които е много забавно да наместваш една към друга, уви - на мен почти половината книга ми трябваше, за да си поприпомня кой, къде, кога, кому, защо...
Отделно е твърдото ми убеждение, че Ериксън пише няколко книги в една обща вселена едновременно и за по-лесно ги събира в общи томове.
Този том беше може би най-тъжния. През цялото време витаеше усещане за обреченост и краят беше подобаващ - Аномандър Рейк се принесе в жертва на Драгнипур за да прекъсне най-сетне цялото безумие. Умряха още Подпалвачи на мостове в никому неясна схватка (това явно ще остане за другия том, както и поръчката към Карса Орлонг за убийство на бог). Завръщането на недоумрели действащи лица вече не ми прави впечатление, дори когато става дума за Древен бог или убития бог на смъртта. Дивото пътуване на Маппо Рънт през световяе и селения с впряг на Търговска гилдия Тригали към Икариум също ще завършва в другия том. От останалите събития имам повече въпросителни, отколкото ясни идеи какво и защо се случва. В стила на Ериксън - ще разбера в 10-тия том, ако все още си спомням какво ме е озадачило (освен историята за войната на цялата раса Джагът срещу Смъртта).
Изказът на Ериксън продължава да ме очарова - на места семпъл, на места - пищен, но винаги адски колоритен.
А, да: мразим Круппе, любезни, мразим го! Пак съм доволен, че Ериксън го засече с в обща сцена с Искарал Пъст само за една страница, иначе съвсем щях да лудна от литаниите двамата противни олигофрени.
Харесах:
отричането на отказа
***
кафявите й очи бяха големи като на просяче
***
Винаги си щедър с моите пари.
***
Стражи без нищо, което да пазят.
***
Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.
***
Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.
***
Нямаше повече полза, отколкото тупването на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач.
***
Живите нивга не слушат мъртвите... И правилно. Ако бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи.
***
Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.
***
Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.
***
-Вие сте луд!
-Не оспорвам мнението ви. Въпросът е дали вие сте нормална.
***
Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново!
***
Можда се идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.
***
Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.
***
Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш.
***
Простите същества не са прости. Те са различни.
***
Дойде ли смъртта, душата чака.
***
Скръбта е най-самотното от всички чувства.
***
нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв
***
Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност.
***
Неврози, изваяни в камък.
***
трикрако псе, подгонило зайци в полето
***
Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.
Издател: Бард
Година: 2009
Много се заричах да не започвам поредици, които не са доиздадени или поне донаписани. Изкуших се да започна тази в разрез с намерението си и вече съжалявам. Поредицата е адски интересна, във всеки том има податки към други събития, които е много забавно да наместваш една към друга, уви - на мен почти половината книга ми трябваше, за да си поприпомня кой, къде, кога, кому, защо...
Отделно е твърдото ми убеждение, че Ериксън пише няколко книги в една обща вселена едновременно и за по-лесно ги събира в общи томове.
Този том беше може би най-тъжния. През цялото време витаеше усещане за обреченост и краят беше подобаващ - Аномандър Рейк се принесе в жертва на Драгнипур за да прекъсне най-сетне цялото безумие. Умряха още Подпалвачи на мостове в никому неясна схватка (това явно ще остане за другия том, както и поръчката към Карса Орлонг за убийство на бог). Завръщането на недоумрели действащи лица вече не ми прави впечатление, дори когато става дума за Древен бог или убития бог на смъртта. Дивото пътуване на Маппо Рънт през световяе и селения с впряг на Търговска гилдия Тригали към Икариум също ще завършва в другия том. От останалите събития имам повече въпросителни, отколкото ясни идеи какво и защо се случва. В стила на Ериксън - ще разбера в 10-тия том, ако все още си спомням какво ме е озадачило (освен историята за войната на цялата раса Джагът срещу Смъртта).
Изказът на Ериксън продължава да ме очарова - на места семпъл, на места - пищен, но винаги адски колоритен.
А, да: мразим Круппе, любезни, мразим го! Пак съм доволен, че Ериксън го засече с в обща сцена с Искарал Пъст само за една страница, иначе съвсем щях да лудна от литаниите двамата противни олигофрени.
Харесах:
отричането на отказа
***
кафявите й очи бяха големи като на просяче
***
Винаги си щедър с моите пари.
***
Стражи без нищо, което да пазят.
***
Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.
***
Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.
***
Нямаше повече полза, отколкото тупването на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач.
***
Живите нивга не слушат мъртвите... И правилно. Ако бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи.
***
Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.
***
Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.
***
-Вие сте луд!
-Не оспорвам мнението ви. Въпросът е дали вие сте нормална.
***
Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново!
***
Можда се идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.
***
Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.
***
Най-трудното за преподаване е умението да оцелееш.
***
Простите същества не са прости. Те са различни.
***
Дойде ли смъртта, душата чака.
***
Скръбта е най-самотното от всички чувства.
***
нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв
***
Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност.
***
Неврози, изваяни в камък.
***
трикрако псе, подгонило зайци в полето
***
Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.
сряда, септември 10, 2008
Вихърът на Жътваря
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2008
Май че този том ми хареса най-много до сега. Ериксън най-накрая докара някаква част от действието до нещо, подобно на завършек (на тази част, разбира се). И не започна нови сюжетни линии (аз усетих колко много от старите съм забравил за 1 година).
От една страна много ми хареса кампанията на Ловците на кости срещу Ледерийската империя, от друга страна - аре стига де, 1000 морски пехотинци разделени на диверсионни взводове мачкаха на поразия всяка заклещила ги част без оглед на нейния размер. Ериксън прекалява с вярата в американската, пардон, малазанската бойна мощ.
Малко богове бяха разкарани от сцената, което е добре - и без това е пълна мешавица.
Историята на Червената маска ме заинтригува с това, че остана неразказана. Подозирам, че пак ще се сблъскам с нея.
Ериксън упорито продължава да крие каква е ролята на Малазанската империя в сюжета. Тавори Паран действа по план, известен само на нея, първоначалната бригада на Келанвед и Танцьора си е жива и здрава в дълбока нелегалност, чакам да разбера кой всъщност е Уискиджак и къде вилнее начело на възнесените Подпалвачи на мостове.
Малко не ми допадна как беше развита историята на Техол Бедикт. Ще е добре, ако с този том се приключи.
Както и да е - въпросите са много, за сметка на това ясните отговори не достигат. И това е най-големия чар на поредицата.
Харесах:
-Сенкотрон, какво е адвокати?
-Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване... Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.
-И защо не го направи?...
-Имперският адвокат каза, че ще е ужасна грешка.
***
О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.
***
пращящото усещане да си жив
***
само слабите и безполезните са истински свободни
***
Не ни е леко на нас, проклетите оцелели.
***
-Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?
-Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки?
***
Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот.
***
Има само едно по-лошо от това да спориш с пиян... И то е да спориш с пиян, който е прав.
***
Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.
***
Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.
Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.
Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.
Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.
Дай им мрак, за светлина ще бленуват.
Смърт им дай и чуй как за живот се молят.
Дай им живот и ближните ти ще убият.
Бъди като тях и ще видят в теб различния.
Милост прояви и ти си глупакът.
Брегът отстъпва на морето.
А морето, приятели, не сънува за вас.
***
С мъчениците човек може да се справи. Кампания за дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара - о, всичко бе съвсем просто.
***
Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лицето на чужденец, а после да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.
Издател: Бард
Година: 2008
Май че този том ми хареса най-много до сега. Ериксън най-накрая докара някаква част от действието до нещо, подобно на завършек (на тази част, разбира се). И не започна нови сюжетни линии (аз усетих колко много от старите съм забравил за 1 година).
От една страна много ми хареса кампанията на Ловците на кости срещу Ледерийската империя, от друга страна - аре стига де, 1000 морски пехотинци разделени на диверсионни взводове мачкаха на поразия всяка заклещила ги част без оглед на нейния размер. Ериксън прекалява с вярата в американската, пардон, малазанската бойна мощ.
Малко богове бяха разкарани от сцената, което е добре - и без това е пълна мешавица.
Историята на Червената маска ме заинтригува с това, че остана неразказана. Подозирам, че пак ще се сблъскам с нея.
Ериксън упорито продължава да крие каква е ролята на Малазанската империя в сюжета. Тавори Паран действа по план, известен само на нея, първоначалната бригада на Келанвед и Танцьора си е жива и здрава в дълбока нелегалност, чакам да разбера кой всъщност е Уискиджак и къде вилнее начело на възнесените Подпалвачи на мостове.
Малко не ми допадна как беше развита историята на Техол Бедикт. Ще е добре, ако с този том се приключи.
Както и да е - въпросите са много, за сметка на това ясните отговори не достигат. И това е най-големия чар на поредицата.
Харесах:
-Сенкотрон, какво е адвокати?
-Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване... Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.
-И защо не го направи?...
-Имперският адвокат каза, че ще е ужасна грешка.
***
О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.
***
пращящото усещане да си жив
***
само слабите и безполезните са истински свободни
***
Не ни е леко на нас, проклетите оцелели.
***
-Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?
-Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки?
***
Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот.
***
Има само едно по-лошо от това да спориш с пиян... И то е да спориш с пиян, който е прав.
***
Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.
***
Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.
Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.
Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.
Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.
Дай им мрак, за светлина ще бленуват.
Смърт им дай и чуй как за живот се молят.
Дай им живот и ближните ти ще убият.
Бъди като тях и ще видят в теб различния.
Милост прояви и ти си глупакът.
Брегът отстъпва на морето.
А морето, приятели, не сънува за вас.
***
С мъчениците човек може да се справи. Кампания за дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара - о, всичко бе съвсем просто.
***
Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лицето на чужденец, а после да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.
петък, август 10, 2007
Ловци на кости
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2007
Очаквах повече от тази книга. Почти никаква нова информация за света и войната на боговете, бавно развитие в множеството показани сюжетни линии. А и боя между целия личен състав на Нокътя и Калам Мекхар беше излишно повторение на събития от втория том.
Стана ми забавно - толкова време не успях да се сетя кой е пърообраза на Карса Орлонг, чак при идиотското зарязване на оръжието при схватката с късоопашатия К'Чаин Че'Малле се сетих - добрия стар Конан, все същия упорит, своенравен и честолюбив кучи син.
Малко ме подразни пожара в Ю'гатан - зехтина се взривяваше и гореше съвсем като бензин. Май Ериксън е трябвало да си купи една бутилка от супермаркета и да се пробва да я подпали. Походът на оцелелите през пустинята, за да се появят Ловците на кости повтаряше прекалено създаването на Подпалвачите на мостове, за да ми хареса. Все пак натрапването на идеята, че живота е колело и всичко се повтаря е от поредицата на Джордан.
Откривам, че морантските муниции започват да ме дразнят - как пък само и единствено малазанската армия ги има, при целия бунт в Седемте града, измяната на Корболо Дом и Убийците на псета, избитите изненадващо гарнизони - и все пак нищо не попадна в ръцете на враговете на империята. Освен това експлозивите дават основа за сформиране на сапьорни отряди като Мостоваците и Ловците на кости, но пък развалят "класическите" фентъзи битки в стил меч&магия. Сапьорите пък са твърдоглави, гадни и изобретателни - много ми напомнят за моя клас в механото.
Единствената изненада за мен беше завръщането на Гъноуз Паран на служба, само че май нито той, нито Войнството ще служат повече на Империята.
Харесах:
Надути в самозаблуда.
***
Не е "опознай врага си". това е опростенческо и лековато. Не, правилото е "опознай враговете си". Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
***
Не е право, но кога ли е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.
***
Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този.
***
Не би се изненадала, ако всички богове са аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.
***
Ние си имаме пениси, в края на краищата. На кого му трябват думи, когато си има пенис?
***
Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ще ти рече: "Не ме питай". Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила.
***
Тъп и упорит - много неприятно съчетание.
***
Дисциплината е най-могъщото оръжие срещу самонадяността.
***
Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето.
***
Имаше стара поговорка: нищо не е хладнолръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник.
Издател: Бард
Година: 2007
Очаквах повече от тази книга. Почти никаква нова информация за света и войната на боговете, бавно развитие в множеството показани сюжетни линии. А и боя между целия личен състав на Нокътя и Калам Мекхар беше излишно повторение на събития от втория том.
Стана ми забавно - толкова време не успях да се сетя кой е пърообраза на Карса Орлонг, чак при идиотското зарязване на оръжието при схватката с късоопашатия К'Чаин Че'Малле се сетих - добрия стар Конан, все същия упорит, своенравен и честолюбив кучи син.
Малко ме подразни пожара в Ю'гатан - зехтина се взривяваше и гореше съвсем като бензин. Май Ериксън е трябвало да си купи една бутилка от супермаркета и да се пробва да я подпали. Походът на оцелелите през пустинята, за да се появят Ловците на кости повтаряше прекалено създаването на Подпалвачите на мостове, за да ми хареса. Все пак натрапването на идеята, че живота е колело и всичко се повтаря е от поредицата на Джордан.
Откривам, че морантските муниции започват да ме дразнят - как пък само и единствено малазанската армия ги има, при целия бунт в Седемте града, измяната на Корболо Дом и Убийците на псета, избитите изненадващо гарнизони - и все пак нищо не попадна в ръцете на враговете на империята. Освен това експлозивите дават основа за сформиране на сапьорни отряди като Мостоваците и Ловците на кости, но пък развалят "класическите" фентъзи битки в стил меч&магия. Сапьорите пък са твърдоглави, гадни и изобретателни - много ми напомнят за моя клас в механото.
Единствената изненада за мен беше завръщането на Гъноуз Паран на служба, само че май нито той, нито Войнството ще служат повече на Империята.
Харесах:
Надути в самозаблуда.
***
Не е "опознай врага си". това е опростенческо и лековато. Не, правилото е "опознай враговете си". Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
***
Не е право, но кога ли е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.
***
Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този.
***
Не би се изненадала, ако всички богове са аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.
***
Ние си имаме пениси, в края на краищата. На кого му трябват думи, когато си има пенис?
***
Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ще ти рече: "Не ме питай". Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила.
***
Тъп и упорит - много неприятно съчетание.
***
Дисциплината е най-могъщото оръжие срещу самонадяността.
***
Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето.
***
Имаше стара поговорка: нищо не е хладнолръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник.
събота, август 04, 2007
Среднощни приливи
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2006
Този път цялата история се пренесе малко назад във времето спрямо предната книга и на нов, съвсем непознат континент. Все пак не се започва съвсем ново разклонение на действието - Тайст Едур вече се включиха тук-там в действието, сега се обяснява от къде са се взели, какви са и за какво се борят. Хвърли се почвечко яснота къде са изчезнали К'Чаин Че'Малле (избити от обединените Тайст Андий и Тайст Едур), появиха се някакви сведения двата Тайст-народа как са попаднали в този свят (само не се разбира все още защо са се домъкнали), поизясни се Първата империя на хората каква е била и защо Т'лан Имасс са я унищожили.
Като цяло това е няй-стегнато и най-бързо развилата се история в поредицата, макар че за сега тя е неприключила. От новопоявилите се герои много харесах тандема Техол Бедикт и Бъг/Маел, станаха ми любими колкото и Калам Мекхар. Интересно беше включването на група бойци от Пурпурната гвардия - до сега тази частсе спомена само в първата книга, при това намека беше, че са местни, от континента Дженобакъз, някъде другаде се подмяташе, че командира й, принц К'азз Аводски е асцендент, действията тип "командос" на изпратената група в Даруджистан будеха уважение и толкова. Сега изведнъж се появиха повечко щрихи - Вречените от Пурпурната гвардия са някакъв тип неумиращи войни, подобни на най-първата група бойци на Келанвед на остров Малаз, при това за бойците от гвардията не е нещо необичайно да се справят с д'айвърс и соултейкън, а Вреченият Лоста се изправи срещи петима богове Тоблакай и се представи повече от впечатляващо, а той дори не е е най-добрия от Вречените (в шестата книга най-добрия Вречен, Скинър, го търси лично Войника от Дом Смърт, който приживе е бил Първи Сегюле - когато се срещнат ще е сблъсък за чудо и приказ). Надявам се, когато действието отново се въне на Дженобакъз да се разкаже повече за историята на Пурпурната гвардия.
Описанието на кралство Ледер и меркантилното му общество първоначално ме наведе на спомени за "Възхода на търговеца-принц" от "Войната на студенокръвните" на Реймънд Фийст - самодоволно и безскрупулно общество, в което парите са се превърнали в самоцел и смисъл на живота, човешкя живот е евтина стока, като всичко това е украсено във фентъзи стил и автора отчита задължителното за западен интелектуалец смътно негодуване от това неправилно обществено устройство. Обаче не познах - Стивън Ериксън действително е използвал Ледер за изказване на позиция спрямо очертаващото се обществено устройство в един свят, управляван само от парите. Нещо в общия дух ме навежда на мисълта, че той съвсем не е щастлив от съвременното американско общество, което се опитва да се самооткопира в глобален мащаб, поглъщайки и смилайки всички други култури и социални модели.
Като цяло - собра книга от добра поредица, но и в нея предимно се наслагват нови въпроси, вместо да се дават отговори на старите.
Харесах:
Точно в това е приклятието: че сме склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.
***
Жабата върху купчина монети не смее да скача.
***
Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падането на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е повластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството.
Издател: Бард
Година: 2006
Този път цялата история се пренесе малко назад във времето спрямо предната книга и на нов, съвсем непознат континент. Все пак не се започва съвсем ново разклонение на действието - Тайст Едур вече се включиха тук-там в действието, сега се обяснява от къде са се взели, какви са и за какво се борят. Хвърли се почвечко яснота къде са изчезнали К'Чаин Че'Малле (избити от обединените Тайст Андий и Тайст Едур), появиха се някакви сведения двата Тайст-народа как са попаднали в този свят (само не се разбира все още защо са се домъкнали), поизясни се Първата империя на хората каква е била и защо Т'лан Имасс са я унищожили.
Като цяло това е няй-стегнато и най-бързо развилата се история в поредицата, макар че за сега тя е неприключила. От новопоявилите се герои много харесах тандема Техол Бедикт и Бъг/Маел, станаха ми любими колкото и Калам Мекхар. Интересно беше включването на група бойци от Пурпурната гвардия - до сега тази частсе спомена само в първата книга, при това намека беше, че са местни, от континента Дженобакъз, някъде другаде се подмяташе, че командира й, принц К'азз Аводски е асцендент, действията тип "командос" на изпратената група в Даруджистан будеха уважение и толкова. Сега изведнъж се появиха повечко щрихи - Вречените от Пурпурната гвардия са някакъв тип неумиращи войни, подобни на най-първата група бойци на Келанвед на остров Малаз, при това за бойците от гвардията не е нещо необичайно да се справят с д'айвърс и соултейкън, а Вреченият Лоста се изправи срещи петима богове Тоблакай и се представи повече от впечатляващо, а той дори не е е най-добрия от Вречените (в шестата книга най-добрия Вречен, Скинър, го търси лично Войника от Дом Смърт, който приживе е бил Първи Сегюле - когато се срещнат ще е сблъсък за чудо и приказ). Надявам се, когато действието отново се въне на Дженобакъз да се разкаже повече за историята на Пурпурната гвардия.
Описанието на кралство Ледер и меркантилното му общество първоначално ме наведе на спомени за "Възхода на търговеца-принц" от "Войната на студенокръвните" на Реймънд Фийст - самодоволно и безскрупулно общество, в което парите са се превърнали в самоцел и смисъл на живота, човешкя живот е евтина стока, като всичко това е украсено във фентъзи стил и автора отчита задължителното за западен интелектуалец смътно негодуване от това неправилно обществено устройство. Обаче не познах - Стивън Ериксън действително е използвал Ледер за изказване на позиция спрямо очертаващото се обществено устройство в един свят, управляван само от парите. Нещо в общия дух ме навежда на мисълта, че той съвсем не е щастлив от съвременното американско общество, което се опитва да се самооткопира в глобален мащаб, поглъщайки и смилайки всички други култури и социални модели.
Като цяло - собра книга от добра поредица, но и в нея предимно се наслагват нови въпроси, вместо да се дават отговори на старите.
Харесах:
Точно в това е приклятието: че сме склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.
***
Жабата върху купчина монети не смее да скача.
***
Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падането на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е повластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството.
събота, юли 28, 2007
Дом на Вериги
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005
Стивън Ериксън в този том е решил да разчупи "епичната фентъзи традиция" и след стотици страници сюжетно развитие нищо не завършв по очакван начин. Не че има нещо лошо, някои от събитията просто нямат свястно обяснение за момента, но пък след 1-2 тома нямй-вероятно ще получат (тогава пък аз няма да се сещам вече какво точно се обяснява).
Все пак съм разочарован - след бясното кръвопролитие на въстанието на Вихъра във втория том очаквах подобаваща разплата за избитите цивилни и военни малазанци, а до момента това го няма. Ще чакам 6-ти том, действието сигурно пак ще е в Седемте града, тогава може би ще се осъществи имперската закана "всичко сторено ще се върне десеторно" - разпъването на кръст на 1300 деца си е деяние, плачещо за разплата. И ми е любопитно Песента на Танно какво общо има с възнасянето на Мостоваците (а това събитие само загиналите при Корал на Дженобакъз ли засяга, или всички?). Адюнктата Тавори Паран се очертва интересна, но в тази книга само я загатнаха като личност и способности, а тъй като вече започвам да свиквам на триковете на Ериксън, ще бъда потресен, ако наистина се окаже лебийка, както се намеква за нея. Предполагаемата й любовница се появи само веднъж, колкото да посили убеждението ми, че осовната й роля не е в кревата.
Почва да ми омръзва от Т'лан Имасс - преди стотици хиляди години са забърквали каши, чието разчистване са оставяли за някой друг път - естествено, всичите ще се изсипят в този времеви отрязък. Стана ми странно - във войните с Джагът има описани различни случаи на елиминиране на членовете на тази раса: и директно убийство, и натрошаване на костите и погребване все още живи, защото Т'лан Имасс нямат достатъчно мощ да ги убият. Няма обяснение кога кое и защо е възможно. Другото странно е връзка на баргастите и морантите с Имасс, в прав текст се казва, че някога са били една обща раса, а после Имасс на извършили ритуала на Телан, за баргастите се намеква че са се смесили с Теломен Тоблакай, а морантите са обменили познания с Тайст Едур и са заформили собствена затворена цивилизация. Едно обаче признавам - Т'лан Имасс са си убийци от класа, войната с всичко, изпречило се на пътя им е впечатляваща - Джагът, К'Чаин Че Малле, Тайст Андий, Тайст Лиосан, Форкрул Ассаил, Теломен Тоблакай, империята на соултейкън и д'айвърс, тия неживи и трудноумиращи копелета не придирят много, а и се справят впечатляващо добре.
Расата Теломен Тоблакай започва да ми става интересна - изглеждат ужасно корави противници, а в миналото явно са претърпели съкрушително поражение, след което са осатанали само деградирали останки на различните континенти. Е, сега си имат своя Атила, така де, Карса Орлонг от племето Урид на Теблор, Рицар на Дома Вериги (и предполагаема голяма грешка на Сакатия бог), така че жална му майка на света и континента Дженобакъз за начало, когато гигантите се развихрят извън своите планини.
Другите събития макар и разпръснати тук и там бяха по-интересни от кампанията в Седемте града. Картерон Кръст е жив и здрав, което дава много голяма вероятност и останалите "изчезнали" командири на император Келанвед да са се покрили дълбоко. Секретната организация от магове-убийци Ястребов нокът (във втория том я нарияха Демонски нокът), която някога е била на подчинение на Танцьора и се предполага, че е изтребена от Нокътя, подчинен на Въслата/Ласийн, се оказа съществуващ и много по-организиран и могъщ, от няколко оцелели ветерани и потомци на първите Ястребови нокти. За Повелилтел им бе представен Корболо Дом, Юмрукът-предател в Седемте града (и той - напанец, както Въслата, Картерон Кръст и брат му Урко, адмирал Нок, а бе тая нация е с повече от добри позиции в управлението на империята), само че той е прекалено некадърен за тази роля, освен ако не е поредния тарикат, играещ собствена игра и планирал ходовете си за 30 години напред. Самият Келанвед/Аманасс, както и неговия пръв помощник Танцьора/Котильон явно играят много дълбока и много оплетена игра, свързана с другите Домове и богове. Уверен съм, че Въслата/Ласийн всъщност никога не се е опитвала да ги убие и продължава да е част от екипа им, управлявайки империята Малазан и изчакваща - какво? Разбра се до тук, че един от Висшите магове на империята - Найтчил е богиня/асцендент, играеща собствена игра и унищожена преди да се докопа до меча Драгнипур(изкован от Древен бог, притежание на асцендент, съдържащ подвижен поратл и безчет движещи го души); че Тайсхрен никога не е бил враг на Дужек, Уискиджак и Мостовацитя; че смъртта на Татърсейл и Уискиджак са сред най-големите провали на имерията изобщо. Кой всъщност е Уискиджак - това не е истинското му име, бил е силен кандидат за Император, но не е поискал трона. В тази книга мимоходом се спомена за още един имперски генерал от класата на Дужек и Колтейн - Греймейн, който води кампания със своята армия на друг континент. На Малазанската империя яно амбиция и способни командири не й липсват. Искам да разбера кой е Главния интендант на империята - явно той е най-големия организиационен гений, измислян от автор до сега. Подозирам, че самата Малазанска империя е създадена не за добиване на власт, всяване на мир, ред и законност в покорените земи, а създаване на мощна армия и поддържаща я база в света на смъртните. Всичко това очертава голяма игра, но каква? Има намек, за кампания завземането на Троновете на различни Домове и тяхното неизползване от Келанвед/Аманасс с цел намаляване силите и техните противодействия в света. Само че защо?
Харесах:
Деца от черна къща избират избират сенчести пътеки.
***
Тайните имат сила, докато си остават тайни.
***
Майка, баща и дете - семейство във вечна свада... тепърва се включват сватовете и внуците. (Много добро описание на борбата между Тъмнината, Светлината и Сянката в поредицата)
Издател: Бард
Година: 2005
Стивън Ериксън в този том е решил да разчупи "епичната фентъзи традиция" и след стотици страници сюжетно развитие нищо не завършв по очакван начин. Не че има нещо лошо, някои от събитията просто нямат свястно обяснение за момента, но пък след 1-2 тома нямй-вероятно ще получат (тогава пък аз няма да се сещам вече какво точно се обяснява).
Все пак съм разочарован - след бясното кръвопролитие на въстанието на Вихъра във втория том очаквах подобаваща разплата за избитите цивилни и военни малазанци, а до момента това го няма. Ще чакам 6-ти том, действието сигурно пак ще е в Седемте града, тогава може би ще се осъществи имперската закана "всичко сторено ще се върне десеторно" - разпъването на кръст на 1300 деца си е деяние, плачещо за разплата. И ми е любопитно Песента на Танно какво общо има с възнасянето на Мостоваците (а това събитие само загиналите при Корал на Дженобакъз ли засяга, или всички?). Адюнктата Тавори Паран се очертва интересна, но в тази книга само я загатнаха като личност и способности, а тъй като вече започвам да свиквам на триковете на Ериксън, ще бъда потресен, ако наистина се окаже лебийка, както се намеква за нея. Предполагаемата й любовница се появи само веднъж, колкото да посили убеждението ми, че осовната й роля не е в кревата.
Почва да ми омръзва от Т'лан Имасс - преди стотици хиляди години са забърквали каши, чието разчистване са оставяли за някой друг път - естествено, всичите ще се изсипят в този времеви отрязък. Стана ми странно - във войните с Джагът има описани различни случаи на елиминиране на членовете на тази раса: и директно убийство, и натрошаване на костите и погребване все още живи, защото Т'лан Имасс нямат достатъчно мощ да ги убият. Няма обяснение кога кое и защо е възможно. Другото странно е връзка на баргастите и морантите с Имасс, в прав текст се казва, че някога са били една обща раса, а после Имасс на извършили ритуала на Телан, за баргастите се намеква че са се смесили с Теломен Тоблакай, а морантите са обменили познания с Тайст Едур и са заформили собствена затворена цивилизация. Едно обаче признавам - Т'лан Имасс са си убийци от класа, войната с всичко, изпречило се на пътя им е впечатляваща - Джагът, К'Чаин Че Малле, Тайст Андий, Тайст Лиосан, Форкрул Ассаил, Теломен Тоблакай, империята на соултейкън и д'айвърс, тия неживи и трудноумиращи копелета не придирят много, а и се справят впечатляващо добре.
Расата Теломен Тоблакай започва да ми става интересна - изглеждат ужасно корави противници, а в миналото явно са претърпели съкрушително поражение, след което са осатанали само деградирали останки на различните континенти. Е, сега си имат своя Атила, така де, Карса Орлонг от племето Урид на Теблор, Рицар на Дома Вериги (и предполагаема голяма грешка на Сакатия бог), така че жална му майка на света и континента Дженобакъз за начало, когато гигантите се развихрят извън своите планини.
Другите събития макар и разпръснати тук и там бяха по-интересни от кампанията в Седемте града. Картерон Кръст е жив и здрав, което дава много голяма вероятност и останалите "изчезнали" командири на император Келанвед да са се покрили дълбоко. Секретната организация от магове-убийци Ястребов нокът (във втория том я нарияха Демонски нокът), която някога е била на подчинение на Танцьора и се предполага, че е изтребена от Нокътя, подчинен на Въслата/Ласийн, се оказа съществуващ и много по-организиран и могъщ, от няколко оцелели ветерани и потомци на първите Ястребови нокти. За Повелилтел им бе представен Корболо Дом, Юмрукът-предател в Седемте града (и той - напанец, както Въслата, Картерон Кръст и брат му Урко, адмирал Нок, а бе тая нация е с повече от добри позиции в управлението на империята), само че той е прекалено некадърен за тази роля, освен ако не е поредния тарикат, играещ собствена игра и планирал ходовете си за 30 години напред. Самият Келанвед/Аманасс, както и неговия пръв помощник Танцьора/Котильон явно играят много дълбока и много оплетена игра, свързана с другите Домове и богове. Уверен съм, че Въслата/Ласийн всъщност никога не се е опитвала да ги убие и продължава да е част от екипа им, управлявайки империята Малазан и изчакваща - какво? Разбра се до тук, че един от Висшите магове на империята - Найтчил е богиня/асцендент, играеща собствена игра и унищожена преди да се докопа до меча Драгнипур(изкован от Древен бог, притежание на асцендент, съдържащ подвижен поратл и безчет движещи го души); че Тайсхрен никога не е бил враг на Дужек, Уискиджак и Мостовацитя; че смъртта на Татърсейл и Уискиджак са сред най-големите провали на имерията изобщо. Кой всъщност е Уискиджак - това не е истинското му име, бил е силен кандидат за Император, но не е поискал трона. В тази книга мимоходом се спомена за още един имперски генерал от класата на Дужек и Колтейн - Греймейн, който води кампания със своята армия на друг континент. На Малазанската империя яно амбиция и способни командири не й липсват. Искам да разбера кой е Главния интендант на империята - явно той е най-големия организиационен гений, измислян от автор до сега. Подозирам, че самата Малазанска империя е създадена не за добиване на власт, всяване на мир, ред и законност в покорените земи, а създаване на мощна армия и поддържаща я база в света на смъртните. Всичко това очертава голяма игра, но каква? Има намек, за кампания завземането на Троновете на различни Домове и тяхното неизползване от Келанвед/Аманасс с цел намаляване силите и техните противодействия в света. Само че защо?
Харесах:
Деца от черна къща избират избират сенчести пътеки.
***
Тайните имат сила, докато си остават тайни.
***
Майка, баща и дете - семейство във вечна свада... тепърва се включват сватовете и внуците. (Много добро описание на борбата между Тъмнината, Светлината и Сянката в поредицата)
сряда, юли 18, 2007
Спомени от лед
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005
Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.
Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.
Издател: Бард
Година: 2005
Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.
Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.
четвъртък, юли 05, 2007
Дверите на Скръбния дом
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004
Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.
Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
Издател: Бард
Година: 2004
Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.
Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
четвъртък, юни 28, 2007
Лунните градини
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004
След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.
Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.
Издател: Бард
Година: 2004
След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.
Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
