Автор: Джак Ванс
Издател: Бард
Година: 2008
Бард обявяват книгата за класическа приключенска научна фантастика. Е, щом така го виждат - ОК. Според мен е само приключенска и до някъде фантастика, но определено не и научна.
Първият роман не ме впечатли - здраво залягане над клишето, нямаше нищо по-различно от старата серия за Джон Картър в марсианския Барсум (абе имаше по нещо сходно и с "Тарнсмен на Гор"). Дори и местните извънземни диваци живеят в степ и са грамадни зеленокожи.
Вторият роман по-бива - Ванс вкарва малко по-интересен сюжет, а персонажите са снабдени със собствени характери, вместо бегло скицирани черти. Почти се бях притеснил, че и тук главния герой (претърпял катастрофа земен разузнавач) ще влачи през цялото повествование прекрасната местна принцеса (която надлежно спаси и свали още в началната 1/4 на първия роман), но Ванс нарушава клишето и по доста елегантен начин я самоубива.
Сега очаквам в следващата двойка романи да развие все така четивно историята и ако може, да спести триумфалното обединение на човеците на далчната планета и победата на демокрацията и човешката раса над несправедливостта и извънземните. Ако меже, де...
понеделник, септември 29, 2008
сряда, септември 24, 2008
Трупащият тъга
Автор: Георгий Вайнер
Издател: Атика
Година: 2000
Не знам как съм изпуснал тази книга преди години. Братя Вайнер са ми любими почти колкото братя Стругатски. Техният роман "Избягвайте по пътищатата прегазените котки и кучета" навремето беше първото четиво, успяло да ме накара да се усъмня в цялата едиствено честна и справедлива социалстическа система, въпреки че бях хлапе. В техните книги липсва показния героизъм и бляскава реторика, за сметка на това криминалните загадки са на високо ниво, а персонажите изглеждат реални хора.
Тази книга е писана само от единия брат във времената на най-дивото преразпределение на благата на Русия. В книгата има всичко - стара любов, старо престъпление и старо приятелство, корупция, предателства, разочарования, идеализъм, екшън, драма, трагедия, при това добре балансирано.
Искрено се надявам, че Атика пак ще се престрашат да издадат Вайнер. Хубаво е сред морето новоизгрели съставители на бестселъри да има и по някой динозвър - стар, голям и готин.
Харесах:
Вярност до гроба - за смях на дявола и Бога.
***
жените са глупачки не зашото са глупави, а зашото са жени
***
Ти си милиардер, а аз от много, много отдавна все още не съм такъв...
***
поваления от седлото мускетар е само един кривокрак войник в пехотински строй
***
Скучният обяд ще се превърне в празничен помен!
***
негрите са били бити с пръчки по главите, китайците - по петите, а нас са ни били по душата
Издател: Атика
Година: 2000
Не знам как съм изпуснал тази книга преди години. Братя Вайнер са ми любими почти колкото братя Стругатски. Техният роман "Избягвайте по пътищатата прегазените котки и кучета" навремето беше първото четиво, успяло да ме накара да се усъмня в цялата едиствено честна и справедлива социалстическа система, въпреки че бях хлапе. В техните книги липсва показния героизъм и бляскава реторика, за сметка на това криминалните загадки са на високо ниво, а персонажите изглеждат реални хора.
Тази книга е писана само от единия брат във времената на най-дивото преразпределение на благата на Русия. В книгата има всичко - стара любов, старо престъпление и старо приятелство, корупция, предателства, разочарования, идеализъм, екшън, драма, трагедия, при това добре балансирано.
Искрено се надявам, че Атика пак ще се престрашат да издадат Вайнер. Хубаво е сред морето новоизгрели съставители на бестселъри да има и по някой динозвър - стар, голям и готин.
Харесах:
Вярност до гроба - за смях на дявола и Бога.
***
жените са глупачки не зашото са глупави, а зашото са жени
***
Ти си милиардер, а аз от много, много отдавна все още не съм такъв...
***
поваления от седлото мускетар е само един кривокрак войник в пехотински строй
***
Скучният обяд ще се превърне в празничен помен!
***
негрите са били бити с пръчки по главите, китайците - по петите, а нас са ни били по душата
събота, септември 20, 2008
Господарят на времето
Автор: Кейлъб Кар
Издател: Обсидиан
Година: 2001
Бях забравил "Робюр завоевателя" на Жул Верн, добре че Кар ми го припомни с този "римейк". Технологичната обосновка е сходна с тази на Жул Верн - яко се мотаят необясними и необяснени магитни полета и релсови оръжия (май че става дум за електро-магнитни ускорители), вълшебния кораб на наш'те освен че е странен и нефунционален дизайн, е оптически и сензорно невидим, може да лети със свръхзвукова скорост в стратосферата, да се гмурка дълбоко в океана, да лети под обхвата на радарите, а и има стилен интериор с ламперия и мрамор. Все пак си има и хамерикански привкус от комиските на Марвел - свръхбогат инвалид и свръхкрасивата му сетра, и двамата анархистки настроени, жертви на генна манипулация, превърнала ги в гении. Интерсните неща са няколко - книгата е писана през 2000-та, говори се за фалшифицирани доказателства за убийството на американски президент, в резултат от което нападат Афганистан през 2024. Е, не е познал много автора, както и за всепомитащата финансовата криза през 2007 или за подновяването на войните на Балканите (през 2011, все пак има шанс), въпреки това е притеснително близо до истината. А според прогнозите му - тепърва ще се влошават нещата (това пък не би изненадало никого). Идеите, че виждаме света какъвто ни го показват, а не какъвто е, никак не са нови или нито пък оригинални. Някои от футуристичните оръжия са излези направо т филма "Заличителя", което не ги прави по-малко несериозни.
Книгата е непретенциозно написана и служи за опаковна на идеята, че общественото мнение по света се манипулира безогледно от корпорации и правителства. Накрая в стил deu ex machina чрез темпорален скок и необяснима намеса в миналото света става едно по-добро място. Остава само да повярваш, защото блаженни са верующите и тяхно е царството небесно.
Харесах:
информацията не е знание
***
технопараноя
***
нашия свят се стрми не към успех, а към богтство
Издател: Обсидиан
Година: 2001
Бях забравил "Робюр завоевателя" на Жул Верн, добре че Кар ми го припомни с този "римейк". Технологичната обосновка е сходна с тази на Жул Верн - яко се мотаят необясними и необяснени магитни полета и релсови оръжия (май че става дум за електро-магнитни ускорители), вълшебния кораб на наш'те освен че е странен и нефунционален дизайн, е оптически и сензорно невидим, може да лети със свръхзвукова скорост в стратосферата, да се гмурка дълбоко в океана, да лети под обхвата на радарите, а и има стилен интериор с ламперия и мрамор. Все пак си има и хамерикански привкус от комиските на Марвел - свръхбогат инвалид и свръхкрасивата му сетра, и двамата анархистки настроени, жертви на генна манипулация, превърнала ги в гении. Интерсните неща са няколко - книгата е писана през 2000-та, говори се за фалшифицирани доказателства за убийството на американски президент, в резултат от което нападат Афганистан през 2024. Е, не е познал много автора, както и за всепомитащата финансовата криза през 2007 или за подновяването на войните на Балканите (през 2011, все пак има шанс), въпреки това е притеснително близо до истината. А според прогнозите му - тепърва ще се влошават нещата (това пък не би изненадало никого). Идеите, че виждаме света какъвто ни го показват, а не какъвто е, никак не са нови или нито пък оригинални. Някои от футуристичните оръжия са излези направо т филма "Заличителя", което не ги прави по-малко несериозни.
Книгата е непретенциозно написана и служи за опаковна на идеята, че общественото мнение по света се манипулира безогледно от корпорации и правителства. Накрая в стил deu ex machina чрез темпорален скок и необяснима намеса в миналото света става едно по-добро място. Остава само да повярваш, защото блаженни са верующите и тяхно е царството небесно.
Харесах:
информацията не е знание
***
технопараноя
***
нашия свят се стрми не към успех, а към богтство
четвъртък, септември 18, 2008
Вампирът
Автор: Том Холанд
Издател: Еднорог
Година: 1998
Много трудно прочетох тази книга. Тя е някаква смесица от старомодния стил на "Дракула" и меланхоличната история от "Интервю с вампир", но доста класи под тях. Иначе има хляб в идеята лорд Байрон да се е преърнал във вампир по време на пътешествията си в далчения див Изток (Гърция от началото на XIX-ти век).
За съжалаение, автора не само не е успял да разкаже интересно историята, а и не си е писал дори домашното - албанците, които са турци; револвера в ръката на Байрон през 1810; непрестанния вампирси празник във Венеция. Отделно или автора, или преводача е омазал нещата - излиза, че в Гърция на вампирите им викат върколаци. Съвсем отделен е въпроса в гръцкия фолклор как стоят нещата.
Определено съм разочарован.
Харесах:
Английската зима - свършва през юни, а започва през юли.
***
Онзи никаквец не знае ли, че разбойникът живее заради едната си чест, така както свещеникът - заради златото и похотта?
Издател: Еднорог
Година: 1998
Много трудно прочетох тази книга. Тя е някаква смесица от старомодния стил на "Дракула" и меланхоличната история от "Интервю с вампир", но доста класи под тях. Иначе има хляб в идеята лорд Байрон да се е преърнал във вампир по време на пътешествията си в далчения див Изток (Гърция от началото на XIX-ти век).
За съжалаение, автора не само не е успял да разкаже интересно историята, а и не си е писал дори домашното - албанците, които са турци; револвера в ръката на Байрон през 1810; непрестанния вампирси празник във Венеция. Отделно или автора, или преводача е омазал нещата - излиза, че в Гърция на вампирите им викат върколаци. Съвсем отделен е въпроса в гръцкия фолклор как стоят нещата.
Определено съм разочарован.
Харесах:
Английската зима - свършва през юни, а започва през юли.
***
Онзи никаквец не знае ли, че разбойникът живее заради едната си чест, така както свещеникът - заради златото и похотта?
сряда, септември 10, 2008
Вихърът на Жътваря
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2008
Май че този том ми хареса най-много до сега. Ериксън най-накрая докара някаква част от действието до нещо, подобно на завършек (на тази част, разбира се). И не започна нови сюжетни линии (аз усетих колко много от старите съм забравил за 1 година).
От една страна много ми хареса кампанията на Ловците на кости срещу Ледерийската империя, от друга страна - аре стига де, 1000 морски пехотинци разделени на диверсионни взводове мачкаха на поразия всяка заклещила ги част без оглед на нейния размер. Ериксън прекалява с вярата в американската, пардон, малазанската бойна мощ.
Малко богове бяха разкарани от сцената, което е добре - и без това е пълна мешавица.
Историята на Червената маска ме заинтригува с това, че остана неразказана. Подозирам, че пак ще се сблъскам с нея.
Ериксън упорито продължава да крие каква е ролята на Малазанската империя в сюжета. Тавори Паран действа по план, известен само на нея, първоначалната бригада на Келанвед и Танцьора си е жива и здрава в дълбока нелегалност, чакам да разбера кой всъщност е Уискиджак и къде вилнее начело на възнесените Подпалвачи на мостове.
Малко не ми допадна как беше развита историята на Техол Бедикт. Ще е добре, ако с този том се приключи.
Както и да е - въпросите са много, за сметка на това ясните отговори не достигат. И това е най-големия чар на поредицата.
Харесах:
-Сенкотрон, какво е адвокати?
-Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване... Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.
-И защо не го направи?...
-Имперският адвокат каза, че ще е ужасна грешка.
***
О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.
***
пращящото усещане да си жив
***
само слабите и безполезните са истински свободни
***
Не ни е леко на нас, проклетите оцелели.
***
-Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?
-Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки?
***
Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот.
***
Има само едно по-лошо от това да спориш с пиян... И то е да спориш с пиян, който е прав.
***
Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.
***
Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.
Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.
Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.
Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.
Дай им мрак, за светлина ще бленуват.
Смърт им дай и чуй как за живот се молят.
Дай им живот и ближните ти ще убият.
Бъди като тях и ще видят в теб различния.
Милост прояви и ти си глупакът.
Брегът отстъпва на морето.
А морето, приятели, не сънува за вас.
***
С мъчениците човек може да се справи. Кампания за дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара - о, всичко бе съвсем просто.
***
Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лицето на чужденец, а после да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.
Издател: Бард
Година: 2008
Май че този том ми хареса най-много до сега. Ериксън най-накрая докара някаква част от действието до нещо, подобно на завършек (на тази част, разбира се). И не започна нови сюжетни линии (аз усетих колко много от старите съм забравил за 1 година).
От една страна много ми хареса кампанията на Ловците на кости срещу Ледерийската империя, от друга страна - аре стига де, 1000 морски пехотинци разделени на диверсионни взводове мачкаха на поразия всяка заклещила ги част без оглед на нейния размер. Ериксън прекалява с вярата в американската, пардон, малазанската бойна мощ.
Малко богове бяха разкарани от сцената, което е добре - и без това е пълна мешавица.
Историята на Червената маска ме заинтригува с това, че остана неразказана. Подозирам, че пак ще се сблъскам с нея.
Ериксън упорито продължава да крие каква е ролята на Малазанската империя в сюжета. Тавори Паран действа по план, известен само на нея, първоначалната бригада на Келанвед и Танцьора си е жива и здрава в дълбока нелегалност, чакам да разбера кой всъщност е Уискиджак и къде вилнее начело на възнесените Подпалвачи на мостове.
Малко не ми допадна как беше развита историята на Техол Бедикт. Ще е добре, ако с този том се приключи.
Както и да е - въпросите са много, за сметка на това ясните отговори не достигат. И това е най-големия чар на поредицата.
Харесах:
-Сенкотрон, какво е адвокати?
-Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване... Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.
-И защо не го направи?...
-Имперският адвокат каза, че ще е ужасна грешка.
***
О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.
***
пращящото усещане да си жив
***
само слабите и безполезните са истински свободни
***
Не ни е леко на нас, проклетите оцелели.
***
-Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?
-Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки?
***
Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот.
***
Има само едно по-лошо от това да спориш с пиян... И то е да спориш с пиян, който е прав.
***
Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.
***
Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.
Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.
Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.
Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.
Дай им мрак, за светлина ще бленуват.
Смърт им дай и чуй как за живот се молят.
Дай им живот и ближните ти ще убият.
Бъди като тях и ще видят в теб различния.
Милост прояви и ти си глупакът.
Брегът отстъпва на морето.
А морето, приятели, не сънува за вас.
***
С мъчениците човек може да се справи. Кампания за дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара - о, всичко бе съвсем просто.
***
Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лицето на чужденец, а после да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.
сряда, септември 03, 2008
Студени играчки са звездите
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008
Имам чувството, че това е най-мрачната книга на Лукяненко, която съм чел до сега. Писал я е през '97-ма, когато Русия беше в вероятно най-ниската си точка на развитие и самочувствие от разгрома през '05-та насам (или поне толкова зле, колкото през 20-те). Цялата книга е изпълнена с мрачно недоволство и почти неприкрита критика към всички и всичко родно.
Историята е замислена и реализирана като контра на братя Стругатски, като героя попада от реалния ни свят (несъвършен и непрекъснато затъващ) в "идеален" свят (като мечтания от братята в по-ранните им романи), само че този свят си е съвсем тоталитарен по своята същност и "даром щастие всекиму" е напълно игнорирана идея, заместена от всепроникваща насилствено "любов към ближния" (прокарана с биологична война, подплатетна с транквиланти и мозъчна промивка от несъзнателна детска възраст, подсигурявана от "санаториуми" за "лошо възпитаните"). Друг е въпросът, че дори и братята са осъзнали "дупките" в идеите си, така че Лукяненко се опитва да блъска по широко отворена врата. Все пак ми стана много любопитно - до тук схемата се спазва дословно, "нашият" мина екшън-етапа от "Обитаемият остров" и се посблъска с въпросите без отговор (или с прекалено много отговори) от "Бръмбар в мравуняка", очаквам интерпретацията на "Вълните усмиряват вятъра" - при Лукяненко развръзките рядко са очаквани и никога - кретенско-щастливи.
Терминът "регресор" ми хареса - сваляне технологичното ниво на чужда раса до ново средновековие с цел по-лесно "сприятеляване". В нашия свят тази функция се размива между Световната бака, Международния валутен фонд и цяла глутница неправителствени фондации и консултантски фирми.
Книгата е страхотно написана, а аз съм длъжен да прибягна към клишето "очаквам с непърпение продължението". Цялата история с човечеството, геометрите и Сянката чака обяснение.
Много се смях на шегичката с натъпканите с "мирна техника с нестандартно приложение" кораби на "геометрите" - Лукяненко явно харесва вица за мирния съветски трактор с вертикално излитане и ракетна установка за залпов огън от колхоза на китайската граница.
Харесах:
Барманите винаги обичат руснаците. Правим им оборот... дори когато сме сами.
***
Не вярвам в гениалността на побърканите учени.
***
Благоприличният банкет се превърна в чисто руски запой.
***
Спомените винаги изгарят трудно.
***
Дълго ли се приготвя човек, когато си отива за винаги?
***
Две - това са крайностите. Четири и повече - прекалено много варианти за нашето съзнание. Три е точно колкото трябва.
***
Няма правила без изключения?
Няма изключения без причина?
***
Светът е толкова интересно място. Можеш да покоряваш със собствени сили. А можеш да станеш и част от някоя чужда сила. Интересно е да бъдеш вечен наблюдател в безкрайно пътешествие.
***
Невъзможно е шмекерът да се победи в честна игра. Невъзможно е да се проникне тайно в цивилизация от шпиони.
Издател: ИнфоДАР
Година: 2008
Имам чувството, че това е най-мрачната книга на Лукяненко, която съм чел до сега. Писал я е през '97-ма, когато Русия беше в вероятно най-ниската си точка на развитие и самочувствие от разгрома през '05-та насам (или поне толкова зле, колкото през 20-те). Цялата книга е изпълнена с мрачно недоволство и почти неприкрита критика към всички и всичко родно.
Историята е замислена и реализирана като контра на братя Стругатски, като героя попада от реалния ни свят (несъвършен и непрекъснато затъващ) в "идеален" свят (като мечтания от братята в по-ранните им романи), само че този свят си е съвсем тоталитарен по своята същност и "даром щастие всекиму" е напълно игнорирана идея, заместена от всепроникваща насилствено "любов към ближния" (прокарана с биологична война, подплатетна с транквиланти и мозъчна промивка от несъзнателна детска възраст, подсигурявана от "санаториуми" за "лошо възпитаните"). Друг е въпросът, че дори и братята са осъзнали "дупките" в идеите си, така че Лукяненко се опитва да блъска по широко отворена врата. Все пак ми стана много любопитно - до тук схемата се спазва дословно, "нашият" мина екшън-етапа от "Обитаемият остров" и се посблъска с въпросите без отговор (или с прекалено много отговори) от "Бръмбар в мравуняка", очаквам интерпретацията на "Вълните усмиряват вятъра" - при Лукяненко развръзките рядко са очаквани и никога - кретенско-щастливи.
Терминът "регресор" ми хареса - сваляне технологичното ниво на чужда раса до ново средновековие с цел по-лесно "сприятеляване". В нашия свят тази функция се размива между Световната бака, Международния валутен фонд и цяла глутница неправителствени фондации и консултантски фирми.
Книгата е страхотно написана, а аз съм длъжен да прибягна към клишето "очаквам с непърпение продължението". Цялата история с човечеството, геометрите и Сянката чака обяснение.
Много се смях на шегичката с натъпканите с "мирна техника с нестандартно приложение" кораби на "геометрите" - Лукяненко явно харесва вица за мирния съветски трактор с вертикално излитане и ракетна установка за залпов огън от колхоза на китайската граница.
Харесах:
Барманите винаги обичат руснаците. Правим им оборот... дори когато сме сами.
***
Не вярвам в гениалността на побърканите учени.
***
Благоприличният банкет се превърна в чисто руски запой.
***
Спомените винаги изгарят трудно.
***
Дълго ли се приготвя човек, когато си отива за винаги?
***
Две - това са крайностите. Четири и повече - прекалено много варианти за нашето съзнание. Три е точно колкото трябва.
***
Няма правила без изключения?
Няма изключения без причина?
***
Светът е толкова интересно място. Можеш да покоряваш със собствени сили. А можеш да станеш и част от някоя чужда сила. Интересно е да бъдеш вечен наблюдател в безкрайно пътешествие.
***
Невъзможно е шмекерът да се победи в честна игра. Невъзможно е да се проникне тайно в цивилизация от шпиони.
Абонамент за:
Публикации (Atom)