Дирдирите. Пнумите

Автор: Джак Ванс
Издател: Бард
Година: 2008

Приятно написана поредица. Всеки следващ роман е по-добър от предния. Въпреки това е далеч от най-доброто във фантастиката или приключенските романи. Главният герой е прекалено непобедим и адаптивен, а чуждоземните раси са му прекалено удобни противници като физика, психика, обичаи.
Джак Ванс от самото начало прави няколко самоволни допускания без никаква обосновка, което пък мен лично ме дразни. Основното - хората са докарани на планетата Тчай и са се приспособили към нея без сериозни проблеми (планетата има не 1, а 2 луни, никакви данни за гравитацията, състава на амтосферата или почвата) и дори нямат проблеми с изхранването - комай всичко на тази планета е годно за ядене от хора. От друга страна хората са годни за ядене от една чуждоземна раса - дирдирите, която пък е от съвсем друго кьоше на галактиката. Второто, което ме подразни, е повторенета няколко пъти история за войната между старите и сините часки, които докарали на планетата зелените като ударна сила. Добре де, коя страна ги е докарала, като зелените нападат абсолютно всички различни от тях (като добавка коренно се различават като начин на живот и поведение от другите 2 вида часки)?
Въпреки тези "грапавини" романите са четивни. Краят на поредицата беше странно претупан, сякаш автора е изпускал срока за предаване или пък му е писнало от тази история.
Интересна беше идеята за расата на пнумите, която предпочита да наблюдава останалите и да колекционира историята им в течение на милиони години.

Харесах:
не бих казал, че мечтите ми са разбити само защото нямам мечти

Градът на часките. Слуги на уонките

Автор: Джак Ванс
Издател: Бард
Година: 2008

Бард обявяват книгата за класическа приключенска научна фантастика. Е, щом така го виждат - ОК. Според мен е само приключенска и до някъде фантастика, но определено не и научна.
Първият роман не ме впечатли - здраво залягане над клишето, нямаше нищо по-различно от старата серия за Джон Картър в марсианския Барсум (абе имаше по нещо сходно и с "Тарнсмен на Гор"). Дори и местните извънземни диваци живеят в степ и са грамадни зеленокожи.
Вторият роман по-бива - Ванс вкарва малко по-интересен сюжет, а персонажите са снабдени със собствени характери, вместо бегло скицирани черти. Почти се бях притеснил, че и тук главния герой (претърпял катастрофа земен разузнавач) ще влачи през цялото повествование прекрасната местна принцеса (която надлежно спаси и свали още в началната 1/4 на първия роман), но Ванс нарушава клишето и по доста елегантен начин я самоубива.
Сега очаквам в следващата двойка романи да развие все така четивно историята и ако може, да спести триумфалното обединение на човеците на далчната планета и победата на демокрацията и човешката раса над несправедливостта и извънземните. Ако меже, де...