петък, август 31, 2007

Лъвът, вещицата и дрешникът

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

Приятна и семпла детска книга. Всичко е ясно и просто - добрите са Добри, лошите са Лоши, а водата е мокра.
Има някакво разминаване - в първата книга се описва създаването на Нарния от нищото, сега се оказва, че лъва Аслан е син на Презморския император и въпросния император също има магическа власт в Нарния.

Харесах:
срещнете ли същество, което ще стане човек, а сега не е, или трябва да е човек, а не е, отваряйте си очите и се оглеждайте за брадвичката си.

неделя, август 26, 2007

Племенникът на магьосника

Автор: К. С. Луис
Издател: Аполо прес
Година: 1997

С доста години закъснение се захващам да наваскам с тази поредица. Поне първата книга е доста семпло написана, но е съвсем достъпна за деца на 10-на години. Историята всъщност е като пролог и обхваща откриването на пътешествията в други светове, създаванесто на Нарния, попадането на Джейдис в там и изработването на дрешника от вълшебно дърво.
Интересен беше отговорът на момчето Дигъри на предложението за безсмъртие - искам да изживея полагащия ми се живот и после да отида в Рая. Явно живота през 50-те години на ХХ-ти век в Англия е бил доста по-ясен и прост, отколкото съм подозирал.

вторник, август 21, 2007

Хладна кожа

Автор: Алберт Санчес Пиньол
Издател: Колибри
Година: 2006

Най-доброто в книгата е превода. Може би заради допълнителната субсидия, а може би защото Колибри държат на нивото на книгите си, но в книгата не попаднах на дразнещ словоред или правописни грешки, а напоследък май свикнах на такива "явления" в четивата.
Сюжетът е смес от историите за Инсмут на Лъвкрафт, приключенската "Фарът на края на света" и дневник на човек с влошаващо се тежко психическо заболяване. Стилът на автора до някъде смекчава липсата на що-годе свежа идея в книгата, но само толкова. Урсула ле Гуин се е справила много по-добре в "Светът се нарича дъбрава" с опита да се определи къде една чужда ни раса спира да е животно и започва да е разумно същество. За душевните терзания и полудяването Достоевски е изписал повече.

Харесах:
Единствената характеристика на правоъгълника са правите му ъгли.
***
Преди мъжете криеха оръжия, сега оръжията криеха мъже.
***
Най-лошото на военните е, че са като децата и цялата полза от войните им се свеждадо едно: да има какво да разправят.

***
Никога не бях допускал, че адът може да е нещо тъй просто - като часовник без стрелки.
***
Но кой не би променил гледната си точка, когато животът и бъдещето зависят от погледа, отправен към врага?
***
...тяло, нападнато със щик, няма време да се безпокои от възможен пристъп на апедицит.
***
Скулестото лице не евреина обаче имаше изражението на човек, чел прекалено много безсъдържателни книги.

понеделник, август 20, 2007

Песента на Кали

Автор: Дан Симънс
Издател: Бард
Година: 2007

Много мрачна история, в която кошмара и действителността се препокриват прекалено често. Романът е в съзвучие с "Кухият човек" и "Лешояди". Което ме навежда на една мисъл: в "Кухия човек" основата беше Новия завет, в "Песента на Кали" - хиндуизма, в Хиперионите и Илион&Олимп основата е от "Кентърбърийски разкази", "Илиада", творби на Шекспир, Кийтс, Пруст. Дан Симънс да не се е захванал да претвори каквото е чел и харесал в хорър-фантастчни романи?
Описанията на Калкута бяха откровенно зловещи - комбинацията от бедност и пренаселване в един мегаполис води до страховити гледки. Дали това ще е реалността на 21-ви век - над половината от непрестанно нарастващото население ще живее в големите градове, а бедността и неграмотността се завръщат дори в развитите страни.
Темата за капаликите - сектата убийци, поклонници на Кали, е вече с повече от 100 годишна давност, но явно продължава да буди интерес. През 1985 Дан Симънс пише тази книга, като предизвестие за епоха, в която ужасът и насилието шестват по света - е, 22 години по-късно един преглед на криминалната хроника в който и да е вестник сочи, че не е бил далече от истината, просто не е дооценил мащабите на лудостта.

Харесах:
На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват.
***
Дадох си сметка, че такива широкообхватни философски представи като екологията и опазването на околната среда са лукс, достъпен единствено на нашите развити индустриални държави.

петък, август 17, 2007

Войната на старците

Автор: Джон Скалзи
Издател: Бард
Година: 2007

Приятна книга, а в края автора директно си благодари на Хайнлайн. И има за какво - това си е олекотена и леко модернизирана версия на "Звездните рейнджъри". Скалзи внимателни е заобиколил всякаква политика и философия и е наблегнал на незатормозяващ екшън. Само че усещам един прокрадващ се пацифизъм в духа на ерата на Плодния прилеп, а явно тази насока тепърва ще бъде развивана в следващите книги.
Иначе идеята за подбор на старци, които вече са изживели живота си, но все още са с всичкия си ми се вижда добра. Само дето не съм убеден, че човек с 70 и повече години зад гърба си ще се хвърля с ентусиазъм в близък бой, както го описват. Идеята за прехвърляне на съзнанието в друго тяло, както и за модификация на сменяемите тела съобразно предназначението им не е нова, само фотосинтезата чрез хлорофил в кожата ми се вижда интересна (но нещо ме съмнява практичността й).
Добрата част в книгата бяха размислите относно войната и армиите, и установявам, че в твъдението: "войната е скъпо занимание, затова армиите се изпращат на бойното поле с необходимия минимум оборудване" има много истина, поне що се отнася до масовите мобилизационни армии от XIX-ти и XX-ти век.
Баталните сцени в книгата бяха добре - достатъчно ясни, за да се схване идеята, и достатъчно кратки, за да не се изпада в подробности или в недомислици.
До колкото разбрах, втората книга вече публикувана и ако тази е имала търговски успех в началото на следващата година вероятно ще се появи на български.

Харесах:
Не ми липсва мъжът, а съпругът.

петък, август 10, 2007

Ловци на кости

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2007

Очаквах повече от тази книга. Почти никаква нова информация за света и войната на боговете, бавно развитие в множеството показани сюжетни линии. А и боя между целия личен състав на Нокътя и Калам Мекхар беше излишно повторение на събития от втория том.
Стана ми забавно - толкова време не успях да се сетя кой е пърообраза на Карса Орлонг, чак при идиотското зарязване на оръжието при схватката с късоопашатия К'Чаин Че'Малле се сетих - добрия стар Конан, все същия упорит, своенравен и честолюбив кучи син.
Малко ме подразни пожара в Ю'гатан - зехтина се взривяваше и гореше съвсем като бензин. Май Ериксън е трябвало да си купи една бутилка от супермаркета и да се пробва да я подпали. Походът на оцелелите през пустинята, за да се появят Ловците на кости повтаряше прекалено създаването на Подпалвачите на мостове, за да ми хареса. Все пак натрапването на идеята, че живота е колело и всичко се повтаря е от поредицата на Джордан.
Откривам, че морантските муниции започват да ме дразнят - как пък само и единствено малазанската армия ги има, при целия бунт в Седемте града, измяната на Корболо Дом и Убийците на псета, избитите изненадващо гарнизони - и все пак нищо не попадна в ръцете на враговете на империята. Освен това експлозивите дават основа за сформиране на сапьорни отряди като Мостоваците и Ловците на кости, но пък развалят "класическите" фентъзи битки в стил меч&магия. Сапьорите пък са твърдоглави, гадни и изобретателни - много ми напомнят за моя клас в механото.
Единствената изненада за мен беше завръщането на Гъноуз Паран на служба, само че май нито той, нито Войнството ще служат повече на Империята.

Харесах:
Надути в самозаблуда.
***
Не е "опознай врага си". това е опростенческо и лековато. Не, правилото е "опознай враговете си". Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
***
Не е право, но кога ли е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.
***
Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този.
***
Не би се изненадала, ако всички богове са аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.
***
Ние си имаме пениси, в края на краищата. На кого му трябват думи, когато си има пенис?
***
Какво му е сбъркано на света? Попиташ някой мъж и той ще ти рече: "Не ме питай". Попиташ жена и ще си умрял от старост, преди да е свършила.
***
Тъп и упорит - много неприятно съчетание.
***
Дисциплината е най-могъщото оръжие срещу самонадяността.
***
Освен това не съм ги обучавал всичките. Само повечето.
***
Имаше стара поговорка: нищо не е хладнолръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник.

събота, август 04, 2007

Среднощни приливи

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2006

Този път цялата история се пренесе малко назад във времето спрямо предната книга и на нов, съвсем непознат континент. Все пак не се започва съвсем ново разклонение на действието - Тайст Едур вече се включиха тук-там в действието, сега се обяснява от къде са се взели, какви са и за какво се борят. Хвърли се почвечко яснота къде са изчезнали К'Чаин Че'Малле (избити от обединените Тайст Андий и Тайст Едур), появиха се някакви сведения двата Тайст-народа как са попаднали в този свят (само не се разбира все още защо са се домъкнали), поизясни се Първата империя на хората каква е била и защо Т'лан Имасс са я унищожили.
Като цяло това е няй-стегнато и най-бързо развилата се история в поредицата, макар че за сега тя е неприключила. От новопоявилите се герои много харесах тандема Техол Бедикт и Бъг/Маел, станаха ми любими колкото и Калам Мекхар. Интересно беше включването на група бойци от Пурпурната гвардия - до сега тази частсе спомена само в първата книга, при това намека беше, че са местни, от континента Дженобакъз, някъде другаде се подмяташе, че командира й, принц К'азз Аводски е асцендент, действията тип "командос" на изпратената група в Даруджистан будеха уважение и толкова. Сега изведнъж се появиха повечко щрихи - Вречените от Пурпурната гвардия са някакъв тип неумиращи войни, подобни на най-първата група бойци на Келанвед на остров Малаз, при това за бойците от гвардията не е нещо необичайно да се справят с д'айвърс и соултейкън, а Вреченият Лоста се изправи срещи петима богове Тоблакай и се представи повече от впечатляващо, а той дори не е е най-добрия от Вречените (в шестата книга най-добрия Вречен, Скинър, го търси лично Войника от Дом Смърт, който приживе е бил Първи Сегюле - когато се срещнат ще е сблъсък за чудо и приказ). Надявам се, когато действието отново се въне на Дженобакъз да се разкаже повече за историята на Пурпурната гвардия.
Описанието на кралство Ледер и меркантилното му общество първоначално ме наведе на спомени за "Възхода на търговеца-принц" от "Войната на студенокръвните" на Реймънд Фийст - самодоволно и безскрупулно общество, в което парите са се превърнали в самоцел и смисъл на живота, човешкя живот е евтина стока, като всичко това е украсено във фентъзи стил и автора отчита задължителното за западен интелектуалец смътно негодуване от това неправилно обществено устройство. Обаче не познах - Стивън Ериксън действително е използвал Ледер за изказване на позиция спрямо очертаващото се обществено устройство в един свят, управляван само от парите. Нещо в общия дух ме навежда на мисълта, че той съвсем не е щастлив от съвременното американско общество, което се опитва да се самооткопира в глобален мащаб, поглъщайки и смилайки всички други култури и социални модели.
Като цяло - собра книга от добра поредица, но и в нея предимно се наслагват нови въпроси, вместо да се дават отговори на старите.

Харесах:
Точно в това е приклятието: че сме склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.
***
Жабата върху купчина монети не смее да скача.
***
Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падането на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е повластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството.