събота, ноември 27, 2010

Омайване

Автор: Лоис Макмастър Бюджолд
Издател: Бард
Година: 2008

Бюджолд е написала нов фентъзи роман, обаче явно е решила да го раздели на повече от една книга и да допълнила обема с любовни трепети и селска чест на дребно.
Книгата започна обещаващо - началните страници очертаваха нещо сходно с поредицата за Шалион, а главния герой приятно напомняше за вещера Гералт. Обaче след 1/3 действието практически изчезна и започна размотаване в посока задната корица.
Поне се чете бързо.

Харесах:
Имат нужда от опит, както и ние навремето. 
Никой не се нуждае от някои видове опит 
***
Получих това, което търсех, но не и това, което исках.
***
един от онези погледи, които оставят от човек само мазно петно на пода
***
Съкрушителната загуба не е провал, тя просто е загуба.
***
Достатъчно млади, за да са глупави, но достатъчно силни, за да са опасни.

четвъртък, ноември 25, 2010

Справедливост за всички

Автор:  Георги Вуйков
Издател: Буквите
Година: 2008

Иван Богданов познава музикалните ми вкусове и ми препоръча тази книга - роман за българска метъл група, пробила на светованат сцена. По негови препоръки съм попадал на страхотни произведения, така че "едвам ме нави" какво се казва.
Може би на фона на предните няколко книги, които прочетох напоследък, а може би действително, обаче книгата може да се опише само по 1 начин: наивна. Обаче по симпатичния начин.
Още в началото ме напуши смях покрай трепетите по "българското рок общество" и въздишането по "мощната 250 кубикова машина" на продуцентката. Нататък все си беше в тоя стил. Обаче пък прозира мечтата и ние нещо да дадем на света, ако ще и само 4 велики албума на една-единствена група.
За съжаление, единственото което сме дали напоследък е "Ken lee"" на Валентина Хасан (което пък много би ни паснало за национален химн). За по нататък - ще видим, ако доживеем...

понеделник, ноември 22, 2010

Платформата

Автор: Мишел Уелбек
Издател: Факел експрес
Година:  2004
Книгата ми я връчи Алвин като част от обменната ни програма. Анотацията беше изчерпателна: "Абе странна е".
Не съм много на ти със съвременната проза, така че не мога да оценя дали наистина е странна или си е в реда на очакваното. Не съм и много сигурен дали ми хареса, но пък почти съм сигурен, че не съм съгласен с доста неща в гледната точка на автора.
Първата 1/3 е предимно скука - описание на живота на човек, който от моя гледна точка няма за какво да живее: няма приятели, няма семейство, няма хобита, няма приятлека, дори не харесва особено работата си на счетоводител в една дирекция от Министерството на културата.
За сметка на това във втората част без някакъв ясен преход рязко се сменя динамиката и съдържанието на разказа - порнографията се редува с философски, икономически и политически размишления, в някои случаи дори са си в един и същ абзац. И точно когато почти бях започнал да харесвам главния герой поне заради честността му и отказа от лицемерие в личния си живот дойде развръзката. Някак си едновременно в хриситянската традиция за изкуплението, някак си логична и въпреки това нагарчаща.
След подобни книги съм оставал с вкус на пепел в устата, но не и след тази. На моменти откровенните и безпардонни позиции на автора ми напомняха за добрия стар Хайнлайн, но Уелбек не се стреми да бъде някакъв тип просветител, а само разказвач.
Hаправи ми впечатление какви позиции поставя автора като гледна точка на водещите информационни медии във Франция. Ако е вярно, тия са по-левичарски и от "Работническо дело".
Честно казано - не бих търсил друга книга на автора, но пък при възможност бих прочел още нещо.

Преводачката, а и редактора са длъжници на читателя - опитваха се в да ме убеждават, че Рейдиохед са създали хевиметъла през 80-те; вихриха ме в "ритъма на салцата"; почти през цялото време ми транскрибираха името на един германец като Готфрийд, за да се спрат в последното споменаване на немското Готфрид.Предполагам, че други неща са ми убягнали, все пак Франция и културата и никога не са привличали вниманието ми, за да имам някакви познания над беглите.

Харесах:
Жандармерията - това е вид хуманизъм.
***
Взирах се внимателно в двете куклички, за да ги забравя завинаги.
***
Чрез връзката с другия човек осъзнава себе си; точно това прави връзката непоносима.
***
всичко беше далече от всичко, тъй като нямаше нищо
***
Да живееш без четиво е опасно, трябва да се задоволиш с реалния животт, а това беше рисковано.
***
към по-низшия не изпитваш омраза, само презрително добродушие
***
човек си игражда спомени, за да не бъде сам в мига на смъртта
***
Когато възможността да се отъждествиш с другия изчезне, единствения начин остава страданието - жестокостта.
***
социален порнографски филм под заглавие "Третата възраст се развихря"
***
...елемент на селскостопанска утопия, който се усещаше при прекосяването на селата: селяните оряха с биволи, возеха се на каруци... Но тук не ставаше дума за утопия, нито за екологично възстановяване - това беше действителността на една страна, която не бе успяла да остане в индустриалната епоха.
***
Бях пътувал малко, бях живял малко и ставаше все по-ясно, че не разбирам много от съвременния свят.

събота, ноември 20, 2010

Разкази

Автор: Сергей Лукяненко
Издател:
Година:

Една малка коленция с къси разкази на Лукяненко отавна ме привлича, но си я пазех за "неприкосновен запас" при абстиненция. Ето че и дойде реда.
Разказите са много хубави - къси и добре написани, някои са забавни преработки на стари теми, а други хващат директно за гърлото.

  • "Ако поръчате още сега" - имаше друг, доста по-ранен разказ, в който извънземни амбуланти се отбиват на земята, за да одрусат оглупелите от алчност за нови технологии правителства, обаче Лукяненко е писал с повече хумор
  • "Човекът, който не умееше много неща" - поредният разказ на тема "в какво се превръщат мечтите", когато трябва да се избира между насъщния и призванието
  • "Чужда болка" - много силен разказ, поредно разсъждение на тема какво ще правим, когато станем безсмъртни и всемогъщи - ами каквото и сега, ще пропиляваме живота си в глупости
  • "Един ден през 2100 година" - набързо съчинен, но пък приятен разказ за свят, в който човечеството съществува едновременно и във високотехнологични мегаполиси, и в примитивни селища и то живее в удачна симбиоза
  • "Нарушение" - най-слабия разказ в колекцията, терминаторите отглеждат хора в затвори, а пък те непримиримо бягат (усеща се, че е писан в СССР)
  • "Не бързам" - много свеж поглед над историята на Фауст, направо ми се ще да бъде преадаптиран към Света на Диска, ще си пасне като продължение на "Ерик"
  • "Разговор по мъжки" - малко слабичък, но все пак ако ще е бой за жена, то виртуалните симулации са по-добър вариант от бирени бутилки на паркинга
  • "Професионалист" - носи нещичко от "Онирофилм" на Лино Адани, но си е набързо скицирана антиутопия
  • "Нова, нова приказка" - много ми напомни за света на "Един от нас" на Майкъл Маршъл Смит, само че просто кратичко прогностично творение
  • "Отвъд гората, където е подлият враг..." - слабичък разказ за безсмисления военен конфлинкт, който се самоподхранва и излиза извън всякаква рационална рамка
  • "Съвпадение" - не разбрах много какво точно е искал да разкаже Лукяненко, освен ако е имал предвид някаква странна нишка на последователни съвпадения
  • "Вечерна беседа с господин специалния посланик" - най-дългото произведение в колекцията, чудесно издържано в стила на разказите с неочакван край (в романите по правило човешката раса е агресор или жертва, но май за първи път е еквивалента на селския идиот в галактиката)
  • "Последния герой" - къс готин разказ за един космически пилот, чиято основна професия всъщност е кръшкането (нещо като оня виц за прибиращия се машинист, летец и моряк)
  • "Предание за първия атеист" - написан в стария стил истории за космически кораби, претърпели катастрофа сред звездите и дали началото на деградирало човешко племе на неособено гостоприемен свят
  • "При условие, че е черен" - търговска история в много забавен свят, в който рекламата е абсолютно забранена, което пък поражда сериозен проблем за пласирането на нова продукция, която не е очевадно по-различна от съществуващата
  • "Спиралата на времето" - весела история с корен в съветските комунални квартири (най-малоумното достижение на болшевиките), в която обзет от реваншизъм изобретател се връща във времето, за да си разчисти сметките със съквартирантите
  • "Влак за топъл край" - много, много силен и много тежък разказ



Харесах:
Той не умееше да прави много неща, но затова пък умееше да пали звездите.
*** 
Умението интуитивно да намираш правилния подход беше главното в дипломацията.

четвъртък, ноември 18, 2010

Прах от мечти

Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2010

Стивън Ериксън тоя път се е увлякъл, та се е олял - тазо книга е над 1000 страници и е първата част на двутомен роман!
От друга страна - за мен е най-добрата книга в поредицата до тук. Освен това си е за рейтинг 18+ - не че в предните нямаше секс и насилие, просто тук е доста в повече и доста по-, хм, натуралистично поденсено.
Една от основните причини, за да ми хареса книгата е тоталното отсъствие на Круппе и Искарал Пъст. За сметка на това имаша военни кампании - къде планирани, къде импровозирани, сражения с различен мащаб и размах, камара богове и все повече загадки във всички посоки. Участва отново моя любим тандем - крал Техол и Бъг/Маел, както и почти толкова забавната двойка капитан Кайндли - лейтенант Поурс.
Лошото е, че всъщност нищо не се случи до край - просто картите бяха разбъркани, сечени и раздадени (това-онова поизпадна от масата), а анонсирането и разиграването ще остане за следващата книга - "Сакатия бог".
Тресе ме ентусиазма за още от света на "Малазанска книга на мъртвите", само стискам палци Бард да се решат да издават и другия автор.

Харесах:
Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.
***
Властта е измамна илюзия, балсам за лекомислената надменност.
***
смирението идва винаги неканено, събаря врати и разбива стени
***
не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани
***
Отчаянието носи отровни съвети.
***
Искаха, каквото искаха и щяха да направят каквото е необходимо, за да си го получат.
***
Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането и винаги се оказва удавено в невинна кръв.
***
Ние палим огньове, но тъмнината остава - в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.
***
дисциплината на малцина може да надвие множество
***
И генните са тъпи по някога.
***
Не съществуват никакви пречки за растеж в службата, освен компетентността...
***
всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно
***
нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие
***
Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост от хлъзгави камъни.
***
войната е средството, не целта
***
Врагът носи хиляда маски, но всички се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти.
***
Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата, понякога с дни, понякога с години.
***
Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.
***
Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието - смирение.
***
Ти може да искаш всичко.
Аз искам само теб.
***
простотата не означаваше непременно глупост
***
Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем.

неделя, ноември 07, 2010

Контакт

Автор: Карл Сейгън
Издател: Бард
Година: 1998

Страхотна книга! Изпуснах я когато излезе, а по-късно не бях много настоятелен в издирването и, което си беше грешка. Най-кнакрая навксах пропуска.
Книгата е до някъде сравнима с най-доброто на Артър Кларк (още един астроном, пишещ общо взето фантастика). Едновременно се обяснява вече известно, атакува се отдавна обезсмисленото и се правят допускания за все още неоткритото.
Книгата е едновременно проста като фабула и много сложна за възприемане като идея. С приятели в ТУ навремето си говорехме точно за това - "интелигентния дизайн" на Вселената (много моля да не се бърка по никакъв начин с бръщолевенията на креационистите) се съдържа във физическите константи, чиясто стойност дефинира една Вселена - ТАЗИ и никоя друга. Сейгън е разбира се много по-напред от нашите полу-трезви разговори някога, борави с физика и висша математика, много майсторски поднесени разбираемо за читателя.
Малко беше забавно - книгата е писана точно преди бума на Интернет и комуникационните технологии, описанията на разнасяни насам-натам персонални факсове и електронна поща ограничена на терминала в института пораждиха доста усмивки в мен. Беше забавно и да чета за действията на СССР през 1999-та - явно през 80-те на никого и през ум не му е минавало, че огромната комунистическа империя ще се разпадне за по-малко от 3 години в началото на 90-те.
За сметка на това описаните християнски фундаменталисти са си живи, здрави и още по-влиятелни, отколкото си е представял Сейгън. "Неандерталците с библии", както ги нарича Ричард Морган във Вариант 13 си избраха 2 поредни мандата подобен на тях президент, а Буш-младши подкопа мита за могъщия америакски президент по-успешно, отколкото многогодишната соц-пропаганда. По-страшното е, че в симбиоза с ислямските малоумници са на път да върнат куп простотии, захвърлени още в края на XIX век, стига да им се даде поне малко шанс.
Краят беше разкошен - Послание от Създателя, сложено на видно място, изискващо познаване на света и мисъл, а не вяра.
Сега остава само да си наваксам и с филма. Харесвам Джоди Фостър, а не сиках да гледам този филм преди да съм прочел книгата, въпреки уверенията, че двете са доста различни и въпреки това много добри.

Харесах:
Нежелателно е да се вярва на твърдение, за което не съществуват абсолютно никакви основания да се смата, че е вярно.
***
позитивна антипатия
***
дали масовия запой е всеобщ галактически проблем
***
първият свещеник бил първия мошеник, срещнал първия глупак
***
тази склонност да се дехуманизира противника
***
да разбираме света, без да бъдем напълно обременени от това
***
Властта просто национализира индустрията, казваше той. Само твърдят, че са капиталисти, но като ги бутнеш леко, веднага им лъсва социалистическата физиономия.
***
Рекламата приучва хората да не се доверяват на собствените си преценки. Рекламата приучва хората към тъпота.
***
скептицизмът е сърцевината на науката
***
тях ги е грижа само за времето, докато са на власт

понеделник, ноември 01, 2010

Прекрасната далечност

Автор: Сергей Лукяненко
Издател:
Година:

Лукяненко има много специфично въздействие над мен.  След негово произведение имам огрoмно желяние:
а)  да зяпам залеза и да размишлявам
б) да зяпам луната и да се напия до припадък

Тъй като достатъчно скоро няма да се появи негов роман, реших да лекувам абстиненцията с цикъла повести "Прекрасната далечност". Прекрасен завършек на една кратка отпуска - чувствам се в кондиция за сериозно четиво.
Ами получих си го. Лукяненко продължава да пуска идеите на братя Стругацки, Кир Буличов, Иван Ефремов и т.н. от старата съветска гвардия във фантастиката през казана си за самогон, а в резултат се появяват "Спектър", "Студени играчки са звездите" и настоящия цикъл.
И тъй:
  •  "Пътят към Велесберг" - хронологично е първата написана повест, светът в нея все още е близо до утопичните прердстави на Стругацки - един задоволен свят без войни, със всеобщо задоволяване на нуждите и граждански права, получавани не на възраст, а на съзряване. Две момчета се шлаят в някакъв вид Wanderjahren, отчасти бунтувайки се и отчасти бягайки. За пореден път - какво значи да си член на едно общество, какво значи да имаш дарба и кому принадлежи тя.
  • "Моята татко е антибиотик" - най-действената и може би най-несъвпадащата с другите повест. Космодесантчиците от "Лунна дъга" съществуват, но това са по-скоро Миротворците на Ричард Морган. Елитен щурмови корпус "лекува" сред звездите отклоненията на човешката цивилизация - било пиратство, било метеж (или въстание - както винаги формулировката зависи от гледната точка на формулиращия). Цената на лечението - също зависи от гледната точка
  • "Почти е пролет" е най-дългата, а може би и най-сложната повест в цикъла. Привидно е нов прочит на "Гръмна гръм", но за пореден път е по лукянековски - промяната на миналото изменя незначително настоящето, но затова пък в съвсем библейски стил това е като вид възмездие над дръзналите да посегннат над пространствено-времевия континуум.
  • "Мирисът на свободата" - като хронология на действието тя е първата от написаните до тук, в нея започва скитането на момчетата и тук вече е ярко формулирано като бунт на личността срещу обществото, позволило генетичното манипулиране с цел добиване на нова дарба от Homo sapiens. Принципно - логично формулирана и се усеща много от света на геометрите в "Студени играчки са звездите".

Сега силно се изкушавам да нагъна дузината разказа, които се намират в любителски превод, но пък оставам без запас за в бъдеще.

Харесах:
Светът винаги е вървял напред благодарение на единици хора.
***
смъртта на човек може да се нарече "превес на процеса на разпад над процеса на синтеза"
***
Но защо да го насилва, ако може да го принуди?
***
за да скриеш лъжа, трябва да кажеш много от истината
***
Времето. Четвъртото измерение, привилегия на фантастите и историците.

Вуду

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Ергон
Година: 2009

По случай отминалия Хелуин се почерпих с последната издадена за сега част за приключенията на агент Пендъргаст, която носеше обещаващото заглавие "Вуду".
Според мен това е най-добрата книга в поредицата. Този път криминалната загадка не само я имаше, а и беше добре замислена - преплитаха се няколко истории, една от които дори беше напълно фалшива.
Тандемът Престън-Чайлд този път е подхванал поредната градска легенда - за култовете, живеещи си живота сред мегаполисите, покрити зад свободата на религиите. В случая - самоизолирана група, изповядваща архаична версия на оби (истинското вуду), коята почти 150 години живее в северния край на остров Манхатън. Разбира се, нищо не е първоначално очакваното, зомбита тръскат трупове наред, а малоумни вегани се шлаят на тълпи и талази (най-накрая в поредицата да има някой по-тъп и от полицията). Както споменах - интригата беше интелигентно забъркана, а чест прави на авторите, че не позволиха дори и на свръхерудириания си герой да се досети какво става чак до развръзката (за сметка на това там пък са се олели с холивудския мелодраматизъм).
Като цяло - доста приемлива поредица за отмора, стига само да не се подхожда с високи очаквания.

Харесах:
беше сантиментално, беше сладникаво, но -  мътните да го вземат, - действаше
***
Може би ако не беше филмов режисьор, щеше да е станал отличен сериен убиец.