Тъмната кула

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?