Изгубени в космоса

Автор: Джоан Д. Виндж
Издател: Слънчо
Година: 1998

Имам уважение към Джоан Виндж заради "Снежната кралица" (хм, може би ще е поредната книга, която днес не би ми допаднала). Затова не се и поколебах да захвана и това книжле.
Пълно разочарование. Виндж сигурно е писала преди сутрешното кафе, по спомени за юношеските приключенски роамни от нейното детство.
Действието е плоско и предвидимо, а някои от техническите детайли - повече от смехотворни.
За сметка на това пък книгата е много кратка и се чете адски лесно. Сигурен съм, че ще я забравя още по-бързо.

Харесах:
фанатизмът никога не е рационален
***
Който не може да мисли, се бие.

Списъкът на седемте

Автор: Марк Фрост
Издател: Бард
Година: 1995

Приятна книга.
Авторът се е вдъхновил от историите за Шерлок Холмс и д-р Уотсън, и е създал роман, в който главен герой е доктор Арър Конан Дойл, а действието е много подобно на оригиналните истории, само че кръстосани с мотиви и атмосфера като от Лъвкрафт. Беше забавно - тук доктора не е страничен наблюдател и регистратор на на гениалните прозрения на партньора си, а е почти равен по наблюдателност, макар и отстъпващ  му по ерудиция.
Тандемът от бедния шотландски лекар и тайнстения гениален детектив Джек Спаркс се намесва в една свръхестествена конспирация, в която група богатши със страст  към окултното се опитват да върнат в нашия свят същество, известно като Луцифер. Водачът на групата е брат на Спаркс и откровен аналог на професор Мориарти, поне равностоен и напълно безмилостен противник. След много гоненици, маскаради, битки със зомбита и измами лошите са долу-горе победени (повечето загиват или поне така изглежда). Във финалния сблъсък двамата братя падат във водопад и сякаш това е краят (е, челите Артър конан Дойл знаят кой ще се завърне), а доктора се заклева лично пред кралица Виктория да пази в тайна цялата история. Все пак намира пролука в обещанието и се захваща да пише роман за своя вече покоен гениален другар и тяхната битка със злото.
Забавни бяха вметките в романа - имаше обяснение кой е Джек Изкормвача и защо убива, като епизодичен герой се появява Брам Стоукър, а на последната страница - едно бебе с необикновени очи на име Адолф (мързи ме да ровя, но ако не бъркам има несъответствие с реалната история).
Добра е за четене, макар че има какво да се желае.

Харесах:
лишен от суетност, но способен да се почувства неудобно, когато ограничените средства му налагаха да се изправи със замърсена яка пред по-добре облечени от него
***
Когато предлагат да ти отворят прозорец към другия свят, трябва да си готов да пожертваш няколко тухли.
***
изразяваш с епиграматична прецизност фундаменталната трагедия на съвременния човек
***
всеки автор с някакви претенции трябва да посреща с достойнство критиката
***
Никога не задавам въпроси, ако не искам да знам отговора им.
***
ако човек  с вярната идея срещне човек с необходимите пари, те заедно могат да променят света
***
Великите пирамиди не са построени от комитети, а от фараони

Клонинги. Клонингите се завръщат

Автор: Весела Люцканова
Издател: Весела Люцканова
Година: 1996
 
2 романа, първият до колкото знам е писан през 1971. Темата е общо взето сходна - клонирането. Само че разликата е 25 години, то там идват и още доста отлики.
Първата история започва по позната до болка схема - оцелели нацисти продължават с експерименталните разработки в секретна подземна лаборатория с надежда за реванш. Този път се работи по клониране - споменава се за производство на войници, но фокуса на историята е върху група от 100 клонинга, възпитавани по подобие на прототипа си като учени-биохимици и генетици. Схемата и разказът много напомнят за "Къртицата" на Любомир Николов. Всичко е сиво и депресиращо, а субектите - параниочни и безлични. Все пак високоинтелигентите клонинги малко по малко успяват да разберат кои са и заедно със самоосъзнаването започват и съпротива. В краен резултат двама клонинги успяват да се измъкнат на свобода и да разкажат на света. Само дето някой в света заличва всичко и всеки, свързан с клонингите, включително и съзнанието на единия беглец. В другата част на романа е разказана историята на нацисткия лекар, ръководещ операцията. Тук за мен беше по-добрата история - неговите кошмари и съмнения, личната му трагедия със смърттта на децата му след бомбардировка, мъртвороденото му момче, рухването на жена му. Първите успешни клонинги са именно неговите собствени деца, но жена му окончателно се прекършва от това, а с нейното оттегляне в себе си се къса всичко, свързвало младия учен със света и човечността. На моменти ми се появяваха аналогии с "Понякога те се завръщат" на Стивън Кинг, но приликите са само бегли.
Вторият рома е писан доста по-късно - май през 1996-та. Вместо нацистите тук лош е един безскрупулен лекар, превърнал клонирането в скъпоплатен бизнес с изкуствено забременяване, изкараните пари - във власт, а придобитата власт - в безнаказаност. В най-добрите традиции на соц-романизма въпросният доктор Нилсън е описан като саможив параноик, недопускащ никого до себе си, обсебен от желанието да се размножи и откопира до безкрай (колкто може от пациентките запложда лично, а всички клонинги са от негоив материал). Всичко това е подсилено от поредица поръчкови убийства на всеки сътрудник, узнал твърде много или преценен като недостатъчно надежден, както и незнайно, но предполагаемо голямо число жертви на ранните експерименти - включително наемни майки на клонинги. Във втората част се разказва историята на антипода му - клонинга от тайната база, посветил живота си в дебнене и събиране на доказателства с цел да разобличи цялата касапница и да извоюва пълна забрана на клонирането (това е най-слабата част от книгите - клонирането е определено като лошо, защото е зло, а клониращите са зли, защото са лоши, само дето по пътя на логиката на злодеите твърде малко ще им пука от законовата забрана на клонирането). Развръзката беше съвсем по старото клише - злодея умира от сърце, а дъщеря му, идейна другарка на нашите разкрива на ужасения свят цялата корумпирана схема.
Честно казано - очаквах доста повече от тези романи, от друга страна - далеч не са най-лошото от родната фантастика, с което съм се сблъсквал. За пореден път се разочаровам от множеството пропуснати възможности - нито е дълбано сериозно в размисли какво би причинило клонирането на обществото, нито в психологическите портрети и душевни драми имаше нещо интересно. В скоро време смятам да прочета и 3-тия роман - "Клонингите си отиват", за да видя как ще приключи всичко. Поне книгите са малки като обем и стилът на писане е поносимо монотонен.

Харесах:
вечно променливи очи, които пазеха в зениците тъмни мисли и много тайни
***
Усетих мириса на пари. На много пари. На власт. На много власт. И си представих съвсем ясно оня затворен кръг - пари, пари, пари, власт, власт, власт, пари, пари, власт, власт, пари, власт, и така... до безкрайност.
***
успехът днес, не утре и не вчера, ако е утре, още не те забелязват, ако е вчера, вече са те забравили

Корабът на чумата

Автор: Клайв Каслър & Джак дю Брул
Издател: Бард
Година: 2009

Най-хубавото в книгата е, че се чете много бързо.
Поредният екшън, в който пенсионирани спец-бойци, спец-агенти, спец-пилоти и т.н. спецове започват работа под дълбоко прикритие за своя сметка и печалба, но с високи морални цели - да обезопасят света.
Докато крадат руски торпеда от иранска база по поръчка на американското правителство, Корпорацията (няма майтап, така се казва организацията) се натъква на кораб-гробница, който потъва направо в ръцете им. Започналото разследване ги сблъсква с поредната малтусианско-апокалитпична секта, решила да спаси човечеството чрез стерилизацията на 50% от населението. Принципно историята не е от най-лошите като идея (нищо, че Гор Видал много отдавна публикува "Калки") и дава надежда за не лош екшън. Д, ама твърдо нье! Съдържанието е пропито с фактологични грешки, а любителския превод допълнително стъжнява играта (моите уважения, но все пак е по-добре преводачите на този род литература да правят разлика между различните системи за определяне на калибъра, отделно малко познания за отношението на морските мили и скоростта във възли спрямо метричния километър би спестило някои нелепости, да не говорим за отчайващия превод на описанията на генератори, тръбопроводи и т.н. машини и съоръжения). Особено ме покърти главния герой - председателя (няма майтап, това му е титлата) Хуан Кабрило - ветеран, прехвърлил 50-те, еднокрак! (бойната му протеза е като извадена от "Кобра" на Тимъти Зан - чак до вградената в петата едрокалибрена пушка) , който през цялото врем скача от хеликоптери, плува с акваланг, в движени се мята в/от превозни средства и е по-хуманен дори от майка Тереза (или от друга гледна точка е отчайващо тъп - покъртителна бе сценката, в който диверсионната група закъса срещу нискоразредни охранители, защото имаха само по 1 /един/ пълнител с някакъв аналог на стоп-патрони - напълно безполезни срещу бронирани жилетки). Аз съм си фен на стария Дик Марчинко и определено се забавлявах от нелепата му пародия. Разбира се, лошите действат съгласно Кодекса на злодеите - тъпо, клиширано и безкрайно некадърно, въпреки това сляпата съдба се намесваше на всяка четна страница, за да се добута историята до победен край. Естествено, не се мина пак без сянката нацистите и японските касапи, но пък какво е един екшън без достатъчно шарения по картата.
За мен не е странно, че се пишат подобни книги - те са си като сценарии на нискобюджетни екшън-сериали (то може и от там да идват), странното е колко много хора им се радват.

Харесах:
-Питала ли си се някога защо, когато загубиш нещо, винаги го намираш на последното място, което погледнеш?
-Защо?
-Защото спираш да го търсиш, след като го намериш. Следователно търсеното винаги е на последното място, което претърсиш.

Дървто на еничаря

Автор: Джейсън Гудуин
Издател: Бард
Година: 2007

Тегаво ми вървеше книгата. Авторът едновремено е проучвал историята на Османската империя и същевременно с това се е плъзгал по повърхността.
По същество книгата е исторически криминален роман. Поредният велик детектив от миналото - евнухът Яшим, се щура в Истанбул през 1830, в опит да разреши едновременно няколко случая - отвличане и убийство на кадети от Новата гвардия, кражба и убийство в султанския харем. Авторът много сее старал да създаде колоритна обстановка и да опише разлагащата се Османска империя (преминала зенита на силата си и неспособна да се реформира, за да оцелее), за сметка на това главния герой изглежда на моменти полу-идиот. В крайна сметка точно както в компютърна игра детективът успява да говори с всички и да разкрие загадката, а в развръзката с един удар предотвратява: унищожаването на Истанбул; еничарско въстание; военен преврат; руска инвазия. Машалла!

Харесах:
Каквато и да е силата ви, ще бъдете смазани. Колкото и да сте лукави, ще бъдете заблудени. Каквато и гордост да притежавате, ще бъдете сломени и ще получите подобаващо наказание.

Лятото на вещицата

Автор: Наташа Мостърт
Издател: Бард
Година: 2007

Финлдандците вадят разбиващи музикални групи, а англичаните - разбиващи автори на странни, но интересни книги.
Малко случайно си взех тази книга, но пък сега ще се оглеждам и за друга преведена, ако има. Някак си ми пасна на настроението. Историята е смес от модерни технологии и престъпления, модерен окултизъм и (не)малко еротика. За пореден път се сблъсквам с идея, сливаща окултизма, гностицизма, НЛП и математиката в доста стройна система от неординарни вярвания. В този си вариант нюейдж-брътвежите изглеждат почти смислени, стига само някои основни допускания да бъдат възприети на доверие.
Историята се гради върху прекратената американска програма за набиране, обучаване и използване на ясновидци (отдалечено виждащи), смесена с магия от типа на  поредицата на Марион Зимър Брадли за Атлантида. Бивш участник в британската програма (естествено - най-силния, но пък и най-егоцентричния) си изкарва прехраната с индустриален шпионаж в тандем с клиширан образ на хакер. С повече натиск е привлечен за по-различна задача - издирване на изчезнал човек. Единствената следа го води при две много необикновени сестри - Миналуш и Мориган Монк. Видение му показва, че едната е убиец, само че той трябва да открие коя. После се отпочва една сложна игра на вербовка, прелъстяване, шпионаж и контрашпионаж, дрогиране и мозъчно промиване. Епилогът беше малко спорен, но пък така го е решила авторката. Принципно - нищо много различно спрямо криминален роман, с изключение на отдалеченото виждане, вещерството и алхимията. Разликата е в стилът на разказване - авторката много я бива да "плете" повествования, на моменти ми напомня за Сузана Кларк.
Като цяло - хубава книга, без да е потресаваща.

Харесах:
как да пресъздаде великолепната плът и кръв на плоската празнота на непрощаващия лист хартия, това беше въпросът
***
всичко, което си струва изисква много поддръжка
***
Ако никой не искаше повече, еволюцията щеше да спре хода си.
***
Повечето хора се чувстват сами дори когато са заедно.

Туп!

Автор: Тери Пратчет
Издател: Вузев
Година: 2010

Стражата винаги ми е била любимата линия в "Света на Диска", а срещите между Сам Ваймс и лорд Ветинари са ледчето в мастиката.
Командир Ваймс и всеотдайната му сбирщина непрокопсаници са забъркани в ескалиращия (отново) конфликт между джуджетата и троловете, като този път годишнината от битката в долината Куум се очертава да доведе до поредното преиграване - само че в центъра на Анкх-Морпорк. Отделно едно разследване на убийство заплашва да ускори ексползията и да увеличи силата и. И за да не е без хич в стражата бе назначен първия вампир и дойде първият одитор.
После е ясно -  Ваймс&бригада прегазихa всички и всичко, лошите го отнесоха, а и на добрите не им се размна.
Най-много ме покърти Бети (Лиска) - гаджето на Ноби Нобс. Отдавна не се бях хилил толкова. Икономът Уиликинс е напът да се изравни с Иван Ворпатрил в листата на недооценените герои.
Само искам да пожелая по-скоро да издадат следващата книга за Света на диска и дано пак да е Стражата.
 
Харесах:
Присмиват ли ти се - не ги е страх.
***
-Трябва да има закон срещу идиотщината!
-Ако имаше, сър, всеки ден щяхме да работим извънредно.
***
И няма място, на което бих бил сега, освен тук!... И няма време, в което бих бил тук, освен сега!
***
-Какво бихте направили, ако задам прям въпрос, Ваймс?
-Ще ви отвърна с откровена лъжа, сър.
-Тогава няма да го правя...
-Благодаря, сър. Аз също.
***
Със същия успех можеш да вкараш в ред дъждовните капки.
***
по много мек начин е твърда като скала
***
Отидох, видях, купих си тениска.

Последната теорема

Автор: Артър Кларк & Фредерик Пол
Издател: Бард
Година: 2009

Като за книга на тандем Кларк-Пол - зненадващо четивна излезе. Очаквах да е скучна до приспиване и тежкосмилаема откъм наука.
Книгата описва живота на момче от Шри Лнка, в който се отразява епохата му: нов световен ред (по-скоро кърваво безредие), заменен от още по-нов пацифистко-демократичен; първият космически елеватор; първото колонизиране на Луната; първият контакт с чужди раси; първото заселване на извънземни на Земята; първото дигитализиране на човешко съзнание.
Както беше и в "10-та по Рихтер" акцентът е върху евентуалното развитие на човечеството от политическа гледна точка, личната история на героя е сведена до фон, а краят прескача рязко напред и в страни. Този път и научната част беше сведена до фоново участие - малко математика, малко вече описвани от сър Артър Кларк идеи за космически елеватори и вътрешносистемни кораби със слънчеви платна.

Не съм особено запленен, но е по-добре от очакванията ми.

Харесах:
Бременни сме с думи и ако не родим лексикологично, ще умрем.
***
Беше кофти война на кофти място и по кофти причини.
***
джентълмен е онзи, който никога не е груб по случайност

Лица във водата

Автор: Табита Кинг & Майкъл Макдауъл
Издател: Бард
Година: 2007

Хубава книга. Много плавен разказ, увличащ в четене и много майсторско поддържане на свръхестествената част на историята непрелъснато на ръба, но извън полезрението.
Историята разказва за малко момиченце, чийто свят се разпада - баща му е брутално убит, непрокопсаната му майка е оставена без пари, брат му е отнет от противната деспотична баба и за завършек - заминава да живее с майка си в странна къща на остров във Флорида. После се проследява израстването на момичето в следващите десетина години, като наред с нормалните неща - училище и съзряване, непрекъснато се промъкват призраци и тайнствени случки. Кулминацията е в последните 15 страници, когато всичко си идва по местата, макар и без драматичен гръм и трясък.
По нещо книгата ми напомня едновременно за Сузана Кларк и Нийл Геймън, но не бих могъл да го определя точно.

Харесах:
ако човек стои мълчаливо, обръща внимание, но не реагира, мнозина биха стигнали до извода, че е глупав, а понякога това е много полезно
***
Има ли нещо по-тъжно от току-що изгасена свещ?
***
Какъв е смисълът да си сляп, ако не виждаш онова, което зрящите пропускат?

Буря се надига

Автор: Робърт Джордан & Брандън Сандерсън
Издател: Бард
Година: 2010

Преди 12 години след като започнах да чета "Колелото на времето", с тази книга се чувствах като при завръщане сред стара компания в позната кръчма - всичко е горе-долу като предния път, но пък точно това ти стопля душата.
Брандън Сандерсън, нает да довърши поредицата по записките на Джордан (сам твърди в предговора, че е запален почитател на Килелото), се е справил чудесно. Действието е доста изчистено от излишните отклонения и е станало много по-динамично. Същевременно човекът старателно е тичал по почти всички линии, заплетени от Джордан в предходните 11/12 книги, та на моменти сигурно му е идвало в повече. Все пак се е справил - действието рязко дръпва напред по поставените по рано репери, ако продължи така, наистина ще завърши поредицата в 2 тома, без да претупва работата.
Приятна изненада е как са попроменени женските характери - Егвийн вече е почти симпатична, а Кацуан и Нинив - не чак толкова противни. Не знам Джордан с какви жени си е имал работа в живота, но ако последните 2 имат реални протоипи - хич не му е било лесно.
Честно да си призная - чакам с голям интерес следващия том, най-после Мат и Том Мерилин ще се върнат при Кулата Генджей, за да сритат Аелфините и Еелфините и да измъкнат Моарейн за Последната битка. Любопитно ми е дали там ще се появи отново Коляча (мраколюбеца-малкиер, комай братовчед на ал-Лан), който след "Силата на Сянката" никъде не беше споменат отново. Другото любопитно е дали там ще се сбъднат предсказанията за Матрим - че ще се откаже от едното си око, за да спаси света и ще разиграе на зарове огромен залог - май съдбата на въпросния свят. До тук Сандерсън не е пропуснал да отметне нито едно маркирано събитие, така че ще ми е любопитно и как ще навърже тези. За съжаление надали ще остане възможност отново да бъдат намесени паралелните светове, достижими през Порталните камъни.
Определено харесах книгата, ако бяха хванали този човек по-рано (наякъде около 7-ма книга), историята щеше да е доста по-добра.

Харесах:
Късметът ти е толкова, колкто е зърното  ти в нивата,.
***
побеждаването не значи непременно, че ще останеш жив
***
Промяната не можеш да я избегнеш, нито да я намушкаш.
***
...не е признак на страх да подготвиш отстъплението си предварително. Просто е добра стратегия.