Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005
Стивън Ериксън в този том е решил да разчупи "епичната фентъзи традиция" и след стотици страници сюжетно развитие нищо не завършв по очакван начин. Не че има нещо лошо, някои от събитията просто нямат свястно обяснение за момента, но пък след 1-2 тома нямй-вероятно ще получат (тогава пък аз няма да се сещам вече какво точно се обяснява).
Все пак съм разочарован - след бясното кръвопролитие на въстанието на Вихъра във втория том очаквах подобаваща разплата за избитите цивилни и военни малазанци, а до момента това го няма. Ще чакам 6-ти том, действието сигурно пак ще е в Седемте града, тогава може би ще се осъществи имперската закана "всичко сторено ще се върне десеторно" - разпъването на кръст на 1300 деца си е деяние, плачещо за разплата. И ми е любопитно Песента на Танно какво общо има с възнасянето на Мостоваците (а това събитие само загиналите при Корал на Дженобакъз ли засяга, или всички?). Адюнктата Тавори Паран се очертва интересна, но в тази книга само я загатнаха като личност и способности, а тъй като вече започвам да свиквам на триковете на Ериксън, ще бъда потресен, ако наистина се окаже лебийка, както се намеква за нея. Предполагаемата й любовница се появи само веднъж, колкото да посили убеждението ми, че осовната й роля не е в кревата.
Почва да ми омръзва от Т'лан Имасс - преди стотици хиляди години са забърквали каши, чието разчистване са оставяли за някой друг път - естествено, всичите ще се изсипят в този времеви отрязък. Стана ми странно - във войните с Джагът има описани различни случаи на елиминиране на членовете на тази раса: и директно убийство, и натрошаване на костите и погребване все още живи, защото Т'лан Имасс нямат достатъчно мощ да ги убият. Няма обяснение кога кое и защо е възможно. Другото странно е връзка на баргастите и морантите с Имасс, в прав текст се казва, че някога са били една обща раса, а после Имасс на извършили ритуала на Телан, за баргастите се намеква че са се смесили с Теломен Тоблакай, а морантите са обменили познания с Тайст Едур и са заформили собствена затворена цивилизация. Едно обаче признавам - Т'лан Имасс са си убийци от класа, войната с всичко, изпречило се на пътя им е впечатляваща - Джагът, К'Чаин Че Малле, Тайст Андий, Тайст Лиосан, Форкрул Ассаил, Теломен Тоблакай, империята на соултейкън и д'айвърс, тия неживи и трудноумиращи копелета не придирят много, а и се справят впечатляващо добре.
Расата Теломен Тоблакай започва да ми става интересна - изглеждат ужасно корави противници, а в миналото явно са претърпели съкрушително поражение, след което са осатанали само деградирали останки на различните континенти. Е, сега си имат своя Атила, така де, Карса Орлонг от племето Урид на Теблор, Рицар на Дома Вериги (и предполагаема голяма грешка на Сакатия бог), така че жална му майка на света и континента Дженобакъз за начало, когато гигантите се развихрят извън своите планини.
Другите събития макар и разпръснати тук и там бяха по-интересни от кампанията в Седемте града. Картерон Кръст е жив и здрав, което дава много голяма вероятност и останалите "изчезнали" командири на император Келанвед да са се покрили дълбоко. Секретната организация от магове-убийци Ястребов нокът (във втория том я нарияха Демонски нокът), която някога е била на подчинение на Танцьора и се предполага, че е изтребена от Нокътя, подчинен на Въслата/Ласийн, се оказа съществуващ и много по-организиран и могъщ, от няколко оцелели ветерани и потомци на първите Ястребови нокти. За Повелилтел им бе представен Корболо Дом, Юмрукът-предател в Седемте града (и той - напанец, както Въслата, Картерон Кръст и брат му Урко, адмирал Нок, а бе тая нация е с повече от добри позиции в управлението на империята), само че той е прекалено некадърен за тази роля, освен ако не е поредния тарикат, играещ собствена игра и планирал ходовете си за 30 години напред. Самият Келанвед/Аманасс, както и неговия пръв помощник Танцьора/Котильон явно играят много дълбока и много оплетена игра, свързана с другите Домове и богове. Уверен съм, че Въслата/Ласийн всъщност никога не се е опитвала да ги убие и продължава да е част от екипа им, управлявайки империята Малазан и изчакваща - какво? Разбра се до тук, че един от Висшите магове на империята - Найтчил е богиня/асцендент, играеща собствена игра и унищожена преди да се докопа до меча Драгнипур(изкован от Древен бог, притежание на асцендент, съдържащ подвижен поратл и безчет движещи го души); че Тайсхрен никога не е бил враг на Дужек, Уискиджак и Мостовацитя; че смъртта на Татърсейл и Уискиджак са сред най-големите провали на имерията изобщо. Кой всъщност е Уискиджак - това не е истинското му име, бил е силен кандидат за Император, но не е поискал трона. В тази книга мимоходом се спомена за още един имперски генерал от класата на Дужек и Колтейн - Греймейн, който води кампания със своята армия на друг континент. На Малазанската империя яно амбиция и способни командири не й липсват. Искам да разбера кой е Главния интендант на империята - явно той е най-големия организиационен гений, измислян от автор до сега. Подозирам, че самата Малазанска империя е създадена не за добиване на власт, всяване на мир, ред и законност в покорените земи, а създаване на мощна армия и поддържаща я база в света на смъртните. Всичко това очертава голяма игра, но каква? Има намек, за кампания завземането на Троновете на различни Домове и тяхното неизползване от Келанвед/Аманасс с цел намаляване силите и техните противодействия в света. Само че защо?
Харесах:
Деца от черна къща избират избират сенчести пътеки.
***
Тайните имат сила, докато си остават тайни.
***
Майка, баща и дете - семейство във вечна свада... тепърва се включват сватовете и внуците. (Много добро описание на борбата между Тъмнината, Светлината и Сянката в поредицата)
събота, юли 28, 2007
сряда, юли 18, 2007
Спомени от лед
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2005
Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.
Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.
Издател: Бард
Година: 2005
Започнах да задълбавам в тази поредица, а по-важното е, че започнах да не съжалявам за хилядите прочетени страници. Ериксън поддържа твърде много сюжетни линии и ги описвапрекалено подробно, а това затлачва действието. Понякога е направо скучно да видиш едно и също събитие от 3-5 различни гледни точки.
Доброто на книгата е, че след 700-ната страница доста събития от предните 2 тома се изясняват напълно, а както можеше и да се очаква, "совите не са това, което са". Боговете се оказаха впримчени в игра, която не могат да спечелят според своите правила, но не могат да си позволят да загубят, съюзът оглавяван от Аномандър Рейк и Каладън Бруд се оказа по-рехав от очакваното, а малазанската империя излезе нещо съвсем различно от случайно забъркала се в кашата млада и зелена експанзионистична военна машина. За сега малазанците демонстрират най-дългосрочните планове и най-подробно разработената стратегия в един конфликт на богове, който все още не е придобил пълния си размер. Остава да се разкаже по-подробно за завземането на властта от императрица Ласийн (за нея още от предния том се разбра, че не е това, за което я мислят), а и като добавка ще се потвърди съмнението ми, че всъщност старите бойни командири на империята не са избити от Нокътя, а са укрити в очакване на нещо. Не можах да разбера всички мотиви за изпращането на малазанските войски на континента Дженобакъз и най-вече безумния им удар по Панион Домин при Корал, явно след още 1-2 тома ще се изяснят и тези събития.
Стивън Ериксън все повече се разкрива като фен на "Хронниките на Амбър", остава да вкара директно призоваване на Играчите чрез Драконовата колода. Гъноуз Паран започва да ми прилича на кръстоска между Коруин и Мерлин.
За сметка на това все по-дълбоко започвам да се съмнявам, че първообраза на прокълнатия Каллор е Вечния победител на Майкъл Муркок.
Прави ми впечатление, че героите на Ериксън мноого трудно умират - Ток-младши започна нов живот като Смъртен меч във второ тяло (до тук се предполагаше да е умрял 2 пъти); Гъноуз Паран умря вече веднъж, но още си е жив и здрав; Дюйкър беше съживен след разпъването на кръст пред Ейрън; Колтейн май си намери ново тяло сред родния клан в Уик; Грънтъл го спасиха, за да стане Смъртния меч на Трийч; на поразия се въздигат в асценденти убити и недоубити герои - император Келанвед, Танцьора, Каллор, Калам, демонския нокът от "Дверите на Скръбния том". На този фон изпитвам малко съмнения доколко е приключено с Уискиджак, който си умря от меч като почтен войник.
Ериксън наистина робува на клишетата от старите приключенски книги - всички местни племена са наивни диваци, които с храбости малко късмет можеш да рекрутираш към своите сили.
Отбраната на Капустан си я биваше, усещането за безнадеждна упоритост сред Сивите мечове беше направо осезаемо.
Круппе е още по-досаден и от "Лунните градини", а си мислех, че това е невъзможно.
Допаднаха ми минитмените, така де, Нередовните на Мот. Малко се спомена за тях, но всеки, удържал година и половина партизанска война срещу Подпалвачите на мостове и успял да подхлъзне самиия Каладън Бруд относно собствената си стойност май го очаква по-активно участие в бъдещите събития. Наистина, янките ме изкефиха - пласират шпиони навсякъде, последни са в ариегарда по време на похода, а когато се стигна до бой, се оказаха вътре в обсадения Корал, и то пореди да пристигне ядрото на армията.
Харесах:
Стоиш с другите, всички сте изправени пред една и съща заплаха и всеки е съвсем сам.
***
Ако можете, скъпи приятели, не живейте по време на обсада.
***
Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.
четвъртък, юли 05, 2007
Дверите на Скръбния дом
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004
Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.
Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
Издател: Бард
Година: 2004
Е, в тази книга най-после виждам какво е привлякло толкова ревностни фенове на поредицата. Кучешката верига на Колтейн беше кървава, гадна, свирепа и слава Богу, лишена от драматичен хепиенд (въпреки че атаката на конното племе срещу враговете на малазанската армия ми се вижда твърде нереалистична). Ако се не лъжа, най-близкия аналог е оттеглянето на останките от германската група армии Юг на запад през 1945.
За самоличността на Сенкотрон и Въжето имах подозрения още от предния том, така че разкритието в този не ме изненада. Все още не е обяснено как са се възнесли до асценденти Императора и Танцьора.
Останалите пресичащи се сюжетни линии честно казано ми се видяха разпокъсани една от друга, а действието в тях - ненужно усложнено. По-лошото е, нито една не е приключена - напротив, ще се срещам пак с дузинатаперсонажи от тях и в другите томове на историята. Тук Джордж Мартин има предимство пред Стивън Ериксън - и той оперира с много герои, но не се колебае да ликвидира всеки от тях в който и да е момент от действието, понякога и по нелогични начини. Някак си повече свежест има в "Сага за огън и лед", а и на малко герои им се дава шанса да станат досадни.
Единственото нещо, кото успя да ме подразни сериозно, беше архаичното клише за тъповатите свирепи диваци на коне, които цивилизования умник няма проблем да подхлъзне с интелект и маскировка. В историите за Винету минаваше, но те са писани през XIX век, аз ги четох през XX-ти, само че вече сме сме XXI-ви. Може би е време някои неща да си останат в графа "усмивки от старите ленти"?
Търговската гилдия Тригали на магьосниците е нщо, което ме зинтригува - защо Империята Малазан не прехвърля войски и продоволствие през Импреския лабиринт (и какъв всъщшност е този Лабиринт - всички други са свързани със съответен Дом, Бог асцендент - ако има разлика между тия понятия, все още не съм я схванал)? Идеята ми изглежда добра - значително по-бърза от конвенционалния транспорт, по-прикрита от външно наблюдение и намеса. Май тепърва ще има отговрои и на този въпрос. Много ми допадна и техниката на Ноктите - магически заклинания за нощно виждане, засичащи топлина (кхъм, нашите визьори за нощно виждане работят на този принцип), психо-физически техники за понижаване на телесната температура, придвижване с минимален разход на енергия, спиране на кръвоизливи (ниндзя сигурно вече клатят одобрително глави), скорострелни арбалети с отровни стрели - Ериксън си е поиграл да "пригоди" каквото се е сетил от снаражението на съвременните командоси към свят на магия и ниска технология. КСамо че ще ме разочарова, ако почне да пробутва примерно междуконтинентални заклинания за масово поразяване с многоцелеви проклятия (примерно).
Тъй, бъркотията само се увеличава, почва да ми става любопитно какво ли е замислил Ериксън за следващите томове на поредицата.
Харесах (всъщност сина ми махна отбелязките на още 2 цитата, а нямам търпение пак да ги издирвам):
Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.
***
Бог, тръгнал по земята на смъртни, оставя кървава диря.
***
Не че си пестим приказките, просто сме тъпи.
четвъртък, юни 28, 2007
Лунните градини
Автор: Стивън Ериксън
Издател: Бард
Година: 2004
След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.
Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.
Издател: Бард
Година: 2004
След дълго противене най-накрая се поддаох на възторжените отзиви за тази поредица.
Първият том започва добре според мен - няма предисловия, читателя е метнат дирекно във все още нпонятното действие и засипан с неразбираеми имена и обозначения. Схванах защо първите 100-150 страници се считат за проблемни, но на мен не ми създадоха главоболия - успях да прочета над 60 в колата на Големия Антон на връщане от Таласъмия'07. Честно казано, очаквах повече от книгата. Действието е твърде предвидимо (много ми напомни за "Хрониките на Черния отрд" на Глен Кук), а обстановката и битките - прекалено натруфени ("Колелото на времето) на Робърт Джордан). Сюжета е съставен от излишно много нишки, които се преплитат прекалено удобно (ясно де, куп богове са замесени), развитието на действието се протака излишно дълго, за сметка на това е орязана информацията за света (явно ще се сервира на парчета в следващите книги), а развръзката бе претупана набързо. Много ме подразни Круппе - репликите на тоя персонаж явно са правени като тестер за фенове, само истинските ще ги четат открай до край. Подразни ме и капитан Гъноуз Паран - беше целеустремен служител на Империята и личен помощник на адюнката, после набързо стана инструмент на Опонн (близнаците - бог на случайността и късмета), после разбунтува и срещу двамата си господари и го изби на вярност към поверения му взвод, който така и не не беше виждал. Забавно беше присъствието на един "олекотен" образ на Сам Ваймс в книгата като Трошача на кръгове (същия идеализъм, но без всепомитащия нрав).
Както и да е, има хляб в поредицата, ще продължа и ще видя дали са прави почитателите й.
Харесах:
Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава.
понеделник, юни 25, 2007
Облакът
Автор: Рей Хамънд
Издател: Бард
Година: 2007
Слаба книга, нелогична и досадна. 366 страници, посветени на несвързана пропаганда срещу създаването на Изкуствени интелекти, 'щото ша ни поробат.
Сюжет: Интелигентно извънземно оръжие - огромен космически облак, насочващ се по радио-вълни (според автора - универсалното комуникационно средство за всяка цивилизация) се изтърсва в Слънчевата система и обгръща Земята, като първоначално предизвиква топлинен удар, а после тотално замръзване на планетата. Подмамен от кораб-примамка го подмамва в преследване извън пределите на Слънчевата система малко преди човечеството съвсем да пукне. Естествено, само след няколко години обстановката се е нормализирала поти изцяло. Айде бе - в рамките на седмици студа на повърхността сковава дори океаните, а биосферата се измъква от тоя шок само за няколко години, по-голямата част на населението на белите държави оцелява. Има втора сюжетна линия, прекалено неубедително свързана с първата, в която доблестните Хакери на свободата се борят срещу незаконните ИИ-та в Мрежата и дори успяват да победят изперкулясал военен свръхразум (а пък описанията на действията им развесели дори и узер като мен - то бива хакерски "легенди", ама чак толкова...).
В книгата има един персонаж, удивително приличащ на сър Артър Кларк, само дето е някакъв своенравен дементен старец, живеещ на коралов остров в Големия бариерен риф. А и така не успях да разбера - тоя чешит хубаво си инсталира 200 мегаватов радиопредавател, а как го захранваше това чудо на малкото островче - ядрен реактор ли е имал, що ли?
Харесах:
Поради богатия си опт в борбата със студа, руснаците бяха добавили към провизиите и шест каси водка.
Издател: Бард
Година: 2007
Слаба книга, нелогична и досадна. 366 страници, посветени на несвързана пропаганда срещу създаването на Изкуствени интелекти, 'щото ша ни поробат.
Сюжет: Интелигентно извънземно оръжие - огромен космически облак, насочващ се по радио-вълни (според автора - универсалното комуникационно средство за всяка цивилизация) се изтърсва в Слънчевата система и обгръща Земята, като първоначално предизвиква топлинен удар, а после тотално замръзване на планетата. Подмамен от кораб-примамка го подмамва в преследване извън пределите на Слънчевата система малко преди човечеството съвсем да пукне. Естествено, само след няколко години обстановката се е нормализирала поти изцяло. Айде бе - в рамките на седмици студа на повърхността сковава дори океаните, а биосферата се измъква от тоя шок само за няколко години, по-голямата част на населението на белите държави оцелява. Има втора сюжетна линия, прекалено неубедително свързана с първата, в която доблестните Хакери на свободата се борят срещу незаконните ИИ-та в Мрежата и дори успяват да победят изперкулясал военен свръхразум (а пък описанията на действията им развесели дори и узер като мен - то бива хакерски "легенди", ама чак толкова...).
В книгата има един персонаж, удивително приличащ на сър Артър Кларк, само дето е някакъв своенравен дементен старец, живеещ на коралов остров в Големия бариерен риф. А и така не успях да разбера - тоя чешит хубаво си инсталира 200 мегаватов радиопредавател, а как го захранваше това чудо на малкото островче - ядрен реактор ли е имал, що ли?
Харесах:
Поради богатия си опт в борбата със студа, руснаците бяха добавили към провизиите и шест каси водка.
неделя, юни 17, 2007
Последен патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007
Май това е първата книга за Патрулите, в която успях да се досетя за решението на загдката преди Антон Городецки. Всъщност в тази книга Антон макар и Висш маг се държеше на моменти като малоумник. За съжаление липсваше обичайния разбор в кабинета на Хесер в Епилога, за да потвърдя подозренията си, че Антон пак беше използван като марионетка от старите тарикати Хесер и Завулон.
Лукяненко ми е слабост, за това не виждам смисъл да обяснявам, че и тази негова книга ми е харесала. Интригата беше твърде семпла (на фона на предните книги от поредицата), липсваше обичайната моралнана буря в душата на Антон, следствие на осъзнаването че Тъмни и Светли изобщо не значи Добри и Зли. Липсваше ми Лас - очаквах той и Семьон да са веселата част в тази книга. За сметка на това Афанди от Самркандския нощен патрул беше много свеж поглед към службата в Патрула, а неговото единствено заклинание в битката на Платото на демоните си беше образец за ефикасен удар по значително превъзхождащ маг - 77 поредни нелечими случая на импотентност си е шут по егото дори и за Висш. Получих разяснение на някои бегли размисли на тема "Как хората да бъдат използвани във войната на Различните?" - всъщност китайския дистанционноуправляем стрелкови автомат с омагьосани куршуми надмина очакванията ми, както и елегантното решение на кражбата на Руната на Мерлин от гроба на Мерлин през всички магически бариери и капани - чрез дистанционноуправляем багер. Както се усети Антон - сега вече ще трябва да се захванат с измислянето на заклинания срещу машини. (А добрия стар Роджър Зелазни, още коя година измисли Дяволския чекрък...)
Харесах:
-Не трябва да се фукаш пред момичетата в колата, а в леглото.
***
Изглеждаше така, че би му подхождало да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличност свеж красавец, на когото би му прилягала значка с надпис "Готов за разврат!"
***
-Лас - изрече с леден глас Борис Игнатиевич. - Не мога да се начудя как си станал Светъл.
-Тогава бях в добро настроение - призна си Лас. - Сънувах, че съм малък и яздя пони...
***
Семьон ме погледна със съчувствиe. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията - който го е предложил, той го изпълнява.
***
Но преките пътища се отличават от дългите точно по това, че за тях се взима пътна такса. А на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.
***
Те вършиха злини, които бяха злини, и добрини, които се превръщаха в злини.
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007
Май това е първата книга за Патрулите, в която успях да се досетя за решението на загдката преди Антон Городецки. Всъщност в тази книга Антон макар и Висш маг се държеше на моменти като малоумник. За съжаление липсваше обичайния разбор в кабинета на Хесер в Епилога, за да потвърдя подозренията си, че Антон пак беше използван като марионетка от старите тарикати Хесер и Завулон.
Лукяненко ми е слабост, за това не виждам смисъл да обяснявам, че и тази негова книга ми е харесала. Интригата беше твърде семпла (на фона на предните книги от поредицата), липсваше обичайната моралнана буря в душата на Антон, следствие на осъзнаването че Тъмни и Светли изобщо не значи Добри и Зли. Липсваше ми Лас - очаквах той и Семьон да са веселата част в тази книга. За сметка на това Афанди от Самркандския нощен патрул беше много свеж поглед към службата в Патрула, а неговото единствено заклинание в битката на Платото на демоните си беше образец за ефикасен удар по значително превъзхождащ маг - 77 поредни нелечими случая на импотентност си е шут по егото дори и за Висш. Получих разяснение на някои бегли размисли на тема "Как хората да бъдат използвани във войната на Различните?" - всъщност китайския дистанционноуправляем стрелкови автомат с омагьосани куршуми надмина очакванията ми, както и елегантното решение на кражбата на Руната на Мерлин от гроба на Мерлин през всички магически бариери и капани - чрез дистанционноуправляем багер. Както се усети Антон - сега вече ще трябва да се захванат с измислянето на заклинания срещу машини. (А добрия стар Роджър Зелазни, още коя година измисли Дяволския чекрък...)
Харесах:
-Не трябва да се фукаш пред момичетата в колата, а в леглото.
***
Изглеждаше така, че би му подхождало да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличност свеж красавец, на когото би му прилягала значка с надпис "Готов за разврат!"
***
-Лас - изрече с леден глас Борис Игнатиевич. - Не мога да се начудя как си станал Светъл.
-Тогава бях в добро настроение - призна си Лас. - Сънувах, че съм малък и яздя пони...
***
Семьон ме погледна със съчувствиe. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията - който го е предложил, той го изпълнява.
***
Но преките пътища се отличават от дългите точно по това, че за тях се взима пътна такса. А на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.
***
Те вършиха злини, които бяха злини, и добрини, които се превръщаха в злини.
четвъртък, юни 14, 2007
Законът повелява
Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004
Почти до края на книгата не разбирах откъде идва заглавието (оригиналното е Gone Baby Gone). Но пък явно е едно от малкото удачни "преименувания" на книги.
Фабулата беше добра - няколко преплитащи се случая, изглеждащи като един единствен. Разрешаването на загадката беше повече заради нагласената "случайност", отколкото заради действията на героите.
Добър пример беше полицейския ескадрон, раздаващ собствена справедливост - срещу едрите "играчи" тактиката с незаконно унищожаване на дрога и оборудване е неефективна, а поради незаконните действия няма как персонала да бъде окошарен. Другата интересна част бяха размислите дали годността да създадеш дете е равностойна на годността да отгледаш това дете - Закона не прави разлика, за съжаление реалността дава адски много примери за противното (нямам предвид само романа, всеки желаещ може да отвори произволен вестник, новинарски сайт, телевизионен канал при това в произволен ден и да се натъкне на ужасяващи случаи).
Дилемата, която поставя Лихейн накрая е адски тежка - кое е по-добре, да се наруши Закона (и да се осигури щастлив живот на едно дете), или да се спази Закона (като следствие няколко ако не добри, то поне не лоши хора отиват в затвора, а един детски живот е опропастен)? Героите на Лихейн взимат своите решение и както подобава заплащат цената за решението си. Силна беше репликата на едно ченге, започнало да нарушава Закона в името на Справедливостта: Моята работа пък е да защитавам и да служа на хората, тъпако. Другата силна сцена беше посещението на Патрик Кензи при върнатото на майка му момиченце и осъзнаването, че тази жена не се е променила и няма да се промени, ще си остане алкохоличка, наркоманка и курва, а детето не го очаква нищо добро. Като имам предвид какво струваше на Кензи връщането на това момиченце, просто частния детектив явно има нерви от стомана -на негово място аз бих застрелял майката или себе си.
Не мога да не спомена моя любимец Буба Роговски - Терминатора са го правили по негов блед образ и подобие. Сцената с броенето на парите в къщата на педофилите може да стане класика сред екшън-филмите.
Харесах:
Такъв си е Буба. Негодниците, които ужасяват обикновените хора, му хранят кучетата.
Буба кимна, сякаш бях казал: "Бижутата на баба ми." Би реагирал така, дори да бях рекъл: "Доказателства за съществуването на извънземни." Той трудно се впечатлява, освен ако не му уредиш среща с Джейн Сиймур.
Издател: ЕРА
Година: 2004
Почти до края на книгата не разбирах откъде идва заглавието (оригиналното е Gone Baby Gone). Но пък явно е едно от малкото удачни "преименувания" на книги.
Фабулата беше добра - няколко преплитащи се случая, изглеждащи като един единствен. Разрешаването на загадката беше повече заради нагласената "случайност", отколкото заради действията на героите.
Добър пример беше полицейския ескадрон, раздаващ собствена справедливост - срещу едрите "играчи" тактиката с незаконно унищожаване на дрога и оборудване е неефективна, а поради незаконните действия няма как персонала да бъде окошарен. Другата интересна част бяха размислите дали годността да създадеш дете е равностойна на годността да отгледаш това дете - Закона не прави разлика, за съжаление реалността дава адски много примери за противното (нямам предвид само романа, всеки желаещ може да отвори произволен вестник, новинарски сайт, телевизионен канал при това в произволен ден и да се натъкне на ужасяващи случаи).
Дилемата, която поставя Лихейн накрая е адски тежка - кое е по-добре, да се наруши Закона (и да се осигури щастлив живот на едно дете), или да се спази Закона (като следствие няколко ако не добри, то поне не лоши хора отиват в затвора, а един детски живот е опропастен)? Героите на Лихейн взимат своите решение и както подобава заплащат цената за решението си. Силна беше репликата на едно ченге, започнало да нарушава Закона в името на Справедливостта: Моята работа пък е да защитавам и да служа на хората, тъпако. Другата силна сцена беше посещението на Патрик Кензи при върнатото на майка му момиченце и осъзнаването, че тази жена не се е променила и няма да се промени, ще си остане алкохоличка, наркоманка и курва, а детето не го очаква нищо добро. Като имам предвид какво струваше на Кензи връщането на това момиченце, просто частния детектив явно има нерви от стомана -на негово място аз бих застрелял майката или себе си.
Не мога да не спомена моя любимец Буба Роговски - Терминатора са го правили по негов блед образ и подобие. Сцената с броенето на парите в къщата на педофилите може да стане класика сред екшън-филмите.
Харесах:
Такъв си е Буба. Негодниците, които ужасяват обикновените хора, му хранят кучетата.
Буба кимна, сякаш бях казал: "Бижутата на баба ми." Би реагирал така, дори да бях рекъл: "Доказателства за съществуването на извънземни." Той трудно се впечатлява, освен ако не му уредиш среща с Джейн Сиймур.
неделя, юни 10, 2007
Нищо свято
Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004
Трябва да почерпя една бира Митко Риков, заради чиято препоръка започнах да чета Денис Лихейн. Pulp fiction винаги ми е бил слабост, а качествен съвременен ми попада рядко.
Като сюжет книгата не е много оригинална - по-голямата част от интригата вече съм я срещал в "Долината на ужаса" на Артър Конан Дойл, както и в романите на Дашиъл Хамет. Въпреки това ми беше приятно да прочета поредното приключение на Патрик Кензи и Анджела Дженаро. За съжаление Буба Роговски се появява само за малко в първата половина на книгата, обаче затвърди мнението ми - няма друг такъв изрод в графа "от нашите"!
Много харесах:
Аз съм слаб духом. Освен това съм и мъж.
Изгубени в превода:
млечносиво - не бях срещал този нюанс до сега
ариани - силно подозирам, че става дума за арийци (или поне за бръснатите глави в американските затвори)
Ай Ем Пей, който след няколко страници се оказва архитекта И. М. Пей
Издател: ЕРА
Година: 2004
Трябва да почерпя една бира Митко Риков, заради чиято препоръка започнах да чета Денис Лихейн. Pulp fiction винаги ми е бил слабост, а качествен съвременен ми попада рядко.
Като сюжет книгата не е много оригинална - по-голямата част от интригата вече съм я срещал в "Долината на ужаса" на Артър Конан Дойл, както и в романите на Дашиъл Хамет. Въпреки това ми беше приятно да прочета поредното приключение на Патрик Кензи и Анджела Дженаро. За съжаление Буба Роговски се появява само за малко в първата половина на книгата, обаче затвърди мнението ми - няма друг такъв изрод в графа "от нашите"!
Много харесах:
Аз съм слаб духом. Освен това съм и мъж.
Изгубени в превода:
млечносиво - не бях срещал този нюанс до сега
ариани - силно подозирам, че става дума за арийци (или поне за бръснатите глави в американските затвори)
Ай Ем Пей, който след няколко страници се оказва архитекта И. М. Пей
петък, юни 08, 2007
Мери, Мери
Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2007
Признавам си - за сега съм почитател само на Алекс Крос, а не Джеймс Патерсън. Само че нещо д-р Крос почва да ми става досаден (или поне визията на позастаряващ негър от вашингтонското гето, лепващ "необикновенна" жена в почти всяка книга и отдаден единствено на децата си).
Този роман за разлика от предните не е зареден с екшън и всемогъщи социопати, за сметка на това Патерсън се е опитал да се върне към загадката в книгите. Лошото е, че от самото начало на историята дава прекалено много жокери, за да се "хване" читателя на междинния финиш. Другото лошо нещо е баналния финал по хамерикански - сред цялата комуникация на този свят и всички служители на ФБР, работещи по случая, развръзката отново е Лошия срещу Добрия, очи в дуло и т.н.
Приятна книга, но не е на нивото на "Целуни момичетата" и "Теменужките са сини".
Издател: Хермес
Година: 2007
Признавам си - за сега съм почитател само на Алекс Крос, а не Джеймс Патерсън. Само че нещо д-р Крос почва да ми става досаден (или поне визията на позастаряващ негър от вашингтонското гето, лепващ "необикновенна" жена в почти всяка книга и отдаден единствено на децата си).
Този роман за разлика от предните не е зареден с екшън и всемогъщи социопати, за сметка на това Патерсън се е опитал да се върне към загадката в книгите. Лошото е, че от самото начало на историята дава прекалено много жокери, за да се "хване" читателя на междинния финиш. Другото лошо нещо е баналния финал по хамерикански - сред цялата комуникация на този свят и всички служители на ФБР, работещи по случая, развръзката отново е Лошия срещу Добрия, очи в дуло и т.н.
Приятна книга, но не е на нивото на "Целуни момичетата" и "Теменужките са сини".
сряда, юни 06, 2007
Престъпни удоволствия
Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005
Това беше първата ми среща с Анита Блейк - съживител на зомбита и убиец на вампири (когато съдът издаде разпореждане за екзекузия). Романът е с добре създадена мрачна атмосфера, в която познатото ежедневие е преплетено със свръхестествени създания и мистични събития. Лошото е, че много неща от този свят са споменати мимоходом, останах с впечатление, че има и други произведения преди това. Вампирите и върколаците признати като равноправни граждани, съживяването на зомбита - законен бизнес, вампирска църква, предлагаща гарантирано безсмъртие - света на Хамилтън е интересен, макар и доста зловещ. Вампирите-повелители ми изглеждат толкова могъщи, че не мога да разбера кой или какво ги удържа от пълната власт над човечеството, явно има още парчета от света, неспоменати в този роман. Нещо в описанията на вампирите адски ми напомня на героите от книгите на Ан Райс - дали студените загадъчни красавци с потенциално горещи чувства са романтичната женска представа за вампирите, за разлика от мъжката - гадни кръволоци за трепане? Обаче идеята за употреба на бойна огнепръскачка срещу вампир си е новаторска, поне за мен. Допадна ми и стилът на изразяване на авторката, нещо средно между черния хумор на коравите частни ченгета от pulp fiction и остроумно-заядливите дърдорковци от съвременните холивудски екшъни.
Не мога да кажа, че сюжета беше неочакван, но пък книгата е лека за четене и приемливо кратка. При случай ще си взема още нещо на Хамилтън, но поне за сега не попада в списъка ми "Всичко и веднага!".
Много харесах:
Всеки има своите слабости. Някои хора пушат. Аз събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.
Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс.
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005
Това беше първата ми среща с Анита Блейк - съживител на зомбита и убиец на вампири (когато съдът издаде разпореждане за екзекузия). Романът е с добре създадена мрачна атмосфера, в която познатото ежедневие е преплетено със свръхестествени създания и мистични събития. Лошото е, че много неща от този свят са споменати мимоходом, останах с впечатление, че има и други произведения преди това. Вампирите и върколаците признати като равноправни граждани, съживяването на зомбита - законен бизнес, вампирска църква, предлагаща гарантирано безсмъртие - света на Хамилтън е интересен, макар и доста зловещ. Вампирите-повелители ми изглеждат толкова могъщи, че не мога да разбера кой или какво ги удържа от пълната власт над човечеството, явно има още парчета от света, неспоменати в този роман. Нещо в описанията на вампирите адски ми напомня на героите от книгите на Ан Райс - дали студените загадъчни красавци с потенциално горещи чувства са романтичната женска представа за вампирите, за разлика от мъжката - гадни кръволоци за трепане? Обаче идеята за употреба на бойна огнепръскачка срещу вампир си е новаторска, поне за мен. Допадна ми и стилът на изразяване на авторката, нещо средно между черния хумор на коравите частни ченгета от pulp fiction и остроумно-заядливите дърдорковци от съвременните холивудски екшъни.
Не мога да кажа, че сюжета беше неочакван, но пък книгата е лека за четене и приемливо кратка. При случай ще си взема още нещо на Хамилтън, но поне за сега не попада в списъка ми "Всичко и веднага!".
Много харесах:
Всеки има своите слабости. Някои хора пушат. Аз събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.
Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
Публикации
