Последен патрул

Автор: Сергей Лукяненко
Издател: ИнфоДАР
Година: 2007

Май това е първата книга за Патрулите, в която успях да се досетя за решението на загдката преди Антон Городецки. Всъщност в тази книга Антон макар и Висш маг се държеше на моменти като малоумник. За съжаление липсваше обичайния разбор в кабинета на Хесер в Епилога, за да потвърдя подозренията си, че Антон пак беше използван като марионетка от старите тарикати Хесер и Завулон.
Лукяненко ми е слабост, за това не виждам смисъл да обяснявам, че и тази негова книга ми е харесала. Интригата беше твърде семпла (на фона на предните книги от поредицата), липсваше обичайната моралнана буря в душата на Антон, следствие на осъзнаването че Тъмни и Светли изобщо не значи Добри и Зли. Липсваше ми Лас - очаквах той и Семьон да са веселата част в тази книга. За сметка на това Афанди от Самркандския нощен патрул беше много свеж поглед към службата в Патрула, а неговото единствено заклинание в битката на Платото на демоните си беше образец за ефикасен удар по значително превъзхождащ маг - 77 поредни нелечими случая на импотентност си е шут по егото дори и за Висш. Получих разяснение на някои бегли размисли на тема "Как хората да бъдат използвани във войната на Различните?" - всъщност китайския дистанционноуправляем стрелкови автомат с омагьосани куршуми надмина очакванията ми, както и елегантното решение на кражбата на Руната на Мерлин от гроба на Мерлин през всички магически бариери и капани - чрез дистанционноуправляем багер. Както се усети Антон - сега вече ще трябва да се захванат с измислянето на заклинания срещу машини. (А добрия стар Роджър Зелазни, още коя година измисли Дяволския чекрък...)

Харесах:
-Не трябва да се фукаш пред момичетата в колата, а в леглото.
***

Изглеждаше така, че би му подхождало да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличност свеж красавец, на когото би му прилягала значка с надпис "Готов за разврат!"
***
-Лас - изрече с леден глас Борис Игнатиевич. - Не мога да се начудя как си станал Светъл.
-Тогава бях в добро настроение - призна си Лас. - Сънувах, че съм малък и яздя пони...
***
Семьон ме погледна със съчувствиe. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията - който го е предложил, той го изпълнява.
***
Но преките пътища се отличават от дългите точно по това, че за тях се взима пътна такса. А на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.
***
Те вършиха злини, които бяха злини, и добрини, които се превръщаха в злини.

Законът повелява

Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004

Почти до края на книгата не разбирах откъде идва заглавието (оригиналното е Gone Baby Gone). Но пък явно е едно от малкото удачни "преименувания" на книги.
Фабулата беше добра - няколко преплитащи се случая, изглеждащи като един единствен. Разрешаването на загадката беше повече заради нагласената "случайност", отколкото заради действията на героите.
Добър пример беше полицейския ескадрон, раздаващ собствена справедливост - срещу едрите "играчи" тактиката с незаконно унищожаване на дрога и оборудване е неефективна, а поради незаконните действия няма как персонала да бъде окошарен. Другата интересна част бяха размислите дали годността да създадеш дете е равностойна на годността да отгледаш това дете - Закона не прави разлика, за съжаление реалността дава адски много примери за противното (нямам предвид само романа, всеки желаещ може да отвори произволен вестник, новинарски сайт, телевизионен канал при това в произволен ден и да се натъкне на ужасяващи случаи).
Дилемата, която поставя Лихейн накрая е адски тежка - кое е по-добре, да се наруши Закона (и да се осигури щастлив живот на едно дете), или да се спази Закона (като следствие няколко ако не добри, то поне не лоши хора отиват в затвора, а един детски живот е опропастен)? Героите на Лихейн взимат своите решение и както подобава заплащат цената за решението си. Силна беше репликата на едно ченге, започнало да нарушава Закона в името на Справедливостта: Моята работа пък е да защитавам и да служа на хората, тъпако. Другата силна сцена беше посещението на Патрик Кензи при върнатото на майка му момиченце и осъзнаването, че тази жена не се е променила и няма да се промени, ще си остане алкохоличка, наркоманка и курва, а детето не го очаква нищо добро. Като имам предвид какво струваше на Кензи връщането на това момиченце, просто частния детектив явно има нерви от стомана -на негово място аз бих застрелял майката или себе си.
Не мога да не спомена моя любимец Буба Роговски - Терминатора са го правили по негов блед образ и подобие. Сцената с броенето на парите в къщата на педофилите може да стане класика сред екшън-филмите.

Харесах:
Такъв си е Буба. Негодниците, които ужасяват обикновените хора, му хранят кучетата.
Буба кимна, сякаш бях казал: "Бижутата на баба ми." Би реагирал така, дори да бях рекъл: "Доказателства за съществуването на извънземни." Той трудно се впечатлява, освен ако не му уредиш среща с Джейн Сиймур.

Нищо свято

Автор: Денис Лихейн
Издател: ЕРА
Година: 2004

Трябва да почерпя една бира Митко Риков, заради чиято препоръка започнах да чета Денис Лихейн. Pulp fiction винаги ми е бил слабост, а качествен съвременен ми попада рядко.
Като сюжет книгата не е много оригинална - по-голямата част от интригата вече съм я срещал в "Долината на ужаса" на Артър Конан Дойл, както и в романите на Дашиъл Хамет. Въпреки това ми беше приятно да прочета поредното приключение на Патрик Кензи и Анджела Дженаро. За съжаление Буба Роговски се появява само за малко в първата половина на книгата, обаче затвърди мнението ми - няма друг такъв изрод в графа "от нашите"!

Много харесах:
Аз съм слаб духом. Освен това съм и мъж.

Изгубени в превода:
млечносиво - не бях срещал този нюанс до сега
ариани - силно подозирам, че става дума за арийци (или поне за бръснатите глави в американските затвори)
Ай Ем Пей, който след няколко страници се оказва архитекта И. М. Пей

Мери, Мери

Автор: Джеймс Патерсън
Издател: Хермес
Година: 2007

Признавам си - за сега съм почитател само на Алекс Крос, а не Джеймс Патерсън. Само че нещо д-р Крос почва да ми става досаден (или поне визията на позастаряващ негър от вашингтонското гето, лепващ "необикновенна" жена в почти всяка книга и отдаден единствено на децата си).
Този роман за разлика от предните не е зареден с екшън и всемогъщи социопати, за сметка на това Патерсън се е опитал да се върне към загадката в книгите. Лошото е, че от самото начало на историята дава прекалено много жокери, за да се "хване" читателя на междинния финиш. Другото лошо нещо е баналния финал по хамерикански - сред цялата комуникация на този свят и всички служители на ФБР, работещи по случая, развръзката отново е Лошия срещу Добрия, очи в дуло и т.н.
Приятна книга, но не е на нивото на "Целуни момичетата" и "Теменужките са сини".

Престъпни удоволствия

Автор: Лоръл К. Хамилтън
Издател: ИнфоДАР
Година: 2005

Това беше първата ми среща с Анита Блейк - съживител на зомбита и убиец на вампири (когато съдът издаде разпореждане за екзекузия). Романът е с добре създадена мрачна атмосфера, в която познатото ежедневие е преплетено със свръхестествени създания и мистични събития. Лошото е, че много неща от този свят са споменати мимоходом, останах с впечатление, че има и други произведения преди това. Вампирите и върколаците признати като равноправни граждани, съживяването на зомбита - законен бизнес, вампирска църква, предлагаща гарантирано безсмъртие - света на Хамилтън е интересен, макар и доста зловещ. Вампирите-повелители ми изглеждат толкова могъщи, че не мога да разбера кой или какво ги удържа от пълната власт над човечеството, явно има още парчета от света, неспоменати в този роман. Нещо в описанията на вампирите адски ми напомня на героите от книгите на Ан Райс - дали студените загадъчни красавци с потенциално горещи чувства са романтичната женска представа за вампирите, за разлика от мъжката - гадни кръволоци за трепане? Обаче идеята за употреба на бойна огнепръскачка срещу вампир си е новаторска, поне за мен. Допадна ми и стилът на изразяване на авторката, нещо средно между черния хумор на коравите частни ченгета от pulp fiction и остроумно-заядливите дърдорковци от съвременните холивудски екшъни.
Не мога да кажа, че сюжета беше неочакван, но пък книгата е лека за четене и приемливо кратка. При случай ще си взема още нещо на Хамилтън, но поне за сега не попада в списъка ми "Всичко и веднага!".

Много харесах:
Всеки има своите слабости. Някои хора пушат. Аз събирам плюшени пингвини. Ако не кажете на никого, и аз няма да кажа.
Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс.

Видео Исус

Автор: Андреас Ешбах
Издател: Атика
Година: 2006

Обобщено: 480 страници трилър, по-малко от 50 - фантастика. И според скромните ми познания по немски трябва да се преведе като "Видеозаписа на Исус" (явно е търсена умишлена разлика с "Шифърът на Леонардо", което пък води до още едно лошо преведено заглавие).
Фабулата никак не е лоша - при разкопки в Израел се открива скелет на 2000 години, лекуван със съвременна медицинска и зъболекарска технология, а до него - инструкция за експлоатация на камера, която ще бъде пусната в продажба след няколко години, като капак с нея е сниман самия Исус приживе. Разкопките се ръководят от малко тайнствен и доста странен археолог, финансират се от медиен магнат (или по-скоро борсов въжеиграч), а находката е открита от твърде нахакан студент, собственик на виртуална софтуерна компания. В реда на добрите традиции всеки има собствена цел, различаваща се от тази на останалите, появяват се немски писател-фантаст, ефикасен командос, красива еврейка с брат лаборант в археологически музей, ръководителя на ватиканското разузнаване, израелската армия, забравен сред пустинята манастир на отшелници. Разбира се, всички се забъркват в надпревара за камерата, придружена от куп удобни случайности за да не приключи всичко на 50-та страница. Краят беше сравнително предвидим.
Интерсна ми беше идеята за различното въздействие на записа с Исус - за едни беше като духовен катарзис, за други - скучно филмче с лошо качество. Много ми хареса и ръководителят на разузнаването на Ватикана (и член на съвременната Света инквизиция) - човекът без абсолютно никакви илюзии осъзнаваше, че Римкатолическата църква е организация, предлагаща илюзии и готови рецепти за поведение на около 1 000 000 000 християни по света, поради тази причина абсолютно безмилостно унищожи потенциалната заплаха за църкавата, каквато се явява видеозаписа на Исус. Много ми хареса и становището му - Исус в своето време е бил смутител на спокойствието и рушител на реда, ако живееше в днешно време, щеше да е обществен и църковен Враг N:1. Логично и брутално откровенно.
А може би Той има още куп синове и пророци, непрестанно бродещи сред нас в опит да ни предадат Неговата воля, но имунната система на човечеството във вид на Инквизиция, Осназ на ВЧК, Wafen-SS, хунвейбини, талибани и какви ли още не ги елиминира, преди да успеят да разбутат мравуняка?

Враг на Империята

Автор: Антон Медведев
Издател: Летера Прима
Година: 2007

Максим Камерер работил в НКВД, един ден съвестта му се развихрила и той се разбунтувал, минал обучение за ниндзя и станал Щирлиц...
Шегата на страна, книгата не е лоша. Просто авторът е прекалено обсебен от идеята да измисли алтернативен разпад на СССР, при който някогашната Руска империя да не се разцепи на 15 различни държави, а самите руснаци да потънат за десетилетия в мизерия, престъпност и войни.

В едно далечно бъдеще (тук е най-сериозното омотаване на Медведев - хем изглежда само на десетилетия от нашето настояще, хем са минали векове или дори хилядолетие, не ми стана съвсем ясно) Земята е колонизирала поне 14 планети и се е превърнала в Империя тип СССР - има си Император, Департамент по Наказанията с милиони сътрудници и десетки милиони доносници, армия и безчет врагове. 4 планети са се отцепили под водачеството на принц Седрик, брата на Императора и воюват успешно с Империята, вътре в Империята има различни терористични групи, много от тях се считат за последователи на Седрик. На планетат Кара всичко е привидно както на другите светове, само дето планетата не участва във войните на Империята, а си просперира тихо и кротко - разковничето е в даргите, потомци на местна бунтовническа група, преоткрили методиките на ниндзя и оформили нещо средно между терористична организация и секта с една цел - Кара да добрува, като резултата се постига с внимателно подбрани намеси - убийства и дискредитирания на конкретни личности, понякога и по-сериозни кръвопролития.
На Земята младежа Ким Ремезов работи в Департамента по Наказанията, но никак не е доволен от работата си, а живота му е самотен и дистанциран от околните. Все пак привлича вниманието на Големия шеф (сър Чалми си е Берия на бъдещето) с потенциала си и започва да получава различни назначения. Първо е конвоиращ, после Изпълнител (изпълнява смъртните присъди), а накрая го пращат в Дознанието, отдел Алфа (политическата полиция - ГПУ названието си мени, методите не). Само че там вече нервите на Ким не издържат, по време на разпит с изтезания убива 2 офицери от Департамента и измъква изтезаваната терористка. Успява да избяга на друга планета, но няма идея какво да прави с живота си, пробва се при принц Седрик, установява че бунтовниците по нищо не се различават от Империята (осъден на смърт и измъкнат при екзекуцията от местна съпротивителна група - малко прилича на руските староверци), и се връща на Земята, където го залавят. Осъден на смърт, после "помилван" - изпратен е в екипа на смъртниците на звезден кръстосвач (добрите стари наказателни роти - ако оцелее година в непрестанни рейдове срещу бунтовници на различни планети, ще отиде при екипажа на кораба и ще служи още 5 години и ако пак оцелее - свободен е). Набързо е пристрастен към специален наркотик, който военните пробутват на смъртниците, за да предотваратят бунтове и бягства, преди бой получава "коктейл" от дроги, които го превръщат в безмилостна машина за убийства. За оказана съпротива и нападение над офицер е наказан с мозъчна промивка (миналото му е заличено, оства само откъслечни фалшиви сведения). Корабът е свален при поредния рейд, Ким е сред малцината оцелели, бунтовниците го лекуват от раните и пристрастяването към накотика, за да го разстрелят (в този момент логиката на Медведев куца - да, ако не се излекува от пристрастяването цялата история нататък загива, но защо бунтовниците, лоши колкото Империята ще се хабят толкова за един дишащ труп). По време на преместване Ким и останалите 3-ма оцелели успяват да се справят с охраната, после в добрата традиция на приключенските романи отвличат кораб и бунтовническия министър на пропагандата. Свален заедно с другите 2-ма смъртници на планета с много хлабав контрол и висока престъпност пак не успява да намери свестен живот и отива на Кара, за да се свърже с даргите, да наеме от тях убиец и да се разплати с шефа на Департамента. Даргите го приемат в сред тях и го обучават, като освен бойни техники, камуфлаж и мимикрия, обширни познания в различни области му предоставят и философията си за необходимата намеса срещу единици, за благото на общността. 4 години по-късно Ким се завръща на Земята с обучението на дарг и огромен финансов ресурс, предоставен му от даргите. Цел - да унищожи Империята, която счита за изхабена като форма на управление, и да я трансформира в доста по-хлабав Съюз, в който има по-добри условия за живот на гражданите (кхъм, познато звучи, само че ОНД не прокопса). Операцията върви много успешно, Ким се инфилтрира сред висшето общество и сравнително лесно елиминира Императора и принца-наследник. В тази ситуация шефа на Департамента се усеща и хвърля целия си ресурс в опит да открие убиеца. Ким обаче е прeкъснал всички следи към себе си, събрал е малкък собствен екип и успява да елиминира и принц Седрик, с което окончателно унищожава управляващата династия на Империята (много бегло е описана самата структура на Империята). Малко случайно Ким е идентифицаран от Деапртамента и започва лов за главата му. Доста ме изненадаха действията на Департамента - при цялата численост на апарата му няма засади или поне постоянно наблюдение около малкото контакти от миналото на Ким. На свой ред пък той разиграва сложна игра, шантажирайки втория човек в Департамента. Пак случайност и всичко отиде към финалния екшън - проникване в Департамента, измъкване на затворничка, убийство на големия шеф, бягство по въздуха.
Не е спестен и хепиенда - Ким и голямата любов на живота му си отглеждат децата на отдалечена планета, Империята е трансформирана в Съюз, Департамента по Наказанията - в Служба за Обществена Сигурност. Само на Кара Наставника на даргите смята, че Ким ще пожелае един ден да се завърне при него, за да изучи и по-горните нива в изкуството на даргите (духовните).

Много харесах:
Врагът никога няма да те предаде. А приятелят ще го направи. Това е разликата между приятелите и враговете. От едните винаги знаеш какво да очакваш, а от другите - не. Затова никога не изкушавай приятелите си, не ги поставяй в такива условия, в които биха могли да те предадат. Това е залогът на дългото и щастливо приятелство.

Тайната на Мъртвата урва

Автор: Стърлинг Лание и Роналд Колд
Издател: Орфия
Година: 2007

Прочетох тази книга до край само по една единствена причина - вече съм прочел предните 56 от серия Фантастика на изд. Орфия.
Това не е и роман само по себе си - това е разтегнат разказ или пролог към нова история в света, описан в романа "Пътешествието на Хиеро" (май беше първия ми прочетен роман на тема света след атомна война). Вкарват се нови герои, ама много подобни на предходните, нови части от Северна Америка, прекалено познато действие.
Книгата или е превеждана от руски език, илли си е руска - в библиографиите на Стърлинг Лание, издирени чрез Google, тази и предната книга - "Блатното войнство" (пак съавтор Роналд Кол) не фигурират. Почва да ми намирисва на ситуация, подобна на "Свят на смъртта" 4 и5 - "съавторство" на Хари Харисън и Ант Скалантис.

Прах

Автор: Чарлз Пелегрино
Издател: Атика
Година: 2000

Много, много смущаваща книга. Послесловът с обяснителните бележки - още повече.
Фабулата е измамно проста - малко незабелязано от човечеството измират насекомите. На пръв поглед - нищо потресаващо, проблема е, че след това се срива екосистемата на сушата и част от морската. Резултат - 99,8% от човечеството е изправено пред смърт. Книгата завършва с млако насилен относително оптимистичен край. Според мен при така изложените факти ще е щур късмет, ако Homo sapiens оцелее като животински вид дори и 10 години след подобна катастрофа.
Има много пояснения за насекомите и тяхната роля в света ни (кореспондира си с "Мравките" на Вербер), има и не малко мрачни прогнози за потенциалните действия на човечеството при криза от подобен мащаб. Като се добавят и зловещо реалните сцени по улиците на умиращите мегаполиси - книгата става на моменти тежка за четене. Не на място е сюжетната линия с поболяващия се офицер в командния ракетен център, но подобно на чеховата "пушка на стената" трябваше да гръмне преди да падне завесата.
Притесняват ме описанията на "пророкът на хаоса", насъскващ тълпите с теории на конспирациите (до болка познатите "технологии от Розуел", скрити лекарства против рак, мутирали биооръжия) - толкова повсевместно се срещат тези теории, че вече са станали почти неразделна част от информацията на охлоса. Като добавка - колкото повече затъваме в информация, толкова по-голяма сила придобиват некомпетентността, незнанието, невежството и предубеждението. В последните страници на книгата се даваше пример с ловка манипулация на цифри с оглед раздухване на несъществуващ скандал и извличане на политическа изгода (3 милионни части биват трансформирани в 3000 пикоединици - а всеки е наясно, че 3000 е много сериозна цифра, каквото и да я замазват някакви си там учени). Страх ме е, че при една реална криза всички тези глупости, полуистини и откровенни лъжи ще експлодират във вид на улично насилие. Дори и на родната политическа сцена си имаме подобен "пророк", а след като той окончателно се дискредитира, ще го замени друг, редящ горе-долу същите приказки. Хареса ми една мисъл на Пелегрино: във всичките си приказки той почти никога не предлагаше решения на проблемите, но пък винаги изреждаше обширен списък с виновници и изкупителни жертви за кризата.
Страшно интересна беше частта от послеслова, обясняваща идеята за живот на "ледените планети" и особено ме впечатли прогнозата за шанс 1000:1 извънземния живот, с който се сблъскаме някой ден да произхожда точно от такъв свят.
Хареса ми:
На четири години: "Татко знае абсолютно всичко!", на седем години: "Татко знае доста, наистина знае много", после на десет години: "Баща ми не знае почти нищо.". На 12 се стига до прозрението: "Баща ми дори и това не знае", на 14: "Баща ми ли? Безнадеждни е изостанал", а на 21: "Ама този мъж е страхотно тъп, тъп като галош." После, някъде към 25: "Знае нещичко за това, но не много", 5 години по-късно: "Може би си струва да разбера какво мисли татко." На 35 години: "Не трябва да се втурвам презглава в тази работа. Нека първо чуя мнението на татко и после да реша." На 50 години: "Чудя се какво ли би казал татко за това. Беше изключително умен", и накрая, на 60: "Какво ли не бих дала татко да беше тук, за да обсъдя това с него. Този човек знаеше абсолютно всичко!"
***
-Струва ми се, че Джордж Оруел е схванал всичко погрешно. Не Големия брат наблюдава нас. Ние го наблюдаваме.

Разпръснати слънца

Автор: Кевин Дж. Андерсън
Издател: Брад
Година: 2007

Поредния том от сапунената космическа опера "Сага за Седемте слънца". Андерсън продължава да разтяга действието и да използва чеховската пушка на стената като основен похват.
Книгата не затормозява, чете се бързо, а сигурно дори си има и почитатели.