Краят на дъгата

Автор: Върнър Виндж
Издател: Брад
Година: 2007

Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.
Основната фабула на книгата е от типа на сложните шпионски романи - разузнаването на Индо-европейския съюз случайно се натъква на данни за разработката и тестването на изключително опасна технология за поведенчески контрол над Homo sapiens. Официално посегателствата над свободната воля се преследват безмилостно от 3-те Велики сили, но света е твърде объркан - един могъщ играч от индийското разузнаване тайно разработва въпросната техниология в лаборатории на територията на Америка. Официално той контролира операцията за проникване във въпросните лаборатории, а неофициално играе двойна игра, опитвайки се да евакуира проекта си и да пробута на колегите си фалшиви данни за него. За целта наема мистериозна личност, известна като Заека - виртуозен мрежов организатор и манипулатор с неизяснена личност (абе май все пак си беше ИИ), който да организира проникването в лабораториите и прикритието на операцията. Как завърши историята - за мен има повече от едно обяснение.
Второто направление е семейство Гу - дядото Робърт е (бил) най-гениалния поет на своето време, преди да го удари болестта на Алцхаймер, а по-късно да се възстанови благодарение на съвременните медицински постижения; бабата Лена е психиатър, много дълго време е търпяла психическия тормоз на съпруга си, но накрая го е разкарала, а когато разбира, че той се оправя от заболяването, се оттегля в старчески дом и наблюдава оттам събитията; синът Боб - полковник от морската пехота, един от оперетивните командири на САЩ за специални операции (в този свят ядрените удари са възприето като крайно, но приемливо решение - има намеци за унищожени големи градове и изкуствено създадени епидемии от терористи и смахнати секти); снахата Алис - легендарна личност, анализатор, командир и каквото още се наложи; внучката Мири - хлапе с упорит характер и заложби, впечатляващи дори родителите си. Цялото семейство и останалите второстепенни герои са въвлечени в шпионската игра, а успоредно с това текат междуличностните им конфликти.
Интересна беше идеята за: Защитниците на личното - организирано вкарване на невярна информация в мрежата, за да бъде предпазен личния живот на отделния човек от факирите в употребата на Гугъл; вярващите кръгове - интернационални общности, споделящи обща мания и създаващи виртуален дизайн, превръщаш обкръжаващата действителност във визия, съответстваща на желанията им (имаше "напластявания" на хиляди визии върху всяко кътче от пейзажа, а битката беше да се привлекат и задържат потребители на този "канал"); мрежовите съдружия - създаване на работни екипи и подекипи от хора в света, за да разнищват определена задача; носенето - технология, в която дрехите са наблъскани с компютърна и комуникационна технкиа, поддържащи връзка с мрежата (коят не е просто глобална, а повсевместна - покрива всяко кътче от околността), осигуряват идентификация, визия и комуникация на потребителите си - толкова успешно, че ако не носиш автоматично ставаш аутсйдер.
Тази книги много си кореспондира с киберпънка на Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън, както и с футуристичните трилъри на Стив Пери, но си има собствен облик и доста добре изграден свят. За съжаление действието беше съсредоточено само в един район на САЩ от близкото бъдеще - Сан Диего, при това в много къс интервал - дни, така че имам доста въпроси, останали без отговор. Във всеки случай - книгата си струва, а Върнър Виндж определено се изкачи високо в личната ми класация на автори, въпреки че това е едва третата му книга, която съм чел.

Тъмната кула

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Най-накрая Роланд достигна Тъмната кула. Ура за него!
След многостотин страници историята най-после стигна до най-горната стая на Кулата. Някак си още от средата на изкачването започвах да изпитвам усещането, че ще стане нещо подобно на върха. След като затворих книгата се замислих - да не би Роланд да е нещо като Лара Крофт за Ган, а живота/похода му - сейвната в един момент игра, която се превърта многократно в опит най-сетне да се докара до удовлетворителен край. Удовлетворителен Край, но за Играча, разбира се. Според мен в пусинята - начало на разказа, Роланд вече почти неспасяемо е затънал в определен начин на мислене, който неизбежно направлява постъпките му до края - или поредния рестарт на мисията. Но какво пък, Колелото се върти, историята се превръща в легенда, легендата в мит, а когато и мита се забрави - което е било се случва отново.
Сега за самата книга - историята в Ню Йорк за корпорация Тет изглеждаше твърде удобна - Пурпурния крал и отрепките му са парирани от една едва 30-ина годишна организация, (и тя самата локализирана само в Ключовия свят), която освен всичко успява май чрез индукция да създаде своя собствена група екстрасенси, които пък да грокнат историята на всички светове. Прекалено удобно, прекалено нагласено.
Дондейл е интересно хрумване - чудовище, ядящо чувства не е новост, но пък идеята да го раздава комик, за да поражда конкретен тип емоции е новаторска за мен. Патрик Данвил се появи твърде накрая, а се оказа незаменим за фабулата - пак нагласено ми изглеждаше. (Обаче пък ми хрумна нещо - това да не би всъщност да беше Дуоркин, Художника на Лабиринта?) Много ми хареса термина фалшебство - много удачно попадение на Адриян Лазаровски. Много харесах Кан' Ка Но Рей - полето с алени рози около Тъмната кула, разкошно описано, оставящо всеки да си добави необходимото.
Почти разбирам как се е чувствал Стивън Кинг, измъчван от тази история в продължение на 34 години. Аз близо 6 месеца се борих с нея, за да я прочета докрай, а пък няма и оставяне - всеки път след 1-2 седмици отново посягах почти несъзнателно към нея. Като се замисля - харесах най-много "Вълците от Кала", но пък най-добрата е "Трите карти".
Е, все пак всичко свърши - може би?

Изгубени гласове

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2005

Колкото повече наближава краят на похода на Срелеца Ролан Дисчейн към Тъмната кула сред полето от червени рози, толкова повече в мен се засилва усещането, че тази поредица се е превърнала не в това, което е било първоначално замислено. (Нещо подобно на поредицата "Песните на изгубената Земя" на Поета от "Хиперион" на Дан Симънс.)
Случиха се куп неща, но някак си изглеждат странични и маловажни, а смъртта на Еди и Джейк беше толкова нелепа, че чак изглеждаше истинска. За пръв път в поредицата събитията започват да изглеждат нагласени - цялата история с корпорация Тет, щурма на Тъндърклап, само катастрофата с ъс Стивън Кинг беше добре (но пък това си е автобиографично отклонение от художествената измислица - дано да е). Липсва ми усещането за случване на събитията.
Изненада ме краят на Уолтър - след толкова много страници и светове в преследване с Роланд бе убит от едва появил се персонаж. По правилата на жанра би трябвало да има една последна среща между двамата и магьосника да разкаже липсващите части от историята, преди да го сполети възмездието от ръцете на Стрелеца. Но пък едно такова клиширано действие не би се вписало в стила на поредицата.
Сега ми остават по-малко от 400 страници до Края.

Песента на Сузана

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2004

Много, много обсебваща книга. Още в началото на романа спомена на Еди за слушането на аудио-книгата "Властелина на пръстените" докато е надрусан с хероин ме шашна. Особено интересен ми е "Писателския дневник" накрая - истински ли е, или Кинг си дооформя образа като герой от собствения си роман?
Сама по себе си книгата дори не е и цял роман - подобно на "Пустош" свършва до никъде, но пък е добре написана, а разминаванията във времето на събития от различните сюжетни нишки допринася за някои изненади в действието.
Извода е един - почвам следващата, дано да имам възможност да я прочета бързо.

Зло

Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998

В предната книга авторът ми даде надежда, че може би е средна ръка писач на хоръри, обаче в този попари очакванията ми. Книгата е с неубедителна фабула, клиширано действие и банална развръзка. Направи ми впечатление, че има някои сродни черти с "Лешояди" на Дан Симънс и "В името на Светлината" на Марион Зимър Брадли - не че е на нивото на тези книги (които пък не са от най-добрите на въпросните автори). Наистина ли има хора, дори и отвъд Атлантическия океан, които са склонни да вярват, че Холокоста е измислен и осъществен от адепти на Мрака, проводници на Злото или аморални нечовеци?

Вълците от Кала

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2003

Доста време ми отне да прочета тази книга (нетипично за мен, но така се случи). След мудните и почти лишени от действие първи 3 части и интересната, но ретроспективна 4-та книга започнах 5-тата част от поредицата с малко предубеждения. Обаче за моя огромна изненада магията на Кинг-разказвача отново ме "хвана", както в тинейджърските ми години. Въпреки че виждах паралелите с "Великолепната седморка" (самия Кинг ги посочва в Послеслова) историята в Кала ме грабна. Податките към "Звездни войни" и Хари потър в края започват да ме карат да очаквам още по-амбициозна 6-та част, забъркваща в едно различните светове (или нива на Кулата).
Свга ми остава само да сваля "Песента на Сузана" от рафта с чакащите за прочит книги и да проверя какво е сътворил Стивън Кинг.

Чудовище

Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998

Меко казано - непретенциозен хорър, но за сметка на това - кратък. Идеята за краха на древната човешка цивилизация беше интересен - вече несъществуващата пета планета е била кръвожадно мислещо създание, изпращащо вампироподобни създания на Земята, предизвикали тотален геноцид и почти пълно изтребление сред населението от хора, а последния контраудар на предците ни е бил съкрушаващо безмилостен - взривили злата планета. Останалото е ясно - няколко оцелели парчета паднали след епохи на земята и дебнели своята разплата, а когато аха да започнат да я получават - нъцки, едно съвестно момиче прецака вендетата (може би и с помощта на древна индианска магия).
Имам още една книга на автор с многообещаващото заглавие "Зло". Май човека е нещо подобно на Ричард Леймън, дано да има и някой проблясък над безлично-непретенциозното ниво на "Чудовище".

Магьосникът

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 1998

Книгата е основно ретроспекция на младините на Роланд Стрелеца, Стивън Кинг отново използва похвата с натрупването на напрежението преди финалната развръзка, но може би разтегля действието малко в повече от оптималното (за вкуса ми, разбира се). Въпреки, че юношеската любовна история на Роланд и започването на похода му към Тъмната кула заемат почти целия обем, в остатъка се случват толков събития от основната линия, колкото и в предния том. Явно Кинг може да разказва и стегнато, ама не го кефи.
Подхващам следващият том с доста очаквания, надявам се да не се разочаровам.

Знойни хоризонти

Антология
Издател: Аргус
Година: 2006

Много е досадно да се чете един сборник, в който 3-5 добри разказа са разхвърляни сред 10-12 посредствени или направо слаби "творби".

• Кирил Добрев & Валентин Иванов, "Денят, в който вярата се завърна": харесах този разказ още в авторския им сборник, приемам, че като победител в конкурса трябва да е включен, само се чудя колко от другите им вече издадени разкази ще отидат за повторно запълване на страници в следващите антологии на АРГУС
• Емилиян Малезанов, "Качествена изработка": пак памфлет на злободневна тема с леко фантастичен уклон
• Красимира Стоева, "Отвъд портата": не разбрах кое е новото или поне интересното в този разказ, дори е скучен за четене
• Любомир П. Николов "Спасителят на спомени": приятен разказ, макар че е далеч от добрите неща на автора
• Емануел Икономов, "Ламица": вече споменах, че имам отрицателно мнение за обществено-политическите памфлети, позамаскирани като фантастични разкази
• Анна Иванова, "В клетката на сляпа вяра": доста приличен криминален разказ
• Елисавета Танева, "Легенда за Кор": би могло да мине за фенфикшън към поредицата за Роботите на Азимов, ама един такъв, наивно-предвидимо-любителски
• Иван Д. Атанасов, "Метрото": откровен хорър, промъкнал се в предимно sf-сборник, не много блестящ, но пък поне не е разтеглен и отегчителен (има още малко хляб във вуду-графитите накрая, можеше да се почопли в тази насока)
• Иван Гълъбов, "Най-богатият": пак злободневен политически фейлетон, а няма дори и фантастична трошичка (ей така, заради принципа на сборника)
• Николай Теллалов, "Истината за златната ябълка": най-добрия разказ в сборника, дори тематично и фактологически е "свързан" с поредицата, започнала с "Да пробудиш драконче" (страшно ми харесаха хибридните имена на тримата братя: Първослав, Средомир и Любосвет)
  
• Христо Карастоянов, "Deja vu": разказ, тъп почти колкото романа "Сивите" на Уитли Стрийбър (освен ако трябва да е майтап примерно с "Досиетата Х")
• Петър Денчев, "Последният влак за Сантяго": не го разбрах този разказ - нито като фантастика, нито като романтика, дори не разбрах какво се предполага, че се случва
• Андрея Илиев, "Аджин": другият страхотен разказ в сборника, типичната за автора смес от уличен екшън и предания, много харесах началото-края: "Когато нещо има да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне - събитията следват своята незнайна и неразбираема логика."
• Сим Николов, "Старинният часовник": ако се преработи още 20 пъти, може и да позаприлича леко на "Игра на живот" на Кен Гримуд, но за сега е слабо, с куп смехотворни моменти - сяда главния герой в интернет кафе на забутано градче, пробива защитите на няколко банки и задига няколко милиона, пак в същото кафене незнайно геймърче подбрано чрез случаен избор хаква базата данни на полицията и т.н.
  
• Валентин Иванов, "Уволнение": войнишките спомени от N-ското поделение ги разбрах, с класификациите на степените на човешкото немислене съм съгласен, фантастиката е нейде по ръбчето, засенчена от булдозерите, изтриващи омразната казарма от лицето на земята
• Александър Карапанчев, "Драконите идват": мдаа, едни такива юношески мечти за признание от кумирите...
• Кирил Иларионов, "Надлъгване": излъган може да е само читател, очакващ нещо различно от много слаб политически фейлетон
• Христо Пощаков, "Допълнение към ефекта на пеперудата": скучно, плоско, зле написано
  

Последният еднорог

Автор: Питър С. Бийгъл
Издател: Буквите
Година: 2006

Определно не четох тази книга в подходящото време (уморен и разсеян съм). Книгата със сигурност не е детска, макар че основата е от детските приказки. Бийгъл е писал на няколко нива, но оставя в мен впечатлението, че е прекалил със задълбаването в езикови етюди. Все пак книгата си е хубава, макар и много меланхолична (повече и от "Тамзин").

Харесах:
Виж колко се е занемарила, а ние дори не сме женени!
***
Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя - и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка й.