Чудовище

Автор: Кристофър Пайк
Издател: Брен
Година: 1998

Меко казано - непретенциозен хорър, но за сметка на това - кратък. Идеята за краха на древната човешка цивилизация беше интересен - вече несъществуващата пета планета е била кръвожадно мислещо създание, изпращащо вампироподобни създания на Земята, предизвикали тотален геноцид и почти пълно изтребление сред населението от хора, а последния контраудар на предците ни е бил съкрушаващо безмилостен - взривили злата планета. Останалото е ясно - няколко оцелели парчета паднали след епохи на земята и дебнели своята разплата, а когато аха да започнат да я получават - нъцки, едно съвестно момиче прецака вендетата (може би и с помощта на древна индианска магия).
Имам още една книга на автор с многообещаващото заглавие "Зло". Май човека е нещо подобно на Ричард Леймън, дано да има и някой проблясък над безлично-непретенциозното ниво на "Чудовище".

Магьосникът

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 1998

Книгата е основно ретроспекция на младините на Роланд Стрелеца, Стивън Кинг отново използва похвата с натрупването на напрежението преди финалната развръзка, но може би разтегля действието малко в повече от оптималното (за вкуса ми, разбира се). Въпреки, че юношеската любовна история на Роланд и започването на похода му към Тъмната кула заемат почти целия обем, в остатъка се случват толков събития от основната линия, колкото и в предния том. Явно Кинг може да разказва и стегнато, ама не го кефи.
Подхващам следващият том с доста очаквания, надявам се да не се разочаровам.

Знойни хоризонти

Антология
Издател: Аргус
Година: 2006

Много е досадно да се чете един сборник, в който 3-5 добри разказа са разхвърляни сред 10-12 посредствени или направо слаби "творби".

• Кирил Добрев & Валентин Иванов, "Денят, в който вярата се завърна": харесах този разказ още в авторския им сборник, приемам, че като победител в конкурса трябва да е включен, само се чудя колко от другите им вече издадени разкази ще отидат за повторно запълване на страници в следващите антологии на АРГУС
• Емилиян Малезанов, "Качествена изработка": пак памфлет на злободневна тема с леко фантастичен уклон
• Красимира Стоева, "Отвъд портата": не разбрах кое е новото или поне интересното в този разказ, дори е скучен за четене
• Любомир П. Николов "Спасителят на спомени": приятен разказ, макар че е далеч от добрите неща на автора
• Емануел Икономов, "Ламица": вече споменах, че имам отрицателно мнение за обществено-политическите памфлети, позамаскирани като фантастични разкази
• Анна Иванова, "В клетката на сляпа вяра": доста приличен криминален разказ
• Елисавета Танева, "Легенда за Кор": би могло да мине за фенфикшън към поредицата за Роботите на Азимов, ама един такъв, наивно-предвидимо-любителски
• Иван Д. Атанасов, "Метрото": откровен хорър, промъкнал се в предимно sf-сборник, не много блестящ, но пък поне не е разтеглен и отегчителен (има още малко хляб във вуду-графитите накрая, можеше да се почопли в тази насока)
• Иван Гълъбов, "Най-богатият": пак злободневен политически фейлетон, а няма дори и фантастична трошичка (ей така, заради принципа на сборника)
• Николай Теллалов, "Истината за златната ябълка": най-добрия разказ в сборника, дори тематично и фактологически е "свързан" с поредицата, започнала с "Да пробудиш драконче" (страшно ми харесаха хибридните имена на тримата братя: Първослав, Средомир и Любосвет)
  
• Христо Карастоянов, "Deja vu": разказ, тъп почти колкото романа "Сивите" на Уитли Стрийбър (освен ако трябва да е майтап примерно с "Досиетата Х")
• Петър Денчев, "Последният влак за Сантяго": не го разбрах този разказ - нито като фантастика, нито като романтика, дори не разбрах какво се предполага, че се случва
• Андрея Илиев, "Аджин": другият страхотен разказ в сборника, типичната за автора смес от уличен екшън и предания, много харесах началото-края: "Когато нещо има да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне - събитията следват своята незнайна и неразбираема логика."
• Сим Николов, "Старинният часовник": ако се преработи още 20 пъти, може и да позаприлича леко на "Игра на живот" на Кен Гримуд, но за сега е слабо, с куп смехотворни моменти - сяда главния герой в интернет кафе на забутано градче, пробива защитите на няколко банки и задига няколко милиона, пак в същото кафене незнайно геймърче подбрано чрез случаен избор хаква базата данни на полицията и т.н.
  
• Валентин Иванов, "Уволнение": войнишките спомени от N-ското поделение ги разбрах, с класификациите на степените на човешкото немислене съм съгласен, фантастиката е нейде по ръбчето, засенчена от булдозерите, изтриващи омразната казарма от лицето на земята
• Александър Карапанчев, "Драконите идват": мдаа, едни такива юношески мечти за признание от кумирите...
• Кирил Иларионов, "Надлъгване": излъган може да е само читател, очакващ нещо различно от много слаб политически фейлетон
• Христо Пощаков, "Допълнение към ефекта на пеперудата": скучно, плоско, зле написано
  

Последният еднорог

Автор: Питър С. Бийгъл
Издател: Буквите
Година: 2006

Определно не четох тази книга в подходящото време (уморен и разсеян съм). Книгата със сигурност не е детска, макар че основата е от детските приказки. Бийгъл е писал на няколко нива, но оставя в мен впечатлението, че е прекалил със задълбаването в езикови етюди. Все пак книгата си е хубава, макар и много меланхолична (повече и от "Тамзин").

Харесах:
Виж колко се е занемарила, а ние дори не сме женени!
***
Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя - и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка й.

Джони и умрелите

Aвтор: Тери Пратчет
Издател: Прозорец
Година: 2005

Кратък и привидно кротък Пратчет. Поне така изглежда де. В 150 страници този път Пратчет е успял да засегне: живота след смъртта; удовлетвореността от свършеното през живота; промените във възгледите на поколенията; познанията за миналото и още по-важно - за настоящото; размитите мултинещоси корпорации и слугуването на общинските и обществените иснтитуции; бетонните гета в края на града и обитателите им; за пореден път - какво значи да си обитател и какво значи да си гражданин. Всичко това - кротко, нентрапчиво, веселяшко - т.е. по пратчетовски, разбира се. Много ми допадна Вси светии - с подмятанията за призрак-гей (на Джони му отпуснаха за маскарада розов чаршаф с бродирани цветенца), задявката на Бигмак - "Можеш ли да се носиш във въздуха и да си въртиш задника?", самият Бигмак като побеснял призрак-скинар.
Замислих се, че Пратчет е успял да улови момента, когато един град се превръща в безлично и анонимно обиталище на хора - когато вече не знаеш къде са погребани предните поколения (а всъщност не нзаеш и нищо за тях), когато малките магазини, киносалони и работилници изчезнат, заместени от хиперсупермолмаркетцентровете (съвсем същите, като като тези на 80 километра от там, в съседната държава или отвъд някой/койдае океан), когато в центъра заизникват билдинги, в които много хора се занимават с неясно какво, а успоредно с това в покрайните се появяват огромни бетонни жилища, чиито обитатели предимно нямат с какво да се занимават, когато общинските власти спират да се интересуват от жителите на общината и пренасочват интереса си към "инвеститорите". Вероятно това е нормалния ход на развитие на всеки град, но въпреки това е тъжно.

Харесах:
-Е, ти трябва да поназнайваш нещичко за вуду - обърна се Бигмак към Йонеса.
-Що? - учуди се Йонеса.
-Щото ти нали си от Западна Индия?
-Ти за друидите знаеш ли нещо?
-Тцъ
-Е, ами кво тогава ме питаш.
***

Хари Худини - може би най-известният ескейпист на света
***
Намираха се някъде сред високите плата ан Азия, там където някога камилски кервани пренасяли копринат през 8 000 километра път, а сега разни откачалки с пушки се стреляха помежу си в различните имена на Бога.
***
-Не бе - пак се включи Джони. - Картите таро са европейски окултизъм. Вуду е африкански
-Я не ставай тъп, американски е! - сряза го Клатето
-Не, не, американският окултизъм е това, дето Елвис Пресли не бил умрял и такива работи.

Джони и бомбата

Aвтор: Тери Пратчет
Издател: Прозорец
Година: 2006

Една от добрите книги на Пратчет - в 180 страници събира накуп пътуването във времето, породените от това парадокси и разбира се - много хумор.
От друга страна - не успях да намеря сериозен "втори пласт", на който съм свикнал в историите от Света на Диска Има това-онова за черните в Англия, задявка със скиновете и здрав майтап с Макдоналдс, но не ми е достатъчно. Май книгата е "ранен Пратчет".

Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието

Aвтор: Чарлз Ингрид
Издател: Бард
Година: 2006


Тук са включени вторите 3 романа за Пясъчните войни: "Поздравът на чуждоземеца", "Да отвърнеш на огъня" и "Предизвикателството прието". Така и не разбрах, защо някой си е дал труда да ги преведе и издаде на български. Историята е разтеглена, нелогична, предвидима, а края - не просто нагласен - направо закърпен с бели конци. На тропоска.
Тайнственият манипулатор се оказва поредния зъл гений, който иска да завладее трона на импреатора, императора е много лош и подъл, ама не колкото баш лошия, та накрая е зачислен към добрите. Драките се оказват самопреебани (общо взето - в буквалния смисъл), а с новите Лоши батковци някак си нашите се разбраха. В трите романа действието е хаотично, ограничено като фабула и крайно нелогично. При положение, че се е напънал да пише за сблъсък между империи от галактически мащаб, автора е свел действието общо взето до ниво махленско сбиване - около фонтана, на площада, зад пощата, в градинката (долу-горе на толкова панети се развива някакво действие в романите, самите планети са толкова зле замислени и описани, че като нищо някое второкласно холивудско студио може да спретне една нискобюджетна продукция по тия книги).
Интересното е, че не ме издразниха толкова, колкото първия том. Явно пак съм в помиярско настроение, може би трябва да се захвана с натрупаната българска фантастика.

Ускорение

Автор: Робърт Уилсън
Издател: Бард
Година: 2006

Много хубава книга - автора развива чудесна si fi история, без да превръща науката в магия тип "черна кутия", но и без да задълбава в тежък научен речник (както Грег Беър или Грегъри Бенфорд). Най-близкото, за което се сещам са книгите на Ким Стенли Робинсън за Марс и късните книги на Артър Кларк. Идеята никак не е лоша - в една нощ звездите изчезват, а Земята се оказва изолирана от Вселената от "странна мембрана", служеща като стазисен мехур. Отвън летят милиони години, а от вътре някои умни хора успяват да измислят как да се възползват от това - тераформират Марс и го заселват, при това само за няколко "земни" години. Марсианското човечество се развива хиляди "нормални" години, за да попадне в собствена стаза, но преди това успява да изпрати на Земята човек, носещ информация и идея - да се изпратят в космоса самовъзпроизвеждащи се машини, които да изследват галактиката и да връщат информация към "изходната точка". Накрая идва и развръзката: космоса не е пуст - заселен е от мрежа самовъзпроизвеждащи се машини, които са създавани от множество различни раси в огромен период от време, а в последстие е еволюирала и на свой ред е започнала да се грижи за цивилизациите - когато изчисли, че дадена планетна цивилизация е достигнала върхът на своето развитие и предстои упадък, я вкарва в стазисен мехур и в продължение на милиарди "обективни" години подготвя други планети, които да поемат съответната раса и да и дадат шанс за още развитие. Хареса ми и описаната "врата" - вертикален пръстен в морето, през който се преминава в друг свят, в който има друг пръстен, водещ към още един свят (неизбежно се сетих за Реката, течаща през всички обитаеми планети в Хиперион, както и за Амбър, разбира се - всички морета в Сенките бяха свързани с морето на Амбър).
Това, което ме притеснява, е поредния американски автор, който вижда близкото бъдеще като комбинация от локални конфликти в бедните страни и полицейски държави в богатите.
Харесах няколко цитата в книгата: дефиницията на живота като автокаталитична система с обратна връзка" и цинично-откровенното "Лафовете за общи решешения и дипломация са като думичките "обичам те" - улесняват чукането."

Стоманени сънища

Автор: Глен Кук
Издател: Лира Принт
Година: 2006

Тази книга е 2-рата Книга на Юга (Летопис на Господарката) и 6-тата от Хрониките на Черния отряд. Малко съм позабравил конкретната обстановка, в която се развиваше действието, но Глен Кук успява ненатрапчиво да припомни всички по-важни събития и герои в първите 50 страници (дори и само това го отличава от тълпата фентъзи автори, при които или има 100 странично опреснително въведение, или 200 странична азбучно подредена справка отдзад, или пък разчитат, че читателя е отворил поредния том веднага след довършването на предния и е още "топъл").
Много го бива Кук само с по 1-2 изречения да щрихова някоя минала история и после да остави раздразнения интерес на читателя да си самосъстави по-епична история и от Колелото на Времето (например в първата книга на Юга мимоходом се споменава за древната война между луд бог на страданието и три града, които се пожертвали за унищожаването му; тук се маркира история за свещения меч на Господарката).
Все повече се наточвам за следващата книга и оформящият се нов и по-жесток сблъсък между близначките Сенджак (а какви ли са били другите им 2 сестри?). Като се добави към обещанието на Господарката за жестока разплата с Удушвачите, Сенчестите, Кина и който още и падне на мушката, следващия том се очертава да е меко казано кръвопролитен.
И като се замисля, че Кук е успял да побере толково много история в по-малко от 300 страници, почвам да се чудя защо Гринпийс не обяви награда за главите на Джордан, Гудкайнд, Едингс, Фийст и още дявол знае колко опостушители на целулоза.

Страта

Автор: Тери Пратчет
Издател: Прозорец
Година: 1999

Тази книга е от ранните на Пратчет, в нея той тепърва се пробва да прави пародии на сериозни произведения (в случая - "Пръстенов свят" на Лари Нивън). От моя днешна гледна точка - книгата не е достатъчно "пратчетовска" (абе по-скоро е слаба), но въпреки това си има своите проблясъци - особено харесах мисълта, че поради уеднаквяването на човечеството ескимосите ще се научат на счетоводство, но германцитя няма да се научат да ловят китове с копия и накрая всички ще могат да натискат копчета, но никой няма да може да се гмурка за перли.