Ангелско сърце

Автор: Уилям Хьорстбърг
Издател: Азинус
Година: 1993

Навремето харесах филма зарди мрачната атмосфера и отличната актьорска игра на Мики Рурк (въпреки че изобщо не го харесвам, това си е роля като за него).
Случайно се натъкнах на романа и разбира се го захапах веднага. Чудесна история - класически черен роман, кръстосан с вуду-сатанизъм. Разкошен - самотника частен детектив, загадъчния случай, красивото момиче, появяващо се от никъде, загадката без аналог и трупове, много трупове...
Много добре написан роман и много бързо читаем.


Харесах:
Отвън нощта падаше на парцали.
***
Не ви е трудно да бъдете жесток, но в същото време се можете да приемете истината, че сте особено склонен да причинявате зло на околните.
***
Когато някой влиза направо, това са или ченгетата, или неприятностите. Често и двете.
***
Беше толкова красива, че придаваше блясък дори на протъркания фотьойл от изкуствена кожа.

Тайната на Сенеф

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2006

Най-динамичната от всички книги за Пендъргаст. Този път липсваше обичайното опипване на престъплението в първата 1/3. Директно се започна (или по-скоро продължи) с гоненицата между Диоген и групата на Алойзиъс.
Този път предимството не беше на страната на Диоген - съществуването му беше разкрито и кръгът започна да се стеснява бързо. Отделно неговата арогантност му изигра лоша шега - съблазни повереницата на Алойзиъс, превърнатата в безсмъртна Констанс Грийн, само че вместо да я тласне към самоубийство, я тласна към безмилостно преследване (така де, много отдавна са го казали за бледнеенето на Ада пред гнева на измамена Жена).
Основният проблем беше да се измъкне Алойзиъс от строго охраняван федерален затвор. Това беше и най-слабата част на романа - цялото действие беше кърпено с бели конци на едра тропоска, в опит да се комбинират хай-тек джунджурии с главознание в една невъзможна за изпълнение бъркотия.
Първата развръзка беше доста добра - авторите си бяха свършили прилично домашното относно комбинацията от ултразвуково излъчване, стробоскопични светлини и подпийнала тълпа от самодоволни големци. Разбира се, агент Пендъргаст се намеси и с една чаша забъркан на място нитроглицерин успя да спре мелето на ниво няколко убити и няколкодесетки ранени, вместо очакваните няколкостотин трупа.
Втората развръзка си беше като извадена от роман на Александър Дюма или Артър конан Дойл - гениалния Диоген бягаше в паника от вбесената Констанс, като всеки следващ сблъсък го водеше все по-близо до смъртта. И очакваното го сполетя, в най-добрите традиции на жанра всичко се реши с класическо боричкане на ръба на вулкана пред очите на отново закъснелия Алойзиъс.
Определено тази ройка книги вдига нивото на поредицата, която като цяло се мотае на доста посредствено равнище, въпреки приятно лекия стил на авторите.

Сърцето на Луцифер

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2005

 Сблъсъкът на братята Пендъргаст започна. Диоген поведе сериозно, но в продължението Алойзиъс успя да върне попадение, така че второто полувреме ще е на живот и смърт.
Шегата настрана, романът беше издържан в най-добрия стил на трилърите за гениални социопати. Лошият винаги беше пред добрите, той диктуваше темпото, избираше мишените, времето и начинът на атака. Добрите тичаха като оплезени хрътки след тенекиен заек чак до края, когато им хрумна да нарушат очавканията на противника и на свой ред да внесат изненада в действието.
Като всеки гениален социопат, Диоген 20 години подготвя план за разплата с брат си, който на свой ред е част от друг план (много ми напомни сюжета на "Умирай трудно 3"). Планомерно започна да избива малобройните приятели на брат си, подхвърляйки навсякъде преки и косвени улики, сочещи Алойзиъс за убиец с раздвоение на личността. На свой ред Алойзиъс се опитваше с нелегални действия да засече брат си и да парира действията му - като цяло доста успешно, 3 от 6-те жертви оцеляха. А всъщност се оказа, че доакто полицията гонеше агент Пендъргаст, а той пък търсеше брат си, Диоген спокойно ограби диамантената колекция на Нюйоркския природонаучен музей (аха, пак там, пак познатите лица). С малко изключение - най-ценния камък, огромен червен диамант наречен "Сърцето на Луцифер" се оказа, че е бил дубликат, докато истинския си е седял в силноохраняван трезор. И тук вече започна обрата - агент Пендъргаст открадна камъка и го използва за размяна, по време на която измъкна една от жертвите на брат си и се остави да бъде арестуван от полицията. Привидно - губещ ход, само че неговата версия за събитията изведнъж се сдоби с 3-ма независими свидетели.
Рнанът за върши подобно на "Империята отвръща на удара" - претърпели жесток разгром, в последните страници "добрите" започнаха подготовката за следващия сблъсък.
Нещото, което ме заинтригува е, че тандемът Престън-Чайлд май си създава собствена "реалност", в която се развиват историите им. "Златото на Кивира" (не съм я чел още) е част от нея, а организацията Ефективни инженерни решения на Ели Глин (искам да работя там!) е твърде добро хрумване, за да не се използва и в други трилъри.
Е, иде ред на последната част от сблъсъкът на семейство Пендъргаст.

Харесах:
Човешките същества са отвратително предсказуеми и това е еднакво вярно както за психопатите, така и за възрастните дами.
***
Никой не се възстановява от болестта да бъде роден.
***
глупостта е една от природните стихии

Огън от Ада

Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Издател: Коала
Година: 2004

Благодарение на един приятел се завръщам пак към приключенията на специален агент Алойзиъс Пендъргаст.
Рома нът е с по-добра загадка от останалите - практически в 3/4 него не може да се разбере какво всъщност става. Започва се с няколко самозапалвания (или изгоряния по непознат способ), "гарнирани" с миризма на сяра, пентаграми, и изгорен отпечатък от копито. Естествено, жълтата преса и откачалките захапват темата с кеф, а ченгетата изпадат в умопомрачение - няма кикакви свестни следи. Така се включва и Пендъргаст - както винаги изглежда направо случайно попаднал в случая. Компания му прави и старата дружка Д'Агоста (напуснал лейтенантския пост в NYPD за да стане криминален писател, а провала на анчинанието е досасипало и брака му), намесва се и някогашата млада полицайка Лора Хейърд от "Маршрут 666", която вече е капитан и сериозно напредва в кариерата си. Тръгвайки по единствената следа - арогантен и безмилостен производител на оръжие, Пендъргаст и Д'Агоста се изсипват в Италия, по-точно Флоренция, където нещата започват да се подреждат. Разковничето пак е в далечното минало - най-добрата цигулка, произведена лично от Страдивари и изчезнала през 1910. А после се омешаха черен трафик на технология за ново поколение китайски балистични ракети, древна аристокрация във всичкия и бласък, също толкова древни тайни общества и за изненада този път Пендъргаст претърпя поражение. Почти пълно - той беше зазидан, опита на Д'Агоста да го открие беше провал, а елементарното отмъщение срещу злодея окончателно би трябвало да сложи край на поредицата. Обаче...
...обаче се заплиташе нова история - отдавна изчезналия брат на Пендъргаст - не по-малко блестящия Диоген му изпрати съобщение, съдържащо само и единствено една дата. Датата, на която гениалния социопат смята да направи нещо зло и предизвиква тъповатото си братле да разбере какво, къде и ако може - да се пробва да го спре. И един непознат до момента персонаж на последната страница на романа започна да разбива все още прясната зидария на гробницата на Алойзиъс Пендъргаст.
Така че то е ясно - хващам следващата.

Харесах:
онова в което вярваме, лейтенант, формира и онова, което виждаме
***
Онези, които не могат да вършат нещо, го преподават, а онези които не могат да преподават, стават критици.
***
Никакви рапорти. Толкова неудобства възникват, когато фактите са в писмен вид.
***
какъв би бил Ренесансът, ако "Давид" на Микеланджело бе скулптриран от зелен мрамор
***
Тълпата ентусиазирано ще извърши акт на насилие, което нито един отделен неин член обикновено не би простил.

Дума Ки

Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Година: 2008

 Доста време ми отне този роман. Отчасти причината е монотонното действие, отчасти усещането, че това вече съмго чел - от части в "Мъртвата зона", до някъде в "То", а нещо от края - в "Сейлъмс Лот".
Историята за 50-на годишния строителен предприемач, претърпял почти смъртносна катастрофа има  автобиографичен произход за Кинг. Оттеглянето във Флорида, след като бракът му е рухнал, за телесно и душевно възстановяване - май по-скоро не.
А после вече започва същинския роман - някогашното любителско увлечение се завръща като един вид психотерапия, но после изригва в плашеща дарба за рисуване. В безпаметни пристъпи (аха, съвсем като в сериала "Герои") се появяват картини, които са си директно плашещи (даже си я има и пророческата част). А покрай единствената постоянна обитателка на острова Дума Ки започв и разплитането на историята, случила се през 20-те години на ХХ-век и започваща отново в началото на ХХI-ви. История като старите на Стивън Кинг - чудовище, ъндеди, магия...
Само дето вече не беше същото. Разказът е протяжен, с много преповтаряния, а пръкналите се според канона другари по оръжие са предимно дразнещи (адвоката си е откровенно досаден, а бой-скаута-колежанин е нереално усложлив). Дори и чудовището не беше достатъчно плашещо в злата си същност.
А може би аз съм порастнал твърде много от първия прочит на "То", "Сейлъмс Лот", "Гробище за домашни любимци", "Сияние"...

Харесах:
никога не взимай назаем сума, надвишаваща коефицента ти наинтелигентност, умножен по сто
***
всеко получава свята порция скръб
***
Ще почна да чета какво пише по пощенските кутии в деня, в който спрат рекламите по телевизията.
***
понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го прервърнем в своя професия
***
гениалността омръзва, ако се приема в твърде големи дози
***
изкуството е магия, но не всяка магия е бяла
***
Бас държа че сняг вали и в ада, макар че според мен там едва ли се образуват преспи.
***
ще бъде по-зает от еднокрак инвалид в конкурс по ритане на задници
***
фактът че си богат не те имунизира срещу желанието да намериш съкровище
***
Според народната мъдрост кучето е най-добрият приятел на човека, ала аз бих гласувал за аспирина.
***
единственият начин да продължиш е като продължиш
***
Нищо не може да се сравнява с похвалата на взискателен баща.

Гръмотевичният дом

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1997

Историята започва като класически филм на ужасите: жена се събужда в болница с амнезия след катастрофа. Не помни практически нищо от живота си. Постепенно някакви спомени започват да се завръщат, а най-силно тези, свързани с инцидент в колежа, при клойто гаджето ѝ е пребито до смърт от четирима пияни състуденти. Завръщат се, защото тези четиримата се появяват около нея - 10 години по-млади от колкото трябва, отделно пък поне двама от тях са мъртви от години. И са по-големи гадняри, настроени за нов купон - групово изнасилване придружено с изтезания до смърт. Всичко прилича на халюцинация, само дето има реални синини от срещите с тях, а в стените има не добре замаскирани врати. Опитът за бягство от болницата е неуспешен - на всяка крачка в странното градче в Орегон все същите гадняри я пресрещат, за да я върнат в болницата за насрочения купон. 90% от книгата върви в тази плоскост и неочаквано накрая историята се изметна като в трилър на Лъдлъм - струпаха се накуп КГБ, програми за свръхоръжия, център за американизация на дълбоки "къртици", двойни агенти, нелогична последна схватка на кораба на грузинеца Бородкин - въобще пълна програма като за евтино книжле от епохата на Студената война.

Тази е от безличните книги на Кунц. Няколко поредни такива ме бяха отказали от него преди 15 години.
 
Харесах:
Е, детето ми, не знам до колко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.
***
Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат.

Тик-так

Автор: Дийн Кунц
Издател: Плеяда
Година: 1996

 Началото на романа доста ме озадачи - всичко потръгна като евтин филм на ужасите: главния герой Томи Фан тъкмо е стартирал въпреки настояванията на семейството си (бегълци от Виетнам) своята американска мечта - кариера на писател на pulp fiction (напуснал е работата като журналист, купил си е  новичък корвет) и намира пред дома си една кукла с бележка на родния виетнамски (успешно американизирал се вече дори не може да прочете написаното). Единственото ясно е, че има срок, изтичащ на разсъмване. А после куклата оживява и започва да го напада, като самата тя е неуязвима за куршуми, удари или огън, при това става все по-голяма. Героят панически бяга и се натъква на шантава до абсурдност блондинка. В този момент вече нещата започнаха да се превръщат в гротеска - мацката Деливъранс Пейн е луда като мартенски котарак в кофа с валериан или поне така го докарва, само че умее адски много неща (шофира, плава, стреля, рисува), при това е изключителна във всичко. А майка ѝ е още по-шантава. В края на романа вече се разбира, че просто едно заклинание на виетнамска магьосничка (направено от чисто съчувствие към стара приятелка, страдаща по "непрокосания" си син) се е омотало, но наистина на разсъмване ще се приключи. И то вярно се приключи, ама тогава пък блондинката разказа собствената си история като от роман на Уитли Стрийбър и съвсем изби рибата.
Всъщност книгата изглежда като чернова за "Пророчество" - щура, забавна и алогична. Най-готиното бяха диалозите между Томи и Дел - образец за хора от паралелни вселени, попаднали в една кола.
Беше забавна книга, ще се хвана с още нещо старо на Кунц (и без това тая година се издават предимно глупости).

Харесах:
- Понякога ти, изглежда, слушаш, но не чуваш.
- И затова съм си останал нормален.
***
- Толкова прям отговор. Не е в стила ти.
- Аз винаги отговарям прямо. Ти просто не слушаш както трябва.
***
Само лошите хора крадат. Ние не сме лоши, ние сме добрите. Значи, ние не крадем, а само го заемаме за временно ползване.

Моливът на дърводелеца

Автор: Мануел Ривас
Издател: Смол Стейшън прес
Година: 2009

Искаше ми се да прочета нещичко относно Гражданската война в Испания (заради книгите на Сафон), така че ме снабдиха с това книжле.
Оказа се монотонна повест, явяваща се нещо като ретроспекция на един жандарм от '30-те години, започваща с началото на войната и изтребването на потенциалните врагове, постепенно затихнало и превърнало се в безкрайни години затвор. И всичко това на фона една голяма Любов, разбира се.
Имаше някакво съзвучие с героите на Сaфон, но просто всичко беше сиво и еднообразно.
Чете се бързо, а предполагам и също толкова бързо се забравя.

Харесах:
Истинските граници са тези, които държат бедните настрана от трапезата.

Духless

Автор: Сергей Минаев
Издател: Персей
Година: 2007

Навих се да прочета книгата покрай този  пост на Амбъра. Струваше си.
Тази книга на Минаев ми напомни за "Generation П" на Пелевин - малко спомени за СССР от '80, много реланост от Русия на Елцин и Путин и едно поколение, израстнало и загубило посоката си в този период. Разликата е в реализма на Минаев - прямо описание, откровенни квалификации и цинизъм, преливащ на моменти в откровена мизантропия.
Героят на Минаев - преуспяващ "мениджър" във филиал на западна компанияв Москва ми беше леко странен и на моменти - абсурден. Има високи доходи, тъпа работа и липсващ личен живот, кото се замества от еднообразна поредица от влачене по заведения, акохол, курви и кокаин. От слабохарактерност или дявол знае от какво пича повтаря това ден след ден, отново и отново, а всъщност му е досадно до самоубийство. Единственото му оправдание е, че е загубил старите си интереси към литература, кино, политика и т.н., а пък нови не могъл да завъди. Не го разбрах.
Имаше 2 момента, когато героят ми беше адски близък - покрай сбирката в бедняшката кръчма, когато обясняваше как изключителните на пръв поглед интернет-познайници се оказвали масово прости дърдорещи неудачници при второто вглеждане - наживо; вторият път беше в Питер, когато се опита да вкара в правия път крадливия шеф на местния клон - този сблъсък на изпитания "нормален, човешки, руски" метод аз_на_теб_ти_на_мен и личната мечта за един нормален свят без кич, корупция и всепобеждаваща тъпота.
Може би трябваше да се разчуствам от сценката, в която героят се изсра върху единственото що-годе хубаво нещо в живота си - рехавата си плтонична връзка с Юля, само дето цялата сценка звучеше фалшиво, а още по-фалшиво прозвуча обаждането на мацката в края на романа. Поне беше спестена сцената със срещата на перона и потеглянето към Светлото бъдеще. Всичко завърши безсмислено - със заспиване на някакъв мост дявол знае къде на 9 часа с влак от Москва, но пък много пасваше на цялостното поведение на героя.
Добра книга, макар и не разтърсваща.

Харесах:
Всички събития и герои, всички гадости и ужасии на описаното общество са измислени от автора. Защото реалността е още по-гадна и ужасна...
***
Защо умните хора толкова упорито, ден подир ден, се правят на идиоти?
***
Дай им най-шантавата идея и най-глупавия кич на неразумна цена. Начукай им го. Подхвърли им най-тъпото и най-вулгарно развлечение. И те сами ще ти донесат парите си.
***
хора, болни от гонорея на душата
***
Анонимността разкрепостява до неприличие.
***
Други живеят в мрежата, защото нямат къде другаде да живеят. Не в смисъл на жилищна площ. Те са ментални клошари.
***
завистта почти винаги се маскира със снисходително презрение
***
Искаш ли отново да усетиш комсомолската си младост? Тогава не се учудвай, ако утре те накарат да си платиш членския внос (включително за изминалите 15 години).
***
махмурлукът е единственото състояние, което може да предизвика състрадание към някой непознат у руснака

Буря от ада

Автор: Джим Бътчър

Първо и основно: Благодаря на преводача, който безвъзмездно е превел тази книга!

Бях мяркал епизод от сериала и имах много ниско очакване за поредицата. Поне от тази книга смятам, че не съм бил прав.

Отново се използва клишето с частния детектив - самотен, безпачриен, мрачен и магнетичен. В случая - магьосник. Истински. Има всичко подобаващо за noire urban fantasy: красива блондинка-детектив, красива брюнетка-журналист, досадно ченге-мърляч, още по-досаден магьосник-копой, бар за магове, дух-база_данни в череп, жезъл, амулети и над 10-килограмов котарак.
До тук с клишето. Хари Дрезден се държи в по-голямата част от книгата като полу-идиот, а в ключови моменти - като завършен кретен. Освен това е карък. И е ходещо бедствие за техниката.
В духа на традицията в момента, когато е останал без пукнат цент в кантората офиса му влиза хубава жена, която го наема да търси зачезналия съпруг, който май се е захванал с практикуване на магия. Същевременно чикагския отряд за специални разследвания го е включил като консултант в разследването на двойно убийство, което май е извършено с магия. А неговия надзорник и потенциален екзекутор го счита за извършител на въпросното убийство. Появява се и местния Кръстник - едната жертва е сред личните му главорези и той има свои виждания какво да се или да не се прави. И се започва лутане по следите - по съвместителство и  въвеждане на читателя в сетинга на света чрез вътрешни монолози, обясняващи естеството на магията, взаимоотношенията с Белия съвет (законодателен-съдебен-изпълнителен магьоснически орган) и естеството на някои типове свръхестествени създания. А труповете се увеличават, Хари яде бой по кьошетата, по петите му са ченгета, магьосниците и бандити. Естествено, когато на хоризонта буквално се зададе собствената му смърт, на Хари най-после някои неща му се подредиха и успя да открие как да разплете загадката.
Дори имаше и нещо като хепи енд - след много бой (предимно инкасиран) лошите го отнесоха, а Хари получи реабилитация за старо прегрешение от Белия съвет. До следващия път.
Като цяло - не лоша книга, особен като за първа, но има какво да се желае от автора, за сега не е дори близо до Дозорите.

Харесах:
По частта с омразата жените са в пъти по-добри от който и да е мъж.
***
Усмивката винаги вбесява хората много повече от директното оскърбление.
***
Погледнах в душата му и тя се оказа твърда и празна като хладилник от неръждаема стомана.
***
Не реагирам добре на страха. Оникновено не ми стига акъл да побягна или да се скрия...
***
Този неин глас навяваше сънища като онези, които на сутринта ти се иска да си спомниш по-подробно.
***
Тръгнах си с пламнала глава, уморен до мозъка на костите си. Тръгнах си, усещайки се като лайно.
***
Добрите намерения не струват нищо. Оценяват те по резултатите.